Катлийн Удиуиз
Пламъкът и цветето (5)

Глава пета

Елегантно облечени дами и господа изпълваха изисканите лондонски магазини, минаваха край витрините, или се тълпяха пред тях. Хедър имаше чувството, че се е върнала в детството си, когато бе вървяла с баща си по същите улици. Този спомен я разведри. Бъбреше весело и непринудено с продавачите, мереше верижки и колани, усмихваше се на образа си в огледалата, въртеше се чевръсто и очароваше всички наоколо си. Брандън стоеше встрани и мълчаливо я наблюдаваше. От време на време кимваше одобрително, когато мереше нещо, отговарящо на вкуса му, а после го купуваше и плащаше. Тя сякаш бе забравила всичките си страхове. Осмели се дори да го хване за ръката и да го дръпне към една витрина, която й хареса, а той нищо не възрази. Но нито веднъж не го помоли за нещо и не очакваше нищо. Доставяше й удоволствие просто да разглежда витрините. Колко време мина, откакто не се е наслаждавала на оживлението на големия град! Поглеждаше със завист елегантните дами, които дефилираха край нея и се смееше безгрижно по най-малък повод. Очите й сияеха, усмивката не слизаше от порозовялото й лице. Непринудената естественост и грацията, с която се движеше, привличаха възхитени мъжки погледи.

Към края на продължителната им разходка през търговските улици, тя стана изведнъж отново мълчалива и замислена. В един магазин погледът й се спря върху дървена люлка. Докосна я леко с треперещи пръсти и погали гладко полираното дърво. Потънала в мислите си, вдигна изведнъж очи и срещна погледа на Брандън. Отново стана несигурна.

Той дойде при нея и огледа внимателно люлката от всички страни.

— Имам в къщи по-хубава — каза той най-сетне. — Била е моя, но е съвсем запазена и ще е най-удобното легло за детето ни. Хети отдавна мечтае тази люлка отново да бъде използвана.

— Коя е Хети? — попита тя.

— Тя е негърка и моя икономка — отвърна Брандън. — Прислужвала е на родителите ми, още преди да се появя на този свят.

Той се обърна и излезе бавно от магазина. Хедър го последва и тръгна до него. Когато заговори отново, гласът му беше дрезгав.

— Хети чака нетърпеливо поне от петнайсет години да се оженя и да имам деца. — Той я погледна замислено и добави. — Сигурен съм, че ще бъде на върха на щастието, само като те зърне. Още повече, че докато стигнем, ще станеш още по-закръглена.

Хедър се загърна смутено по-плътно с наметалото и попита тихо:

— Имал си намерение след завръщането си да се ожениш, нали? Но какво ще стане сега? Хети няма да ме приеме, защото измествам предишната ти годеница, нали?

— Напротив, ще те приеме — отвърна той кратко и махна на един файтон.

Резкият отговор не допускаше по-нататъшни въпроси. Хедър се питаше защо ли е толкова сигурен, че негърката ще я приеме добре?

Файтонът спря пред тях и Брандън даде адреса на странноприемницата, нахвърли върху задната седалка пакети и пакетчета и й помогна да се качи. Капнала от впечатленията на дългия ден, Хедър се отпусна върху възглавниците с единственото желание да се добере до леглото и да заспи.

Брандън гледаше малката къдрава главица, облегната на рамото му, после прегърна младата си жена и сложи главата й на гърдите си. Тя въздъхна облекчено в дълбокия си сън. Ръката й легна доверчиво в скута му. На Брандън му секна дъхът. Той пребледня и се разтрепери. Ругаеше се, че си е позволил да загуби контрола над себе си. „Държа се — мислеше си той, обхванат от противоречиви чувства, — сякаш съм отново неопитен юноша, за пръв път влюбен в жена.“ Плувна целият в пот. За него това бяха съвсем необичайни чувства, защото винаги беше предпочитал любовни отношения без особени ангажименти и най-вече заради чувствените наслади. На това момиче той трябва да даде добър урок, а ето че вместо това едва успя да се възпре от излияния. Къде се бяха дянали студената му, обмислена сдържаност, умението да се контролира? Нима ги бе загубил, въпреки че се закле да не се отнася с нея като със своя съпруга, което означаваше също повече да не я докосва? Тъкмо след доброволния му отказ да я притежава, тя се превърна в единствен обект на неговите желания. Та не беше ли копнял непрекъснато за нея, откакто се примири, че никога вече няма да я види?

Какво, за бога, ставаше с него? Та тя беше по-скоро момиченце, отколкото жена, твърде млада дори, за да е вече бременна. Нуждаеше се от закрила, от майчина грижа, а вместо това, макар да й предстоеше скоро да роди, беше изцяло в негова власт.

Не можеше повече да се заблуждава. Желанието да я прегърне, да я люби, беше по-силно от него. С какво удоволствие би я обладал още сега и тук. Струваше му се, че не може да чака минута повече. Как ще търпи занапред да я има непрекъснато до себе си, да я вижда как се съблича и как стои гола, без да се нахвърли върху нея и да утоли жаждата си.

Но не биваше да я прегърне, колкото и да го желаеше. Не можеше да не изпълни заканата си. Беше се заклел, че тя ще си плати задето го е впримчила и бог му е свидетел, ще си плати. Не се е родил човекът, който ще си позволи да упражни върху него натиск, а после, на всичкото отгоре, да се чувствува щастлив и доволен. Дяволът в него го подтикваше да осъществи заканата си, а името на този дявол беше гордост.

Тя беше само една жена, а всички жени си приличат. Има сили да я прогони от съзнанието си. Не си спомняше жена, с която да не бе успял да го стори.

И все пак, ако иска да е честен пред себе си, трябва да признае, че Хедър е по-различна от другите. Другите бяха прекалено драговолни любовници и прекалено опитни. Това момиче беше девственица, на което отне със сила невинността. Тя не разбираше нищо от мъже и от любовни игри. Само това вече я правеше различна. Та нали не можа да я забрави, когато тя го напусна. Преди да успее да си отговори на безбройните въпроси, файтонът спря пред странноприемницата. Междувременно се беше стъмнило. Смях и песни долитаха от кръчмата, а жена му още лежеше в прегръдката му и спеше.

— Хедър — прошепна той тихо, притиснал устни към къдриците й. — Искаш ли да те кача в стаята ни?

Тя раздвижи глава върху гърдите му.

— Какво каза? — попита сънено.

— Искаш ли да те внеса в странноприемницата?

Клепачите й трепнаха, тя отвори бавно очи, все още неспособна ясно да разсъждава.

— Не — отговори тихо. Но не се опита да стане.

— Ако настояваш, мила — наведе се той усмихнато над нея, — можем да минем още веднъж през целия град.

Изведнъж Хедър подскочи с кратък вик на уплаха. Беше безкрайно смутена от подигравателната му усмивка. Изправи се неуверено и се опита да слезе от файтона, за малко не падна, отваряйки рязко вратичката. Той бързо я хвана и я задържа. Беше толкова уплашен, че също извика. Обгърна я с две ръце, вмъкна я обратно във файтона и я сложи на коленете си.

— Какво значи това? — попита той ядосано. — Или искаш да се пребиеш?

Тя закри лицето си с ръце.

— О, остави ме, пусни ме! Мразя те, мразя те.

Лицето на Брандън се вкамени.

— Да, зная — отвърна той, — и все пак, ако не бяхме се срещнали, щеше и досега да живееш с дебелата си леля, да понасяш обидите й, да прикриваш голотата си с дрипи, носени от жена дванайсет пъти по-дебела от теб, щеше и досега да миеш и триеш, докато ти се прекърши гръбнакът и да приемаш с благодарност коравите корички, които ти подхвърля, доволна, че те е оставила да ги изгризеш в някой ъгъл. Ако не те бях срещнал, щеше да си умреш стара мома, без да познаеш майчинството. Колко жестоко, че те откъснах от всичко това, нали? Беше толкова щастлива с онези хора, нали? Колко непростимо, че те разделих с тях! — Той помълча малко, а после продължи злобно: — Трудно би ми повярвала колко съжалявам, че се оставих да ме омагьоса женствеността на тялото ти, преди да разбера, че си още дете. А сега ще висиш на врата ми докато съм жив, нещо, което съвсем не ме радва.

Раменете на Хедър потрепериха. Безпомощни ридания разтърсваха тялото й. Сълзите й течаха безспирно, като на уплашено, объркано дете. Тя не искаше да бъде товар, не искаше да бъде само търпяна, нежелана и мразена. Не, никога не го беше искала!

Когато видя как нежното й тяло се тресе от ридания, той загуби желание да продължи да я измъчва. Гледаше намръщено, ъгълчетата на устата му бяха ядно присвити. Сякаш камък притисна гърдите му, затърси неуверено в джобовете си кърпа за нос.

— Къде си сложила кърпата? — попита с въздишка. — Не мога да я намеря.

Тя поклати глава, все още в обятията му, опита се да поеме въздух.

— Не зная — измърмори отчаяно.

Избърса сълзите с крайчеца на роклята, докато той продължаваше да търси. Междувременно файтонджията се беше приближил предпазливо и надничаше през прозорчето.

— Мога ли да помогна на дамата с нещо? — попита колебливо. — Чух плач и ми се сви сърцето. Не мога да гледам жена да плаче.

Брандън свъси вежди.

— Нямаме нужда от помощта ви — отговори той учтиво. — Жена ми е малко разстроена, защото отказах майка й да дойде да живее при нас. Ще се успокои, когато разбере, че няма да променя решението си.

— В такъв случай предпочитам да се оттегля, сър — ухили се файтонджията. — Знам какво значи да живееш непрекъснато с тъща си. На времето, като се женех, трябваше да се опъна като вас, тогава дъртата вещица нямаше да ми е непрекъснато пред очи.

Файтонджията тръгна към конете, а Брандън намери най-сетне носната си кърпа и я пъхна в деколтето на Хедър. После я издърпа оттам, избърса й сълзите, издуха й, като на малко момиченце носа.

— По-добре ли си? — попита той. — Можем ли сега да се приберем в стаята?

Тя въздъхна и кимна. Той върна кърпата на мястото й и я потупа окуражително.

— Хайде, пусни ме да сляза пръв, за да ти помогна.

 

 

Странноприемницата беше пълна с шумни клиенти. Повечето пияни и придружени от съмнителни жени, чийто висок смях изпълваше помещението. Пиперливи моряшки вицове се стрелкаха във въздуха. Брандън дръпна Хедър за ръката да върви плътно след него, та да не се вижда разплаканото й лице. Джордж, който беше седнал до огъня, като ги видя, веднага скочи и ги последва нагоре по стълбата. Брандън отключи вратата и даде път на Хедър да влезе. После слугата получи куп поръчения. Брандън затвори след себе си вратата и погледна към жена си, която се беше навела над легена и се опитваше да измие със студена вода следите от сълзите.

— Джордж ще ти донесе цяла табла вкуснотии. Аз няма да мога, за съжаление, да остана за вечеря, но бих искал да не излизаш от стаята. За твое спокойствие. Ако имаш нужда от нещо, Джордж ще е в коридора и ще дежури непрекъснато. Можеш да му кажеш какво искаш.

Тя го погледна неуверено.

— Много ти благодаря — измърмори смутено.

Той излезе веднага. Тя впери поглед във вратата, която се затвори след него.

Отпусна се върху леглото. Мислите й блуждаеха. „Това не опростява нещата — каза си тя, — но трябва да призная, че той е прав. Невъзможно беше да избягам от селото, колкото и да се надявах, каквито планове и да кроях. Щях наистина да прекарам там целия си живот, ако не се беше появил и ако не бях забременяла от него… Значи ще стана майка и го мразя заради това? Но защо? Толкова ли е трудно да бъда мила с него, макар да зная, че и той ме мрази и проклина обстоятелствата, които са го приковали към мен. Та той често е любезен, въпреки омразата си. Редно е и аз да му докажа, че не съм дете, че съм му благодарна за много неща. Няма да е лесно, защото ужасно се боя от него.“

Посред нощ тя се събуди и разбра, че той се е върнал. Събличаше се съвсем тихо. Фенерът долу на двора хвърляше в стаята слабата светлина, на която го виждаше. Той легна до нея с лице към вратата. В стаята пак стана тихо. Чуваше го само как диша.

 

 

На другата сутрин, още преди да отвори очи, чу как дъждът силно плющи по стъклата. Чудесен, очистителен дъжд, който отнасяше прахоляка и сякаш обновяваше всичко. Студеното годишно време започваше с порои, които те караха да мислиш, че никога няма да спрат.

Мъжът се раздвижи до нея и тя отвори очи, когато той отметна завивката. Понечи да го последва, но той свъси вежди.

— Не е нужно и ти да ставаш веднага — каза той. — Трябва да уредя някои неща около товаренето на стоката и, за съжаление, не мога да те взема.

— Веднага ли тръгваш? — попита тя притеснено и се уплаши той да не се намръщи пак.

— Не, не веднага, искам първо да се изкъпя и да закуся.

— Ако не възразяваш — каза тя меко, — с удоволствие бих станала и аз.

— Прави каквото знаеш — отвърна той сърдито. — Все ми е едно.

Донесоха гореща вода и Брандън се отпусна във ваната. Беше в подчертано лошо настроение и нямаше желание да разговаря. Хедър се приближи колебливо към ваната. Боеше се да му предложи помощта си, ръцете й трепереха, когато посегна към гъбата. Той я погледна учудено.

— Какво искаш? — попита нетърпеливо. — Или не можеш да си отвориш устата?

Тя си пое дълбоко дъх, преди да заговори.

— Исках… бих искала да ти помогна да се изкъпеш — изрече най-сетне.

Лицето му не се проясни.

— Няма нужда — каза той неприязнено. — Иди да се облечеш и ако искаш, можеш да закусиш с мен долу.

Тя се извърна, огорчена. Беше повече от ясно — той не иска да има нищо общо с нея.

Смъкна нощницата и се облече. Избра новата синя рокля, която й беше купил. Но както червената и тя се закопчаваше на гърба, и колкото и да се мъчи, можа да закопчае само няколко копчета.

„Ех, ще ходя с разкопчан гръб — заинати се тя, — но няма да го моля за помощ. Не желая още веднъж да ми откаже.“

Когато той излизаше от ваната, тя тъкмо се опитваше да приглади косата си с пръсти. Без да я удостои с поглед, той се избърса и се облече. Само веднъж се обърна в нейната посока, за да си вземе чиста риза от масата. Хедър се извърна с разтуптяно сърце, от страх да не привлече вниманието му върху себе си. Но плашливото й движение не само привлече вниманието му, то направо го вбеси.

— Защо се държиш толкова глупаво? — кресна й той. — Нали не ти правя нищо.

Хедър стоеше разтреперана под погледа му.

— Съжалявам, много съжалявам — измърмори тя плахо. — Аз просто не исках да ти се пречкам.

Той изръмжа нещо непонятно и навлече ризата.

— Абсолютно ми е все едно дали си наблизо или те няма. В едно мога да те уверя — няма да те бия, както е обичала да го прави леля ти.

Тя го погледна недоверчиво и не знаеше какво да направи сега — да остане, или да излезе. Беше направо вбесен, между другото и защото все не успяваше да си върже вратовръзката. Нетърпението и лошото настроение само му пречеха. Следвайки някакъв вътрешен подтик, тя се приближи към него и отдръпна ръцете му. Той я погледна смаяно, но тя изобщо не вдигна очи. Преметна с треперещи пръсти вратовръзката през шията му и я върза, както го беше правила толкова пъти за баща си. Когато връзката беше вече безукорно вързана и си застана на мястото, тя взе от стола жилетката и му я държа да я облече. Все още намръщен, той пъхна ръце в нея. Тя събра всичкия си кураж и закопча жилетката, въпреки че й стана ясно — той е неспокоен и би предпочел сам да го направи. Когато понечи да му подаде и палтото, той я отстрани с ръка.

— Прощавай — каза той сурово, — но мога и сам да се облека. Вземи по-добре четката и се среши.

Тя побърза да го послуша и докато се решеше, той мина зад гърба й и се залови да дозакопчае роклята. Когато привърши, тя се обърна и му се усмихна благодарно, а той я изгледа някак неуверено. Утринта й се стори малко по-светла, мъничко й олекна на сърцето.

 

 

През следващите дни тя си стоя почти през цялото време в стаята, спокойна, защото знаеше, че Джордж пази пред вратата. Виждаше съпруга си сутрин, когато той ставаше, изкъпваше се и се обличаше. После закусваха заедно и той излизаше, за да се върне едва късно вечерта, най-често, когато тя вече спеше. Все повече се стараеше да стъпва тихо и се събличаше в тъмното, за да не я събуди. Въпреки това тя се събуждаше всеки път за малко и ставаше по-спокойна след неговото завръщане. Изминаха пет дена и тези навици така се вкорениха, сякаш открай време е било така. Лошото настроение му беше попреминало и сутрин дори седеше мирен във ваната, докато тя му търкаше гърба. Тази сутрешна грижа й стана приятна. Радваше се на скритото в нея мълчаливо съгласие. От време на време някоя мила дума, малките услуги, които си правеха взаимно бяха добро начало за деня и правеха очакването и самотата по-поносими. Дори на Брандън това изглежда му харесваше и той свикна след закуска да я целува за довиждане по челото, като образцов съпруг.

Тази октомврийска сутрин денят започна както обикновено. Те слязоха заедно по стълбата долу да закусят. Собственичката им донесе с пъшкане сутрешното кафе. Брандън го пиеше черно, а Хедър си слагаше много мляко и захар. Не пиеше с удоволствие кафе, но го правеше, за да не дразни мъжа си със специални поръчки.

— Следобед можем да отидем на проба — каза й Брандън. — Ще се върна след около два часа. Кажи на Джордж да ни поръча за това време файтон.

Тя измърмори плахо, че ще го направи, но се усети притеснена от погледа му, прикован към нея. В негово присъствие й беше трудно да говори, а на въпросите му отвръщаше несръчно. В същия миг вратата се отвори и висок млад мъж влезе в кръчмата. Той се огледа, видя Брандън и прекоси помещението, запътен право към него.

— Добро утро, сър — поздрави младежът и се поклони леко на Хедър. — Добро утро, госпожо.

Брандън й представи младия мъж като Джеймс Бонифас, ковчежник на „Бързоходен“. Когато му я представи като своя съпруга, тя забеляза, че господин Бонифас не прояви ни най-малък признак на изненада. Беше осведомен, очевидно, за внезапната женитба. Не знаеше дали са му известни подробности, но се надяваше, че не знае всичко и си обяснява прибързаната сватба с влюбеността на Брандън. Лицето на господин Бонифас просия.

— Същинско удоволствие е за мен да се запозная с вас, госпожо.

Тя му се усмихна приятелски, а Брандън покани младежа да седне.

— Би било прекалено навярно да очаквам в този ранен час добри новини от доковете — каза той. — Предполагам, че има нещо, изискващо моето присъствие, нали?

Господин Бонифас поклати засмяно глава и седна при тях.

— Бъдете спокоен, сър — отвърна. — Всичко е наред. Вдругиден ще можем да натоварим и стоките, които още са на път. Началникът на складовете смята, че тази година зимата ще е по-ранна и навярно сурова, та ще е добре, ако можем след седмица да вдигнем платната.

Брандън въздъхна облекчено.

— Почти бяха изгубил надежда, че ще напусна някой ден това пристанище. Хората стават нетърпеливи, искат да се приберат по домовете си.

— Така е — съгласи се веднага господин Бонифас.

Но Хедър съвсем не беше склонна да сподели мнението му. За нея отпътуването означаваше несигурност и мъка от раздялата. Беше й всъщност все едно, дали на ковчежника са му известни или не подробности за нея. В тази страна тя си беше у дома. Не й беше никак лесно да напусне Лондон и да потегли към непознати брегове. Но в гласа на мъжа й звучаха радост и облекчение, каквито досега не бе долавяла. Разбра, че той копнее да се прибере в къщи.

Малко по-късно двамата мъже се запътиха към пристанището, а тя се качи в стаята да чака Брандън. Дълго седя, замислена, докато изведнъж се усети, че е време да почне да опакова вещите си, за да напусне тази странноприемница, която й беше станала временно втори дом. Щеше да замине с мъж, когото едва познаваше, към нещо неизвестно и несигурно. Щеше да роди детето си между чужди, сред хора, които можеха и да не я приемат.

Очите й плувнаха в сълзи. Стана, отиде до прозореца и погледна към улицата. Но в същия миг си помисли и за всички мъки, за срама, който щеше да загърби с това пътуване и в новата си среда. В чуждата страна поне не я очакваха ругатни и позор. Кой знае, може би бог щеше да й даде сили и смелост да види в промените само хубавото. Трябваше да посреща всеки нов ден с мисълта, че всичко може да се промени към добро.

Джордж й донесе лека закуска. После Хедър се облече, за да отиде с Брандън в града. След малко Джордж отново се появи, за да съобщи, че файтонът е пристигнал. Тя слезе да почака долу връщането на Брандън. Скоро чу стъпките на мъжа си пред вратата, а когато той влезе, посрещна го с усмивка.

— Виждам, че си вече готова — каза той навъсено, изненадан от доброто й настроение. През ръката му беше прехвърлено сиво наметало и той й го подаде.

— Вземи го — каза той, — навън е студено, пък на теб и без туй ти трябваше наметало. Това сигурно ще ти стане по-добре от моето.

— О, Брандън! — каза тя, изненадана и си пое дъх. — Колко е красиво!

Той се залови, все още навъсен, да закопчава наметалото на врата й. Щастлива, че е получила толкова красива и модерна дреха, Хедър не можеше да стои мирна, все се оглеждаше, обръщаше се и се въртеше, тъй че в края на краищата Брандън не можа да не се засмее на детинската й радост.

— Е, ама стой мирно, диваче — каза той, — та ти си по-лоша от кошница пълна с бълхи.

Тя се разсмя щастливо и наведе глава да се огледа. Косата й погали брадичката му, той усети приятния й дъх.

— Както си се навела, не виждам къде е иликът — закачи я той.

Тя вдигна глава и звънко се разсмя. Непринудената й радост от неочаквания подарък разведри лицето му, но само след миг то пак помрачня. Хедър беше сложила неволно ръка на гърдите му и той усети как сякаш го пронизва електричество. Погледите им се срещнаха и останаха задълго във взаимния си плен. Радостта изчезна. Ръцете му, заети допреди малко със закопчалката на наметалото, сега се плъзнаха по раменете й, по гърба и чак до бедрата. Още миг и щеше да я привлече към себе си. Хедър усети как я обзема внезапна слабост, коленете й трепереха, дишаше с мъка. Зелените очи още я държаха сякаш прикована. Дълбока тишина цареше в стаята.

Времето беше спряло. Изведнъж откъм двора долетя пронизителният вик на някоя от слугините и развали магията. Брандън отдръпна ръце, призова се към ред и си наложи сдържаност.

— Ела, миличко — каза необичайно нежно, — трябва да побързаме.

Той й предложи галантно ръка. Пред портата вече чакаше файтонът, скромна кола с един кон, а Джордж се заизвинява словоохотливо, че не е успял да намери по-просторна и по-удобна.

Брандън го спря с движение на ръката.

— По-голяма не е необходима, Джордж, и тази ще свърши работа. Ще отсъстваме няколко часа и бих искал, когато се приберем, масата в стаята ни да е сервирана за вечеря. Имам още едно поръчение за теб. Жена ми има нужда от голям пътнически сандък. Гледай да намериш нещо много хубаво и веднага го качи в стаята.

Той извади от кожена кесийка няколко жълтици и ги подаде на слугата.

— И внимавай да е наистина хубав сандък — повтори.

Мъжът се ухили и закима усилено:

— Окей, окей, сър!

Мадам Фонтено вече стоеше на прага на салона. Тя ги поздрави свръх любезно и ги заведе веднага в стаичката за проби.

— Всичко ще бъде готово в най-скоро време, капитан Бърмингам — увери го тя, — всичко се уреди по-добре, отколкото предполагах. Вече нищо не може да попречи поръчката да ви бъде доставена в срок.

— Ето, виждате ли — отвърна доволен Брандън, — и това е наистина чудесно, защото след седмица вдигаме платната.

Жената се засмя доволно.

— Бъдете спокоен, господине, няма да допусна госпожата да потегли без гардероба си.

Когато госпожа Фонтено почна да мъкне огромните количества скроени и тропосани рокли, Хедър се обърна с гръб към Брандън, преметна косата си през раменете напред и го помоли да й разкопчае роклята. Странен израз се появи на лицето му, когато се залови да разкопчава роклята и пръстите му бяха по-несръчни от обикновено.

Мадам Фонтено помогна на Хедър да премери първата рокля.

— Какво щастие — чуруликаше ласкателно французойката, — че модата е такава, каквато е. Ще можете, въпреки състоянието си, да носите още няколко месеца тези рокли. Високата талия е изключително благоприятна за вас, а ще оставям в шевовете отпред и широка ивица плат, за да отпускате роклите през последните месеци на бременността.

Брандън сви вежди, загледан замислено в закръглеността, която се очертаваше все по-забележимо под талията на Хедър. За известно време беше забравил за тази промяна в тялото й, както и за обстоятелствата, довели до женитбата им.

— Отговаря ли тази рокля на представите ви, господине?

Въпросът на мадам Фонтено изтръгна Брандън от мислите му. Той измърмори някакво съгласие и се извърна.

Започнаха да пробват поредната рокля и Хедър обсъждаше спокойно с шивачката необходимите промени, докато Брандън я наблюдаваше като замаян. Една от презрамките на ризата й се беше свлякла от рамото, но тя, изглежда, не беше забелязала. Погледът на Брандън беше прикован към закръглените й гърди и гладката кожа на раменете. Въртеше се притеснено на стола, защото възбудата, която го бе обзела, скоро нямаше да може да се скрие.

— О, за мен тази черна рокля е най-хубавата — възхищаваше се мадам Фонтено, — черното е толкова елегантно и аз съм ви безкрайно благодарна, че ми подсказахте толкова модерно решение. Госпожа съпругата ви изглежда великолепно в нея, не сте ли съгласен?

Брандън измърмори нещо неясно, докато си мислеше дали да стане и да напусне помещението. Челото му беше покрито с капчици пот. Допреди миг се бе отдавал на изкусителната мисъл да забрави за гордостта си, да наруши обещанието и да изживее там, в странноприемницата, нещо вълшебно и желано, да вдигне Хедър на ръце, да я сложи върху леглото и да не позволи никой да му попречи да я люби, да потъне в нея. И все пак в последния миг успя да се овладее. Но това тук, тази принуда да я гледа как се съблича и облича, то беше свръх силите му. Гордостта и мъчителното желание бяха в терзаещо противоречие. Още не му беше ясно какво щеше да надделее.

Той махна нервно някаква прашинка от дрехата си и се загледа отсъстващо през прозореца. Стараеше се да не поглежда към двете жени, заети с обличане и събличане. Ако не престанеха скоро, щеше да завие като животно. На Хедър щеше да й се наложи да се убеди в това в тясната интимност на файтона. Там нямаше да й помогне никаква съпротива. Щеше после още по-силно да го мрази. А изглеждаше така дяволски доволна от негласното споразумение, което бяха сключили. Щеше да се брани като котка, ако той реши да си иска съпружеските права. Кой можеше да я упрекне след опита, който имаше от връзката си с него. Не, той не искаше да отрови още повече отношенията им с насилие, та макар сега и законно.

Пробата се проточи безкрайно, една рокля се сменяше с друга и той тайничко се проклинаше, че поръча толкова много. Лицето му ставаше все по-навъсено, отговорите му към мадам Фонтено все по-кратки. Хедър и шивачката хвърляха към него плахи погледи.

— Може би не сте доволен от роклите, които видяхте досега? — попита предпазливо французойката.

— Работата ви е безукорна, мадам — отговори той някак сковано. — Малко съм нервен от проточилата се проба.

Мадам Фонтено въздъхна облекчено. Прие напълно такова обяснение на нетърпелив мъж.

Брандън отново се загледа отчаян в противоположната посока и промени мястото, на което беше седял твърде неудобно. Роклята, която Хедър пробваше в момента, поне прикриваше гърдите й и той се поуспокои за малко — можеше да гледа без да се бои, че възбудата ще го завладее. Тя стоеше, толкова невинна и недоумяваща, и сигурно се питаше на какво се дължи неочакваното му лошо настроение. Наистина ли не подозираше какво предизвиква хубостта й у един мъж? Не се ли досещаше поне? Макар да се беше клел на висок глас, че повече няма да я докосне, това не значеше, че външността й не го покорява, особено в тази прозрачна риза.

Мадам Фонтено помагаше на Хедър да облече поредната рокля, придружавайки всичко с типично френска словоохотливост. Корсажът на роклята беше толкова тесен, че гърдите на Хедър буквално преливаха от дълбокото деколте. В креслото си Брандън беше станал видимо по-неспокоен и по челото му отново изби пот. Ругаеше мълчаливо и вече познатият на Хедър мускул на бузата му силно затрепери.

— Ах, тази Мари! — възкликна ядосано мадам Фонтено. — Никога няма да стане добра шивачка. Навярно си мисли, че всички жени са като нея с плоски гърди. Може би си въобразява, че роклята е за дете, а не за зряла жена? Отивам да я доведа, нека види каква беля е направила.

Тя профуча разярена през стаята и остави клиентката си вече капнала от умора. Хедър вдигна измъчено ръка.

— О, Брандън, виж, моля те, какво става тук — възкликна тя отчаяно. — Имам чувството, че лежа върху игленик. Това момиче трябва да е забравило в роклята куп карфици. Не мога да поема дъх, без да ме прободе някъде нещо.

Тя вдигна и двете ръце и Брандън пребледня, когато застана най-непринудено между коленете му. На бялата кожа под мишницата й личеше грозна драскотина, дълга карфица се подаваше от плата, изопнат върху гърдите й. Но карфицата беше забодена отвътре и той не можеше да я извади, без да пъхне ръка между кожата и плата. Брандън плъзна колебливо два пръста по топлата, мека кожа на гърдите й, а тя стоеше неподвижно и го гледаше с пълен с доверие поглед. Очите им се срещнаха само за секунда и той усети ядосан, че кръвта нахлува в главата му.

„По дяволите! — помисли си ядосано. — Сега пък се червя заради нея като голобрадо момче.“

Отдръпна рязко ръката си, сякаш се бе опарил.

— Ще трябва да почакаш мадам Фонтено да се върне — каза сърдито, — не мога да я стигна.

Хедър стоеше смаяна и не знаеше с какво да си обясни рязката му реакция. Повече от ясно беше, че е притеснен. Беше се облегнал в креслото и избягваше да гледа към нея. Тя се обърна уплашена и изпита облекчение, когато мадам Фонтено се върна с Мари. Мари беше тъничко, невзрачно момиче, не повече от петнайсетгодишно.

— Виж сега какви поразии си направила! — повиши глас шивачката.

— Моля ви, госпожо — каза отчаяна Хедър, — трябва веднага да хвърля тази рокля. Претъпкана е с карфици.

— Mon Dieu! — възкликна ужасено майсторката. — О, мадам Бърмингам, толкова съжалявам! Моля за извинение. Мари е все още само едно глупаво дете.

Тя се обърна към разстроеното момиче и му посочи вратата.

— Махай се, после ще поприказваме!

Побърза да разкопчае злополучната рокля и Хедър беше благодарна, че мъките й най-сетне свършиха. Беше последната рокля за проба и за огромно облекчение на Брандън най-сетне можеха да напуснат тясното помещение и да си тръгнат за странноприемницата.

През цялото пътуване Брандън запази мрачно мълчание. Когато стигнаха пред хана, вече беше тъмно. Брандън пое Хедър на ръце, сложи я доста грубичко да стъпи и отвори вратата на кръчмата, в която беше, както винаги, многолюдно и шумно. Беше претъпкано с моряци, които се забавляваха тук с момичетата си. Когато Хедър влезе, един прилично облечен, но мъртвопиян моряк се залепи за нея с намерение да поведе продължителен разговор. Но макар да беше пиян, тутакси побърза да отстъпи, когато зърна зад Хедър навъсеното лице на Брандън. Стигнаха безпрепятствено в стаята си, където Брандън хвърли безбройните пакети и пакетчета на леглото и застана до прозореца.

Голям пътнически сандък с лъскав месингов обков беше сложен в подножието на леглото. Брандън го огледа навъсено и каза през рамо на жена си:

— Това е твоят сандък, можеш да сложиш в него всичко, което ти принадлежи. И без туй следващите няколко дена ще си заета само с опаковане.

Той се обърна отново рязко към прозореца. Хедър запали свещта на скрина и установи, изненадана и зарадвана, че масата е сервирана с тънка ленена покривка и порцелан. Целия следобед беше така погълната от друго, че беше забравила глада си. Но сега апетитът й само се засили. Зарадва се, когато на вратата се почука и Джордж, придружен от един слуга, внесе цял куп тенджери и чинии. Не беше забравена и гарафа с вино. Щом прислугата излезе, Брандън се поклони сковано и й приближи стол. Когато Хедър седна, той впи омагьосан поглед в извивката на врата й и отново го обзе изкушението да я докосне. Застина за миг неподвижен, вкопчил ръце в облегалката. Най-после седна, облегна се и напълни внимателно чашите с вино. Хедър се отдаде най-непринудено на гастрономическите удоволствия. Вдигна на няколко пъти глава, защото усещаше погледа му върху себе си, но всеки път установяваше, че той гледа друго. Правеше й впечатление, че яде много малко, но за сметка на това често посяга към виното.

Вечерята мина в мълчание. Брандън беше потънал в мисли, зает с нерешимите си проблеми. Когато станаха от трапезата, Хедър отиде мълчаливо, за да не го дразни, до леглото и се залови да отваря многобройните пакети и пакетчета и да подрежда съдържанието им в новия сандък. Извади от един пакет разкошния маншон от лисица, погали го нежно с връхчетата на пръстите, духна леко в пухкавата кожа и пъхна в него, очарована, малкото си носле. Не беше забелязала, че Брандън се е приближил и я наблюдава. Сега протегна ръка и вдигна внимателно една къдрица от рамото й. Тя се стресна, озърна се и го погледна право в очите. Изразът им беше странен, нещо средно между мъка и възхищение. Той понечи нещо да каже, но думите заседнаха в гърлото му. Изведнъж пак се намръщи. Стисна зъби, пусна буклата и се заразхожда с широки крачки из стаята. Хедър го гледаше и не знаеше как да изтълкува всичко това. Но когато той най-сетне заговори, тя се сви уплашено.

— По дяволите, Хедър, има неща много важни за един мъж и ти би трябвало да го знаеше. Аз не мога…

Спря насред изречението, мускулът на бузата му трепереше. Обърна се отново мълчаливо към прозореца и се загледа навън.

Хедър почака да чуе края на изречението, но когато той млъкна, реши да освободи леглото и да подреди грижливо и останалите пакети в сандъка. Сновеше деловито из стаята и поглеждаше от време на време предпазливо към мъжа си.

После седна в едно кресло и се залови за бродерията, купена преди няколко дена от мадам Фонтено. Брандън се приближи към масата да си налее още чаша вино. Изруга, като видя, че гарафата е празна. Стовари я така ядосано на масата, че Хедър подскочи и си убоде пръста от страх. Брандън стоеше нерешително, а после си привлече един стол и седна до нея. Тя отпусна гергефа и го изгледа очаквателно. Известно време той търсеше думи. Ръцете му лежаха на коленете й, галеха мекото кадифе на роклята.

— Хедър — подхвана той най-сетне, — пътуването до Америка е дълго. Ще прекарваме повечето време в една и съща каюта, по-малка от тази стая. Ще спим в едно легло, наполовина колкото това. Ще бъде много студено и неудобно и за теб няма да е удоволствие да бъдеш единствената жена на борда. По същата причина няма да можеш да се движиш свободно из кораба. Няма да се решаваш да напускаш кабината без мен. Трябва да разбереш, Хедър, че моряци, които дълго време не са стъпвали на сушата, не могат да гледат жена, без да… без да… изпаднат в неконтролируемо състояние на възбуда. Ако бъдат предизвиквани често от присъствието на жена, ситуацията може да стане опасна. — Той наблюдаваше внимателно израза на лицето й, за да разбере дали й става ясно какво има предвид. Тя го гледаше сериозно, не отместваше поглед и слушаше най-внимателно, но той въпреки това се съмняваше, че е разбрала за какво става дума. Въздъхна тежко и пак подхвана: — Чуй, Хедър, когато един мъж вижда отново и отново красива жена, но знае, че не бива да я докосне, обзема го все по-мъчително желанието да спи с нея. Ако по една или друга причина, не може да го осъществи, някой хубав ден мъчението става непоносимо. Той трябва…

Той не довърши изречението. Бузите на Хедър пламнаха. Тя взе отново гергефа в ръка и наведе глава над него.

— Ще си стоя колкото може повече в каютата, Брандън — каза тя тихо, без да го поглежда, — и ще се опитам да не се препречвам никому на пътя.

Брандън изруга безмълвно, както толкова често напоследък и не намери какво повече да каже.

— За бога, Хедър! — възкликна нетърпеливо и стана. — От колко време се опитвам да ти обясня, че пътуването ще е дълго, по дяволите, много дълго, и че ти ме…

Не довърши. Гордостта му надви и с неочаквано движение той блъсна стола и изтича през стаята навън.

— Не слизай долу и не напускай стаята! — успя да й извика сърдито в бързината. — Джордж ще стои пред вратата и ще внимава нещо да не ти се случи. — Той тръшна вратата подире си и остави Хедър в безпомощна неизвестност.

Наистина вече нищо не проумяваше. Беше се разгневил така внезапно и въпреки усилията й да го разбере. Чу го да дава ядосано разпореждания на Джордж, а след миг слугата застана на прага с израз на лицето не по-малко безпомощен от нейния. Поиска разрешение да влезе и раздигне масата. Тя въздъхна тайничко и застана до прозореца. На пейката до него лежеше триъгълната шапка на Брандън. Тя я взе и прокара нежно, почти с любов, ръка по нея. Сякаш галеше косите му.

— Джордж, забравил си е шапката — измърмори тя и продължи да гали мекия филц. — Каза ли ти кога смята да се прибере?

Джордж вдигна глава.

— Не, госпожо — отговори й, сякаш се извиняваше. — Не каза нито дума. — А после добави, като явно се стараеше да намери подходящите думи: — Той капитанът, госпожо, си е понякога чудат, зная, но ако имате малко търпение, всичко ще си дойде на мястото. Само не бива да губите търпение. Ех, малко е строг и лесно избухва, но е наистина много, много добър човек.

Той продължи смутено да раздига, но думите му бяха оказали въздействието си. Хедър се усмихна мълчаливо и притисна триъгълната шапка към гърдите си.

— Благодаря ти, Джордж — прошепна тя.

Вече на вратата, Джордж й хвърли още един поглед през рамо.

— Желаете ли да ви донеса, както винаги, гореща вода за къпане, госпожо?

Тя кимна, все още усмихната.

— Да, моля, Джордж, както обикновено.

 

 

Когато Брандън влезе в стаята, Хедър се събуди. Размърда се сънено под меката завивка, усмихна се със затворени очи, примига срещу светлината на свещта и сложи едната си ръка върху неговата възглавница. Но изведнъж седна с рязко движение. Навън вече съмваше. Брандън стоеше, облегнат на рамката на вратата, олюляваше се и я гледаше. Очите му бяха кървясали, яката разтворена, жилетката му небрежно разкопчана. Пиянска усмивка блуждаеше на устните му.

— Брандън — каза тя задъхана и вече съвсем будна, — зле ли ти е?

Никога не го беше виждала в подобно състояние. Той смърдеше на алкохол, беше мъртво пиян. Когато се заприближава към нея, неприятната миризма на ром и евтин парфюм я накара да затаи дъх. Пъхна се предпазливо под завивката и го наблюдаваше внимателно.

— Проклета женска! — избоботи той. — С тия високи гърди и розовите пъпки успяваш да примамиш мъжа и докато спиш.

Замахна с ръка, сякаш за да помете всичко от масата, а Хедър се дръпна, сериозно уплашена, още по-назад.

— Проклета да е тая твоя скъпоценна девственост! — изруга той. — Жени! Всичките сте един дол дренки. Готови сте да кастрирате мъжа, та да не може да спи с друга. Издрасквате с дяволските си нокти цялата му гордост, а после танцувате издокарани пред него, като кокошката пред петела, показвате на цял свят безценната си девственост и вирите по тая причина нос. — Той направи несигурна крачка напред, спъна се и се вкопчи в таблата на кревата. Отново направи широк жест с ръка, сякаш искаше да я представи на целия свят. — А това, уважаеми господа, е царицата на всички девствени моми, седнала върху трон от лед, обградена от високата стена на своята невинност. Добре де, ами аз? Аз изиграх играта, спечелих наградата и я донесох в къщи, но нямам право даже да я докосна. — Той се хвана с две ръце за таблата и потърка в нея чело, сякаш това можеше да поуспокои болката му. — О, девствена съпруго, защо не си поне мършава и грозна, тогава бих могъл да не те забелязвам — ти нали това искаш? Но сред всички жени в Лондон трябваше да налетя тъкмо на теб, на най-нежното пухкаво женче, въвеждало някога мъж в изкушение. А ти се държиш с мене не като със съпруг, а като с дърт сръндак, неспособен да оправя млада сърна. Въртиш се и се фръцкаш пред очите ми и навярно си мислиш, че ми е все едно. Предизвикваш желанието ми да се възползвам от съпружеските си права, а после отказваш да изпълняваш своите. Господи, жено, да не ме мислиш случайно за евнух! Срещу един шилинг мога да си купя повече нежност, отколкото си готова да ми дадеш.

Той се наведе към нея и я погледна право в очите.

— Ще те науча аз тебе, проклета женска! — продължи заплашително и протегна към нея ръце. — От тук нататък ще те вземам, когато ми скимне.

Погледът му не се отделяше от нея, а гласът му стана опасно дрезгав.

— По дяволите, искам те сега, искам те веднага!

Той се опита да се наведе над леглото с намерението да я хване през кръста. Хедър извика от ужас и изпълзя назад, така че да не може да я стигне. Чу се кратък звук на нещо скъсано и Брандън, който беше коленичил на леглото, погледна смаяно парчето тънък като паяжина плат в ръката си. Вдигна очи и разбра, че е дръпнал и скъсал нощницата й. Тя беше гола, бялата й кожа сякаш светеше в сумрака на разсъмването. Брандън се отпусна бавно върху леглото и тутакси заспа с дълбок пиянски сън. Дланта му се разтвори и скъсаната нощница падна на пода.

Застинала неподвижно, Хедър го наблюдаваше ужасена, той можеше отново да се надигне и да посегне към нея. Приближи се предпазливо и видя, че очите му са затворени. Дишаше дълбоко и равномерно.

— Брандън? — повика го недоверчиво.

Той не помръдна. Тя докосна леко ръката му, готова да скочи, ако отвори очи, но той не реагира и продължи да спи.

Почувствува се по-сигурна. Наведе се над него и се опита да му свали жилетката. Не беше толкова просто, колкото си мислеше. Беше прекалено тежък, за да може да го обърне. Не й оставаше друго, освен да помоли Джордж да й помогне. Сложи друга нощница и се загърна в наметалото. После слезе долу до стаите на слугите и почука на вратата на Джордж.

Вътре се чу шум и сънено боботене. Вратата бавно се открехна, Джордж застана на прага и втренчи в нея смаян поглед, неспособен да разбере какво ли може да означава всичко това. Беше по дълга нощница, с килната на една страна нощна шапчица с пискюл, който подскачаше на рамото му. Като разбра, че Хедър е почукала, отвори широко и учудено очи и побърза да се скрие наполовина зад вратата.

— Госпожо, какво търсите по това време тук?

— Мога ли да ви помоля да дойдете с мене, Джордж — каза тя тихо, — на капитана не му е добре, трябва ми помощ, за да го сложа да си легне.

Той свъси въпросително чело, но отговори с готовност и без дълги колебания:

— То се знае, госпожо, веднага идвам.

Хедър се върна в стаята и малко по-късно дойде Джордж, вече напълно облечен. Видя Брандън проснат по корем и с разперени ръце върху леглото и с мъка прикри изненадата си.

— О, капитанът трябва малко нещо да е прекалил — каза съчувствено. После погледна колебливо господарката си. — Уверявам ви, госпожо, никога не го прави. Не, наистина…

Тя не отговори и се залови да му сваля обувките. Джордж я следеше с поглед и зърна скъсаната нощница на пода до леглото. Без да се колебае повече, помогна на Хедър да съблече Брандън. На тази процедура капитанът реагираше само от време на време с измърморване или дълбока въздишка. Не се събуди нито за миг, толкова беше пиян.

Двамата го събличаха, докато остана по долни гащи. Хедър погледна нерешително Джордж и двамата се съгласиха мълчаливо да му оставят тази част от облеклото. После го завиха с одеяло и Джордж тръгна на пръсти към вратата. Там се обърна още веднъж.

— Сигурно ще дойде на себе си чак следобед, мадам — обясни й той. — Та ще донеса още една възглавница, за да лежи малко по-нависоко.

Хедър заключи вратата подире му, свали наметалото и го окачи. После взе своето одеяло, зави се в него и седна в широкото кресло, подви крака и се залови да бродира, за да се поразсее.

Постепенно се оправи от шока, който й причини появата на пияния Брандън. Сега я обзе гняв. Прокарваше припряно иглата през плата.

„Той се мотае из улиците да си търси продажни жени, а като не си намери подходяща, пристига пиян и се мъчи да ме превърне в своя курва“ — мислеше си с горчивина.

Иглата й хвърчеше стремително. Поглеждаше с отвращение към мъжа си, който се беше излегнал върху възглавниците и спеше със здравия сън на невинно дете. Това само засили яда й. „Първо обикаля съмнителните квартали около пристанището, а после идва при мен и ме ругае като последна уличница, която, видите ли, искала да го прелъсти! Ругае всички девственици на този свят, а съвсем доскоро невинността ми много му допадаше.“

Неспособна да продължи спокойно да седи, захвърли гергефа на пода, скочи и се заразхожда нервно из стаята. „За каква ме мисли? Или си въобразява, че ще чакам смирено да щракне с пръсти, за да скоча в същия миг като услужлива проститутка в леглото му?“ С няколко бързи крачки се приближи към кревата и погледна спящия.

— Отвратителен тип! — изрече тихо. — Наистина ли нищо не разбираш? Аз съм жена и единственото си притежание, своята девственост исках да опазя за мъжа, когото доброволно бих избрала, а ти ми я взе. Аз съм живо същество със сърце в гърдите и с искрица гордост, която няма да допусна да ми отнемеш.

Тя изстена тихо, обърна се и се върна при креслото. Загърна се отново в одеялото и седна, свила крака. Дълго седя замислена. Наблюдаваше красивото му лице и лека усмивка се появи на устните й. Каквото и да се бе случило и да се случеше занапред, трябваше да признае — той е рядко хубав мъж.

 

 

Беше вече десет часа, когато тя се събуди в креслото си. Брандън продължаваше дълбоко да спи и тя стана тихо, за да се облече. Джордж й донесе закуската. После се залови отново за бродерията си в очакване мъжът й да се събуди. Но чак следобед откъм леглото се чу мъчително пъшкане. Наведена над гергефа, тя наблюдаваше с крайчеца на очите как Брандън бавно се надига. Опря глава на двете си ръце и издаде болезнен стон. После видя Хедър седнала в креслото и се опита да стане и да запази равновесие.

— Подай ми дрехите! — каза той недружелюбно.

Тя остави гергефа и му подаде дрехите. Той я гледаше ядосано как стои пред него с дрехите в ръце. Отклони неприязнено предложението й да му помогне, облече се бързо и веднага тръгна към вратата.

— Погрижи се, докато се върна, банята ми да е готова — извика й през рамо, — и да е много гореща, ако не искаш да побеснея от яд.

Блъсна силно вратата след себе си, а тя не можа да потисне злорадия си смях. Последиците от препиването явно не му минаваха безнаказано. Въпреки това побърза да изпълни желанията му, защото вече знаеше, че в подобна ситуация по-умно е да не го дразни. Когато се върна, беше още блед, но стъпката му беше сигурна и походката изправена. Съблече се и натика, без да я поглежда, дрехите си в ръцете й. После стъпи внимателно във вдигащата пара вода. Облегна се с дълбока въздишка и дълго мълча със затворени очи, опрял глава на месинговия ръб.

На вратата се почука и той отвори ядосано очи.

— По дяволите, кой се е разтропал! — извика нервно, навъси се, но добави, вече с обичаен тон: — Влез, като си вече тук!

Джордж влезе с табла в ръка. Носеше гарафа бренди и чаша. Пристъпваше внимателно на пръсти. Хвърли на Хедър бърз поглед, за да разбере по лицето й какво е положението. Реши, че тя успешно е устояла на бурята.

Подаде на капитана си пълната чаша и побърза да излезе.

Брандън изпи чашата на един дъх и пак облегна уморено глава на ръба на ваната. Вече усещаше благотворното стоплящо въздействие на алкохола. Хедър приготви хавлията и подреди дрехите му, после се приближи към ваната, за да му помогне. Стоя известно време неподвижно със сапуна и гъбата в ръка. Брандън беше плувнал в пот. Сякаш всичкият алкохол, който бе излял в себе си предишната вечер, излизаше сега през порите му. Лежеше със затворени очи в горещата вода, сложил ръце на ръба и изглеждаше почти доволен. Тя изпита изведнъж желанието да прекъсне това блажено състояние и изтърва сапуна и гъбата във водата. Високите пръски го накараха да отвори стреснато очи. Погледна я смаяно. По брадата му се стичаха вадички, но той не я бършеше. Хедър изведнъж се уплаши, обърна се и се престори, че разтребва. Имаше неприятното чувство, че той следи всяко нейно движение. Когато след малко отново се приближи към ваната с намерението да му помогне и посегна към сапуна, той загуби самообладание.

— Изчезвай, жено проклета! — изкрещя той. — Махай ми се от очите. Ще се изкъпя и сам. Не понасям да ме обикалят на пръсти. И хич не ми е дотрябвала помощта ти.

Хедър изтърва уплашено сапуна и изтича към вратата. Когато я отвори, той попита язвително:

— А къде смяташ да вървиш в този вид, ако мога да зная?

Беше съвсем забравила, че роклята й е откопчана на гърба.

Вирна предизвикателно малкото си носле:

— Ще сляза долу и ще помоля Джордж да ме закопчае! — отвърна предизвикателно. И се измъкна през вратата, без да дочака отговора му. Чу го как крещи и ругае, сигурен признак, че никак не е съгласен с държанието й. За нейно щастие една от слугините тъкмо се качваше по стълбата и Хедър я помоли да я закопчае.

Беше неделя и в странноприемницата беше по-спокойно от обикновено, просторната кръчма беше почти празна. Хедър си поръча чай и седна на запазената за тях маса, размени няколко любезни приказки с кръчмарката. Брандън слезе след малко и седна до нея. Мърмореше мрачно пред себе си, докато им сервираха закуската. Чак когато келнерката се отдалечи, той отвори уста, за да се закани на Хедър.

— Ако не искаш да те сложа на коляно и да ти насиня розовото дупе, бих ти препоръчал най-сериозно да премисляш какво вършиш.

Тя го погледна спокойно със самата невинност в небесносиния поглед.

— Какво ли би могло да те накара, скъпи мъжо, да набиеш бременната си жена?

Той вирна брадичка.

— Хедър — изрече бавно, като едва се владееше, — не ме дразни, не съм в добро настроение!

Хедър преглътна и се залови за закуската си. Трепкащият мускул на бузата му беше достатъчно строго предупреждение. Отново беше загубила кураж. Когато си легнаха вечерта, Брандън забеляза скъсаната нощница, която висеше на закачалката. Той я докосна леко и свъси чело, като видя, че Хедър си ляга с обичайната нощница. Духна свещта, съблече се на тъмно и сега лежеше, потънал в мислите си. Когато я усети да се размърдва, погледна към нея. Беше му обърнала гръб и се беше дръпнала колкото може повече. Беше се завила презглава, сякаш търсеше в одеялото защита от него. И той й обърна ядосано гръб. Сигурен, че на нея нищо й няма и само той не може да се отпусне. Реши, че между тях не е имало нищо. Бил е толкова пиян, че при най-добро желание не можеше да си спомни какво е ставало тук миналата нощ.

 

 

На другата заран Брандън вдигна в тъмни зори жена си от леглото, без да обръща внимание на протестите й.

— Побързай, няма време за губене! Трябва да докараме тази сутрин „Бързоходен“ в пристанището и се налага да съм рано-рано на дока.

Той й помогна да се облече, облече се и той с мълниеносна бързина. После изтича надолу по стълбата, като влачеше Хедър след себе си. Закусиха на две, на три. Хедър полагаше всички усилия да потисне прозевките си. Най-сетне Брандън излезе и се прибра чак вечерта. Както и друг път се съблече на тъмно и легна до нея, като внимаваше да не я събуди.

Следващите дни си приличаха като близнаци. Като се изключат още тъмните утринни часове, когато закусваха заедно, почти не си приказваха. Докато го нямаше, Хедър си стоеше в стаята и убиваше времето както можеше. Обикновено обядваше горе, само когато кръчмата биваше празна, слизаше долу и се хранеше там, на запазената маса, под почтителните погледи на охраняващия я Джордж.

На четвъртата вечер Брандън се прибра по изключение малко по-рано. Тя не го очакваше и лежеше във ваната. Когато вратата изведнъж се отвори, пое задъхано въздух.

Застанал на прага, Брандън се поколеба за миг. Не можеше да се откъсне от магията на интимната сцена, която се разиграваше пред погледа му. Тя се беше изправила във ваната и стоеше, скръстила ръце на гърдите, с широко отворени сини очи. Бавно се съвзе от изненадата. Мократа й кожа проблясваше на меката светлина на свещта. С вдигнатата нагоре коса и измъкналите се непокорни кокетни къдрици, беше наистина най-прелестното нещо, което му бе подарил изминалият ден.

До месинговата вана имаше малка пейчица, върху нея шишенце с ароматни соли за баня, а в една чинийка — голямо парче дъхав сапун. Той вдъхна с удоволствие нежния аромат и се облегна на рамката. После затвори внимателно вратата зад себе си. Приближи се към ваната и се наведе над Хедър, за да я целуне по челото.

— Добър вечер, сърчице мое — прошепна той тихо.

Объркана от приятелското му, почти нежно държане и със страх, да не би да е капан, Хедър се потопи цяла във ваната, докато водата не покри раменете й. Наложи се да отвърне на усмивката му, но устните й трепереха. Той се засмя, развеселен от страха й, протегна ръка и пусна сапуна във водата. Той вдигна високи пръски и я накара да затаи дъх. Озърташе се безпомощно сред водните капки, опитваше се да посегне към хавлията, оставена наблизо върху един стол.

— Избърши си и лицето, сладка моя — засмя се той. — Цялото е мокро.

Тя дръпна гневно хавлията от стола и я притисна към очите си.

— О, ти, ти си…! — извика ядосано.

Той се засмя и се отдалечи. Когато можа отново да се огледа, без да примигва, тя видя, че се е отпуснал в едно от креслата, изпънал е крака и я наблюдава, доволно усмихнат.

— Изкъпи си се с кеф, миличко! — каза той и понечи да стане. — Искаш ли да ти изтрия гърба?

Тя стисна решително устни, готова веднага да излезе от ваната, ако я докосне, но той се отпусна отново в креслото и само й кимна.

— Хайде, без нерви, Хедър! И както вече ти казах — вземи си спокойно ваната — добави той вече сериозно. — Ще ти е навярно последната за много дълго време.

Тя седна и го погледна озадачено. Дали не беше ново наказание, което искаше да й наложи?

— Брандън, моля те! Наистина не съм капризна и малкото удоволствия, които си позволявам, са много скромни. Но от това наистина имам нужда. Заклевам те, Брандън — погледна го тя умоляващо, — не ми забранявай да се къпя, моля те, недей. Необходимо ми е, за да се чувствам добре.

Устните й отново затрепериха и тя сведе очи.

Смехът изчезна от лицето му. Той стана и се приближи към нея. Облегна ръце на ръба на ваната, наведе се и я погледна внимателно. Тя продължаваше да седи, свела очи, като боязливо дете, което се страхува от наказание. Гласът, с който й заговори, беше спокоен и топъл.

— Несправедлива си към мен, Хедър, ако смяташ, че съм способен да ти отнема нарочно това удоволствие. Тъкмо обратното, оставям ти го от все сърце. Споменах го, само защото утре ще се качим на кораба и най-късно след три дена ще излезем в открито море.

Тя вдигна глава и го погледна. Отблясъкът от свещите трепкаше върху малките й корави гърди.

— О, Брандън, извинявай — измърмори смутено, — колко глупаво от моя страна да помисля нещо друго. — Тя млъкна и забеляза, че погледът му се е плъзнал към гърдите й.

Брандън беше пребледнял и мускулът на дясната му буза отново трепереше. Хедър измърмори извинение и притисна голямата гъба към гърдите си. Брандън стана рязко и отиде до прозореца.

— Ако имаш сега намерението да напуснеш ваната, госпожо — каза той малко неприязнено, — бихме могли в обозримо време да вечеряме. Ще поръчам на Джордж да ни донесе нещо.

Хедър побърза да последва час по-скоро предложението му.

 

 

Струваше й се, че си е легнала преди малко, когато Брандън я разтърси, за да я събуди. Вън беше още тъмно, но той беше вече облечен. Издърпа я безцеремонно от леглото и й подаде дрехите. С негова помощ тя бързо се заоблича. После той й сложи наметалото и застана нетърпеливо до вратата, докато тя се опитваше да избърше с мокра гъба последните следи от сънливост от лицето си. Слязоха да закусят и след малко се запътиха пеш към кораба, вече закотвен на близкия кей.

Целият екипаж беше вече събран, за да натовари последната стока. Мъжете прекъснаха само за миг работата си, за да погледат как капитанът им се качва с жена си на борда. Очите им проследиха и двамата, докато изчезнаха под палубата.

В каютата Хедър свали наметалото, легна на койката и тутакси заспа. Дори не забеляза, че Брандън я покри с одеяло.

След обеда, който той й донесе в каютата, Хедър се качи на палубата и стоя известно време до релинга да наблюдава работата на моряците и суетнята на пристанището. По доковете продавачи предлагаха евтино пресни плодове и зарзават, с които моряците разнообразяваха с удоволствие менюто си от осолено месо, боб и сухари. Богато облечени тежки търговци се смесваха в тълпата с просяци и джебчии, които полагаха усилия да ги поосвободят от кесиите им.

Моряци се размотаваха, хванали под ръка момичетата си. Галеха ги и ги целуваха невъзмутимо пред очите на всички, файтонджии чакаха на кея за клиенти. Пред очите й се разстилаше пъстрата картина на пристанищното ежедневие. Товареха и разтоварваха кораби, моряшки ругатни се смесваха с команди и с крясъците на хвалещи стоката си улични търговци. Хедър не беше виждала досега толкова оживена суетня. Заинтригувана и леко задъхана, тя се облегна на релинга, за да не изтърве нито една подробност. От време на време до нея долиташе дълбокият, заповеднически глас на Брандън. Виждаше го да разговаря с господин Бонифас или с някой моряк. Понякога слизаше на брега да преговаря с търговци.

Беше вече късно следобед, когато видя Джордж да пристига с конска кола, натоварена с нейния сандък, моряшката торба на Брандън и, за нейна огромна изненада, с месинговата вана от странноприемницата. Хедър наблюдаваше объркана как слугата разтоварва багажа и го качва на борда. Когато сложи ваната върху дъските, той се обърна засмян към нея и Хедър разбра, че Брандън е купил ваната заради нея. Погледна към мъжа си, който стоеше зад Джордж и разговаряше с господин Бонифас. И той тъкмо се озърташе да види дали Джордж е качил всичко цяло и невредимо на борда. И той вдигна очи към нея. Погледите им се срещнаха и Хедър се почувства изведнъж много щастлива — сърцето й се изпълни с радост, че живее. Далеч по-скъп подарък не би могъл да й достави толкова радост като тази стара месингова вана. Устните й се отвориха леко, а усмивката, която изгря на лицето й, беше събрала всичко, което изпитваше в този миг — радост, благодарност, привързаност. Брандън стоя един миг сякаш прикован от магията на тази усмивка, а Джеймс Бонифас се изкашля и повтори въпроса, който преди малко беше за дал.

Вечерта мадам Фонтено донесе с две от момичетата си гардероба на Хедър. Брандън прегледа внимателно всичко, изказа голямото си задоволство, а после извади от дълбочините на сандъка си желязно ковчеже и наброи върху масата цената, поискана от шивачката. Мадам Фонтено хвърли през рамото му поглед към съдържанието на ковчежето и шумно си пое дъх, когато прецени стойността му. Брандън се обърна и вдигна ядосано вежди, при което шивачката побърза да се дръпне. Сега погледна към Хедър, коленичила до големия сандък и заета да подрежда грижливо рокли и аксесоари. После мадам Фонтено се обърна отново към Брандън с пресметлива усмивка в очите. Видът на пари винаги я възбуждаше.

— Вашата съпруга ще ви придружи ли и когато дойдете догодина пак, monsieur?

— Не — отвърна кратко Брандън.

Усмивката на мадам Фонтено стана още по-широка. Тя отметна кокетно къдрица от челото си.

— Ако дойдете сам, ще се отбиете, надявам се, при мен, да поръчате нови рокли за госпожата, нали? С удоволствие ще работя отново за вас. За мен ще е щастие да поставя всичките си способности на ваше разположение, monsieur — изчурулика тя накрая малко двусмислено.

Забележката й мина покрай неопитните уши на Хедър, без тя да долови подтекста им. Младата жена дори не вдигна глава от сандъка. Но Брандън много добре разбра всичко. Той изгледа мадам Фонтено съвсем спокойно и по начин, който я притесни. Гледаше я, сякаш преценяваше стойността на вещ, плъзна поглед по твърде пищния й бюст на матрона, а после с нескрито пренебрежение по широките й бедра. След което се залови отново за парите, сякаш нищо не е било.

— Не ме разбрахте добре, мадам. Искам да кажа, че изобщо няма да се връщам повече в Англия. Това беше последното ми пътуване до Лондон.

Жената направи ужасена крачка назад. Миг по-късно Брандън й подаде парите в една кесия. Мадам Фонтено изобщо не си направи труда да ги брои. Завъртя се на токчета и изчезна, без да пророни нито дума.

По време на вечерята мислите на Брандън бяха толкова заети с какво ли не, че съпрузите едва размениха по някоя дума. Хедър беше си легнала в койката, а той продължи да седи до бюрото, зает със списъци, сметки и корабни дневници. Отдавна беше минало полунощ, когато духна свещите, съблече се в тъмното и си легна до нея. Хедър се събуди. Дръпна се, за да му направи място, но възможностите не бяха големи. Брандън се обърна на другата страна, с гръб към нея. Лежаха така, гръб до гръб, и се опитваха и двамата — всеки по свои причини — да не мислят за онова, което се случи в това легло, когато лежаха последния път заедно в него.

 

 

Следващите два дена минаха бързо. Товарът беше подреден, провизиите качени, последните думи на раздяла разменени. Няколко големи лодки дойдоха да извлекат „Бързоходен“ от пристанището, след което щяха да вдигнат платната и да чакат вечерникът да ги изпъне. Всички на борда бяха сега мълчаливи и замислени, само корабът сякаш очакваше нетърпеливо свежият зефир да изпълни платната. Беше спокойна вечер и водата гладка като огледало. Платната висяха, отпуснати. Слънцето тъкмо залязваше зад лондонските покриви, когато топселът изведнъж силно заплющя. Всички очи се впериха нагоре. Беше се вдигнал хладен бриз. Застанала на палубата до мъжа си, Хедър усети върху лицето си бодливото му студено повяване. Платното отново силно изплющя, а после, със засилването на бриза, бързо пое вятър.

Гласът на Брандън прозвуча сега, силен и ясен:

— Моряци, вдигни котвата! Потегляме за дома!

Макарата на котвата заскърца и гласът на Брандън отново изкънтя радостно над кораба:

— Дясно на борд!

Котвите се вдигнаха бавно от водите на Темза и корабът пое постепенно курса си. Хедър видя как светлините на брега започнаха да се отдалечават и гърлото й се сви.

Брандън се върна в каютата чак на разсъмване и легна да си доспи. По време на закуска той й обясни какво я очаква по време на пътуването.

— Хедър, сутрин палубите принадлежат на екипажа. Ако ти скимне да се озовеш там твърде рано, онова, което става на един кораб ще те накара да се изчервиш. Затова моят съвет е да си оставаш до късно следобед в кабината.

С поглед забит в чинията, тя измърмори покорен отговор. Бузите й бяха пламнали…

— На долната палуба пък изобщо нямаш какво да търсиш — продължи той. — Там са каютите на екипажа, а на такъв дълъг път ти ставаш за мъжете твърде голяма съблазън. Не бих искал да се видя принуден да застрелям някое от момчетата си, защото се е забравило. Тъй че изобщо не стъпвай там и избягвай да пресичаш пътя на мъжете.

Късно следобед Хедър чу вик:

— Земята се скри! Четири румба дясно на борд!

Денят беше сив, сякаш зимен. По небето пълзяха ниски облаци. Духаше североизточен вятър. Хедър се качи на палубата. Мъжът й стоеше на кормилото и наблюдаваше как най-южният нос на Англия постепенно изчезва от погледа му. Тъкмо казваше на кормчията:

— Поеми сега ти. Дръж курс право на запад. — А после викна нагоре: — Внимавайте с платната, момчета и сменете топсела!

Известно време стоя така, с ръце на гърба и широко разтворил крака, гледаше към мачтите и усещаше равномерното олюляване на кораба. Платната бяха силно изопнати, слънцето, вече ниско над хоризонта, рисуваше златисточервени ръбове по краищата на облаците. Последната ивица земя изчезна зад тях в падащия здрач.

С тъпа болка в гърдите Хедър видя как Англия изчезва от погледа и от живота й.