Катлийн Удиуиз
Пламъкът и цветето (2)

Глава втора

Хедър беше твърдо решена тутакси да избяга. След завръщането на капитан Бърмингам вече нямаше да има възможност да го стори. Размисляше напрегнато как да надхитри Джордж и дали той би приел подкуп. Но откъде да вземе пари? Бежовата й рокля беше единствената скъпа вещ, която притежаваше. С нея едва ли щеше да изкуси Джордж. После отново си спомни как злоупотребиха с нейната безпомощност заради удоволствието на един мъж и тя бързо отпъди мисълта за подкуп. Освен това старият моряк беше или безкрайно предан на господаря си, този самовлюбен капитан, или така се боеше от него, че всеки опит да бъде подкупен беше предварително обречен на неуспех.

В главата й възникваха все нови и нови планове. Ако Джордж е неподкупен, значи трябва да използва сила. Но какво ли може да направи едно момиче на моряк, който е без съмнение силен като мечка.

Озърташе се отчаяно из каютата, дано открие нещо, способно да накара мъжа да й даде ключа от кабината. Издърпа чекмеджетата на бюрото, прерови бързо книжата в тях, потърси между книгите и дори в куфарите на Брандън. Намери само кесия с жълтици. Отпусна се, капнала, в креслото зад писалището и обгърна с поглед кабината, затършува из всяко кътче, зад всяка мебел.

— Не е възможно да не държи тук оръжие — измърмори тя, ужасена, че времето тече толкова бързо.

Погледът й падна върху гардероба. Веднага скочи и отвори вратичките. Сякаш преследвана от фурии, затърси сред окачените вътре дрехи. Отново напразно. Хлипаше от напрежение, докато изхвърляше цялото съдържание на пода. Най-сетне очите й паднаха върху кутия, увита в парче плат.

— Може би държи тук скъпоценностите си? — каза си тихичко и разгърна плата.

Но какво можеха да й помогнат сега скъпоценности? Държеше в ръка кожено ковчеже със златна буква „Б“ на капака. Отвори я с огромно любопитство. Пред нея лежаха, потънали в червено кадифе, два прекрасно изработени пистолета. Не разбираше много от оръжие, но баща й бе притежавал пистолет от същия тип, макар и без толкова богата украса. Тези тук бяха инкрустирани със седеф, а стволовете бяха от лъскава, грижливо смазана стомана, спусъците от лъскав месинг.

Разглеждаше пистолетите, но нямаше представа как се стреля с тях. Баща й никога не й бе показвал. Знаеше, че трябва да се натисне спусъкът, но как се зарежда подобно оръжие — това никога не успя да разбере. Сега съжаляваше горчиво, че не е попитала баща си. Затвори капака и се замисли напрегнато как да използва находката си против Джордж. В края на краищата той не можеше да знае, че тя няма понятие от оръжие. Трябваше да се престори, че владее стрелбата с пистолет. Трябваше да го уплаши до смърт, за да й даде ключа от кабината.

При тази представа неволно се засмя. Отиде до бюрото, взе от чекмеджето хартия и писалка и написа бързо бележка до капитан Бърмингам, че й трябват пари. Каквото и да се случи, тя никога няма да се продава за пари. Но сега иска да вземе един фунт от кесията му и да остави срещу него роклята си. Той само ще спечели от сделката.

Сгъна бележката и я сложи над роклята. После скри грижливо един от пистолетите зад куп карти и книжа, та да й е подръка, когато Джордж влезе да измете строшените съдове. Беше се отдалечил, само за да прати един моряк да донесе чай и след миг щеше да е отново тук. Какво щастие, че й беше дал време! Върна внимателно в шкафа коженото ковчеже със златен монограм, увито в същото парче плат. После седна до писалището, от което само за миг можеше да се пресегне за пистолета и се престори, че чете книгата, която бе намерила там. Щеше да докаже на капитан Бърмингам, че не е глупаво малко момиченце, което той може да задържи въпреки волята му. Само като си представи как ще излее гнева си върху Джордж, когото тя толкова мразеше, идеше й да се засмее. Той беше виновен, той я беше домъкнал тук. Щеше да си получи само заслуженото.

Шекспировият „Хамлет“ положително не беше най-подходящото четиво за изострените й нерви. Имаше чувството, че ще се пръсне от напрежение и не можеше да дочака връщането на Джордж. Когато ключът се завъртя най-сетне в ключалката и морякът влезе, тя веднага скочи, но се накара веднага и с привидно безразличие, пак да седне, да се облегне и да чете. Джордж затвори вратата след себе си и извади ключа. В едната си ръка крепеше внимателно поднос със сервиз за чай.

— Нося ви чая, госпожице — той е силен и съвсем горещ.

Приближи се с усмивка, за да сложи подноса на масата.

Трябваше да използва този миг. Измъкна пистолета иззад купчината книги и го насочи към мъжа. Спусъкът силно изщрака.

— Не помръдвайте, Джордж, или ще се наложи, за съжаление, да стрелям — каза тя като се мъчеше гласът й да звучи уверено.

Джордж, който се беше навел без нищо да подозира над подноса, сега се обърна смаян и погледна право в дулото на пистолета. Разсъди с мълниеносна бързина и стигна до заключението, че дори в ръката на жена един пистолет не е нещо за пренебрегване. По начало жените не разбират нищо от оръжие, но могат неволно да причинят с него ужасни неща. Той пребледня.

— Моля ви, Джордж, сложете ключа на масата и бъдете при това много, много внимателен. — Тя наблюдаваше с очи на Аргус всяко негово движение опряна в пристъп на внезапна слабост на писалището.

— А сега идете, ако обичате, пак така внимателно до стола при прозореца. — Тя не откъсваше поглед от него, а той смаяно й се подчиняваше.

Джордж беше сигурен, че тя не се шегува и се съобразяваше с това. Той отиде бавно до прозореца.

Въздишка на облекчение се изтръгна от Хедър.

— Седнете! — заповяда тя.

С насочено към него оръжие, тя се приближи бавно към масата и без да изпуска Джордж от очи взе ключа с бързо движение. Продължаваше да го наблюдава с насочен към него пистолет и докато изтича към вратата и пъхна ключа в ключалката. Преизпълни я чувството на отново придобита свобода.

— Ще ви помоля, Джордж — каза тя на моряка, — влезте сега в стенния шкаф и затворете зад себе си вратичките. Не се опитвайте да ми изиграете нещо! Ужасно съм напрегната, а пистолетът, както вече сте си помислили, наистина е зареден.

Джордж загуби всяка надежда да се измъкне по чудо от това положение. Тя наистина щеше сякаш да се пръсне от напрежение — човек не можеше да не го види. Положително щеше да стреля, ако се опита да я нападне. Побърза само да прецени дали яростта на неговия капитан ще е по-страшна от изстрела на пистолета, който момичето държеше в ръка. Прекалено добре знаеше от собствен опит, че при определени обстоятелства гневът на господаря му може да е ужасен. Отдавна плуваше с него, възхищаваше му се и му беше предан от сърце. Всъщност не можеше да допусне, че капитан Бърмингам ще го убие от яд. А пистолетът можеше да го отнесе за секунда на онзи свят, ако не изпълни заповедите на това побесняло момиче. Затова се напъха примирено в гардероба и затвори вратичките. Хедър стоеше и го наблюдаваше готова да хукне, ако той реши в последния момент да се обърне и да се опита да я задържи насила.

Въздъхна дълбоко от облекчение, когато вратичките на шкафа хлопнаха, а тя ги заключи за по-сигурно подир Джордж. Щеше да му отнеме известно време докато ги строши, а тя щеше да получи преднина. Отиде до писалището, отвори чекмеджето, в което беше намерила кесията, извади един фунт и сложи пистолета на бюрото.

Миг по-късно беше вече пред вратата, която лесно се отвори. Отвън нямаше жива душа. С надежда да намери стълбата към палубата, Хедър претича през коридора. Когато откри най-сетне вратата и я открехна, отстъпи, ужасена, назад. Палубата гъмжеше от хора. Щеше да е невъзможно да я прекоси незабелязана, а после да слезе от кораба. Сигурно бяха търговци, дошли да видят стоката, преди да я купят. Някои мъже веднага й направиха впечатление с хубавите си скъпи дрехи, трябва да бяха собственици на преуспяващи търговски къщи.

Затвори вратата, облегна отчаяна чело в нея и се замисли. Какво можеше да се случи, ако се опита да напусне кораба?

Само капитанът и неколцина от приближените му знаеха, че е тук. Но хората застанали горе на палубата, изобщо не подозираха за съществуването й. Никой от тях не знаеше по какъв начин се бе озовала тук, нито че е всъщност пленница. Трябваше само да излезе през вратата, сякаш в присъствието на борда на една дама няма нищо особено и спокойно да се смеси с тях.

Отново я изпълни надежда. Този път отвори без колебание вратата. Сърцето й туптеше в гърлото. Принуди се леко да се усмихне и тръгна с високо вдигната глава, с решителна и бърза крачка през същински шпалир от вперили в нея възхитен поглед мъже. Никой не се реши да я заговори. Беше повдигнала леко полите на роклята си, за да стъпи на трапа, когато един хубав, висок мъж й предложи ръка, за да й помогне. Тя му благодари със сияеща усмивка и забърза с леки стъпки по дъските надолу към земята.

Там вече неколцина кавалери бяха застанали с протегнати ръце, готови да й помогнат да прекрачи. С къс изпитателен поглед избра мъжа, който изглеждаше най-добре и беше най-добре облечен, за да приеме неговата опора и помощ. Помоли го мило и с тих глас да й викне файтон, след което той побърза да се отдалечи, за да изпълни молбата й. След малко се върна и веднага й предложи с подчертана учтивост да я придружи. Тя не по-малко учтиво му отказа. На лицето му се изписа ясно разочарованието от отказа. Но не му оставаше нищо друго, освен да я придружи до файтона и да й отвори вратичката. Тя се направи, че не е чула учтиво зададения въпрос къде живее. Мъжът пусна с въздишка ръката й, захлопна вратичката и се оттегли с поклон, файтонът потегли, а Хедър вдигна благодарно ръка и още веднъж му се усмихна.

Когато файтонът зави зад ъгъла тя се отпусна с облекчение върху възглавниците. Благодарна, че ужасното напрежение от последните няколко часа постепенно спада, тя затвори очи. По-късно спря до пощенската станция и побърза да си запази място за следващата кола, която щеше да я откара „вкъщи“. Налагаше се да се прибере при роднините си. Нямаше избор. Леля Фани и чичо Джон още дълго нямаше да научат какво се е случило с Уилям. Приятелите на Уилям в Лондон по всяка вероятност изобщо не подозираха, че той има сестра в провинцията. Трудно можеше да се предположи, че Уилям, който бе живял в такъв разкош, изобщо е споменавал пред някого за своята влачеща мизерно съществуване сестра.

Малкото стопанство на чичото е за нея сега най-сигурното място — разсъждаваше Хедър. Ще остане там, докато намери възможност да се хване някъде на работа и да стане самостоятелна. Искаше да се махне от жената, чийто брат беше намерил заради нея смъртта. Беше ужасно, че трябва да се върне, но да остане в Лондон беше за момента просто невъзможно.

По време на дългия път с пощенската кола имаше време да мисли и споменът за случилото се предишния ден отново я изпълни с терзания. Заключението, че няма вина за нищо, не можеше да й бъде утешение за онова, което бе загубила. От вчера животът й коренно се беше променил. Вече не беше невинно младо момиче.

Въпреки това няма да променя същността си — реши тя. При създалите се обстоятелства не биваше да мисли, че може някога да се омъжи, за когото и да било. Но ако трябваше да завърши живота си като стара мома, искаше да бъде поне независима. Все ще намери някъде учителско място.

Сега въпросът беше какво ще каже на чичо Джон и на леля Фани. Трябваше да намери разумно обяснение, че само ден след заминаването си се завръща от Лондон. А тъй като отношенията й с лелята съвсем не бяха сърдечни, трудно можеше да изтъкне носталгията като причина. Това би внушило само подозрения. Не, трябваше да потърси приемлива лъжа.

Когато колата стигна до кръстопътя, от който тесен път водеше през полята към дома на чичо й, Хедър слезе, за да измине останалата част от пътя пеша.

Пое нерешително на изток. Слънцето хвърляше вече дълги сенки. Стъпките й ставаха все по-колебливи, колкото повече се приближаваше към целта. Когато застана най-сетне пред вратата, вече се беше стъмнило. Тя почука.

— Чичо Джон, аз съм, Хедър, може ли да вляза?

Чу отвътре шум, но се оказа излъгана в надеждата да види най-напред чичо си. Вратата рязко се отвори и на прага застана леля Фани, вперила, безмълвна от учудване, поглед в племенницата си, която наистина не бе очаквала.

— Какво правиш тук?

Беше крайно време да измисли някаква лъжа. Хедър си помисли, потисната, че от вчера само това правеше — непрекъснато лъжеше някого.

— На брат ти му се наложи вчера, веднага след пристигането, да замине за Ливърпул да види докараната с някакъв кораб коприна. Та реши, че не е редно да оставам без мъжка закрила сама в Лондон. — С мъка произнасяше думите. Лъжата противоречеше ужасно на случилото се снощи. Сърцето й преливаше от горчивина.

— Голямо разочарование за тебе, нали? — попита я подигравателно лелята. — Да отплуваш с разперени платна за Лондон, готова да покориш света и да трябва веднага да се върнеш! Ама така ти се пада! Нали все си въобразяваш, че си нещо повече от другите, та едва те сдържаше да напуснеш къщата, а? Ех, предполагам, че се връщаш, готова да поемеш отново домакинството?

— Ако нямаш нищо против, лельо Фани — каза Хедър със свито сърце. Беше й ясно, че при тези обстоятелства по-нататъшният й живот при лелята ще е още по-непоносим. Но какъвто и да е, все ще е за предпочитане пред онова, което й предложи капитан Бърмингам.

— Съгласна съм, миличка. Ужасно се радвам на завръщането ти, както и ти навярно — хилеше се подигравателно лелята.

Хедър премълча. Беше решила да понася безропотно издевателствата на леля си. Може това наистина да беше наказанието задето така лекомислено отпътува за Лондон, задето се бе надявала и вярвала, че е създадена за живот в щастие и доволство. Сега искаше да се научи да се примирява.

— А сега върви по-бързо да си легнеш. Утре ще ставаш в зори — казвам ти го, за да успееш да сколасаш. Чичо ти е вече в леглото.

Хедър не посмя да помоли леля си да й даде нещо да хапне. Отиде мълчаливо в ъгъла си зад перденцето в дъното на кухнята и се съблече. Пъхна се под тънкото одеяло и докато лежеше трепереща с отворени очи, размисляше какво да направи, за да получи някъде работа. Трябваше да отиде до съседното село, за да прочете обявите, които се появяваха от време на време пред кметството. Доста често се търсеха млади момичета за слугини, домашни учителки или нещо подобно. Все щеше да намери и тя нещо подходящо.

Мъчеше я глад, но тутакси потъна в сън без сънища.

 

 

Толкова бързо се съмна! Лелята изтрополи сърдито през кухнята, дръпна перденцето и я разтърси безмилостно за раменете.

— Хайде, ставай, мързелано такава! Куп работа трябва да наваксаш за двата дена, в които те нямаше. Хайде де! Хайде! — крещеше тя.

Хедър се събуди стресната от дълбокия си сън, надигна се и се озърна объркана наоколо си. Повече откогато и да било свирепата й леля приличаше сега на вещица. В същия миг Хедър си припомни всичко, което се беше случило.

Скочи разтреперана от леглото и се облече под дебнещия поглед на лелята.

Успя да хапне само парче корав хляб, преди лелята да я натири навън да носи дърва. На двора чичо й вече ги цепеше. Беше сякаш потънал в дълбок размисъл и изобщо не я забеляза. Човек можеше да си помисли, че нарочно избягва да говори с нея. Стана й мъчно. Обзе я ужас — дали не подозира нещо? Но как беше възможно?

През деня се убеждаваше все повече, че нещо го потиска. Макар да не размени дума с нея, тя забеляза, че на често спира за дълго погледа си върху нея, сякаш иска да прочете мислите й. Сърцето й се сви. Започна и тя упорито да го избягва, но не се решаваше да го попита защо се държи така странно.

Вечерта на този дълъг работен ден беше толкова уморена, че направо се строполи в леглото. Въпреки това дълго не можа да заспи. Виждаше тромавото тяло на Уилям, как лежи проснато на пода, преди тя да изтича в панически ужас към вратата. И други картини изплуваха в съзнанието й и я плашеха: лицето на капитан Бърмингам например. Виждаше ироничната му усмивка, спомняше си силните му, покрити със загар, посягащи към нея ръце. Отново чу безгрижния му смях и потисна плача си, преди да се завие презглава с одеялото и да скрие лице във възглавницата. Плачеше неутешимо при спомена за неговите докосвания.

Когато взе да се развиделява, беше вече станала и преди да стане нужда лелята да я буди, се хвана за работа. През мъчителните безсънни часове на изминалата нощ бе решила да работи толкова много и тежко, че да не й остава време да мисли и да е вечер толкова преуморена, че спомените за случилото се да нямат сила да се появят и да я оставят да спи без сънища.

Когато лелята излезе сънена от стаята и нагласи намръщено роклята върху пищния си бюст, Хедър чистеше, коленичила, пепелта от печката. Лелята я наблюдаваше враждебно.

— Изглеждаш ми доста бледа — забеляза тя недоверчиво, — не си май много доволна, че си отново тук, а?

Хедър изсипа последната пепел в дървената кофа и се надигна. Отметна кичур от челото си. Прекалено широката грозна рокля висеше на нея и оголваше наполовина една нежна гърда. Лелята отново й забрани да носи друго, освен подхвърлените от нея вехтории. Хедър избърса ръце в престилката и измърмори, извърнала поглед:

— Нищо ми няма, добре съм.

Леля Фани протегна ръка и обърна със сила лицето на Хедър към себе си. Мазните й пръсти бяха посегнали толкова грубо, че нежната кожа на момичето се зачерви.

— Лъжеш. Изглеждаш бая зле. Нали те чух как рева цяла нощ във възглавницата, само защото не биваше да останеш в Лондон.

— Не, не — прошепна Хедър, — добре съм.

— Лъжеш, зная, че мразиш живота си тук. Ще ти се да живееш в Лондон и да тънеш в разкош, защото си въобразяваш, гъско глупава, че си родена да живееш в щастие и богатство.

Хедър поклати мълчаливо глава. Наистина нямаше желание да се върне в Лондон, поне докато капитан Бърмингам е още там. Убедена беше, че ще изпълни заканата си и ще преобърне града да я търси. Корабът му щеше да остане навярно още месеци наред в пристанището. Трябваше да продаде докараната стока и да натовари нова за родината си. Тя дълго време не биваше в никакъв случай да се връща в Лондон.

Леля Фани я ощипа със зловещо удоволствие по ръката.

— Да не си посмяла да ме лъжеш, мърло!

— Моля ви, недейте! — нададе Хедър вик на болка.

— Остави детето на мира, Фани! — каза чичо Джон застанал на прага на спалнята.

— Брей, я виж ти кой се е раздрънкал заран рано със заповеднически тон! — извърна се към него леля Фани. — И ти не падаш по-долу от нея. И ти току скимтиш подир онова, което не си успял да получиш, негоднико! Парцал с парцал!

— Моля те, не започвай пак, Фани — каза той тихо и наведе глава.

— Не почвай пак, не почвай пак! — изръмжа тя. — Ами нали те виждам, че ката ден мислиш за оная! Или не зная, че се ожени за мен, само защото не ти я дадоха? Е, да, ама тя си намери по-добър!

Той се сви под безмилостните й думи, обърна се и излезе с отпуснати рамене.

Гневът на леля Фани се насочи отново изцяло към племенницата. Тя бутна грубо Хедър встрани и измърмори:

— Хайде, не се размотавай тук, ами се хващай за работа!

Хедър погледна съчувствено подир чичо си и побърза да излезе. Не можеше по-дълго да гледа неговата безпомощност.

 

 

Минаха седмица, две и сякаш всяка следваща се точеше по-бавно от предишната. Колкото и тежко да работеше, Хедър не можеше да пропъди спомените. Те я преследваха ден и нощ. Често се събуждаше нощем от някой кошмар, потна от ужас. Сънуваше отново и отново, че капитанът я притиска в страстна прегръдка и не иска да я пусне. После той се появяваше отново в сънищата й като красив сатана, който се смее звънко на страховете й. Събуждаше се, притиснала ръце към ушите. Понякога сънуваше и Уилям Кърт. Беше още по-ужасно. В сънищата си тя се навеждаше над него с ножа в ръка и от пръстите й капеше кръв.

Минаха още две седмици, но мъченията й не стихнаха. Често й призляваше до припадък. Пълна липса на апетит се сменяше с вълчи глад. Усещаше се отпаднала и болна. Нерядко се взираше безсмислено пред себе си, неспособна на свързана мисъл. Това вбесяваше лелята. Да седиш посред бял ден със скръстени ръце беше за нея смъртен грях. Хедър беше така свикнала с боя, че знаеше какво точно я заплашва, когато лелята я сварваше така отсъстваща. Въпреки всичко способността й да се съсредоточава непрекъснато намаляваше. Изтърваваше чинии, разсипваше горещи въглени, изгори си пръстите о врящия котел. Това беше повече от достатъчно, за да предизвика ужасния гняв на лелята. Той преля, когато Хедър строши един ден скъпа чаша.

— Какво си намислила, мърло? Искаш да изпотрошиш тука всичко, да ми съсипеш домакинството, така ли? Дощяло ти се е комай пак да опиташ тоягата? — крещеше тя високо и удряше племенницата си по лицето с опакото на ръката.

Хедър падна на колене. Лицето й пламтеше от жестокия удар. Цялата разтреперана засъбира парчетата.

— Прости ми, лельо Фани — помоли тя през сълзи, — сама не зная какво става с мен. Напоследък всичко върша наопаки.

— Кога ли не си го вършила! — възкликна старата с омраза.

— Ще продам розовата си рокля и ще ти купя с парите нова чаша.

— А откъде ще вземеш пари да ми се наплатиш за всичко, дето си ми го изпотрошила? — попита злобно леля Фани, макар да знаеше добре, че стойността на роклята надминава многократно тази на строшените няколко пръстени чинии.

— Но аз нямам нищо друго — прошепна отчаяно Хедър и стана, — нищо, освен една риза.

— Тя не струва и колкото калта под ноктите ти. Освен това не желая като идеш в селото, гърдите ти да се подават като сега.

Хедър пламна, погледна надолу и побърза да подръпне прекалено широкото за нея деколте на вехтата рокля. Ако не беше препасала с въже дрипавата рокля на леля си, тя сигурно щеше да й се свлече от раменете и да падне в краката й.

 

 

Близо три седмици по-късно й бе позволено да придружи чичо си до селото.

Макар да бе чакала през цялото време със страх позволението на лелята, почти се боеше да отиде сама с чичо си до селото, защото той не бе престанал скришом да я наблюдава, без да казва ни дума. Странното му държане я тревожеше и притесняваше. Боеше се, че щом лелята се скрие от погледите им, чичото ще почне да й задава неудобни въпроси. Ще поиска, може би, да разбере какво е станало с Уилям Кърт. Питаше се дали отиването до селото си заслужаваше опасността той да разбере из пътя, че Уилям Кърт е мъртъв. Въпреки че беше нещастен случай, щяха да стоварят вината върху нея. Но всички тези страхове и разсъждения вече нямаха смисъл — трябваше да отиде до селото. Това беше единствената възможност да хвърли поглед върху предложенията за работа, които окачваха пред кметството. Колкото по-скоро си намери някъде място, толкова по-добре. Освен това през последните дни лелята беше направо полудяла от желание да получи нови чинии и чаши вместо счупените.

Белосани, покрити със слама къщурки, се притискаха една към друга около езерцето. Бедна селска кръчма приканваше за отмора. Пъстри късни летни цветя украсяваха прозорци и градински лехи. Дворовете между къщите бяха отделени с грижливо подкастрени плетища.

Щом пристигнаха в селото, Хедър и чичо й се запътиха към площада пред кметството, където зад преграждаща верига се виждаха закованите за една дъска предложения за работа. За чичо Джон беше приятен навик да насочва най-напред стъпките си натам. Новините, които можеше да прочете на дъската бяха единствената връзка между отдалеченото му малко стопанство и широкия свят някъде в далечината. Хедър застана до него и се опита колкото може по незабелязано да прочете онези обяви, които най-много я интересуваха. Търсеше се миячка на съдове, но при мисълта за подобна работа тя поклати отрицателно глава. Някой търсеше възпитателка и сега сърцето й учестено заби. Но като прочете цялата обява, надеждата й изчезна: предпочитаха възрастна дама, не под четиридесетте. Препрочете обявите с отчаяната надежда, че може да е пропуснала нещо подходящо. Беше готова да се наеме и като слугиня, макар да се надяваше да открие нещо по-добро. И след многократно препрочитане не намери нищо ново. Надеждата й угасна и тя последва със сълзи в очите чичо си, който се беше вече запътил към селото.

Той я заведе в едно магазинче, където можеше да купи нови чинии за леля Фани. Избра ги без настроение. Не можеше да прикрива повече разочарованието си. Имаше вероятност, разбира се, да намери по-късно нещо подходящо. Но докато получи отново позволение от лелята да придружи чичо си до селото, можеше да мине безкрайно много време.

Плати покупката и вече си тръгваше, когато вратата на магазинчето изведнъж се отвори и в него влезе Хенри Уайтсмит, двайсет и две годишен младеж. Цялото село знаеше, че е влюбен до уши в племенницата на Джон Саймънс. Колкото пъти видеше Хедър, правеше всичко възможно да се приближи към нея и я гледаше с нескрито възхищение в пламналите си очи. Хедър никога не беше го насърчавала. Тя го обичаше, но чувствата й бяха по-скоро сестрински. Сега той се приближаваше с широки крачки, той целият сияеше, широко усмихнат.

— Видях колата на чичо ти и се надявах да те намеря тук.

— Радвам се отново да те видя, Хенри — усмихна му се тя приятелски.

Той се изчерви от щастие.

— Къде се губиш толкова време, Хедър? Много ми липсваше.

Тя сви рамене и избегна погледа му.

— Че къде мога да съм, Хенри? Ами в къщи, разбира се, при леля и при чичо.

Не желаеше да му разкаже за краткото си пътуване до Лондон. Междувременно чичото се беше приближил към тях и тя усети върху себе си въпросителния му поглед. Вратата пак се отвори и макар да стоеше с гръб към нея, Хедър можеше да предположи кой е влязъл. Не беше възможно Хенри да тръгне за някъде и това момиче да не го последва по петите. Сара беше навсякъде подире му. И сега тя тръгна решително към него, но спря, изненадана, когато видя с кого разговаря Хенри. Изразът на лицето й веднага се смени и Хедър потръпна под втренчения й поглед.

На Сара не й беше за пръв път да оглежда с омраза Хедър. Знаеше, че Хенри обича това момиче. Болезнената й ревност беше насочена към всяка девойка, която се приближаваше към Хенри, но най-вече към Хедър. Сара беше готова на всичко, за да хване Хенри. Двете семейства отдавна бяха уговорили сватбата на децата си. Вече се знаеше и каква зестра ще получи Сара. Но досега Хенри се беше противопоставял упорито и Сара подозираше, че причината е Хедър. Дори когато се подиграваше с приятелките си на вехтите дрехи на момичето, в душата си знаеше, че нито тя, нито което и да било селско момиче може да се сравни по хубост с Хедър, та ако ще да са богато издокарани. Дори бащата й — Сара го чу със собствените си уши — се възхити веднъж пред дъщеря си на необичайната красота на Хедър. Всички мъже в селото, млади и стари, бяха сякаш омагьосани от хубостта на младата ирландка.

Хенри изгледа намръщено Сара, а после се обърна отново към Хедър:

— Трябва непременно да поговоря с теб — прошепна той припряно и я хвана за ръката. — Можеш ли да ме почакаш след малко край езерцето?

— Не зная — отвърна колебливо Хедър. — Трябва да остана с чичо. Леля ми не позволява да направя сама дори няколко крачки.

— Но ако чичо ти е наблизо и ни гледа, няма ли да може? — попита с надежда Хенри.

— Тогава навярно би могло — съгласи се тя, — но само за малко.

— Помоли го на път за в къщи да минете край езерцето — каза той задъхано, — аз ще те чакам там. — После си тръгна с бърза крачка и за малко не се блъсна на вратата в Сара, която го последва по петите.

Чичото позволи и спря коня край езерцето. Хедър направи няколко крачки и видя, че Хенри вече я чака под едно дърво. В първия миг беше неспособен да говори. Когато си възвърна най-сетне дар слово, гласът му прозвуча неуверено:

— Хедър — каза той с разтреперан глас. — Хедър, вярваш ли, че леля ти ще ме хареса? Искам да кажа, искам да кажа, дали ще има нещо против, ако поискам ръката ти.

Хедър го гледаше с безмерно учудване в очите.

— Но, Хенри, та аз нямам никаква зестра!

— Ах, Хедър, изобщо не ме интересува какво имаш и какво нямаш. За мен най-важното е да получа теб, а не имота, който би ми донесла.

Тя не вярваше на ушите си. Този момък наистина искаше нея, а не пари или имот. Но беше вече твърде късно. Тя вече не беше девствена. Беше опетнена с грях и не би могла да встъпи с чиста съвест в брак.

— Хенри, ти знаеш не по-зле от мен, че твоето семейство никога няма да ти позволи да се ожениш за мен без зестра. Просто е невъзможно.

— Ако не мога да се оженя за тебе, Хедър, изобщо няма да се женя. Но понеже семейството ми иска да дочака внуци, то скоро ще спре да се съпротивлява.

Хедър сведе поглед и сплете отчаяно ръце.

— Хенри, аз не мога да се омъжа за теб.

Момъкът свъси чело.

— Но защо, Хедър? Страхуваш се от любовта? Не се тревожи, няма да те докосна, преди да ми позволиш, преди ти да ме пожелаеш.

Тя се усмихна тъжно. Предлагаха й търпение, нежност и любов, но тя не биваше да ги приеме и виновникът беше капитан Бърмингам. Колко различни бяха двамата мъже! Не можеше да си представи гордият капитан на „Бързоходен“ да прояви толкова търпение спрямо една жена. Колко тъжно, че не можеше да се омъжи за Хенри и да води нормален, спокоен живот, щастлива да живее с него в това селце и да отгледат заедно своите деца. Но към това вече нямаше път.

— Хенри — каза тя меко, — по-добре ще е да избереш Сара. Тя толкова те обича и сигурно ще ти бъде добра съпруга.

— Сара изобщо не знае кого обича — възрази Хенри. — Тичала е подир толкова момчета, а сега просто е дошъл моят ред.

— Не — възрази му тя кротко, — това не е вярно, Хенри, тя не вижда никого, освен теб и положително би била щастлива да те има за съпруг.

Хенри едва я чуваше какво му говори.

— Но аз искам теб за жена, Хедър, теб, а не някое празноглаво момиче като Сара.

— Не бива да говориш така, Хенри, пък и не е вярно. Сара би ти била много по-добра съпруга от мен.

— Моля те, не ми говори повече за нея! — възкликна отчаяно Хенри. На лицето му беше изписана цялата му мъка. — Та аз мисля само за теб, желая само теб. Моля те, Хедър, трябва да получа съгласието на чичо ти, за да ти поискам ръката. Не искам повече да чакам. Искам час по-скоро да ми станеш жена.

Ето че се бе появило и предложението за женитба, което можеше да я спаси. Леля й сигурно щеше да е много учудена. Да, но беше вече късно. Трябваше само да намери начин да убеди това обичливо и толкова мило момче, че женитбата им е просто невъзможна. Впрочем той сигурно изобщо нямаше да я слуша. Какво да направи, за да го откаже? Да му признае какво й се бе случило? Тогава би се дръпнал, ужасен, от нея, а пък тя щеше от тук нататък да избягва, засрамена, да го среща.

— Хенри, аз няма да питам леля си дали можем да се оженим. Не трябва да го правя. Защото никога не бих била щастлива тука, разбираш ли ме, Хенри? Израснах в къщата на баща си в съвсем друго обкръжение. Приживе на родителите ми бях свикнала нищо да не работя и да бъда глезена. Като селянка тук бих била ужасно нещастна.

Един поглед към разстроеното му лице накара сърцето й да се свие, но знаеше, че това е единственият начин да го откаже от намерението му. Той скоро ще забрави болката, която му причиняваше сега и ще разбере, че е по-добре да живее без нея. Хенри не можа да сдържи сълзите си и извърна лице.

— О, божичко! — възкликна той сред ридания. — Та аз винаги съм те обичал, от мига, в който те видях за пръв път. Цели две години съм мислил само за теб, а сега ми казваш, че не съм достатъчно добър за теб. Колко си коравосърдечна, Хедър Саймънс, и колко студена. Дано Бог се смили над душата ти.

Хедър протегна с молба ръка към него, но той вече се отдалечаваше тичешком. Сега и от нейните очи закапаха сълзи. Тя гледаше с отчаяние подире му.

— Колко жестока бях, колко дълбоко го нараних — мислеше си тя. — Той вече ще ме презира.

Върна се бавно при чичо си, който я погледна безмълвно.

— Какво му стана на Хенри? — попита чичо й, докато й помагаше да се качи в колата.

Тя сложи уморено глава на рамото му.

— Иска да се ожени за мен — прошепна Хедър. Не беше в състояние нищо повече да каже. От всяка дума я болеше.

— И ти му отказа?

Тя кимна мълчаливо и беше благодарна, когато той шибна конете и двамата потеглиха мълчаливо в падащия здрач.

 

 

Октомври долетя в полята и донесе хлад. Закапаха първите пъстри листа. Катерички подскачаха от клон на клон, събираха зимнина. Наближаваха празниците, гощавките с месо и на Хедър й призляваше само при мисълта за тях. Усещаше как все повече отпада. Сутрин с мъка се надигаше от леглото, само с огромна сила на волята се залавяше за работа и се замисляше дали някога ще оздравее. При безкрайните допълнителни задачи, които й възлагаше лелята, трудно успяваше да прикрие, че е зле. Беше се заклела да положи всички усилия лелята нищо да не разбере, но все по-трудно издържаше. Все по-често й се налагаше да се преборва с пристъпи на слабост и световъртеж. Беше се надявала, че когато ужасните й спомени поизбледнеят, ще се върне и здравето й. Но картините от все още толкова близкото минало си оставаха незаличени и тежкото й физическо състояние също не се подобряваше.

— Престани да ловиш мухите, а измий чиниите, глупачке!

Хедър се изтръгна от мислите си и побърза да продължи работа. Като свърши, ще вземе гореща баня, та дано силните болки в цялото тяло да се поуталожат. Чувствуваше се уморена, изтощена, имаше силни болки в гърба. От сутринта се беше справила с огромно пране и сигурно се беше напрегнала пряко сили, докато се е навеждала, докато е търкала, плакнала и вдигала тежките дрехи. Когато по-късно й се наложи да носи и дърва за горене, й притъмня пред очите. Сложи съдовете на поставката и измъкна от ъгъла дървеното корито. Леля й тайничко я наблюдаваше, докато пъхаше сладкишите един след друг в устата си. Хедър се попита отвратена как може човек да поглъща такива количества. Яденето беше очевидно най-приятното занимание за тлъстата стара жена. Хедър си пожелаваше от все сърце лелята да последва мъжа си в спалнята, та да може да се наслади спокойно на банята си. Но лелята очевидно нямаше подобно намерение и Хедър се залови да пълни коритото с вода от казана, който бе сложила преди час на печката. Водата тъкмо се беше стоплила достатъчно.

Хедър свлече с облекчение дрехите.

Стоеше съвсем гола. Нежната й кожа сияеше розова в отблясъците на огъня в печката, силуетът на тялото й се очертаваше ясно на фона му.

Изведнъж лелята за малко не се задави с парчето сладкиш, което ядеше. Със сподавен вик се надигна от стола си. Хедър отстъпи ужасена. Опитваше се уплашено да разбере по израза на старата жена какво я е разтревожило толкова, какво я е разгневило. Лелята стоеше с трепереща брадичка и широко отворени очи, мазното, допреди малко силно зачервено лице беше станало пепеляво. Като фурия се нахвърли върху племенницата си, вдигнала ръце да я удари. Хедър можа да предположи само, че леля й е полудяла.

— Чие копеле си понесла, а? На кой нехранимайко си се вмъкнала в леглото? — Гласът на лелята премина в креслив писък.

Смразяващ ужас вцепени Хедър. Всеки нерв в нея трепереше. Очите на мъртвешки бледото лице бяха широко отворени. В неопитната си невинност изобщо не бе помисляла за възможността да забременее. Когато капитан Бърмингам я натика в леглото си, когато му се противопоставяше отчаяно, изобщо не беше подозирала възможните последици от онова, което ставаше с нея. Закъснението на менструацията бе отдала на силните вълнения и лошото състояние на нервите си. А сега сякаш перде й падна от очите — беше бременна и щеше да роди дете от този нехранимайко, от този безсрамен женкар, този насилник на девственици. „О божичко! — мислеше си тя. — Защо, господи, защо?“

Почти луда от гняв, леля Фани разтърсваше племенницата си напред-назад, та къдриците й се развяваха. Най-сетне се усети без сили.

— Кой е този мръсник? Кой е? — сумтеше тя. Ноктите й се забиха толкова силно в ръката на момичето, че то извика. — Кой е този тип? — изкрещя лелята. — Кажи още сега, кажи ми го веднага, или ще те пребия от бой и пак ще го кажеш.

— О-о — простена Хедър, — моля те, моля те, пусни ме.

На леля Фани сякаш изведнъж нещо й просветна. Тя заблъска момичето пред себе си и го накара да седне на стола до печката.

— Хенри ли е? — попита очаквателно. — Чичо ти ми разказа, че сте разменили сладки приказки. Вече разбирам за какво. Той е бащата на копелето. Но ако си въобразява, че може да опетни честното ни име, а после да се изниже, жестоко се лъже. Нали те предупредих? Нали ти казах, че ако си вирнеш опашката, ти ще си носиш последиците. Ще трябва да се омъжиш за Хенри, за това мръсно прасе. Пък той да си те влачи цял живот!

Колкото и да беше объркана, ужасното подозрение стигна до замаяното съзнание на Хедър. С внезапна яснота проумя какво иска да каже леля й. Опита се да събере мислите си, потърси думи. Каквото и да се случеше, Хенри не биваше нищо да разбере. Хенри не биваше да страда заради нея. Вдигна разтреперана вехтата рокля от пода и я притисна към гърдите си.

— Не беше Хенри — каза тя тихо.

Като ястреб се нахвърли лелята отгоре й.

— Какво, какво каза?

Хедър гледаше неподвижно в огъня.

— Не беше Хенри — повтори тя.

— А кой тогава, по дяволите, щом не е този проклет селяк?

— Един морски капитан от колониите. — Хедър въздъхна дълбоко и опря лице на облегалката на стола. Пламъците рисуваха розови сенки по тясното й лице. — Неговите хора ме хванаха, когато се заблудих близо до пристанището. Направо ме завлякоха на кораба и техният капитан ме изнасили. Господ ми е свидетел, че е самата истина.

Разказът на Хедър очевидно обърка лелята.

— Какви ги разправяш? Къде си се заблудила? Кога беше?

Не й беше по силите да разкаже на лелята за смъртта на брат й.

— Бях загубила брат ти от очи — накара се с мъка да продължи, — и тогава тези моряци, тези янки застанаха на пътя ми. — Отново я обзе ужас. Втренчи широко отворени очи в пращящия огън. — Бяха тръгнали да търсят проститутка за своя капитан. Накараха ме да вървя между тях. Трябваше да ги последвам, а след като ме натикаха в каютата на капитана, този ужасен човек не ми даде да шавна. Само по една случайност му се наложи да отсъства за малко от кораба. Успях да заплаша моряка, който ме пазеше, с един пистолет, който намерих между вещите на капитана. Така си върнах свободата и веднага дойдох тук.

— Как така си се отделила от Уилям?

Хедър затвори, изтощена, очи.

— Ние… ние минавахме през града и тъкмо прекосявахме един пазарен площад. Беше такава навалица, че се загубихме от поглед. Не ти разказах досега всичко това, защото ми се струваше излишно, защото не знаех, че съм бременна. Но детето, което нося, не е на Хенри. Дължа нещастието си единствено и само на този янки. А той няма да се ожени за мен. Той е човек, който мисли само за удоволствията си и положително няма да е доволен от перспективата да ме вземе за жена.

Междувременно лицето на леля Фани се бе поуспокоило. Човек можеше да помисли, че нещо като доволна усмивка се е появила на устните й.

— Е, ще видим дали е така — заяви тя злобно. — Нали от теб зная, че покойният ти баща е бил близък приятел с някакъв високопоставен съдия в Лондон? Името му не беше ли лорд Хемптън или нещо подобно? Не е ли той същевременно съдия и във върховния съд? Помня, че той осъди преди време една тайфа контрабандисти. Ако се не лъжа, той контролира и до днес всички пристигащи кораби.

Объркана, Хедър не можеше да си обясни какво означават странните въпроси на лелята. Чудеше се какво да й отговори.

— Да, доколкото зная, лорд Хемптън е съдия и същевременно инспектор на корабите в пристанището. Бори се срещу контрабандата там. Но защо ме питаш?

Доволната усмивка на тлъстото лице на лелята стана забележимо по-широка.

— Това вече е моя грижа. Но бих искала да науча нещо повечко за този лорд Хемптън. Той познаваше ли те, когато ти беше дете? Виждал ли те е и по-късно? Близки приятели ли бяха с баща ти?

Хедър мръщеше безпомощно чело.

— Лорд Хемптън беше сред най-близките приятели на татко. Той и съпругата му ни гостуваха често. И двамата ме познават от най-ранното ми детство.

— Е добре, тъкмо той ще ни трябва сега, за да те омъжим — каза лелята хладно. — Влез в коритото, изкъпи се и веднага си лягай. Утре ще станем рано и ще заминем за Лондон. Трябва да вземем още първата кола, която ще дойде от селото. Нашата раздрънкана каруца не е много подходяща за посещение при лорд Хемптън. А сега побързай, ако обичаш.

Хедър стана, напълно объркана. Не знаеше как да тълкува думите на леля си. Не схващаше смисъла им. Само едно й беше ясно: да пита сега леля си какво е намислила с това пътуване до Лондон, не би било разумно. Затова предпочете да направи покорно каквото й беше казала. Движенията, с които влезе в коритото, бяха сковани. Изведнъж си даде сметка за състоянието си и сега се чудеше как не се е досетила по-рано. Като си спомняше колко безскрупулен беше онзи ужасен мъж, вече не намираше в това нищо чудно. Като силно животно беше я нападнал той, изгладнял за жена след дългите седмици в океана.

Господи, какъв срам! Всичко в нея въставаше срещу несправедливостта на съдбата. С мъка потисна отчаян стон. Ужас я обзе при мисълта за това какво я очаква, ако го принудят да се ожени за нея. Оставена на произвола на този мъж, щеше да загине физически и духовно. Ако му стане съпруга, очаква я още приживе същински ад.

Да, но така поне детето щеше да има име и поне това щеше да е донякъде отплата за преживените ужаси. Мислите й се насочиха към нероденото. Щеше да е с черни къдрици като двамата си родители, ако прилича на баща си, сигурно ще е хубаво дете. Горкото малко същество! Каква ли съдба го очаква? По-добре грозно дете на почтен баща, отколкото плод на насилническа страст, дете, създадено без любов.

Ами ако роди момиче? Капитанът положително беше между мъжете, които искат синове. Само син можеше да погали самолюбието му. „О, Господи! — молеше се Хедър със засилващ се гняв. — Ако се наложи да се омъжа за него, нека детето да е момиче.“

Откъм спалнята долитаха приглушени гласове. Леля Фани беше събудила мъжа си, защото не можеше да изтърпи до сутринта, за да му разкаже за случилото се с Хедър.

Хедър тъкмо беше станала от коритото и се беше увила в пешкир, когато чичо й влезе в кухнята. Изглеждаше състарен с десет години.

— Хедър, дете мое, трябва да говоря с теб.

Тя се изчерви цялата и пристегна пешкира около себе си, но той сякаш изобщо не забелязваше, че под него момичето е голо.

— Хедър, истината ли казваш? Наистина ли си бременна от този янки?

— Защо искаш да знаеш? — попита тя уплашено.

Джон Саймънс потри отчаяно чело. Ръката му трепереше.

— Хедър, кажи, Уилям да те е докосвал? Момиче, той нещо да ти е сторил?

Изведнъж й стана ясно защо чичо й я беше наблюдавал така уплашено, откакто се бе върнала от Лондон. Той познаваше шурея си Уилям и затова се бе тревожил за нея.

— Не, чичо — увери го тя. — Нищо не ми е направил. Загубихме се от очи на някакъв пазарен площад в един лондонски квартал. Аз исках да прекося площада и да поразгледам сергиите, а той бе така добър да ми позволи. После се загубихме в уличната тълпа и не можах да го намеря. Заблудих се и тогава моряците ме хванаха и ме заведоха при своя капитан. Казах истината, този янки е бащата.

Дълбока въздишка на облекчение доказа на Хедър достатъчно ясно колко разтревожен е бил чичо й за нея. Лека и плаха усмивка премина по лицето на възрастния човек.

— А пък аз все си мислех… Е, да не говорим повече затова. От доста време бях притеснен заради теб, но сега трябва да открием този мъж, бащата на твоето дете. И този път ще бдя по-зорко над теб. Повече няма да изпускам дъщерята на брат си от очи.

Хедър успя да се усмихне сърдечно на чичо си. Съжаляваше го и затова премълча, не му каза, че капитанът никога няма да се ожени за нея. Но нямаше смисъл да тревожи чичо си отсега. И тя премълча.

 

 

Когато пристигнаха в Лондон, наеха стая в скъп хотел. Чичо Джон прати на лорд Хемптън бележка, в която съобщаваше за пристигането им в Лондон и молеше за среща. На другия ден лордът прие гостоприемно чичо Джон в дома си. Хедър и лелята останаха в хотела в очакване да разберат резултата от разговора между лорда и чичо Джон. Хедър трепереше от напрежение. Не й се мислеше какво има да става. Когато се прибра, чичо й разговаря най-напред насаме с жена си.

На Хедър й се стори, че разговорът е имал добър обрат, защото настроението на чичо й явно се беше подобрило.

Тази вечер я пратиха бързо да си легне, но преди това чичо й я увери, че лордът е готов да направи всичко, което е по силите му, за да й помогне да реши проблемите си.

— Лордът би желал да се убеди окончателно, че онова, което му разказах, е истина, след което ще вземе необходимите мерки. Ако този янки откаже да се ожени за теб, ще конфискуват кораба и стоката му, а него ще хвърлят в затвора.

Хедър не проумяваше връзката между двете. Какво означаваше това? Та нали не можеха, за съжаление, да го пратят в затвора, само защото отказва да се ожени за момиче, на което е направил дете против волята му. Да беше толкова просто, едва ли по света щеше да има толкова много извънбрачни деца. Положително имаха друга причина така да му се заканват. Тъй или иначе, за нея последиците щяха да са ужасни, ако го принудят да я вземе за жена. Положително щеше да превърне живота й в ад. Но колкото и да протестира, никой няма да й обърне внимание. Бяха й отнели всяка възможност тя нещо да решава. В момента наистина не знаеше какво беше по-лошо — да се омъжи за този дявол или да отгледа сама незаконородено дете. Мислите й се объркаха и от изтощение тя заспа.

Посред нощ лелята грубо я разтърси, за да я събуди.

— Ставай веднага, отвратително момиче, чичо ти иска да говори с теб.

Хедър се надигна, капнала за сън и погледна смаяно лелята, застанала със запалена свещ до леглото й.

— И побързай, ако обичаш, нямаме време да те чакаме цяла нощ.

Лелята остави свещта до леглото и излезе. Вратата се тръшна силно зад нея.

Хедър отметна колебливо завивката. За пръв път от толкова време беше спала, без да сънува. Равномерното трополене на дъждовните капки по стъклата я беше приспало, беше я накарало да забрави притесненията и страха си. Затова нищо чудно, че напусна с нежелание закрилящата топлина на леглото. Но ако не изпълнеше веднага заповедта на леля си, с положителност не я очакваше нищо добро. Все още като вцепенена, стана и навлече вехтата рокля на лелята. Беше й ясно, че не след дълго ще я пратят отново да си легне. Можеше вече да предположи защо искат да говорят с нея — капитан Бърмингам положително е отказал да я вземе за жена. Та то си беше ясно отнапред, тя беше го очаквала. Можеха да си спестят пътуването до Лондон. Ех, след малко щяха да й обяснят какво е станало.

Почука плахо на вратата на гостната, която лелята веднага шумно й отвори. След което я дръпна рязко за ръката с пълен с омраза поглед. Когато Хедър влезе в стаята, тя беше почти тъмна, само слабият огън в камината и една-единствена свещ хвърляха треперлива светлина над масата, до която седяха чичо й и някакъв непознат. Тя пристъпи несмело. Присъствието на непознатия я притесняваше. Но после разбра, че не чужд човек, а отколешният приятел на баща й, лорд Хемптън седи до чичо й.

С лек вик на облекчение и радост Хедър се озова бързо в прострените ръце на стария човек.

— Хедър! — възкликна той потресен. — Малка моя Хедър!

Тя увисна на врата му и се задави от ридания на рамото му.

От детски години бе обичала след баща си най-много този човек. Винаги се бе отнасял към нея с бащинска доброта, сякаш й беше роден чичо. Веднага след смъртта на баща й той и жена му бяха предложили на Хедър да остане при тях. Но леля Фани предяви правата си на най-близка кръвна роднина.

— Отдавна не съм те виждал, мило дете — прошепна той сега и отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре. Доброжелателните му сини очи я гледаха с удоволствие. — Добре си спомням времето, когато ти беше още малко момиченце и се изкатерваше на коленете ми да ровиш в джобовете ми за сладкиши — усмихна се той и повдигна хубавата й брадичка. — А сега какво виждам — въплъщение на младостта и грацията. Наистина, надминала си майка си по хубост. Колко жалко, че нямам син, за когото да се омъжиш. Бих те приел с радост като член на семейството си. Но понеже нямам и момиче, бих могъл, може би, да те смятам за своя дъщеря.

Тя се вдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— О, колко бих се радвала да бъда ваша дъщеря! — отвърна му тя нежно.

Лорд Хемптън се усмихна трогнат, подаде й стол да седне. Но леля Фани избута племенницата си, за да се стовари тя върху предложения стол, който изскърца под тежестта й.

Безкрайно учуден от такова грубо държане, лорд Хемптън втренчи за миг в лелята широко отворени очи. После отиде до един стол на другия край на масата.

— Може би тук ще ти е по-удобно, миличка — каза той на Хедър и издърпа стола.

— Не! — протестира с дрезгав глас леля Фани и посочи с протегната ръка някъде в тъмното. — Онзи стол там е за нея.

Хедър погледна учудено в тази посока. Не беше забелязала, че в стаята има още някой. Мъжът седеше там, в сянката, тъмнината скриваше лицето му, а тъй като мълчеше упорито, тя не го беше забелязала.

— Елате тук и седнете при нас, капитан Бърмингам — извика злобно леля Фани, — тук му е мястото за един янки.

Сърцето на Хедър лудо заби и тя се олюля.

— Не, покорно ви благодаря, госпожо! — чу се плътен и ясен глас. — Добре ми е и тук, където съм седнал.

Звукът на познатия глас сякаш отнесе Хедър като ужасна висока вълна. Зави й се свят, коленете й се подкосиха и тя припадна.

Лорд Хемптън изтича с вик на ужас към нея дано я задържи.

— Навярно ужасно се е уплашила — измърмори той, сякаш искаше сам себе си да успокои с тази констатация. Държеше в прегръдката си вцепененото й тяло и го отпусна внимателно в креслото, което капитан Бърмингам тъкмо беше приближил.

Клепачите на Хедър затрепкаха върху бледото й лице. Лордът се беше навел загрижено над нея, когато тя след малко бавно отвори очи.

— По-добре ли си, мила? — попита той и я погали нежно по косата.

— Моля ви, недейте да прекалявате, лорд Хемптън! — възкликна ядосано леля Фани. — Тя и без туй е ужасно разглезена.

Лордът не я удостои с отговор.

— Ти накара старото ми сърце да се свие от страх — каза той на Хедър с треперещ глас.

— О, толкова съжалявам! — прошепна тя — Не го исках. Пък и се чувствам вече много по-добре.

Но тя отново се разтрепери при мисълта, че погледът на мъжа там в тъмното е вперен в нея. С несигурни пръсти прибра прекалено широката рокля на гърдите си. Спомни си алчните, настойчиви погледи, които я бяха карали там, на кораба, да се изчервява.

— Е, стига с този театър около нея — заяви недоволно леля Фани. — По-добре да чуем какво има да ни каже.

Лорд Хемптън сякаш се поколеба, боеше се, че Хедър може всеки миг отново да припадне. Но тя се накара леко да се усмихне и му кимна окуражаващо. Той се върна, макар и не напълно успокоен, на предишното си място.

— Та да започваме — заяви доволна лелята. — Що се отнася до капитана, лордът му обясни, че може да се откаже от бащинството, тъй като е невъзможно да се докаже, че детето е негово.

Хедър обгърна с несигурен поглед присъстващите. Не разбираше нито дума.

Този път лорд Хемптън наистина се разсърди.

— Бихте ли взели предвид, госпожо — каза той ядосано, — че не съм лишен от дар слово и имам намерение да се възползвам от това.

Леля Фани затвори, обидена, шумно уста и се облегна мълчаливо в креслото си.

— Много ви благодаря — изрече иронично лордът и пак се обърна към Хедър. — Мило дете — подхвана сериозно, — понеже съм човек на закона и държа на честта, не мога да накарам капитан Бърмингам да признае бащинството си, преди да бъда напълно сигурен, че той наистина е баща на детето. И ако и друг човек ти е бил близък…

— Не, нямаше друг — каза тя тихо и погледна ръцете си, скръстени в скута й. Извика в паметта си всичко до последната подробност. — След като избягах от кораба му, взех още следващата кола за селото ни. Слязох на кръстовището и минах пеш остатъка от пътя. Надлъж и нашир не се виждаше жив човек. Леля ми ще си спомни навярно колко часа беше, когато се прибрах в къщи.

— Откакто се е прибрала, двамата с мъжа ми не сме я изпускали нито за миг от очи — допълни триумфално лелята.

Лорд Хемптън погледна към чичото и след като той кимна в знак на съгласие, отново се обърна към Хедър.

— А какво се случи преди да срещнеш капитана, дете мое? — продължи той внимателно да я разпитва.

Хедър силно се изчерви. Не можеше да продума от срам. В същия миг от тъмното долетя заповеднически глас:

— Това е мое дете!

Леля Фани се засмя високо и със задоволство.

— А сега — попита тя победоносно, — сега какво ще предприемете, милорд?

— Сега ще се опитам — отговори той, подчертавайки всяка дума, — сега ще се опитам да поправя злото, причинено на това клето дете от вашата безотговорност и алчност. Проклинам деня, в който проявих слабост и не ви попречих да вземете момичето при себе си. Трябваше да проявите много повече внимание и любов, за да опазите този скъпоценен млад живот. — Гневният му поглед се спря сега на чичо Джон, който седеше, посрамен, навел ниско глава и мълчеше. — А вие, най-близкият й роднина, наистина не заслужавате уважението ми. Аз ви презирам.

— Така ли? — възкликна злобно леля Фани. — А какво ще правите сега с нея? В края на краищата тя се е навряла в леглото на това момче.

— Не е вярно! — възкликна Хедър, задъхана от възмущение. Тя не успя да се дръпне и леля Фани я удари с опакото на ръката толкова силно по лицето, че долната й устна почна да кърви. През сълзи видя как лорд Хемптън бързо стана. Ръцете му се впиха в ръба на масата, той се наведе напред и каза заканително:

— Госпожо, постъпките ви само доказват, че имате долен характер, а държането ви е варварско. Да бяхте мъж, щях да ви поискам удовлетворение за стореното току-що. Смятам, че ще е най-добре Хедър да отиде отново да си легне. Всичко това я разстройва прекалено много.

Хедър стана с чувство на облекчение от стола си и се запъти към вратата, но лелята я дръпна за роклята и я спря.

— А, не — изсъска тя. — Нека най-напред отговори. Почтено момиче не се забърква в подобни каши с един мъж. Положих всички усилия, за да й внуша страх от Бога, но тя е слугиня на дявола. А сега вижте всички какво си е докарала за награда! — С пяна на устата от яд лелята направо свлече роклята от тялото на момичето и изложи хубостта му на погледите на присъстващите.

Чу се как в тъмното блъснаха стол. Капитан Бърмингам беше станал рязко. С няколко крачки беше вече до масата, а Фани, внезапно уплашена, се свлече в креслото си. С гняв в зелените очи високият мъж стоеше пред нея — целият гневна закана в черното си дълго наметало. Лелята го гледаше с разширени от ужас очи, беше като парализирана и не можеше да избяга и да се скрие. С ужас си спомни, че често бе наричала Хедър вещица. Колко е била права! Защото този мъж трябва да беше пък самият сатана. Протегна ръце да се предпази от него, но този янки вече не й обръщаше внимание. Беше свалил мокрото от дъжда наметало от раменете си и сега обгърна с него Хедър, която се опитваше отчаяно да прикрие със скръстените си ръце своята голота. Той прикри треперещото й тяло, но тя все не можеше да се успокои. Този път я беше втресло от страх. Близостта на стройното му яко тяло беше повече, отколкото тя можеше да понесе.

Мускулът, който трептеше сега на бузата на Брандън показваше, че с мъка потиска гнева си. Огледа ядосано присъстващите.

— Е, стига празни приказки! — заяви той студено. — И понеже това момиче носи детето ми, от сега нататък аз отговарям за него. Ще забавя завръщането си у дома, за да се погрижа Хедър да бъде настанена удобно в собствена къща и да има на разположение необходимата прислуга. Имате думата ми на джентълмен — обърна се той към лорд Хемптън, — че тя и детето ще бъдат осигурени както подобава. Повече от ясно е, че не може да живее и занапред с роднините си, още по-малко ще допусна детето ми да бъде изложено на възпитателните методи и злобата на тази жена, която нарича себе си леля на Хедър. Всъщност намерението ми беше това да е последното ми презморско пътуване, но при създалите се обстоятелства ще идвам веднъж в годината тук, за да съм сигурен, че момичето и детето ми са добре. Още утре ще се погрижа за подходящо жилище, а по-късно и за това гардеробът й да бъде попълнен в съответствие с новото й положение. А сега, сър, бих желал да се върна на кораба си. Ако имате още какво да си казвате с тези хора, ще ви почакам долу в каретата, докато свършите.

Той се обърна и пряко към леля Фани и заяви със закана в гласа, бавно и натъртено:

— Изрично ви подчертавам, госпожо, че докато това момиче е още под вашия покрив, ще направите добре, ако повече не я докосвате, в противен случай ще съжалявате…

С тези думи той се обърна, тръгна към вратата и Хедър хвърли последен поглед към благородните черти на лицето му и високото му стройно тяло. След миг вече го нямаше, а беше й оставил единствено унизителното съгласие да се грижи за копелето, което беше създал и за неговата майка. Никой от присъстващите не бе успял изобщо да спомене дума за женитба. На Хедър й бе отредена явно ролята на държанка.

— На тоя скоро ще му мине фукнята! — изсъска злобно леля Фани. — Тепърва ще разбере какво го чака.

Лорд Хемптън й хвърли хладен поглед.

— Много съжалявам, че се налага да изпълня желанието ви — каза той. — Ако не ставаше дума за Хедър, щях да ви откажа съдействието си. Но на карта е поставена нейната съдба и ще се наложи да принудя този мъж да застане с нея пред олтара. Но все пак ви предупреждавам, госпожо. Сама можахте да видите колко раздразнителен е този мъж. Бих ви препоръчал да се вслушате в неговия съвет.

— Той няма право да ми нарежда как да се държа с момичето.

— Лъжете се, госпожо. Той е баща на детето й и не след дълго ще бъде неин съпруг.