Бренда Джойс
Огнена стихия (8)

7

Искаше да си върви.

Толкова беше нервна — в крайна сметка, това беше първото й появяване в обществото след последното й фиаско. Но скуката я беше извадила от доброволното й усамотение. И желанието да види Брет.

Последната седмица се беше изнизала неусетно. Всеки ден беше яздила с часове в компанията на Барт и беше чела Шекспир, Мелвил и Дикенс, докато не й бяха дошли до гуша. Не беше свикнала да лентяйства, без да върши нищо. Когато Пол беше тръгнал към Сакраменто, където трябваше да огледа някакви имения, тя с готовност го беше придружила. Пътуването с лодка по реката много й хареса.

Но продължаваше да мисли за Брет.

Искаше й се да го попита защо излъга заради нея, но не го беше виждала цяла седмица. Беше се надявала, въпреки че не си го признаваше, че той ще я посети някой път. Но не. Вместо това на гости й бе дошъл Рандолф, после Джеймс и Лий, и Робърт. Всички те деликатно бяха избягвали да засягат въпроса за случилото се — с изключение на Рандолф, който направо бе попитал за всички подробности. Тъй като не искаше да говори за това, Сторм беше изпуснала нервите си и, бидейки джентълмен, той бе променил темата.

Лиан също я бе навестила с майка си. Бяха се опитали да изкопчат цялата история от Сторм, намеквайки, че тя явно е била обезчестена, а може би и нещо повече. Сторм вероятно щеше да скочи върху двете кучки, ако Марси не се беше оказала там навреме. Тя беше вмъкнала няколко добре подбрани думи, поставяйки по най-учтивия възможен начин Лиан на мястото й, след което майката и дъщерята набързо се бяха сбогували.

Сега Сторм стоеше мирно, въпреки че сърцето й препускаше, докато камериерката й Лети закопчаваше великолепната кралскосиня бална рокля. Брет също щеше да присъства тази вечер. И тя беше решила да разбере защо беше излъгал. В главата й се бе загнездил образът на устните му, които се навеждаха към нейните. Тръсна глава, за да го пропъди.

Марси почука тихо и влезе — олицетворение на елегантността във въздушна златиста рокля, която откриваше белите й рамена над експлозия от бяла дантела, Фърлейнови щяха да откарат Сторм и Пол до дома на Синклеърови.

— Изглеждаш прекрасно — възхити се ентусиазирано Марси. Сторм се усмихна и се обърна към огледалото. Изражението й помръкна. Жената в отражението беше сияеща, порозовяла от вълнение, а блесналите й очи бяха сини като роклята. Тя беше непозната. Сторм хвана корсажа си и се опита да го повдигне нагоре. Той не помръдна.

— Но това е скандално — каза тя.

— Точно това е модната дълбочина — увери я Марси.

— Но ако се наведа, всичко ще изскочи!

— Защо ти е да се навеждаш?

— О, Марси! Не мисля, че мога да изляза, облечена така.

— Сторм, изглеждаш чудесно, а мъжете ни чакат. Ще закъснеем.

Сторм поруменя. Не можеше да се покаже така, с напълно разголени рамене. Буфан-ръкавите покриваха ръцете й само до лактите. Почти целите й гърди бяха на показ. Ужас! Чувстваше се гола.

След малко откри, че бяха успели да я настанят в каретата. По-добре, отколкото да стои пред огледалото. Можеше да се преструва, че не знае как изглежда или пък, още по-добре, да се прави, че има елегантността, чара и самоувереността на Марси. Тя, сякаш четеше мислите й, се пресегна и стисна ръката й. Сторм се зачуди дали хората бяха забравили за случилото се на плажа.

По кръглата алея те трябваше да изчакат пет екипажа да се освободят от пътниците си пред парадното стълбище, преди и те да се появят. Пол здраво хвана Сторм, докато тя слизаше. Вече беше свикнала на високите токчета и вървеше доста уверено. Вече не се боеше, че ще падне по лице, а откакто отказа да носи корсет, не вярваше и да припадне.

Сърцето й бясно заби. Влязоха и дамите подадоха наметките си на иконома. На бала присъстваха сигурно стотина двойки, каймакът на калифорнийското общество, но в мига, в който влязоха в залата, Сторм видя Брет. Той стоеше недалеч от вратата, разговаряйки с двама господа и една дама, невероятно мъжествен в черния си фрак със сребриста жилетка и връзка. Погледите им се срещнаха.

Тя се изчерви. Дори от двайсет метра можеше да почувства горещината в погледа му. Бездиханна, тя забеляза как очите му се сведоха бавно и се плъзнаха по пищното й деколте. Изведнъж се зарадва, че беше сложила точно тази рокля. Той я харесваше. След това осъзна, че не само той я зяпа. Около нея се чу шепот. Изведнъж квартетът ухажори я заобиколи със смях и възклицания за красотата й и за удоволствието да я видят. Когато Робърт и Лий започнаха да спорят кой пръв ще танцува с нея и Рандолф пое ръката й, докато Джеймс се втурна да донесе шампанско, тя забрави, че е обект на толкова сквернословия. Не й остана време да мисли за Брет, но не спираше да усеща присъствието му. Даже когато се завъртя в ръцете на Робърт, след това на Лий и на Рандолф, когато спря, за да пийне от донесеното от Джеймс шампанско, тя усещаше неотклонния поглед на Брет върху себе си. Той стоеше сам. Тя осъзна, че е дошъл без дама и по гърба й пробягаха необясними тръпки. Някакъв непознат я покани на танц и тя прие. След това танцува с Джеймс. Танцуваше и танцуваше, и танцуваше, валсираше по паркета, но през цялото време с ъгълчето на очите си наблюдаваше Брет. Краката започнаха да я болят, но тя едва ги забелязваше. Беше чудесно. Забавляваше се. Мъжете открито й се възхищаваха, казваха й непрекъснато колко е очарователна и накрая тя започна да се чувства такава. В мига, в който свършваше един танц, някой я канеше за друг; не можеше дори да запомни имената им. Почивайки си за миг, тя изпи чаша шампанско и се заговори с около шестимата си нови обожатели. След това Рандолф я завъртя по дансинга.

Ставаше късно и валсът едва беше започнал, когато някой ги прекъсна.

— Прощавайте, ще може ли да поема дамата? — попита Брет с глас, който не търпеше възражения. Сърцето й заби лудо. Той я погледна в очите за миг. Тя едва дишаше. Той я взе в обятията си и я притисна към стегнатото си тяло.

— Никога не съм виждал толкова красива жена — прошепна дрезгаво той. Стори й се, че ще припадне от екстаз. Той танцуваше грациозно, плавно и я водеше чудесно. Сторм охотно го следваше. Усети ръката му на кръста си, не като на другите мъже, а плътна, притискаща, притежаваща. Дългите му пръсти караха кожата й да настръхва под тафтата и фустите. Другата му длан, която държеше нейната, беше голяма и топла и сякаш леко пулсираше. Тя се вгледа в лицето му, сякаш го виждаше за пръв път и се възползва от възможността да запомни строгите му черти. Усети, че се взира в устата му, горда и чувствено плътна.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — Гласът му беше топъл и дълбок, по-дрезгав може би от обикновено. По тялото й премина тръпка.

— Да — каза просто тя. Очите им се срещнаха. Неговите сияеха като звезди.

— Сторм — каза той с галещ глас.

— Брет?

Той почти се усмихна.

— Мисля, че започвам да попадам под нечия магия — прошепна тон.

Магия. Попадаше под нечия магия. Думата отекна в главата й отново и отново. Усети се изгубена и безсилна, обсебена от топлината и силата на присъствието му.

— Защо? — Собственият й глас звучеше различно и тя се прокашля. — Защо излъга Пол?

Той й се усмихна лениво.

— За да спася репутацията ти. Не би могла да се разминеш със скандала, ако хората бяха научили, че са те нападнали, докато си яздила сама.

Тя го погледна с невиждащи очи.

— Кучките от този град щяха да кажат, че си си просила изнасилването. Или че то вече се е случило. Че съм пристигнал твърде късно.

Тя пламна. Досега не си беше давала сметка за пълното значение на станалото.

— Благодаря.

Изведнъж осъзна, че той валсира през френския прозорец и към балкона, водейки я неотлъчно със себе си.

— Брет! — Протестът й беше слаб. Тръпнеше, копнеейки да остане насаме с него. Спряха и ръката му я обви.

— Сигурно си уморена — прошепна той и я притисна към себе си. — Танцуваш цяла вечер.

Тя се усмихна благодарно.

— Не съм уморена, но малко ме болят краката.

Той отметна глава и се разсмя. Очите му блещукаха, когато се плъзнаха по лицето й. Една длан докосна бузата и с леко трепетни пръсти. Не беше ли това във въображението й?

— Невинна моя Сторм.

Пръстите му върху лицето й, притихналата нощ около тях, допирът на тялото му, всичко това произвеждаше ураган от чувства в гърдите й. Тя преглътна.

— Ще донеса нещо за пиене — бързо каза той. — Шампанско или пунш?

— Шампанско.

Когато той я остави, тя изпусна една сдържана въздишка и осъзна, че сърцето й неудържимо бие, а тялото й сладостно тръпне. Наведе се над парапета, затвори очи и вдигна лице към луната. Въздухът беше хладен, но това не я интересуваше, фантазираше си как Брет щеше да се върне, да я грабне в обятията си и да я целуне. Копнееше за целувката му.

Той се върна с две чаши, усмихвайки се нежно. Сърцето й подскочи в отговор.

— За какво си мислеше? Или си пожелаваше нещо на луната??

Тя взе чашата, отпи и се загледа в сребристия диск.

— Представях си как ще ме целунеш — отвърна тя и се осмели да го погледне.

Дъхът му секна. Тя се обърна и открито го погледна в очите. Той взе чашата от ръката й и я остави настрана.

— Желанието ви е заповед за мен — прошепна той и я взе в прегръдките си.

Тялото му беше така топло и твърдо, както си го спомняше. Никога не се беше чувствала така добре и правилно, както когато той я притискаше към себе си. Държеше я така здраво, че гърдите й бяха като премазани от мускулестия му гръден кош. Тя се притисна още повече, желаейки да се изгуби в него. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, но рамената, хванаха главата й и се заровиха в грижливо подредената й коса. В ярката лунна светлина тя ясно виждаше лицето му — сякаш беше ден. Погледът му беше така изгарящ, че през гръбнака й премина тръпка. След това устата му се приближи до нейната и я покри.

Тя обви ръце около шията му и се повдигна на пръсти. Целувката беше нежна и кратка. Той се отдръпна. Тя извика негодуващо и той я зацелува отново, този път с дива сила. Тя разтвори устни под напора му; той плъзна език между тях. Сторм се притисна до него, стенейки дълбоко. Усети неговия незабавен отговор, а и не само това. Мъжествеността му се надигна помежду им, гореща, твърда, настоятелна, и тя безумно завъртя корема си срещу й. Ръцете му, грапави и мазолести, се плъзнаха по голия й гръб и одраскаха кожата й. Изведнъж той рязко се дръпна, откопчи ръцете й от врата си и отстъпи настрана.

— Недей — протестира тя задъхано. Видя напрегнатото изражение на лицето му, здраво стиснатата уста, присвиващите се ноздри. Погледът му се плъзна надолу. Тя погледна и видя, че корсажът й се е смъкнал, разкривайки едно щръкнало, кораловочервено зърно. Брет конвулсивно пое дъх. Тя просто се гледаше тъпо. Вдигна роклята с треперещи ръце. После той взе ръцете й, дръпна я към себе си и тя извика от радост. Устата му отново се сведе над нейната. Тя отвърна на целувката му буйно, жарко, срещна езика му със своя и страстно се заигра с него. Брет простена. Ръцете му се плъзнаха към кръста й, а после към гърдите й. В тялото й рукна горчиво-сладка топлина, докато той стискаше и галеше облите полукълба. Тя простена от желание и щастие. След това дланите му отново бяха на гърба й и разкопчаваха роклята й. Той сграбчи голите й гърди, по една във всяка ръка. Без да е в състояние да размишлява, тя се притисна по-силно в него. Пръстите му намериха зърната й и започнаха да ги галят, докато тя не се разтрепери от отчаяна нужда. Той я вдигна в обятията си. Тя разбра, че я носи надолу по стълбите, в градината. Положи я в мократа трева.

— Роклята ми — едва промълви тя. Единствената свързана мисъл в главата й.

— Сторм, кажи ми да спра — помоли той, хванал лицето й в длани. Очите им се срещнаха. Тя докосна бузата му и се изуми от буйния отговор на плътта му. Едва способна да диша, тя плъзна ръка към врата му, към гърдите му, плъзна я под дрехите, докато не напипа трескаво горещата му кожа и къдравите косъмчета, които я покриваха. Той хлъцна. Ръцете му обвиха кръста й и я повдигнаха. Устата му се спусна и започна да целува и дразни голите й гърди. Когато езикът му се стрелна върху коравото им връхче, тя ахна и сграбчи косата му в юмруците си. Той безмилостно я дразнеше, после взе зърното между зъбите си и го захапа. Тя изстена.

— Брет! Ще умра! — изхълца девойката.

— Не, любима — отвърна задавено той. — Няма да умреш. — Захапа я отново, после я засмука. Тя изсъска. В утробата й се надигна остра, гореща, завладяваща болка. Почувства ръката му на корема си и се изви под милувката й.

— Моля те! — простена тя. — Моля те!

— Да — прошепна той и ръката му се придвижи по-надолу. Дългите му пръсти я загалиха. Тя потръпна неудържимо. След това почувства хладния въздух върху обутите си в копринени чорапи крака, разбра, че той е вдигнал полите й и усети ръката му, която се плъзгаше нагоре по бедрото й. Допирът беше непоносим, дори през кюлотите. Тя изръмжа като диво животно и след това усети ръката му там, покриваща женствеността й, галеща я настоятелно. Един пръст се плъзна под бельото й и се вряза във влажната, гореща плът. Устата му се впи в нейната. Тя изкрещя. Целувката му приглуши вика, но не и чувствата й — струваше й се, че умира. Експлозията беше безумна, ослепително избухване от празнични фойерверки, от влудяващи спазми, които я разтърсиха от главата до петите. След това благословен покой. Тя пое дъх.

— Сторм — каза той умолително. Тя отвори очи. Той я държеше за кръста, коленичил между разтворените й бедра. Гърдите му конвулсивно се повдигаха, сякаш беше тичал с километри.

— Нуждая се от теб. Моля те. — Ръцете му хванаха колана на панталоните му. Той се поколеба. Тя се загледа в огромната ерекция, напираща под плата. Той я погледна и зачака дума, знак, че трябва да спре.

— Да — прошепна тя и сладостната болка отново запулсира в тялото й.

— Мили боже! — изпищя женски глас. Брет сграбчи Сторм и я дръпна зад себе си, преди тя да успее да осъзнае, че някой ги беше видял.

— Брет Д’Аршан! — ахна натрапницата. Сторм започна да разбира. Тя сграбчи полите си, но те вече се бяха свлекли на мястото си. Полуседнала, тя дръпна корсажа си и пълното значение на това, което ставаше, проблесна в главата й.

— Елен — мрачно каза Брет. Елен Сейнт Клер се беше навел нарочно напред и Сторм срещна тъмния й, шокиран поглед.

— Знаех си! — извика триумфиращо тя. — Знаех си! — Тя хукна нанякъде. Сторм с ужас осъзна какво беше видяла дамата, какво бяха правили те. Боже мой! Какво бяха правили? Обгърна я паника.

Брет коленичи срещу нея.

— Обърни се, дай да те закопчея — каза той бързо. Тя се завъртя като в сън и подложи гърба си.

— О, боже.

— Той няма да ни помогне сега — мрачно каза той. — По дяволите! — Ръцете му трепереха. — Готово. — Вдигна я на крака.

— Аз… аз не мога да се върна там — каза тя, уплашена. Косата й се беше разбъркала. Беше сигурна, че тревата е изцапала роклята й навсякъде.

— Не, не можеш — отвърна той и я погледна в очите. — Съжалявам. — За миг двамата се гледаха. След това чуха, че към тях се приближават хора и едновременно се обърнаха. Брет инстинктивно застана пред нея, защитавайки я от чуждите погледи.

— Къде е тя? — изрева Пол Лангдън.

— Спокойно, Пол — каза бавно Брет. — Нищо не се случи.

— Елен Сейнт Клер ми каза какво точно е видяла — извика Пол и преди някой да мръдне, заби юмрук в челюстта на Брет и го отхвърли в обятията на Сторм.

— Сторм, добре ли си? — извика Марси и се втурна към нея. Но съпругът й я сграбчи за ръката и я дръпна обратно.

— Стой настрана от това — предупреди я той.

— Съжалявам — каза Брет на Пол Лангдън със спокоен тон, сякаш бяха само двамата. — Нищо не стана.

— Ела тук, Сторм — каза Пол, сякаш не е чул. Тонът му беше толкова строг и нетърпящ възражение, че тя веднага пристъпи напред, без да може да погледне когото и да било. Искаше да умре. Той сграбчи лакътя й.

— Ще излезем от задния вход — заяви той. — Грант, ще пратя обратно каретата да те вземе.

— Добре — отвърна той.

— Може би трябва да ида с тях — каза Марси разтревожено.

— Не — отвърна Грант.

— Да вървим — каза Пол, без да гледа Брет. Стисна ръката на Сторм и я отведе, докато Грант, Марси и Брет стояха неподвижно под лунната светлина.

Сторм се почувства глупава и жалка. Чу резкия глас на Грант:

— Какво, по дяволите, ти става?

Разбра, че той не говори на Марси, а на Брет. Ако той отговори, тя не го чу. Пол почти я набута в каретата и през целия път до дома не каза и дума. Но когато влязоха в преддверието, той я спря, преди да се качи по стълбите.

— Не, млада госпожице, в кабинета ми. Разтреперана, Сторм покорно спря и го последва през фоайето към кабинета. Той затвори вратата и я загледа.

— Вярно ли е?

— Кое?

— Елен каза, че си лежала по гръб на земята. Вярно ли е?

Тя се поколеба. Поруменя. Искаше да излъже. Не знаеше какво да каже.

— Роклята ти е била разкопчана.

Тя разбра, че трябва да излъже.

— Той само ме целуна.

Той не я погледна.

— Докато полите ти са били вдигнати, а корсажът — смъкнат?

Тя се изчерви отново. Тази кучка. Какво ли още беше казала? На кого ли още? О, божичко! Тя се втренчи в пода и пожела да потъне в него.

— Върви си в стаята — каза той след малко, без да я поглежда. — Имам нужда да помисля.

Нужно й бе огромно усилие, за да не избяга от стаята. Когато стъпи на стълбата, тя хукна към стаята си като към убежище. Но и там не можа да се скрие от мислите си. В главата й беше пълна бъркотия, беше твърде нервна, за да заспи, твърде ужасена от собственото си държане, за да се успокои. Не можеше да повярва, че е паднала до гърчеща се, стенеща курва. Знаеше, че ще я изпратят у дома в немилост, мисъл, която почти я накара да избухне в сълзи. Родителите й щяха да са толкова разочаровани. Не можеше да си представи как ще ги погледне в очите, особено баща си. Виждаше невярващото му изражение, когато научава за пръв път, след което неверието нараства в огромно, непроменимо разочарование. Беше сигурна, че Пол ще обясни в писмо защо я връща вкъщи. Единствената й надежда беше да прати собствено писмо, в което да се опита да обясни нещата от своя гледна точка. Проблемът беше, че нямаше никакво извинение. Беше участвала твърде охотно.

Но нали искаше да си иде у дома. Не беше искала да идва тук. Беше огромна грешка, катастрофа — още от първия ден. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре. Знаеше, че репутацията й е съсипана, че никога вече няма да я поканят на събиране, че ще бъде оплюта от всички.

Ужасяваше се от мисълта дори да излезе да се разходи с карета на публично място. Хората щяха да я сочат и зяпат, и да шушукат. Всеки ще знае какво е направила, колко безсрамна е била.

След това с потрес осъзна, че Дерек ще може да пристигне чак след два месеца. Един месец щеше да трябва на писмото да го достигне, а ако приемем, че той тръгнеше веднага — още месец, докато стигнат до Тексас. Два месеца! Какво, за бога, щеше да прави два месеца в този град, където всеки знаеше за падението й?

Не беше в състояние да среща никого — нито братовчед си, нито Марси, нито Грант, нито Брет… Брет. Само мисълта за него потуши страха й и я стопли, карайки кръвта й да бушува по начин, който вече разбираше. Спомни си допира на устните му върху своите, топли и търсещи, собствения си див отговор — и порозовя от срам. Помисли си как беше излъгал за инцидента на плажа, за да я защити; как, когато Елен Сейнт Клер ги беше намерила, той я беше бутнал зад себе си, преди тя да разбере какво става, сякаш да я предпази физически. И го беше направил пак, изправяйки силното си тяло между нея и Пол и другите…

Но не можеше да я предпази от последствията от собствените й действия. Никой не би могъл.

„Съжалявам“ — беше казал той и тя си спомни пламъка в погледа му, начина, по който я бе завладял. Беше си мислила, че го мрази. Така ли беше? Сторм сложи ръка на гърдите си, като че да успокои развълнуваното си сърце. Не разбираше какво чувства.

Баща й щеше да е толкова разочарован.

Брет, баща й; Брет, баща й… Измъчваща се от мисли за двамата… И тогава, като последствие на цялата й тъга, на разсъмване й дойде най-ужасната възможна мисъл. Татко ще убие Брет! Тя се изправи в леглото, напълно убедена, че заради нейната вина Дерек ще застреля Брет заради обезчестената си дъщеря. Щеше да го убие. Прилоша й. Стана и закрачи из стаята, вече истински уплашена. Трябваше да го спре. Но как? Нищо, което кажеше или стореше, не би спряло баща й да отмъсти. Трябваше да предупреди Брет! Имаше два месеца да го убеди да напусне града и да стои настрана, докато Дерек е тук. Щеше да го накара да я изслуша. Трябваше!

Свлече се трепереща върху възглавниците. Ситуацията се затягаше все повече и повече. Като напуснеше Сан Франциско, нямаше да види Брет никога вече. Тази мисъл не би трябвало да я разстройва, но я разстрои.

Аз дори не го харесвам, помисли си тъжно тя. И въпреки че не направих нищо, за да го спра, той е знаел по-добре какво върши. Трябваше да спре. То си е изцяло негова грешка. А сега ще пратят мен вкъщи и никога няма да видя това проклето копеле отново.

Тя се разплака.

Не можеше да спре. Беше опозорена, съсипана, привлечена от един арогантен комарджия пряко волята си, затворена тук за още два месеца, два месеца, преди да се наложи да се изправи пред баща си, който щеше да убие Брет… Просто не можеше да бъде по-лошо.

 

 

Брет си наля двойно бренди и изпи половината на две глътки. Седна в огромното кресло, остави чашата настрана и зарови лице в ръцете си. Какво, по дяволите, му имаше? Никога не беше губил контрол така. Никога. Почти беше отнел девствеността на една млада жена, почти я беше съсипал без мисъл за последствията. Още не разбираше как беше станало всичко. Живо си спомняше как беше искал да спре и как не можеше. Как се давеше в безумна страст и отчаяна жажда. Как и тя го бе пожелала, как го беше карала да побърза, не се беше опитала да го спре. Боже господи!

Той затвори очи. Главата му пулсираше. Още я виждаше, полугола, извита страстно за него, пълните й, разкошни гърди, които се бяха изтърколили свободно от роклята, разтворените й бедра, канещи го да влезе. Беше била толкова мокра и готова. От гърлото му се изтръгна тих стон, когато си спомни как я бе довел до бърз и зашеметяващ оргазъм.

Исусе! В градината на Синклеърови!

Той стана, заразхожда се из стаята и изпи брендито на един дъх. Дойде му мисълта, че Сторм може би не е била невинна, може би беше някоя от онези млади дами от уважавани семейства, които се преструваха на невинни, докато си вършеха работата зад гърба на обществото. Ядоса се и се вгледа невиждащо в нощта, опитвайки се да се убеди, че това е вярно. Не изглеждаше възможно.

И все пак си спомни как тя бе настоявала френетично. Никоя почтена дама не би го направила. Спомни си как изглеждаше, когато я видя за пръв път, облечена в кожени бричове като дивачка, толкова несъзнаваща, че е жена. Но може би в тази свобода още отрано се е съвкупявала с оня Лени Уилис от Тексас. По дяволите! Не знаеше какво да мисли!

Ако не беше така, щеше ли тя да го моли за такива неща?

Всъщност, нямаше значение. Репутацията й бе съсипана. Той я беше съсипал.

Брет не се изненада, когато час по-късно пристигна призовката. Пол Лангдън изискваше присъствието му в осем сутринта. Брет смачка мрачно бележката и я хвърли в камината. Не искаше да се жени за нея, но това беше единствената възможност.

Прекара безсънна нощ, мятайки се и въртейки се в леглото, и пристигна у Лангдън точно в осем. Барт го въведе в кабинета и обяви пристигането му. Пол Лангдън стоеше строго между плюшените мебели и му кимна сурово.

— Влизай, Брет.

— Благодаря. — Брет се приближи и разгледа лицето на приятеля си. — Добро утро.

Пол го погледна втренчено и не отговори.

— Пол, много съжалявам — искрено каза Брет. Почувства изгаряща вина, че е предал приятеля си и почти е прелъстил братовчедка му. Така или иначе, след като вече беше дошъл с предложението, което бе решил да направи, се почувства малко по-добре.

— Аз също — каза в отговор Пол. — Ти си един от най-близките ми приятели. Доверих ти се за нея. Кажи ми… Вашите конни разходки бяха ли невинни?

Лицето на другия се изкриви.

— Знаеш, че бяха!

— Ти ще се ожениш за нея — заяви безкомпромисно Пол. Лицето на Брет потъмня. Въпреки че вече знаеше, че ще се стигне до това, Пол дори не го беше оставил да направи честното предложение. Това го бодна в гордостта и той изправи гръб.

— Тя е под моя опека — тежко каза Пол. — Никога не бих я отпратил у тях опозорена, особено когато всичко е станало заради моето нехайство и чрез мой приятел.

Не съм отнел девствеността й — каза Брет с блестящи очи. Внимаваше какво казва — още не беше сигурен в невинността на Сторм Браг. Никога нямаше да забрави страстта, която му бе показала, както й собствения си неконтролируем отклик.

— Следващата събота — каза Пол. — Ще се постараем церемонията да е малка и дискретна, само семейство Фърлейн ще дойдат като свидетели.

Това беше само след седмица. Брет откри, че е бесен.

— Да разбирам ли, че и булката е съгласна?

— Разбира се.

Брет се обърна с гръб към Пол и посегна за наметката си. Да не би всичко да е било капан, още от момента, в който я видя? Разбира се, че Сторм ще иска да се омъжи за него, та той беше най-желаният ерген в Сан Франциско. Защо тя да е по-различна от всички останали пърхащи дамички, които с удоволствие биха се оставили да бъдат заловени в прегръдките му и да го принудят да се ожени за тях? Трябваше по-рано да се досети.

— Кажи ми — студено каза той, обръщайки се леко, — това идея на Сторм ли е или твоя?

— Няма значение — също така студено отвърна Пол. — Ти ще се ожениш за нея, Брет.

Брет беше бесен на себе си, на нея — и желанието му да не се жени надмина кратката му увереност, че трябва да направи каквото е правилно.

— Сигурен съм, че има немалко млади мъже, които с огромно удоволствие биха взели госпожица Браг.

— Ще те съсипя — каза изведнъж Пол. — Няма да продължа сроковете ти. Ще ти отрежа кредита. Нямаш пукната пара, Брет, и си пресрочил плащанията. Ще трябва да ликвидираш половината си капиталовложения.

Умът на Брет работеше трескаво. Изведнъж разбра, че ако Пол се обърнеше срещу него, щеше да се наложи да започне отначало. Нямаше да бъде беден, но щеше да се наложи да блъска като луд, за да достигне някой ден до сегашното си положение — а този път можеше и да не успее.

— Ще ми наложиш запор.

— Именно.

— Е — каза Брет, — това явно решава нещата. Прати някой да ми каже в колко часа да се явя за сватбата си. — Той тръгна с широки, едва сдържани крачки към вратата и изчезна.

Нямаше да позволи някаква си глупава грешчица да му струва империята му или уважението, с което се ползваше — всичко, за което се бе борил толкова много. Не и един миг необмислена страст. Щеше да се ожени за Сторм Браг.

Сторм закуси късно в стаята си. Беше страхливка — не можеше да се срещне с никого, още не, даже и слугите. Беше успяла да поспи няколко часа след изгрев слънце, но се чувстваше повече уморена, отколкото отпочинала. Едва можеше да яде — нещо необичайно за нея. Гадеше й се от страх в очакване да я повикат. Скоро и това стана. Тя слезе, облечена с проста пола и блуза, с коса, сплетена на дълга плитка. Пол беше в кабинета си и изучаваше някакви документи, но когато я видя, се усмихна, за нейна огромна изненада.

— Влизай, влизай и затвори вратата. Имам добри новини.

Тя не можеше и да си представи какви могат да бъдат тези новини, но в гърдите й се надигна подозрение. Затвори вратата със сила.

— Пол… толкова съжалявам.

— Грешката не е твоя — отвърна той. — Брет е един изпечен прелъстител. Не те обвинявам. Нямала си избор.

Тя усети надигащите се сълзи на облекчение.

— Той беше тук тази сутрин — вметна Пол.

— Какво?

— Съгласи се, че може да се направи само едно.

Сторм се смути.

— Писа ли вече на баща ми?

— Да. Не сметнах за необходимо да навлизам в подробности. Просто подчертах, че Брет е най-добрата плячка в града и всеки баща би се гордял с избора на дъщеря си.

— Какво? — не разбра Сторм. — Каква най-добра плячка?

— Сватбата ще бъде точно след една седмица — следващата събота. Ще я направим възможно най-скромна. — Той се усмихна. — Знам, че това не е точно момичешката мечта за съюз на две сърца, но Брет е добър човек, може би малко повече мъжкар от средната норма. Ще ти бъде чудесен съпруг.

— Съпруг ли!!! — Тя се вкамени. Брет… неин съпруг? — И… той искаше ли да се ожени за мен?

— Разбира се. Брет е човек на честта.

Сторм се свлече в един стол. Най-накрая умът й заработи.

— Но аз не мога да се омъжа за него! Пол, смятах, че ще ме пратиш вкъщи.

— Сторм, това е по-доброто решение, повярвай ми. Ще имаш добър, преуспял, красив съпруг. Защо предпочиташ да се завърнеш у вас опозорена?

— Аз дори не го харесвам. Не искам да ставам негова жена!

— Вече е твърде късно. Брет трябва да приеме грешката си и го знае. Не бих могъл да те изпратя у дома с очернено име. А и не би могла да си намериш по-добър съпруг.

— Не искам да се женя — каза нервно Сторм. — Нито сега, нито когато и да било!

Пол се намръщи.

— Сторм, искаш ли да те върна вкъщи като жена със съсипан живот или предпочиташ един успешен брак?

Сторм замръзна. Ако се омъжеше за Брет, може би родителите й никога нямаше да разберат истината; щяха да се гордеят с избора й, с нея самата… Очите й се напълниха със сълзи.

— Пол? Ти каза ли им нещо?

— Реших да го оставя на теб.

Тя преглътна. Това беше избор и изведнъж й се стори единственият възможен. Как можеше да провали семейството си? Вместо това можеше да се престори, че се е влюбила безумно и родителите й щяха да са тъй доволни, особено след като Брет е добра плячка. Никога вече нямаше да живее със семейството си. Никога вече нямаше да живее в Тексас. Но щеше да ги посещава. Съпругата на Брет… Нямаше да се налага да заминава, без да го види повече…

— Той наистина ли иска да се ожени за мен? — попита тя под пелена от сълзи. Пол се приближи до нея.

— Така, така — каза той, потупвайки я по рамото. — Знам, че последните няколко седмици не бяха лесни за теб. Много хора са започнали брака си с по-малко от любовта, която вие изпитвате един към друг. Сторм, ти нахлу в града и отнесе ергена, преследван от всяка една жена наоколо, и то с години! И всичко това само за две седмици!

Сторм се поусмихна. Звучеше като комплимент. Но все още не можеше да си представи Брет да се съгласява да се ожени за нея; проклятие, той беше толкова властен, толкова арогантен, толкова самовлюбен…

— Трябва да призная — каза Пол с овча усмивка, — че по-разказах едно-друго в писмото до родителите ти.

— Това реши нещата. Щяха да мислят, че тя и Брет са се влюбили отчаяно само за две седмици и той е най-харесваният ерген в града.

— Съгласна съм — каза тя.