Бренда Джойс
Огнена стихия (11)

10

На следващата сутрин Сторм седна обезсърчена пред огледалото. Очите й бяха зачервени. Отвратително. Така всички щяха да разберат, че е плакала. Поне Брет.

Миналата нощ беше отсъствал само за няколко часа. Няколко, но достатъчно. Сторм си казваше, че това не я интересува, че не плаче заради онова копеле. Чувстваше се самотна и й липсваше дома й. Но всички извинения звучаха празни даже на нея самата. В сърцето й беше заседнала болка, която не разбираше. Пред очите й непрекъснато беше Брет с някаква жена без лице, с някаква хлъзгава, мръсна уличница. Добре, помисли си тя с горчивина. Чудесно, щом стои далече от леглото ми. Какво прасе! Нерез. Тя се гордееше с индианската си кръв. Не беше нейна грешката, че той не го знаеше. Когато си спомни как я бе нарекъл лицемерка, преструваща се на нещо, което не е, по бузата й се плъзна нова сълза. Сторм гневно я избърса. Той си беше само някакво конте със синя кръв!

Почака, докато Брет тръгна към „Златната дама“, после слезе долу и нареди да оседлаят коня й. Не можа да яде, сигурен знак, че не беше на себе си. Вместо това скочи на Демон и поязди около час в компанията на един коняр, ирландски момък, който я гледаше с възхищение. Тя реши, че няма нищо против. Знаеше, че Брет няма да й позволи да язди сама, а и Сайън й беше връстник, въпреки че беше гигант над метър и деветдесет. Доволна беше, че не е някой надут, помпозен старец като Брет. Нещо повече, Сайън познаваше конете и с готовност отговаряше на въпросите й. Акцентът му й хареса.

Когато стана по-късно, двамата отидоха до дома на семейство Фърлейн. Сайън скочи да й помогне, но Сторм му се ухили наперено и скочи по индиански на земята. Очите му станаха като чинии. Тя знаеше, че това си беше чиста фукня, но се почувства прекрасно. Приятно й беше с него. Беше като братята й.

Марси нямаше други гости и нахлу в салона само миг след като Сторм пристигна, с доволен вик на уста. Но щастливото й изражение угасна, когато видя бледото лице и зачервените очи на приятелката си. Прегърна я.

— О, скъпа, ела, седни. Лайла, донеси нещо освежително, моля те.

Сторм прехапа устни. Мислеше, че не може да плаче повече, но в очите й отново бликнаха сълзи от съчувствието и нежността на тази жена. Но не биваше така. Не трябваше да плаче пред никого. Усмихна се бледо.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита нежно Марси и хвана ръката й.

— Мразя го.

Марси изглеждаше искрено разтревожена.

— Ако бях знаела, че Пол го е принудил да се ожени за мен, никога нямаше да дам съгласието си. Никога.

— Никой не може да принуди Брет да направи нещо — опита да възрази Марси.

— Този път са могли.

— Е, стореното — сторено.

— Не е така. Брет и аз не сме консумирали брака си и ще настояваме за анулиране. — Стресна се от горчивината на собствените си думи. Звучеше така, сякаш беше наранена и отблъсната. Сякаш искаше Брет да й бъде истински съпруг. Марси я погали по косите.

— О, милата ми. Брет сигурно пак е изпаднал в някое от гневните си настроения, а?

Тя преглътна мъчително.

— Как позна?

— Той е мъж, свикнал да получава това, което иска и да не прави грешки. Но той иска теб, въобще не се съмнявай в това.

Думите я накараха да се разтрепери, но след това логиката се възвърна в главата й и тя си спомни всеки миг от съжителството им с отблъскваща яснота. Разбра, че Марси не е права.

— Не си права, Марси.

Лайла се върна с кифли и кроасани, кафе и сметана. Сторм се загледа в сервиращата й Марси и се почуди колко елегантно, женствено и уверено го прави. Сторм въобще не можеше да си представи такава грация у себе си. Движенията й бяха непохватни и резки. Марси не разля и капчица. Сторм благодарно отпи от горещото и сладко кафе.

— Защо си толкова разстроена, мила?

Сторм остави чашата.

— Искам да си ходя вкъщи. Не мога да понасям Брет. И като връх на всичко, той е един мръсен расист. — Сълзите й рукнаха отново. Марси се стресна.

— Как така?

— Казах му, че татко е наполовина апах и че вероятно ще го убие за това, че ме е докосвал. А той ми каза, че съм била лъжкиня! — Тя преглътна. — Че се представям за нещо, което не съм.

Марси я погледна с изумление, но се съвзе и я зауспокоява.

— Сторм, никога не съм забелязвала расизъм у Брет. Въобще не е в стила му.

— Това бяха точните му думи. Неприятно му е, че не съм съвсем бяла; мисли, че съм се опитвала да скрия индианския си произход. И скъса писмото, което написах на родителите си. Отвратителен е.

Марси мислеше.

— Може би е говорил за нещо друго. Сигурно е бил много ядосан.

— Той винаги е много ядосан — контрира Сторм и обърса сълзите си.

Сърцето на Марси отдавна бе разбрало девойката. Сега съмненията й се потвърдиха. Красивото момиче обичаше Брет, ясно беше като ден. На Марси й се искаше да го разпита. Може би щеше да го накара да се изповяда.

— Защо не си поплачеш, Сторм, да ти олекне.

— Не искам — отвърна тя и се дръпна. — Брет има ли си любовница?

Марси замръзна.

— Има, нали? — Гласът й беше тъжен и гневен. — Откакто сме женени, той отсъства през нощта.

Марси ахна.

— Отишъл е при любовницата си през първата ви брачна нощ?

Сторм вдигна глава.

— Отказах да го пусна в леглото си. По-добре тя, отколкото аз. Не ме интересува дали се срещат. Просто не мога да понеса да ме унижават така пред целия град.

Марси се вбеси. Значи само защото Сторм му била отказала, той се е държал като малко момченце и е хукнал да й се показва какъв е мъж. Половината град сигурно вече говореше къде е прекарал брачната си нощ. Нуждите му не бяха чак толкова неудържими!

— Как изглежда тя? — попита Сторм.

Марси се стресна.

— Скъпа, ако искаш да разбереш дали Брет си има любовница, най-добре го попитай — каза внимателно тя. Знаеше, че не бива да се намесва в личните проблеми между съпрузи, дори и ако те бяха Брет и Сторм, дори и ако бяха на ръба на анулиране на брака.

— Но ти каза… — Сторм спря. Марси непряко бе отговорила на въпроса й, но това не я задоволяваше. Разбира се, че има любовница, тя беше сигурна в това. Искаше да знае само къде точно е ходил през последните две нощи. Как да разбере, без да го пита направо?

— Е, повечето мъже имат любовници — добави Марси.

— А Грант? — Сторм осъзна нетактичността на въпроса си в мига, в който го изрече. Изчерви се. — Извинявай!

Марси се усмихна.

— Всичко е наред. Не, няма. В деня, в който Грант си вземе любовница, ще ме загуби завинаги и той го знае.

— Мисля, че никога няма да го направи — завистливо каза Сторм. — Той те обича. То се вижда всеки път, щом те погледне.

Марси осъзна, че трябва да прати Грант да усмири Брет. Не отведнъж. Ще го накара първо да почовърка малко, но ако Брет не се поддаде, да не му казва за намеренията си. Дано той се засрамеше, че така унижава жена си, дори и да продължаваха да настояват за анулиране.

— Остани за обяд, Сторм. Следобед ще идем на покупки.

Момичето почти беше казало да, но после се сети за хората, които щяха да я зяпат, хора, които знаеха, че Брет е бил при любовницата си през първата си брачна нощ — тя приемаше, че е било така — и затова учтиво отклони поканата. Щеше да прекара деня в езда със Сайън.

Всъщност й се искаше да иде до Сан Диего и да завие на изток към Тексас. Мисълта се загнезди в главата й.

— Каква изненада — каза Брет. Грант се усмихна.

— Да не е необичайно да обядвам у теб?

Брет си поигра със сребърните прибори. Мислите му се отклониха към невъзможната му жена, ако въобще можеше да се нарече така и към писмото, което още не бе написал. Днес нямаше време; може би довечера. Какво значение имаха няколко дни закъснение?

— Брет?

Той се усмихна разсеяно.

— Прощавай. Ужасно хаотичен ден. Знаеш ги понеделниците.

Грант небрежно го огледа.

— Мислех, че със сладка булка като Сторм ще си отпуснеш няколко дни за меден месец.

Изражението на Брет веднага се промени. Лицето му потъмня, мускулите край устата му се свиха. Пръстите му се сключиха в конвулсивна хватка около сребърните прибори.

— Сладка, казваш… Да, като става дума за вкус, но това е всичко. Сторм съвсем определено не е сладка.

— Черен облак в рая?

Брет се стегна.

— Просто се опитвам да ви помогна.

— Хайде да обядваме вече. Патицата алангле е фантастична.

— За обяд ли?

— Умирам от глад.

Поръчаха и потънаха в мрачно мълчание. Грант предположи, че приятеля му е затрупан с работа и изнервен. Още не можеше да повярва на това, което Марси му бе казала. Реши да хване бика за рогата.

— Вярно ли е?

Брет лениво обърна поглед към него.

— Кое дали е вярно?

— Ами слуховете, които се носят.

— А какви слухове се носят?

— Че си прекарал вечерта в събота, първата си брачна нощ у Одри.

Брет го зяпна невярващо и очите му изстудяха.

— Господи боже! Че то човек не може да се изходи в този град, без хората да разберат!

— Значи е вярно.

— То си е само моя работа — предупредително каза другият мъж.

— Аз съм ти приятел и когато те видя да се държиш като пълен идиот и да унижаваш жена си пред целия град, мисля, че е моя работа да кажа мнението си.

Брет стисна зъби и се опита да се овладее. Нервите му не издържаха напоследък; беше като буре с барут.

— След няколко месеца всички ще разберете. Ще поискаме анулиране — каза той най-накрая. Чувстваше лека вина. Направи усилие да я потисне, като си припомни, как тя го беше отблъснала, как тя не можеше да го понася — най-добрия улов в Сан Франциско, а?

— Сигурен ли си, че това искаш? — попита тихо Грант.

Брет вдигна поглед към него.

— Това, че искам да спя с нея, не е основателна причина за брак — изсъска той. — И, да, това е, което искам. Точка по въпроса. Яденето пристига.

Грант разбираше, че подлага приятелството им на изпитание, но нямаше как. Виждаше колко е привлечен Брет от Сторм — още от деня, в който тя пристигна с баща си, мръсна и уморена от влака. Гледката на красивото момиче-жена в бричове го беше развеселила; Брет обаче остана поразен. Грант не се учудваше, че приятелят му е изгубил всякакво чувство за чест и дълг и е компрометирал Сторм у Синклеърови; спомни си собственото си не особено ангелско поведение, когато ухажваше Марси. Един мъж не пренебрегва социалните закони, не губи самообладание, не се държи така, както се държеше Брет след скандала, освен ако не е хлътнал до уши. Брет просто още не го беше разбрал. А Грант познаваше приятеля си. Той не беше зъл, може би труден за опитомяване, но господ беше свидетел, че с това тежко детство бе неизбежно. Грант беше сигурен, че Брет се чувства виновен за клюките и му се прищя да го накара да се почувства и по-зле. Може би щеше да свърши работа.

— Сторм беше при Марси тази сутрин.

Брет рязко вдигна глава. Очите му светеха с опасен блясък.

— Така значи. Заговор.

— Сторм не знае, че съм тук, въпреки че е казала на Марси за анулирането.

Брет хвърли вилицата.

— Значи изкарва кирливите ни ризи на проветрение, така ли?

— Брет, успокой се — рече Грант и докосна ръката му. — Никога не съм те виждал такъв.

— Какво още е казала? — настоя Брет, едва сдържайки беса си.

— Не много. През по-голямата част от времето се е опитвала да сдържи сълзите си.

Брет замръзна.

— Виждал ли си я днес?

— Не.

Очите й са зачервени и подути от плач.

Брет не помръдна, но очите му се сведоха към ленената покривка. Цяла нощ ли е плакала? Не я беше чул. Защо е плакала? Защото е открил истината, че не е невинна девица? Защо е плакала?

— Сигурно се чудиш какво си направил, за да я разплачеш. За бога, Брет, тя е само на седемнайсет. Ти галиш Лиан Сейнт Клер с пауново перо в сравнение със Сторм, а и двамата знаем, че Лиан е кучка.

— Достатъчно — прекъсна го Брет, взе вилицата си и я заби в салатата. — Вероятно е плакала, защото й липсва домът й или защото ме мрази.

Не ти прилича да си толкова лош — каза Грант.

Брет вдигна очи.

— Не всеки ден човек бива принуден да се ожени против волята си. Да не ме обвиняваш, че съм ядосан?

— Но по чия проклета грешка стана всичко? — извика Грант.

— По нейна! — почти изкрещя Брет, стовари юмрук върху масата и накара чашите да издрънчат. — Тази вещица ми заложи капан — повярвай ми, Грант, тя не е невинна; през цялото време е знаела какво прави! Вкара ме в капана, по дяволите, а сега осъзнава, че това не й изнася и страда! — Той подчерта това изявление с още един юмрук по масата, като накара всички разговори наоколо да секнат. Хвърли салфетката си, стана и понижи глас до гневен шепот.

— Е, нека ти кажа нещо, приятелю. Може би и аз страдам!

Той излезе от трапезарията. Грант беше смаян. После се усмихна, взе вилицата си и продължи да се храни. Марси щеше да е доволна от него.

Брет се прибра направо вкъщи. Бесен беше, че Сторм е ходила да плаче на рамото на Марси и да разгласява личните им проблеми. Ако имаше още нещо за казване, той беше насреща. Остави Крал пред вратата и нахълта в къщата с вик:

— Сторм!

Не последва отговор, така че той изкачи стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и почти събори Питър. Човекът се опитваше да му каже нещо, но той го прекъсна.

— Къде е жена ми?

— Излезе сутринта на кон — каза му икономът.

— Да, да, знам. Отишла е при госпожа Фърлейн. — Той изведнъж се намръщи. — Искаш да кажеш, че още не се е прибрала?

— Не, сър.

Брет закрачи из фоайето. Измъкна часовник от джоба си; беше почти три следобед.

— Питър, кога тръгна тя?

— Около десет часа, сър.

Брет усети ледена ръка върху сърцето си. Пет часа. Нямаше я вече пет часа. Той сграбчи майордома за яката.

— Със Сайън ли е тръгнала?

— О, да, сър. Сайън разбира, че госпожа Д’Аршан не бива да язди сама, сър.

Брет усети мимолетно облекчение. Сайън беше добър с пистолета, още по-добър с ножа и смъртоносен с огромните си юмруци. Затова и беше дал на способния момък задачата да съпровожда Сторм, когато тя направи и крачка извън дома. Случилото се на плажа преди две седмици нямаше да се повтори. Но къде, по дяволите, се губеха?

— Тя каза ли къде ще ходи след Фърлейнови?

— Не, сър.

Сигурно е останала у Марси, помисли си той с нов прилив на облекчение. Това беше единственият възможен отговор.

— Прати Уилям до Фърлейнови да я доведе. Да й каже, че чакам.

Като нареди това, Брет се оттегли в кабинета си и се втренчи в цъфналите азалии, рододендрони и лалета в градината. Даже кучешкият дрян цъфтеше. Но той не забелязваше нищо.

Кочияшът Уилям се върна след двадесет минути без Сторм. Била напуснала дома на Марси преди обяд. Брет беше поразен. Уилям не помръдваше, очаквайки да бъде освободен. Най-накрая гласът на Брет се върна.

— Казала ли е къде отива?

— Не, сър — отвърна Уилям. Брет стана и му махна да си върви. Кръвта му се вледени от страх, примесен с нов прилив на гняв. Вече я нямаше почти шест часа. Никой не язди толкова. Къде се губеше?

Нещо се беше случило.

Господи, помисли си той и изхвръкна от къщата, Сайън беше само на двайсет години, ако и да беше сто килограма на метър и деветдесет. Господи, наоколо имаше всякакви негодници, подивели за жена.

— Уилям, оседлай Крал — изкрещя той и сам хукна да го направи, защото нямаше търпение да чака. Скочи на коня и изчезна в галоп.

 

 

Сторм обичаше плажа. При тази мисъл той обърна в посока към морето. В главата му като призраци зазвучаха думите от писмото: „Ненавиждам Сан Франциско. Нищо не върви както трябва… задушавам се в корсетите и обувките, които ми причиняват непоносима болка… Излъгах… Никога не сме били влюбени…“ Прониза го паника, паника и вина… и разкаяние. Въпреки всичко тя му беше жена и само на седемнайсет години, и той отговаряше за нея.

След половин час, когато и той, и Крал бяха капнали от умора, Брет ги видя — яздеха бавно по плажа към пътеката, водеща отвъд дюните, откъдето беше започнал да претърсва крайбрежието. Пришпори жребеца преди още да е видял Сторм, но конят и ездачът не можеха да се сбъркат. Два коня, двама ездачи… Облекчението го заля целия.

Нямаше да ги пресрещне, защото Крал вече беше отминал мястото, но щеше да ги изчака. Когато те приближиха, той видя, че Сторм наистина е добре, удобно разположена на коня така, сякаш се беше родила върху огромното черно животно. Сайън яздеше отстрани, твърде голям за дребното си конче.

Изведнъж облекчението го напусна. Лицето на Сторм беше розово и щастливо. Косата й беше разпусната, дълга и златна, и падаше върху гърдите й. Жакетът й беше напълно разкопчан, а ризата — разтворена на десетина сантиметра под яката. Двамата още не го бяха забелязали и дърдореха весело и безгрижно, смееха се, усмихваха се… Не можеше да повярва. Огромен, ужасен, всепоглъщащ гняв го завладя и замая главата му.

Никой не яздеше по цял ден.

Щеше да убие Сайън. А след това и Сторм.

Те го видяха. Усмивката й веднага угасна и през лицето й пробяга нещо като вина. Брет пришпори Крал и мина помежду им.

— Къде беше цял ден?

Тя го погледна с презрение, но на лицето й имаше объркване.

— Ти къде мислиш, Брет? Как ти изглеждам? — Последните думи сякаш остъргаха слуха му.

Жакетът й беше разтворен, пищните й гърди се виждаха под тънката риза. Брет видя, че тя е леко потна на деколтето и по лицето. Погледна устата й. Не изглеждаше нахапана, а сиянието на лицето й можеше да е от часовете езда по плажа… Но кой яздеше цял ден!

— Тръгвай без нас, Сайън — каза Брет с овладян, но смъртоносен глас. Не погледна към младежа, само извърна коня към жена си. Почака, докато конярят си тръгна. Брадичката на Сторм се вдигна и тя зачака нападението. Той перифразира въпроса си.

— Какво правихте цял ден?

— Отидох у Марси, а после яздихме.

Той пак се взря в устата й, търсейки някакви белези, после и към гърдите й.

— Цял ден?

Тя се намръщи.

— Ти глух ли си?

Прищя му се да я удари.

— Жакетът ти е разкопчан. Както и ризата ти. Защо?

Тя се взря в него и веждите й се сключиха.

— Какво?

— Защо?

— Брет, горещо ми е.

— Косата ти е разпусната.

По лицето й плъзна разбиране.

— Явно със Сайън сте си допаднали — каза той. — Не бях забелязал.

Гневът й преля и тя отвори уста. Гъста червенина — цветът на вината, помисли си той — заля лицето й.

— Докосвал ли те е? — изфуча яростно той.

— Ти, гнусно влечуго! — изкрещя тя извън себе си и обърна жребеца. Брет реши, че се опитва да му убегне и пресече пътя й. Тя обаче пришпори коня си и той заби гърди в неговия и преди той да се усети, тя изкрещя, крясък, който беше полуженски, полуиндиански, и скочи от коня към него. Хвърли се диво, жестоко, с изкривено от яд лице и двамата излетяха от седлата и паднаха на пясъка, той отдолу, тя отгоре. Брет видя, че тя се кани да го удари и сграбчи китките й миг преди малките стиснати юмруци да се стоварят върху лицето му. В същото време сви крака, за да предпази слабините си от коляното й и с едно рязко, умело движение се претърколи и я затисна под себе си, така че да не може да мръдне. Тя фучеше и викаше като диво, побесняло животно с блестящи от гняв сапфирени очи. Мекотата й под неговата твърдост го влудяваше, кръглите й гърди, притиснати в неговите, отворената й уста, меките, бързо повдигащи се, топли гърди.

— Никой не язди по цял ден! — изпъшка той.

— Цял ден ли? — изпищя тя. — Цял ден? Не беше цял ден — а аз яздя по цял ден! Копеле! Прасе!

— Никой не язди по цял ден — повтори той, разяждан от ревност. Дори тя я забеляза. Не го пускаше в леглото си, но се отдаваше на някакво конярче!

— Повръща ми се от теб — каза тя и затвори очи.

Имаше само един начин да разбере истината, осъзна той. Без да изпуска китките й, той ги хвана с една ръка, пъхна коляно между бедрата й и ги разтвори. Очите й се разшириха, когато той вдигна полите й.

— Какво правиш? — изкрещя тя.

Той плъзна ръка по широките й кюлоти, гледайки я неотлъчно в очите. Те бяха мокри от вътрешната страна, от коленете до горе.

— Брет, недей, моля ти се — ахна тя.

Той видя страха в очите й, нямаше съмнение в това и за миг се намрази. Но никоя жена не можеше да го прави на глупак. Продължи да движи интимно ръката си и усети, че пулсът му се ускорява. Плъзна пръсти към женствеността й. Трепереше, когато погали нежните косъмчета. Тя ахна с разширени очи и започна да се бори.

— Недей!

— Не мърдай — изръмжа той разтреперан и я хвана по-здраво.

Тя замръзна. Той плъзна ръка по-надолу, галейки най-интимните й места и почувства тръпката й. Пъхна пръст в нея. И замръзна, шокиран. Нямаше съмнение, че беше девствена. Беше направил грешка, ужасна грешка. Тук нямаше чуждо семе. Тя беше едно невинно момиче. Господи, какво беше направил? Дръпна ръката си, болезнено разкаян и с рязко движение оправи дрехите й.

— Прости ми — дрезгаво каза той.

Очите й бяха големи и бляскави. От тях се отрони една сълза, след това още една и още една.

— По дяволите — промълви нещастно той. — Съжалявам, но какво, да го вземат дяволите, можех да си мисля?

Лицето й беше мокро от сълзи.

— Нямаше право да… да… да правиш това! Аз не лъжа, Брет!

Той само я погледна. Чувстваше се кошмарно, защото беше мислил най-лошите възможни неща за нея, докато тялото му се бунтуваше и надигаше под дрехите му — той желаеше жена си.

— Първото ти писмо беше лъжа — каза той и отново си помисли, че тя не е толкова невинна и пак се ядоса. Това го облекчи.

— Мразя те — изфуча тя. Стана и се качи на Демон. Животното беше високо около два метра, но Сторм сграбчи гривата му и се катапултира на седлото, като че ли това беше някакво пони, а тя — момче. Започна да се отдалечава. За минута Брет просто стоеше и я гледаше, опитвайки се да подреди обърканите си чувства — желание, разкаяние и, най-странното, унижение. В крайна сметка желанието победи. Спомни си как беше лежала под него, мека и топла, колко закръглени и великолепни бяха гърдите й… и къде беше пъхнал ръката си. Представи си какво ли ще е да се зарови дълбоко в нея, колкото може по-дълбоко.

Качи се на коня и бързо я последва, оставяйки дистанция помежду им, защото разбра от твърде изправения й гръб, че тя няма да му говори, дори и той да искаше да преговаря, което не беше така. Беше твърде погълнат от собствените си терзания и горещо желание. Гледаше гърба й, великолепната каскада от златиста и кестенява коса. Мисълта да си легне с нея го накара да се замисли за анулирането, а това го накара да си спомни какво беше казал на Грант. Беше ли се променило желанието му да получи анулиране? Защо пък да не се ожени от страст? Със сигурност нямаше да се влюби никога.

Тя беше една възхитителна малка дивачка.

За бога, луд ли беше? Не искаше да е женен. В крайна сметка може да анулира брака и да вземе Сторм като любовница. Ето, това вече беше добра, смислена идея.

Продължи да язди след нея в пълно мълчание. Този път нямаше да бъде джентълмен. Без да се разкрива, той я гледаше как слиза от Демон. Очите му не се отлепиха от нея, докато не изчезна в къщата. Обърна коня си и се върна в града.

Затвори се в кабинета си в „Златната дама“ с бутилка от най-хубавото си бренди. Пиеше и гледаше вратата, но не я виждаше. Виждаше нея. Мислеше за горещия галоп на кръвта си при допира им и почти промени мнението си за… Почти се върна вкъщи, при Сторм. При жена си.

След това отвратен пресуши чашата.

На вратата се почука. Той стана с раздразнение, за да отвори. Беше Сузи.

— Брет, Фред Ханкс те е видял да влизаш и се чуди дали може да си поговорите над някое питие — каза тя.

— Не желая да ме безпокоят — избоботи той и тя стреснато се дръпна, когато той тръшна вратата под носа й. Облегна се на нея, запъхтян. Проклетите му мисли не го оставяха. Наля си ново бренди, но Линда почука и влезе неканена. Той стисна зъби.

— Брет, Мери Ан казва, че напуска и това означава, че няма да имаме достатъчно момичета за тази вечер. Отказвам пак да върша черната работа. Ще поговориш ли с нея?

— Ти си отговорна за момичетата — каза злобно Брет. — Ти измисли какво да правиш.

— Казах й, че я пускаме. Тя е опака и темпераментна… Брет?

Той нахлупи шапката си, облече сакото си и излезе покрай нея, без да каже дума. Изхвърча от задния вход и скочи на коня си. Алкохолът не го беше успокоил — нито раздразнението му, нито страстта му, нито нуждата му от жената, която му принадлежеше по закон. А това, от което точно в момента нямаше нужда, бяха дребните проблеми в „Златната дама“.

Отиде към доковете и загледа работниците, които разтоварваха стоката от никакъв търговски кораб, току-що пристигнал от Изток. Дебела проститутка с оранжева коса сграбчи ботуша му и предложи услугите си. Брет леко се усмихна. Двама датски моряци се караха на кея; спорът им скоро прерасна в юмручен бон, който от своя страна се превърна в меле, след като още дванайсетина мъже се присъединиха. Брет реши, че е забавно. Плати на едно просяче да наглежда Крал и нахълта в някаква претъпкана барака с олющена табела, рекламираща храна и пиво. В мига, в който влезе вътре, всички разговори спряха. Той се огледа. Помещението беше тъмно, мръсно и опушено. Повечето от посетителите бяха моряци. Две трътлести, парцаливи жени поднасяха пиенето, а барманът тежеше поне двеста кила и беше с около лакът по-висок от Брет.

— Мога ли да ви помогна? — попита той безизразно.

Брет тръгна към него и свали шапката си.

— Бутилка от най-добрия ви алкохол — сухо каза той.

Барманът срещна погледа му за секунда, после наведе глава. Брет отнесе бутилката до една усамотена маса, изхлузи сакото си и отпи няколко бързи глътки. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Разговорите се възобновиха. Една от жените се наведе над него, разкривайки големите си, увиснали гърди.

— Искаш ли компания, господине?

— Не, благодаря — отвърна спокойно той.

— Каква усмивка — промърмори тя и изправи гръб. — Ако си промениш мнението…

Той кимна и се загледа след отдалечаващата се фигура, без да я вижда. Отпи отново. Сторм. Защо трябваше да я желае така силно? Какво имаше в нея? Потри брадичката си с длан. Ако беше останал за през нощта, след този следобед, след като бе имал тялото й под себе си, след като бе докосвал плътта й… по дяволите. Щеше да я завладее по всички правила. Не, щеше да се пребори със себе си. Защо не беше грозна и овчедушна, и скучна, вместо красива и дива, и неповторима?

Разбира се, в брака имаше и хубави неща. Винаги имаш някой до себе си. Партньор за леглото. Домакиня. Майка на децата му. Всеки ерген в този град щеше да му завиди. Тя беше най-великолепната жена в Сан Франциско. Все пак какви бяха възраженията му срещу брака? Как така не можеше да си ги спомни?

А, да. Тя не го искаше. Той я желаеше, но тя — не.

Точно като майка му.

И баща му.

Но тя всъщност нямаше никакъв избор, нали? В края на краищата му беше жена и не можеше да му отказва. Поне по закон. Ако я искаше, по дяволите нейните желания — нали така?

Не.

Брет посегна към бутилката и се смая, когато ръката му хвана само въздух. Опита пак, този път с успех. Вдигна очи и видя един мъж, който питаше дали може да седне при него.

— Разбира се — отвърна той. — Колкото повече, толкова по-весело, нали тъй?

Шкембестият мореплавател се настани срещу него.

— Бен се казвам — рече той.

— Хващай си шише, Бен! — ухили се Брет. — Ей, кукло, я дай едно шишенце тука за моя приятел!

Пиха в приятелско мълчание известно време. Брет пак мислеше за Сторм и си припомняше, че предишните му мисли, каквито и да бяха, не бяха правилни. А, да. Нещо за женитбата.

— Кво правиш тука, мой човек? По ми мязаш на градско момче.

— Давя си скърбите, разбира се. В града всичко живо ме знае.

— Жени, а? — Бен му съчувстваше.

— Жена — поправи го Брет. — Една жена. Най-красивата, разкошна и чувствена жена, която някога си виждал.

Бен се усмихна широко.

— Пуска ли ти?

— Да ми пуска? Мда, по дяволите, така да се каже, тя е удостоена с титлата моя съпруга. — Брет награби бутилката и напълни чашите им.

— Младоженци ли сте?

— Съвсем. По дяволите. Тая ме уплете в мрежите си. Хитруша, а?

— Стар номер. Не си първият, който си го получава.

Брет се разсмя.

— Точно това е. Не съм си го получил. По дяволите всички, още не съм си го получил.

— Какво?

— Хванаха ни — вживя се Брет, — в една градина. — Той се наведе напред, макар че му се стори, че легна на масата. — Мой авер й е братовчед и той ме принуди да я взема… Работата е там, че трябваше да изпълня дълга на честта… Ъхъ.

Той тъжно поклати глава и надигна почти празната бутилка. Липсата на съдържание го изненада. Той погледна към Бен.

— Не съм спал с нея. Ожених се за целувките й. Сега тя иска анулиране и аз се навих, тъй че имам най-красивата жена на света в дома си, в леглото си и не мога я пипна даже. — Той тръшна шишето на масата извърна се и замаха на жената за ново.

— Тя ти е жена, бе човек — каза Бен. — Мамка му, ако аз си имах такваз хубавица за жена, нямаше да я пускам. Искаш, взимаш. Тя си е твоя. Принадлежи ти.

На Брет му се стори, че някой казва „не е вярно“, но когато се огледа, забеляза, че около тях няма никой.

— Знаеш кво, мислех си за тва и аз. Моя си е, бе. Принадлежи ми.

— Правилно! Щом я искаш, да върви по дяволите с фасоните си! — Бен се закашля. Брет тръшна чашата на плота.

— По дяволите, ако само го беше пробвала, щеше мно’о да й се хареса!

— Абсолютно — съгласи се Бен.

— Ма помисли си само. Ей ме мене, на джентълмен се правя… — Той поклати тъжно глава.

— По дяволите, човече, ти луд ли си! Ще научиш тая мома кой носи гащи в къщи и ще го направиш веднага! Не го ли направиш веднага, тя ще те разиграва до последния ти час!

— Правилно — каза Брет и шляпна с длан по масата. Келнерката пристигна с ново шише. Брет й подаде, ухилен, няколко долара.

— Слуш… ай, Бен, тва тука е за тебе. На. — Той стана и с учудване разбра, че му трябва време да възстанови равновесието си. Взе внимателно сакото си и го облече. Усмихна се на Бен.

— Не забравяй тая хубава шапка — каза му морякът.

— А, да. — Брет я сложи и я накриви контешки. — Чао, приятел. — Той заплете несигурно крака към изхода.

В мига, в който го видя, Сторм се почувства точно толкова унизена, колкото и следобеда. Той й се ухили и се наведе към вратата на спалнята.

— Здрасти.

В първия миг тя не можа да определи какво не е наред. Той провлачваше малко думите, обикновено съвършеното му облекло беше леко раздърпано, а и се хилеше от едното ухо до другото. Беше обезоръжаващ. Притисна се към вратата и се прозя, после тръгна към нея. Тя отстъпи.

— Брет, ти си пиян.

Той й се усмихна чаровно.

— Ъхъ. Пък ти си красива — казвал ли съм ти го?

Той се хвана за ръба на леглото. Сторм усети, че е едновременно уплашена и странно развълнувана.

— Брет…

Той се свлече до нея.

— Толкоз си красива… — промърмори страстно и ръцете му я обвиха.

— Брет, недей — опита тя, хвана ръцете му и вяло се възпротиви, когато той я придърпа към каменната си гръд, усмихнат пиянски и момчешки. Нещо странно се случваше с вътрешностите й.

— Мисля, че магията ти ме завладя — провлачи той, затвори очи и започна да гъделичка лицето и с носа си. Сърцето й биеше лудо. Не го искаше. Лицето му я драскаше, но това беше чудесно. Ръцете му се плъзгаха по нейните, изненадващо нежни. Той простена и я притисна към себе си, а устата му започна да се спуска над нейната.

— Моля ти се, Брет, недей — каза тя и го отблъсна. За нейно изумление, той охлаби хватката си, отстъпи и я заразглежда с пиянска инертност. Тя откри, че не може да отмести поглед от него.

— Искам те — каза той накрая. — Нуждая се от теб. Дай ми, chere, моля те…

Тя извърна лице от устните му и те се залепиха за ухото й. Но облекчението й, че е пропуснал целта си, бързо отмина. Той започна леко да гризе ухото й, дъхът му беше топъл и изпращаше сладостни вълни по тялото й.

— Брет… — Тя с ужас осъзна, че това прозвуча като стон.

— О, боже — каза Брет и я хвърли на леглото. — Сторм, не прави това с мен. Не ме отблъсквай. Нуждая се от теб, chere, знаеш го, толкова се нуждая…

В гласа му имаше такава умолителна нотка, толкова различна от обичайните за него гневни команди. Тя замръзна, когато той гризна врата й, а ръката му покри гърдата й и я погали нежно. Искаше да се ядоса, а и след всички ужасни неща които й беше направил не би трябвало да й е трудно, но не беше така. Можеше само да чувства — горещина и твърдост, коприна и стомана… и се поддаде, неспособна да му устои.

Той не спираше да и целуна е леки, сладки като пеперуди целувчици по цялото лице и в същото време да й мърмори:

— Защо така се бориш? Защо не ме обичаш? И тя не ме искаше — как става така, Сторм, как става така? Тези, за които не ти пука, са готови на всичко, а онези, които обичаш, от които се нуждаеш, те отблъскват, пак и пак…

Тя хвана лицето му в ръце и го спря.

— Кой, Брет? — попита тя, неспособна да се пребори с ужасната ревност. — Кой те е отблъснал? Кой не те е искал?

Той премигна към нея, усмихна се, затвори очи и потри буза в дланта й. Въздъхна.

— Докосни ме, Сторм.

— Кой, Брет? Кой не те е искал?

Той я погледна.

— Майка ми. Майка ми ме продаде на баща ми. И знаеш ли какво? Толкова е смешно. Поради някаква проклета причина аз я обичах… дори тогава.

— О, Брет — извика Сторм със състрадание, ужасена. — Тя не може… Никоя майка не би продала собствения си син.

— Е, тя го направи — каза дрезгаво той. — Курвата го направи. Ела, миличка. Хм.

Сторм обви ръце около него и открито отвърна на целувката му. Ръцете й намериха косата му, гъста и къдрава. Разтвори с готовност бедра, когато той пожела това. Умът й казваше да спре или поне да почака, но тялото и сърцето й бяха в хармония и заговорничеха…

Тя погали гърба му и му позволи да изучи релефа на устата й. Бавно, срамежливо плъзна ръце към кръста му, таза му, още по-надолу. Те легнаха върху твърдия му задник. Тя беше очарована, ръцете й замръзнаха там. Брет беше застанал съвсем неподвижно със заровено в извивката на шията й лице. Дъхът му беше топъл, възбуждащ. Тя пак напипа твърдата извивка и смело стисна. Прониза я гореща тръпка и тя подаде устните си в неосъзнато предложение.

Отне й време да осъзнае, че няма отговор. Тя отвори очи, застинала, с бясно биещо сърце. Хвана главата му.

— Брет? — Опита пак. — Брет.

Този път помръдна и го разтърси с тялото си. Нищо. Той тежеше мъртвешки върху нея.