Бренда Джойс
Огнена стихия (2)

1

Сан Франциско, 1859 г.

Брет седна до голямото, облицовано с кожа махагоново бюро, съсредоточено смръщен, гримаса, в която се долавяха оттенъци на лошо настроение. Заразгръща страниците на огромната счетоводна книга. По дяволите. Трябваше да предвиди. За пръв път правеше грешка в преценката си за даден човек, и дано да беше за последен. Вече разгневен, той тръшна книгата и се изправи в пълния си ръст от метър и деветдесет. Нервно закрачи към прозореца и се загледа ядосано навън към улица Стоктън. Нямаше да позволи кражбата на секретаря му да му провали деня. Лека усмивка плъзна по сурово изсеченото му лице. Не че ставаше сантиментален само защото имаше рожден ден. Но… е, може би ставаше. Днес навършваше двайсет и шест и имаше всичко, което бе желал. Усмивката му стана по-широка.

Не беше лошо като за син на проститутка.

Не беше лошо за копелето на един калифорниец.

Д’Аршан не приличаше на майка си, която беше французойка, дребна, с лешникови коси и сини очи. Напротив, беше почти пълно копие на баща си, дон Фелипе Монтеро — висок, широкоплещест, силен, брутално красив. И тъмен, много тъмен, с почти черни очи, в които трудно се откриваше мекота, и с къса, чуплива черна коса.

Последния път, когато Брет видя баща си той вече посивяваше по слепоочията — при този спомен мъжът се стегна и гняв нахлу в сърцето му. Една сцена премина през съзнанието му, той се опита да я прогони, но не успя.

— Тръгвам си, татко — беше казал шестнайсетгодишният Брет, очаквайки безмълвно баща си да го спре.

Красивият, строен мъж беше останал безизразен.

— И къде ще идеш?

Брет си забрани да страда. Какъв глупак беше някога. Баща му така и не го прие, той си остана копеле в имението, като застраховка, в случай че не се родят други наследници. Сега вече нямаха нужда от него. Когато чу бебето на новата жена на дон Фелипе да проплаква, на него също се бе доплакало. Но вместо това лицето му беше останало също тъй студено и безстрастно, както и това на дона.

— Отивам в Сътърс Форт — бе отговорил той тогава.

— О, злато — каза дон Фелипе. Беше 1849 година.

— Да, сър. — Едва бе отцедил тези думи от гърлото си.

Донът му даде един чистокръвен арабски жребец и няколкостотин песос. Още същия ден Брет бе отпътувал, без повече да се обърне назад.

Без да осъзнава какво прави, мъжът притискаше юмрук о стъклото на прозореца. Твърдите черти на лицето му оставаха въпреки това хладни.

— Било, каквото било — изръмжа той гласно. — За бога, старият кучи син е мъртъв. Чудесно! Прекрасно! Не се нуждая от него. Имам онова, което желая — успех, уважение… всичко.

Отвън долетя силен трясък от счупено стъкло. Брет замръзна, вслуша се, но не помръдна от просторния си, елегантен кабинет. Той беше обзаведен класически, с махагонови врати, ориенталски килим в кораловочервено и синьо, голямо канапе от винена кожа. Имаше още два френски стола, облицовани с коприна на тънки райета, завеси от синьо кадифе и покриващи целите стени библиотеки. Първата му любовница, Сузан, бе декорирала така стаята за него под зоркия му, критичен поглед, когато беше взел „Златната дама“ и се беше изнесъл от предишния си, по-скромен офис при „Миньорското момиче“ — първата му фирма, първата му инвестиция.

Не можа да сдържи усмивката си, припомняйки си как беше събирал и събирал златен прах, за да стане партньор в онази миша дупка. Доходна миша дупка, наистина, върху която се градеше днешното му благосъстояние. Почти се разсмя.

„Златната дама“ беше едно от най-богатите заведения в Сан Франциско, всеки инч от което бе също тъй луксозен и елегантен, както и кабинетът. Даже вторият етаж — където момичетата удовлетворяваха нуждите на клиентите — беше обзаведен с вкус. Поради недостига на жени в града — дори сега, десет години след златната треска — градската управа и шерифът толерираха къщите с лоша репутация, фактът, че притежаваше „Златната дама“ не накърняваше репутацията на Брет, тъй като това заведение бе най-изисканото в града. Освен това той бе влагал пари и в други предприятия през последните пет години. Притежаваше още хотел, два ресторанта, дял в една спедиторска компания, линия за товарни кораби и част от едно крайбрежно ранчо. Беше купил също така земя западно от Сан Франциско, която хората прекупуваха и застрояваха. На двадесет и шест години Брет беше един от най-богатите хора в Калифорния.

Той извади от брокатената си жилетка златен часовник на верижка. Имаше достатъчно време за кратко дивертименто с настоящата си любовница, Одри, преди да се срещне с партньора си от спедиторската компания, Пол Лангдън. Тъкмо беше наложил черния си полуцилиндър, когато отнякъде в сградата отново долетя трясък и писък на жена. Линда, едно от момичетата, се втурна в помещението.

— Брет, трябва да…

Той вече отиваше към нея със строго изражение на лицето.

— Какво има?

— Някакъв откачалник — каза тя, бързайки след него по лъснатия с восък под на коридора. — Има пистолет, а и Сузи…

Брет поспря на прага на салона, обзаведен със скъп махагон, бронз и зелено кадифе. В този ранен следобеден час половината от столовете бяха незаети. Около дузина мъже, облечени в добре ушити костюми, стояха неспокойно край масите. Крупиетата в брокатените си сака гледаха също така стреснато. Две от момичетата стърчаха посред залата бледи и неподвижни. Барманът, Джеймс, беше замръзнал с поглед, впит в центъра на помещението. Там, на пода, лежеше Люк, стокилограмовият досадник, с кървящо слепоочие. На няколко крачки от него стоеше мърляв мъж с памучна риза и кални ботуши. В прегръдките му, с опряно в главата дуло, трепереше Сузи, бледа и мокра от пот, с широко разтворени от ужас очи. Брет тръгна спокойно към човека и каза тихо:

— Мъртъв ли е?

— Мисля, че не — отвърна един от редовните посетители.

— Линда, доведи доктор Уинслоу. — Не трябваше да погледне, за да разбере, че продължава да стои неподвижна в преддверието. — Веднага, Линда — заповяда меко той.

Линда се обърна и хукна навън.

— Ще се приближа до Люк — каза Брет на мъжа, стискащ Сузи. Тръгна напред, без да ги изпуска от очи. Човекът веднага притисна пистолета по-силно о слепоочието й и тя изпищя. Брет замръзна на мястото си.

— Просто искам да прегледам раната му — обясни той.

— Не е мъртъв — изръмжа мъжът. — Само го фраснах с приклада. Зашеметен е.

Брет с облекчение поиска да се наведе към Люк, но не посмя. Чу гласа на Джеймс зад себе си:

— Вярно е, шефе, аз съм свидетел.

Мърлявият мъж обърна озверелия си поглед към него.

— Ти ли си шефът тук?

— Да, аз съм Брет Д’Аршан. А вие сте…?

— Аз съм съпругът й — процеди другият. — Аз съм Бил Хокинс, а пък тази курва е жена ми.

Брет срещна Сузиния поглед и видя ужаса в него. Опита се да й вдъхне смелост с очи. После попита спокойно:

— Вярно ли е?

Сузи изскимтя, както изглеждаше, утвърдително.

— Това курве е жена ми, която избяга от мен и аз сега ще си я прибера. Няма начин да ме спрете — а очаквам и извинение, копеле жалко, затова давай.

— Брет — проскимтя Сузи. — Моля ти се.

Той знаеше, че е омъжена. Брет не спеше с момичетата, които работеха за него, но внимателно проучваше всяка една; и когато Сузи дойде при него за пръв път, той бе разбрал, че трябва незабавно да я изхвърли. Бременността й тъкмо започваше да личи, а лицето й беше насинено от бой. Но дори и само затова, той не можа да й откаже подслон. Даде й топла храна и изслуша молбата й за работа. Нямаше как да наеме бременна жена в заведението си, въпреки че знаеше, че другаде ще я вземат. Така че, тъй като тя бе млада и бременна, и бягаща от съпруг, който очевидно я биеше, той я беше наел като прислужница. Заради подкрепата му тя го бе помолила да стане кръстник на детето, а той се беше съгласил, тайничко поласкан. След раждането Сузи заработи наравно с другите момичета, за да печели повече. Той се беше възпротивил на това заради детето, което му беше навяло горчиви спомени от собствената му младост. Но тя някак успяваше да се справи с отглеждането му и с работата — разбира се, с помощта на целия персонал. Даже Брет се виждаше понякога да дундурка бебето, когато нямаше кой друг да го прави.

Сега, застанал срещу Сузи, той живо си припомни първия път, когато я беше видял и разбра, че не може да позволи на този мъж да отведе нея и детето.

— Нямате нужда от този пистолет — каза тихо Брет. — Защо не го свалите от слепоочието й?

Бил не помръдна. Зад гърба му се чуха стъпки и Брет видя Уинслоу, който отваряше външната врата. Бил се обърна да погледне. Брет скочи върху му и сграбчи с една ръка китката на ръката, която държеше пищова. Сузи извика, отскубна се и избяга.

Годините, през които Брет беше расъл из улиците на Мазатлан, го бяха научили на някои номера. Въпреки физическото преимущество на Бил двамата бяха наравно в борбата. Пистолетът гръмна към тавана, ядосвайки Брет заради полилея и дупката в тавана. Той вдигна коляно и с две ръце удари ръката на противника си върху него с жеста, с който се троши пръчка. Втори удар. Брет знаеше, че може да счупи костта на Хокинс, но не му пукаше. Бил изкрещя и пистолетът падна на пода. Брет пусна ръката му и заби юмрука си в лицето на мъжа. Той падна назад, но Брет го хвана и вдигна, докато забиваше второ кроше в мускулестия му корем. Чу се дълбока въздишка и Бил се присви на две. Следващият удар го довърши. Брет го усети да се свлича в ръцете му и го пусна на пода. Пое си дъх и хукна към мястото, където Уинслоу коленичеше над Люк.

— Добре ли е?

— Е, раничката ще има нужда от няколко шева. Джимбо, я дай малко уиски.

Междувременно един от полицаите на шериф Андрю бе пристигнал и се опитваше да изправи мигащия Бил Хокинс на крака.

— Ще повдигнеш обвинение, нали, Брет? — попита полицаят.

— Абсолютно. За колко дълго ще можете да го окошарите?

— А ти за колко искаш?

Достатъчно, за да мога да помогна на Сузи и детето, помисли си той.

— Няколко дни, като за начало.

Ченгето кимна и завлече навън Хоскингс, който псуваше Брет на висок глас. Той го погледа и се обърна към Линда.

— Къде е Сузи?

— Избяга на горния етаж.

Брет тръгна натам. Намери я в стаята й да люлее през плач дъщеря си. Той седна на леглото до нея.

— Всичко е наред. Арестуваха го.

Тя вдигна към него стъклен, ужасен поглед.

— Брет, какво ще правя сега? Той ще й стори зло, знам го. — Тя простена и захълца отново. Сълзите й накараха Брет да се почувства неловко.

— Съдията Стайнър ми е приятел — каза той. — Как ти звучи един развод?

— О! Дали е възможно?

— Сигурен съм, че ще се уреди.

Тя го прегърна, почти смазвайки бебето помежду им, и той се притесни.

— Ами Бил? Той е толкова бесен.

— Аз ще се погрижа за него — каза Брет.

— Как?

Брет се усмихна леко.

— Ще го подкупя.

А ако това не свършеше работа, винаги съществуваха и други начини.

 

 

— Я виж там! — провикна се един мъж, обут във вълнени моряшки панталони.

Виждам, виждам, да не съм сляп — отвърна вторият моряк.

Обект на вниманието им беше Сторм, която стоеше пред една пекарна на улица Стоктън, хванала юздите на два едри коня, и чакаше придружителя си. От главата до петите беше облечена в дрехи от плътно прилепнала кожа, която очертаваше красивата й фигура. Високата шапка на главата й хвърляше сянка върху лицето, а на гърба й, та чак до кръста висеше златистокестенява плитка с дебелината на мъжка ръка.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза вторият мъж, пристъпвайки напред.

Сторм чуваше не само приближаващите стъпки, но и всяка отделна дума от разговора им, както и неприкритото възхищение в гласовете им. Тя изтръпна. В Сан Антонио това никога не би се случило, помисли си с гняв. Там никой не би посмял да я обсъжда така зад гърба й, прекрасно знаейки, че ако не братята й, баща й щеше да отмъсти за нея. Тази мисъл я накара да погледне към вратата, пред която той й беше казал да чака. Къде се губеше?

— Здрасти, малка госпожице — каза морякът, ухилен до уши. Сторм не му обърна внимание, но запуши нос, тъй като мирисът, който се носеше от тялото му, накара стомаха й да се свие. Баща й и майка й я бяха научили на педантична чистота. С нея тя бе израснала и в момента чувстваше остра нужда от баня — и от легло.

— Айде бе, девойко, що така ни обръщаш туй хубаво гръбче? — отвори си устата и вторият. Тя се насили да продължи да мисли за друго, надявайки се, че те ще си отидат.

За последен път спа в нормално легло преди месец. Цял месец, откакто бяха напуснали Тексас — и дома. Дори сега не й се вярваше, че са тук. Вече. Смесица от досада и радостна възбуда се надигаше приятно, но и обезпокояващо в гърдите й.

— Ей, госпожице, ма много сте груба!

Когато Сторм усети голямата длан, която стисна ръката й, тя се дръпна рязко, бясна, че до такава степен се е отнесла в мислите си.

— Пуснете ме — предупреди ги тя, срещайки погледа на човека за първи път. Той преглътна при вида на дълбоките й сини очи и необичайните, красиви черти, които видя чак сега. Това не беше сърцевидното, с пухкава устичка, кукленско лице на тукашните момичета. Скулите й бяха много високи. Носът й бе прав и горд, и царствен. Здравата й челюст внушаваше решителност. Никога не беше виждал такова лице, може би с изключение на неопитомените индианки.

— Свали си ръката от мен — повтори Сторм, без да издава страха си. Щом беше надяздила дузина команчи на дванайсетгодишна възраст, защо трябваше да се страхува от двама нещастни, изпаднали моряци? Още повече, че баща й всеки момент щеше да излезе от онази къща.

Морякът посегна да свали шапката й. Приятелят му подсвирна, а Сторм гневно отметна глава с горящи очи. Ръката му докосна косата й, блестящ водопад от кафяви и златни лъчи. Тя пое рязко дъх и преди някой да се усети, издърпа от ботуша си огромен нож и го прокара по ръката му. Той изрева и отскочи, разглеждайки раната, която започваше от китката и свършваше на рамото му. Сторм ги измери гневно с поглед, докато те се изнизваха заднишком и накрая изчезнаха в една пресечка. Избърса ножа си и го прибра, и то тъкмо навреме, защото на вратата се появи баща й с широката си, измамно спокойна походка и с усмивка на хубавото си лице.

— Извинявай, миличка — каза, поемайки поводите. Сторм сграбчи гривата на жребеца си и се метна върху му по индиански.

— Откри ли къде живее Пол?

— Разбира се. Недалеч оттук. — Топазените му очи блестяха с топлота. — Съвсем скоро ще те настаним.

Думите му отекнаха в ушите й, прокарвайки студени тръпки по гърба й, но скоро гледката от непознатия град привлече вниманието й. Докато яздеха по калните улици на Сан Франциско, Сторм се оглеждаше на всички страни с широко отворени очи. Никога не беше виждала толкова голям град, дори Сан Антонио беше съвсем различен — тъй стар и тъй испански. Сан Франциско се състоеше от множество паянтови къщурки, някои по-стабилни викториански сгради и истински дворци от тухла и камък със странни скулптури и еркери. Имаше имения с изящно изработени фасади и причудливи железни огради. Имаше хотели и магазини, и ресторанти. Много от улиците имаха тротоари и бяха павирани и тя разбра защо — кой можеше да премине през един метър дълбоката кал по крайбрежието? А животът бе навсякъде. Елегантно облечени по последната мода мъже и жени се смесваха с груби работници с памучни ризи и дънки. Ниски и кльощави китайци с плитки вървяха покрай огромните негри и мексиканците с техните пончос и сомбрерос. Имаше моряци и датчани. Теглени от мулета коли задръстваха пътищата заедно с елегантните каляски на изисканите млади дами. Забелязвайки в една такава карета две девойки със слънчобрани и бонета, облечени в ефирни бели рокли, с изкусно подредени руси къдрици, падащи по белите им шии, както и матроната в зелено до тях, Сторм почувства прилив на страх. Как можеше тя да изглежда или да се облича така! Щеше да стане за посмешище! Ужасена, тя продължи да разглежда двете момичета. Каляската беше спряла и те се кикотеха кокетно заедно с някакъв джентълмен на кон, който елегантно беше поспрял край тях, облечен в изискан кафяв костюм и цилиндър. Баща й проследи погледа й.

— Красиви са, нали?

Тя не можа да отговори. Дано никой не я наконтеше по този начин. С нейния ръст и особена външност щеше да е смехотворно. Освен това толкова години не беше слагала рокля, че се чудеше дали ще може да ходи, ако я облекат така.

Желанието да избяга ставаше непоносимо.

— Татко? Моля ти се, хайде да си ходим у дома.

Той хвана ръката й и я задържа така, докато яздеха през улица Маркет.

— Мила, нормално е да си нервна. Но след няколко седмици ще затъмниш всяка една жена в този град. Знам си го. — Златните му очи сияеха.

Сторм отмести поглед от него. Що за предубеждения имаше този човек! Той като че ли я мислеше за красива, че дори и съвършена.

Минаха през много различни квартали на града, докато яздеха към Ринкън Хил, където се намираше къщата на братовчеда. Хълмът беше рядко застроен, а и домът на Пол им беше тъй добре описан, че те моментално го разпознаха — беше кацнал почти на върха на възвишението. Представляваше огромно тухлено здание с бели колони и стълбище. Имаше балкони на втория и третия етаж, а на покрива — кулички. Заобикалящите го градини тъкмо започваха да цъфтят и да ухаят на азалия, бугенвилия и глициния. Всичко това бе заобиколено от тухлена стена с украса от ковано желязо отгоре. Парадната порта беше отворена и те влязоха оттам.

— Леле, тате — прошепна Сторм. — Толкова е голямо.

— Добре се е наредил Лангдън — съгласи се Дерек. — Когато писа, че е направил някои инвестиции, с които си е построил къща, не си представях чак такова нещо.

За Сторм имението изглеждаше като някой от приказните замъци в Англия, които майка й й беше описвала.

Привързаха конете си към един стълб, скулптиран като негър жокей с една протегната ръка с халка, за която да се вържат поводите. Сторм тръгна след баща си с бясно биещо сърце, разкъсвана между желанието да остане и да преживее нещо ново и вълнуващо, и страхът от необходимостта да остави баща си да замине, да бъде далеч от семейството си и всичко, което й беше познато.

Човекът, който им отвори вратата, приличаше на английски иконом или майордом. Той ги въведе в преддверието, без да му трепне окото от неочакваното им появяване, и Сторм се видя застанала в огромна зала с под от бял мрамор. Широко извито стълбище водеше към втория етаж. Навсякъде наоколо се виждаха врати. Прислужникът отиде до една от тях и почука. Сторм и Дерек можеха да чуят приглушените звуци от разговора, който се водеше в стаята.

— Сър — каза икономът, — Дерек Браг и вашата братовчедка са тук.

— Боже Господи! — извика Пол, скачайки от мястото си. Прекоси стаята с няколко крачки, изоставяйки двамата си събеседници. Дерек се втурна към него през фоайето и двамата мъже топло стиснаха десниците си пред вратата на библиотеката.

— Дерек! Не ви очаквах със Сторм още поне няколко седмици!

Дерек също се усмихваше от удоволствие.

— Тръгнахме седмица по-рано, заради времето. Все пак — прибави той ухилен — имам ранчо, в което ми е заповядано да се върна.

— Именно — отвърна Пол и изведнъж зяпна.

Досега Сторм го беше срещала само веднъж, преди десет години, когато той и дядо й се бяха появили най-неочаквано в ранчото. Пол, по-малък син на един английски барон, беше тръгнал тогава за златните полета на Калифорния, а дядо й, граф Драгмор, бе решил да посети семейството на дъщеря си и внучетата, които никога не беше виждал. Сторм пристъпи напред, изчервявайки се и болезнено осъзнавайки колко не на място изглежда в този елегантен замък. Единственото, за което й беше стигнало присъствие на духа, бе да свали шапката си на входа, когато и баща й го бе направил.

— Здравей, братовчеде Пол.

— Господи! По-красива си даже от майка си! — Той я прегърна.

В мига, когато я бяха забелязали, двамата мъже, седнали отзад, скочиха на крака и сега я гледаха втренчено. Сторм, почервеняла, ги забеляза, видя колко елегантни и изискани бяха и си пожела да умре на място. Не беше красива, а и вече се беше направила на глупачка. Поне да беше мъничко по-ниска…

Пол я пусна. Очите му излъчваха топлота и възхищение. След това, бидейки съвършен домакин, той се обърна към мъжете и ги покани да се приближат.

— Брет, Грант, искам да се запознаете с Дерек Браг, съпруга на братовчедка ми Миранда, както и с тяхната дъщеря Сторм.

Сторм ги погледна, едновременно развълнувана и безразлична. Мъжете не означаваха нищо за нея, освен като забавни другари — с изключение на Лени Уилис, който се беше опитал да я целуне и да пипне гърдите й веднъж, когато бяха на риба. Беше посинила едното му око за това. Но… тези тук бяха малко плашещи, също като Сан Франциско. Бяха облечени като братовчед й, единият в кафяв костюм, другият в черен и изисканата им елегантност я караше да се чувства не на място, грозна и ужасно различна. Баща й стисна ръката и на двамата, а тя го проследи мрачно с поглед.

— Грант Фърлейн — каза мъжът в черно, топло усмихнат, а в очите му сякаш играеше веселие. Сторм сграбчи протегнатата му ръка и яростно я разтърси.

— Много ми е приятно — промърмори тя въпреки изненадата му, която той елегантно се постара да прикрие. Момичето се обърна към другия мъж и се стресна за миг. Той я зяпаше. Не беше сигурна какво означава този пронизващ поглед. Очите му блестяха като пожар. Дали я мислеше за изрод? В краткия си живот бе получавала много горещи погледи, но нито един като този. Дори моряците не я бяха гледали така. Тя срещна очите му и видя, че са почти черни. Никога не беше виждала толкова тъмен мъж, толкова тъмен, колкото баща и бе златен. Почувства галопа на кръвта в тялото си, препускането на сърцето си. Стомахът й спазматично се сви. Той продължаваше да я гледа, но сега очите му я поглъщаха бавно, галещо, и за миг й дойде смехотворната мисъл, че може да я вижда през дрехите. Сторм се изчерви и хвана ръката му. По устните на мъжа плъзна лека усмивка и тя се улови, че ги гледа втренчено, заради тяхната изненадваща пълнота върху суровото лице.

— Брет Д’Аршан — каза той и изведнъж; преди тя да разбере какво става, поднесе ръката й към устните си и я целуна близо до кокалчетата. Сторм замръзна.

Устата му беше топла, мека и кожата, която той целуна, потръпна. Изведнъж тя осъзна с болезнена яснота колко напукани, изранени и мръсни бяха ръцете й.

Той я пусна.

— За мен е удоволствие — каза той с дълбокия си, богат глас, а на устните му продължаваше да трепка онази лека, хищна усмивка.

Сторм пристъпи по-близо до баща си с желанието да се строполи на пода. Или пък да зашлеви този непознат. Той подиграваше ли се с нея? И продължаваше да зяпа, карайки я да се чувства едновременно притеснена и странно ликуваща. Дерек се усмихна.

— Имаме нужда от по една топла вана — каза той на Пол. — А пък аз копнея и за едно-две питиета.

— Разбира се — отвърна Пол. — Сигурно сте изтощени.

— Пол — каза Грант. — Брет и аз ще тръгваме. Защо не довършим разговора утре сутринта на закуска?

— Чудесно — отвърна Пол. — Осем часът устройва ли ви?

Мъжете бързо се съгласиха.

— Не си прави труда да ни изпращаш — каза Брет и се улови, че гледа Сторм.

— Enchante^[1] — прошепна той с нищо незначещо движение на главата. След това двамата с Грант Фърлейн си тръгнаха.

Дерек се обърна към дъщеря си, която дъвчеше долната си устна.

— Май че вече си имаш обожател, Сторм.

Тя се ужаси.

— Какво? Кой? Не искам обожатели!

— Брет Д’Аршан има набито око за жените — Каза Пол на Дерек. — С Грант също беше така, докато не се ожени за Марси. — Той се обърна към Сторм.

— Марси ще ти хареса. Тя знае, че ще идваш. Надявам се, че ще станете приятелки. Тя се е наела да избере гардероба ти.

— А дали наистина имам нужда от гардероб? — попита слисана Сторм.

Мъжете се втренчиха в нея.

— Искам тя да има най-доброто — каза твърдо Дерек. — Искам момичето ми да засенчи всяка дама в този град.

— Значи сме се разбрали — каза Пол с видимо облекчение. — Ти ще бъдеш украшението на Сан Франциско, Сторм, ще видиш.

В този момент тя не искаше нищо повече от това да се събуди и да открие, че всичко е било сън. Не искаше да бъде украшение нито на този град, нито на който и да било друг.