Бренда Джойс
Огнена стихия (17)

16

Беше обедно време, когато най-сетне напуснаха спалнята и слязоха долу. Сторм непрекъснато хвърляше възхитени погледи към съпруга си, когато той не гледаше. Не можеше да отлепи поглед от него. Не можеше да спре да мисли за общата им страст, за буйните и за нежните моменти. Толкова беше красив! Харесваше й как се облича сега — с прилепнали бричове за езда и високи черни ботуши, а отгоре — проста ленена риза. Беше толкова широкоплещест, толкова силен, толкова мъжествен! Когато минаваха през празния салон на първия етаж, Сторм видя крадливите погледи, които двете прислужнички хвърляха към мъжа й и почувства тръпка на гордост и собственическа радост. Този човек е мой съпруг, помисли си тя, смаяна. Мой!

Закусиха в трапезарията с високия покрив, потънали в съучастническо мълчание. Чувствайки погледа му, Сторм вдигна очи от пъпеша си и бе възнаградена с топла усмивка. Сърцето й се преобърна и тя се загледа в него, неспособна да отмести поглед. Той се наведе към нея и нежно допря устните й със своите. За миг двамата се гледаха в очите. Сърцето на Сторм се замята от любовта, която струеше от погледа му.

— Колко мило — обади се Елена от вратата. — Колко живописно.

Брет стана.

— Добро утро, Тия.

Тя подложи буза за целувка и сама целуна Сторм.

— Добре ли спахте?

Сторм поруменя, а Брет се разсмя.

— Колкото можеше да се очаква — каза той, хвърляйки топъл поглед към Сторм, докато сядаше обратно на мястото си.

— Дон Фелипе стана — каза Елена между другото и се настани срещу тях. — Знае, че си тук. — Погледът й задържа този на Брет и на Сторм й се стори, че те се замислиха за нещо свое.

Брет се усмихна.

— Ще му засвидетелствам почитанията си след закуска. Как е той?

— Умира — отвърна Елена.

Сторм ахна.

— Скъпа — каза й Елена, — ако го познаваше като всички нас, щеше да знаеш, че дните му сред нас са преброени. Затова и София е тук. — Тя погледна племенника си. — След като изгуби сина си от онази ужасна болест, а едва шест месеца по-късно и съпруга си, реших, че не трябва да я оставям сама със слугите.

— Разбира се, че не — каза безчувствено Брет. — А братовчедът Диего? Той защо не е с компанията, очакваща голямото сбогуване на татко?

— Брет — възмути се Сторм.

Елена сякаш не чу нищо.

— Диего идва почти всеки ден.

— А къде е доня Тереза? — попита той.

— Или се затваря в покоите си и скърби за децата, които загуби, или е с дон Фелипе. Знаеш, че той не може да я понася. Обикновено я пъди само след няколко минути. Сълзите и вайканията й го влудяват.

Сторм погледна лелята на Брет. Безспорно беше красавица, дори и в черната траурна рокля с дълбоко като за бално деколте, което разкриваше могъщите й гърди. Кожата й беше бяла и гладка като сатен, кръстът й — тънък, а ханшът — заоблен, но не и трътлест. Беше много красива и много злобна. Сторм го усещаше някъде дълбоко в себе си. Не й харесваше и начинът, по който гледаше Брет — сякаш я забавляваше, сякаш помежду им имаше някаква прекрасна, много тайна шега, сякаш го познаваше — в библейския смисъл на думата.

— Ето ви и вас — каза Емануел, широко и добродушно усмихнат. — Добро ви утро, младоженци. Брет, тя е като златен слънчев лъч. — Възхищението му беше искрено.

— Нали? — отвърна Брет и я погледна с обич. Никога не се беше чувствала по-очарователна.

— Хайде, момчето ми, свършвай с тази закуска. Дон Фелипе няма търпение да те види.

Брет стана със смях.

— Така ли каза?

Емануел хитро се усмихна.

— Е, не точно.

— Ха! Обзалагам се, че старият пръч се е престорил, че и представа си няма, че съм тук!

— Знае — каза Емануел. — Спокойно с него, Брет. — Гордостта на рода Монтеро още не го е напуснала.

Брет се подсмихна.

— Не ме интересува. — Наведе се, вдигна брадичката на Сторм и я целуна право в устата, въпреки присъствието на леля си и чичо си.

— Тук имат странен обичай, chere. Нарича се сиеста. — Той се ухили. Тя, разбира се, знаеше какво е сиеста и се смути, опитвайки се да не гледа роднините на Брет.

— Ах, да си млад и влюбен… — въздъхна Емануел подчертано пресилено.

Тя силно се изчерви, но се притисна до мъжа си, загледана в красивото му тяло. Влюбена ли съм? — почуди се тя и веднага разбра отговора. Да! Брет изпълваше цялото й същество. Не знаеше как се беше случило това, но ето, че беше.

— Откога сте женени, мили? — попита Елена, като я гледаше отблизо. Сторм изплува от мечтите си.

— От около две седмици — отвърна тя.

— Личи си. — Двете замълчаха за миг и Сторм продължи да закусва.

— Харесва ли ти хасиендата?

— Много е красива — искрено каза момичето. — Сега разбирам защо Брет е толкова… толкова… изискан. — Елена я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нали е израснал тук — отговори Сторм.

Елена се разсмя. Смехът й не се хареса на Сторм, още повече, че не разбираше какво му е смешното. Точно тогава влезе София, по-младо копие на майка си, невероятно красива.

— Какво е толкова смешно, мамо?

— Сладката ми Сторм — каза Елена през смях, — разбира, защо Брет е толкова изискан.

София се намръщи, седна и си наля чаша кафе.

— Не разбирам. — Тя хвърли поглед към Сторм.

Момичето не пропусна да забележи неучтивостта й. София дори не я беше поздравила.

— Защото бил израснал тук — натърти Елена.

София се изкиска.

— Колко добре познаваш съпруга си? — попита тайнствено тя. Сторм почувства, как нещо се надига в нея.

— Доста добре, в някои отношения — отвърна тя също тайнствено и си спомни как София бе огледала Брет вчера. Тя го харесваше, Сторм го знаеше и за миг почувства триумф над другата. Брет беше неин. София можеше и да го иска, но нямаше да го получи.

— Всяка жена би могла да опознае всеки мъж в тези отношения, скъпа — тактично вметна Елена. Сторм веднага се почувства смазана. Любовта им — това, което той бе правил с нея, начинът, по който я караше да се чувства — го беше правил и с други жени. Това беше достатъчно да задуши еуфоричното й настроение. Беше забравила как беше посетил Одри след пътешествието си, преди да се прибере при нея, а после я беше обладал против волята й. По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Брет определено изглежда добре — прекъсна мислите й София. — Емануел казва, че има известен успех в Сан Франциско.

— Да — каза Сторм и гордостта поразсея отчаянието. — Беше най-преследваният ерген в града. Притежава салон за развлечения, хотел, няколко ресторанта и доста земя. Салонът и хотелът са най-елегантните и изискани в Сан Франциско. Партньор е също така с чичо ми в една спедиторска фирма.

София и майка й се спогледаха.

— Кой би помислил — каза накрая дъщерята, — че моят незаконороден братовчед ще се издигне така.

Гняв завладя Сторм.

— Моля? — не можеше да повярва на ушите си. София вдигна вежда. — Как смеете — скочи Сторм. — Как смеете да наричате съпруга ми копеле!

— Спокойно, скъпа — каза Елена и докосна китката й. — Тук всички сме едно семейство. София не искаше да обиди Брет. Говореше буквално. В крайна сметка, необичайно е едно копеле без пукнат грош да се превърне в преуспяващ и културен мъж.

Сторм беше поразена. Не можеше да смели думите им.

— Брет е копеле?

Жените изглеждаха изненадани.

— Поне толкова би трябвало да знаеш! — каза Елена. София се разсмя.

— Брет не само е копеле, Сторм, но майка му беше обикновена проститутка в Мазатлан, французойка, но проститутка.

Горкият Брет, помисли си Сторм, като си спомни как го беше нарекла синьокръвно прасе и колко се беше засегнал той. След това си спомни всички пъти, които го беше наричала копеле и се ужаси от себе си. Защо никой не й беше казал? Горкият Брет!

— Мисля, че я шокирахме, мамо — подсмихна се София.

— Седни, Сторм, довърши закуската си — прекъсна я майка й.

Сторм седна, като още не можеше напълно да смели чутото. Елена и София се бяха смели, когато беше казала, че изискаността на Брет се дължи на възпитанието му тук. Спомни си как се беше стегнал и начумерил, когато го бе попитала обича ли го баща му. В нощта, когато се беше прибрал пиян у дома, беше казал, че майка му го е продала на баща му. Вярно ли беше? О, боже! Изведнъж й се стори, че разбира. Но отчаяно искаше да разбере по-добре.

— Добро утро — прогърмя от вратата един мъжки глас. — Кой е това?

Сторм се обърна и видя мъж, облечен в традиционната носия на старите калифорнийци — тесни черни панталони с пискюли и сребърни гайтани, късо болеро и блестящо бяла риза. Беше тъмен и страхотно красив, очевидно син на Елена и брат на София.

— Диего, запознай се с жената на Брет — каза Елена. Диего се приближи със светнали очи.

— Поразен съм, сага — каза той и пое ръката й, преди тя да разбере какво става. — Никога не съм виждал такава красота, никога!

Сторм се смути. Не знаеше какво да отговори на такъв невероятен комплимент. Той й целуна ръка и мустаците му погъделичкаха кожата й. Не бързаше да отлепи устни от нея. Тя беше сигурна, че е усетила върха на езика му. Ахна и се опита да се дръпне, но не успя.

— Надявам се, че ще ми окажете честта да ми позволите да ви разведа из красивата хасиенда на дон Фелипе.

— Аз… аз не знам — промълви тя.

— О, братовчедът Брет няма да има нищо против. Той и донът имат много неща да уреждат, повярвай ми.

— Може би утре — каза тя. Трябваше да говори с Брет. Искаше да го прегърне и да му каже, че не бива да има тайни от нея. Никога вече.

— Е, тогава утре — усмихна се Диего. Зъбите му блеснаха на мургавата кожа. — Къде е братовчед ми?

 

 

Брет гледаше баща си с ужас. Тогава дон Фелипе обърна глава и блестящите му черни очи, същите като някога, срещнаха погледа на Брет. Той отпъди жалостта си. Някогашният подобен на лъв мъж се беше сбръчкал, побелял, но все със същия дух. Брет почти се почувства шестнайсетгодишен под този властен поглед. Той преценяваше и обвиняваше, унижаваше. Пак се почувства като „копелето“.

— Ела тук — нареди дон Фелипе. Седеше в едно кресло, завит до кръста с одеяло. Вече не беше някогашния великан, а кльощав и изпит старец. Беше се свил даже на височина. Гласът му също беше отслабнал и трепереше. Брет пристъпи към него.

— Татко — каза той спокойно. Етикетът изискваше повече от това, но старият кучи син винаги се бе държал с него като с измет, така че защо трябваше да му пука?

Очите на дон Фелипе го измериха от главата до петите. Той погледна младия мъж в лицето и се разсмя.

— Още си бунтар, а, момчето ми?

Нямаше какво да отговори на това. Стоеше и се мразеше за притеснението, което изпитваше.

— Защо дойде? — попита късо донът.

— Емануел ме помоли.

— Аха. — Черните очи го пронизваха. — Може би си дошъл да чакаш смъртта ми, като другите. Още не съм готов, момче.

— Защо мислиш, че ме интересува дали си жив или мъртъв, старче?

Дон Фелипе се изсмя.

— Поне си честен, Брет, това може да ти се признае — честен си. Нищо подобно не може да се каже за останалите интриганти, с които съм заобиколен, с няколко изключения. Срещна ли вече сестра си Габриела?

Промяната на темата изненада Брет.

— Не.

— Ако си мислиш, че ще напусна всичко това — една тънка ръка се размаха наоколо, — то грешиш.

Беше ред на Брет да се разсмее.

— Хубаво. Нищо не искам, нито един проклет акър!

Двамата се загледаха напрегнато.

— Защо пък не, по дяволите? — извика донът. — Ти си ми син.

— Вече? Преди десет години не бях — бях само копелето ти.

— Ти беше — и си оставаш — мой син, но и мое копеле. Дори бог не може да промени това.

— Не, не може.

— Емануел казва, че си богат и преуспяващ предприемач.

— Горе-долу.

— С млада жена.

— Да.

— Трябваше да се ожениш за калифорнийка.

— Никога — отвратено каза Брет. — Съжалявам, че нямаш наследници, татко, но пък имаш Диего.

— Никога — изсумтя Фелипе. — Това жалко племенниче! Всичко, което прави, е да играе комар и да пилее пари. Спаси ли той хасиендата на Емануел? Бори ли се за своето срещу гадните американци? Ако му оставя това, то ще изчезне, ще се унищожи, ще се съсипе само след една-две години. — Донът беше почервенял от гняв и дишаше мъчително. Брет обаче само стисна упорито юмруци, докато старият не успя да си поеме дъх. Изкашля се.

— А онези две пепелянки и безгръбначното влечуго с тях очакваха пристигането ти както християните са чакали лъвовете на римските арени. — Той се засмя доволно. — Те искат всичко. Боят се, че ще ги ощетя и ще го дам на теб.

— Ако го направиш, ще го продам — предупреди го искрено Брет.

— Като че ли ще го направя — подигра му се дон Фелипе и заби черния си поглед в очите му. Брет го мразеше.

— Казах ти, старче, — тихо промълви той, — не го искам и никога не ще го поискам.

Взряха се един в друг.

— Ясно — каза старецът, — ти го показа още когато си тръгна оттук преди десет години.

— Ти дори не се опита да ме спреш. — Беше безразличен и двамата го знаеха, но какво беше очаквал старият? Признание? Извинение?

— Дано пукнат, алчните копелета — изръмжа накрая донът. — Трябва да се погрижа за Габриела. Не вярвам на Елена и София.

— За какво говориш? — попита Брет.

— Габриела е сгодена. Възнамерявам да живея, докато не се омъжи след три години за Салвадор Талаверас, един истински калифорниец. Те ще наследят всичко.

— Чудесно — мрачно каза Брет. Но в главата му се прокрадна неканена мисъл: Той е избрал малката ми сестра, една жена, вместо собствения си син.

— Върни се в града, момче. Ще ги оставим да си мислят, че ще наследиш всичко. Когато дойде денят да прочетат завещанието ми, доста ще се изненадат. — Мисълта очевидно му харесваше.

— София е вдовица — каза Брет. — Къде е ранчото й?

— Далече на юг, близо до Лос Анджелис. Изгубиха две трети при съюза с Щатите, ще загубят и останалото, борейки се за моето. Някога беше хубаво място. Сега е занемарено и съсипано. — Дон Фелипе го погледна. — Проклетите американци ни отнеха всичко, Брет. Земите ни, начинът ни на живот. Калифорнийците измряха. — Той се закашля. Кашля дълго и когато видя, че той не е в състояние да спре, Брет се притесни пряко волята си и го потупа по гърба, изненадан от силата на тялото му, което не беше толкова крехко, колкото изглеждаше. Подаде на баща си малко вода и старецът отпи. Пристъпът отмина.

— Добре ли си? — попита Брет.

— Интересува ли те? — прогърмя отговорът.

— Ако яздя по пътя — каза младият мъж — и попадна на гладно и болно куче, то ме интересува достатъчно, за да го отърва от нещастието му.

— Аз не съм гладен и болен, нито пък куче! — изкрещя Фелипе. — Аз съм твоя плът и кръв.

— Едва-едва — извика в отговор Брет. — И то не по моя воля. Защо, старче? Защо искаше да дойда?

— Не съм искал, неблагодарно копеле! — остро извика донът. — Мислиш ли, че ми пука за теб? Махай се в града, там ти е мястото!

— С удоволствие — изръмжа Брет. — Нямаш ни капка състрадание в изцеденото си тяло, нали? Или имаш?

— Какви са тези викове? — попита влизащият забързано Емануел.

— Питай него — промълви Брет и излезе.

— Фелипе, добре ли си?

— Той е истински Монтеро, до мозъка на костите си — каза доволно донът, когато Брет излезе. — И мой син до мозъка на костите си.

— Защо не му кажеш, че се гордееш с него? — попита внимателно Емануел.

— Ба! — процеди Фелипе. — Хвалбите са за жените и кучетата, не за мъжете.

Брет влетя в стаята, която споделяше с жена си. Беше страшно развълнуван. Боже, как мразеше старото копеле! Но какво беше очаквал? Добра дума? Щом старият тиран не му беше показал добрина някога, защо трябваше да го прави сега? Наистина ли го бе очаквал и искал, наистина ли бе дошъл чак до тук за това?

— Брет?

Той рязко се обърна, защото не очакваше Сторм да е там. Веднага омекна.

— Какво правиш?

— Чаках те — нежно каза тя. От сините й очи струеше нежност и състрадание, сякаш знаеше какво ставаше в душата му.

— Ела тук — тихо каза той. Желанието да я сграбчи, да потъне в нея и да забрави всичко беше огромно. За негова изненада тя го притисна до себе си точно както беше желал. Той рязко я вдигна и я отнесе в леглото. Седна до нея. Хвана лицето й в ръце и я зацелува. Когато усети меките й, разтварящи се под езика му устни, той веднага забрави срещата с баща си и можеше да мисли вече само за едно. Започна да гали великолепното й тяло и стисна гърдите й с големите си ръце.

— Искам те — прошепна той и, сваляйки корсажа й, го скъса от нетърпение.

— Брет — протестира тя, но се притисна в него.

— Боже, как се нуждая от теб — чу собствения си стон и разкопча бричовете си. Така беше. Отчаяно се нуждаеше от нея, подобно на гладуващ човек пред купа с плодове.

— Когато съм с теб, се променям — промърмори той и я прегърна.

След известно време тя го погледна и той видя удоволствието, което беше изпитала от любенето. Докосна нежно бузата му. Брет не помръдваше, удавен в погледа й. Тя вдигна глава и го целуна с любов. След това се усмихна и положи буза на рамото му.

— Толкова си красива, Сторм — каза той и погали косата й.

— И ти — отвърна меко тя и прокара длан по кръста му.

— Е, не е ли това по-добре от караниците, chere?

— О, не знам. — Тя се ухили. — Брет? Как е баща ти?

Той се стегна.

— Въобще не споменавай дъртото копеле, Сторм.

— Ако не искаш да те наричат така, недей и ти да викаш на хората по този начин — мило каза тя. Той се обърна настрани, абсолютно сериозен и я загледа неподвижно. Тя се изчерви.

— Кой ти каза? Тия Елена ли?

Тя кимна.

— Кучка.

— Брет! Тя ти е леля.

— А също и абсолютна кучка, Сторм, знам го добре. Дъщеря й не е по-различна.

— Те са твоето семейство — убедено заяви Сторм и седна.

Но не съм си ги избирал аз — каза Брет намръщено и се зарови във възглавниците.

— Какво означава това?

Той я погледна.

— Майка ми беше истинска проститутка. Ако не приличах на рода Монтеро, не би имало доказателство за бащинството на дона.

— Но ти наистина приличаш на Монтеро. Сходството е огромно.

Брет се усмихна.

— Не биваше да идваме. По дяволите! Не знам защо въобще го направихме.

— Брет, моля те. Баща ти е стар и болен и може би умира…

— Ха! Този деспот си е определил да живее поне още три години. Така и ще стане, гарантирам ти! — Виждайки смущението й, той добави:

— Иска да види дъщеря си омъжена. Познавам го. Не е толкова болен, колкото си мислиш.

— Ти го мразиш — прошепна ужасена тя.

— Какво от това, Сторм? Нима вече интересът ти към твоя съпруг се издигна над плътското? Е, не се притеснявай. Просто не се бъркай в личните ми работи! — Той скочи на крака.

Сторм беше потресена до дъното на душата си. Брет изхвърча от стаята, закопчавайки панталоните си. Тя избърса една сълза. Дотук с обичта, помисли си. Брет влезе отново и замръзна на място.

— По дяволите — промърмори той.

— Махай се — предупреди го Сторм и бързо избърса очите си. — Сериозно ти говоря!

— Не исках да те разстройвам — каза той, седна до нея и я прегърна. Тя се опита да се освободи, но той не я пусна. Тя притихна и той я притисна към гърдите си, целувайки косите й.

— Сторм, старецът е истинско чудовище, повярвай ми. Израснах тук, като с мен се държаха по-зле, отколкото със слугите. София и Елена никога не ме оставяха да забравя, че съм копеле. Старецът никога не е изричал една добра дума през живота си. Чичо Емануел единствен направи живота ми тук поносим, но едва-едва. Не знаеш какво беше.

Сторм го погледна внимателно и обви ръце около врата му.

— А ти си бил просто едно малко момче — прошепна тя и се опита да си представи какво ли е да си на осем-девет години, без майка, захвърлен в къщата на Монтерови. — Едно малко момче, нуждаещо се от обич.

— Оцелях — безизразно каза Брет, но очите му го издаваха.

Тя погали косата на слепоочието му.

— Брет, баща ти те обича, сигурна съм. Брет се разсмя.

— Грешиш. Ако ме обичаше, щеше да се появи в живота ми преди да навърша осем години, преди двамата ми по-големи братя да бъдат убити. Заинтересува се от мен само защото нямаше мъжки наследник, точно както сега се интересува само защото Мануел е мъртъв.

Сторм отказваше да повярва.

— Това не може да бъде вярно. Не може.

— Той е знаел за мен през цялото време, Сторм, защото майка ми му е била любовница и когато е забременяла, той я е издържал, докато отново е станала годна за работа. Но никога не дойде да ме види, нито веднъж! Дори не знаех кой е баща ми до деня, в който майка ми просто ей така ми съобщи, че се разделяме, защото ще живея при него.

Сърцето й се късаше.

— О, Брет, как е възможно това? Сигурно го е направила от любов, знаела е, че ще имаш по-добър живот като син на баща си, отколкото като неин.

Брет се изсмя.

— Казах ти, че баща ми й плати за мен.

— Тя още ли е жива? — чу се Сторм да пита.

Брет изсумтя.

— Нямам представа, нито пък ме интересува.

Тя ахна.

— Но, Брет, не може да не я обичаш поне малко!

— Да обичам тази курва? Сторм, семейството ми не прилича на твоето. Ти си имала късмет. Майка ми ме е родила и с това се е свършило. Учудвам се, че не ме е хвърлила на улицата, толкова внимание ми обръщаше през всичките осем години на съвместния ни живот. Понякога се връщах със сцепена глава, но тя ме отминаваше. Обикновено ми се казваше да напусна къщата. Не обичаше клиентите й да виждат, че има син на моята възраст. Ако се случеше да се натъкна на някой от тях, тя ме представяше като чирачето на готвача. — Брет замръзна, когато видя, че по лицето на Сторм струят сълзи. — Не плачи за мен — каза рязко той. Тя обви лицето му с ръце.

— Мисля, че никога не съм разбирала какъв късмет имам. Брет, искам да се запознаеш със семейството ми. Ще ги обикнеш.

Той преживяваше всички стадии на самосъжалението, чувство, което по принцип му беше напълно непознато. Тя го караше да се чувства така. Ръцете й бяха толкова топли и успокояващи… Желанието да потъне в самосъжаление, да скрие лице в гърдите й и да я остави да го успокоява като дете, го задушаваше. Но вместо това той стана рязко и се усмихна.

— Ще се радвам да се срещна с тях — смени темата той. — Майка ти прилича ли на теб?

Сторм се усмихна.

— Никак. Тя е миньонче, с много тъмна коса. Но е страшно силна. Татко се връзва на възел, за да й угоди.

Брет се разсмя високо. Сторм така се ентусиазираше и вдъхновяваше, когато ставаше дума за семейството й, че любовта й към тях струеше от очите й. Не можа да не сравни това със собствената си фамилия. Опита се да забрави.

Но не можеше да забрави едно. Дон Фелипе предпочиташе едно момиченце да го наследи, но не и незаконороденият му син.