Бренда Джойс
Огнена стихия (14)

13

Брет страдаше. Смешно. Така бе искал да я види, но тя го мразеше. От момче не се бе чувствал така наранен, откакто бе прекарал първата си година в хасиендата. Тогава беше уязвим и тъжен и не знаеше какво да очаква от човека, който го беше взел от майка му. Но си беше платил за тази слабост. Беше се научил да се защитава срещу презрението и ненавистта им. Беше се научил да погребва болката и да я превръща в гняв и действие. И не му харесваше начинът, по който се чувстваше сега — ама никак. Твърде много му напомняше за онези дни; и всичко това, защото бе приел факта, че желае да види жена си. Дали тя още се ядосваше за решението му да не анулира брака? Просто трябваше да го приеме и той знаеше, че това щеше да стане, когато легнеше с нея. Тогава не само ще го приеме, но ще го моли да остане. Страстта, която щяха да споделят, щеше да промени мнението й, а той чувстваше, че тази страст няма да угасне с години. Дотогава Сторм ще е по-възрастна и може би дори щяха да се сприятелят. Щяха да си народят деца, които да заздравят връзките помежду им. Защо тя не можеше да мисли разумно?

Брет реши да не обръща внимание на враждебността й. Щеше му се да й каже колко великодушно е отпратил любовницата си, но после реши, че ще й каже, когато си го заслужи — а само господ знаеше кога щеше да е това. Беше раздразнен; прекрасното му настроение отпреди час се беше изпарило. Но когато Сторм слезе след няколко часа, той разбра, че си струва да търпи, но да я задържи, разбра още, че е повече от омагьосан — беше вманиачен. В дълбоко изрязаната си златиста рокля тя приличаше на приказна принцеса — не, на богиня, подобно на Венера, която слиза сред смъртните. Дъхът му направо секна. Тази вечер, помисли си, щеше най-сетне да я има. От бързия поглед, който хвърли на лицето й разбра, че това няма да е лесно. Но той беше майстор на прелъстяването.

Тя спря на последното стъпало и замълча. Очите й бяха най — синьото нещо, което някога бе виждал, почти виолетови. Изглеждаше нереална. Той се усмихна, изпусна сдържаната си въздишка и взе ръката й.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той искрено. Вдигна дланта й и я целуна, докосвайки меката кожа с език. Когато вдигна глава видя, че тя го гледа втренчено. Знаеше, че работата му е опечена.

— Може ли?

Тя не отговори.

В каретата Брет продължи да я предразполага.

— Да ти разкажа ли за пътуването си? — попита учтиво той. Днес косата й бе вдигната на нежни букли около главата й и той си пожела да изтегли фуркетите един по един и да пусне този разкош на воля. Представи си как тя го язди, а завесата от коси заслепява очите му. Еротичните му мисли предизвикаха логична физическа реакция. Тя го погледна хладно и потръпна. Той почувства прилив на гняв.

— Цяла нощ ли ще ме наказваш с мълчанието си?

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Просто нямам какво да ти кажа — освен може би да обсъдим анулирането.

Той се вбеси ужасно.

— Няма да има анулиране. Казах ти вече.

Тя се загледа през прозореца.

— Тогава нямаме за какво да говорим.

— Добре — изръмжа той.

Рожденият ден бе ознаменуван с бал. Алеята пред дома вече беше задръстена от карети и ездитни коне, а вътре имаше около двеста души, жените в искрящи рокли и бижута, а мъжете — в най-елегантното си вечерно облекло. Сторм свали наметката си и Брет я въведе с ръка на лакътя й. Те спряха и се огледаха. Той я придружаваше, представяше, но се притесняваше от погледите, които й хвърляха. Когато бяха очи в очи с някого, той беше учтив и мил, но усети нездравия интерес зад любезните физиономии. Какво, за бога, ставаше?

Рандолф Фърлейн се приближи до тях и едва погледна Брет.

— Здравей — каза той, разкъсвайки Сторм с очи. Брет веднага застана нащрек.

— Здравей, Рандолф — каза рязко той.

— Здрасти — отзова се и Сторм със светнало от удоволствие лице. Тревогата на Брет се засили. — Рандолф, как така не ни посещаваш вече?

Той се усмихна и се взря в очите й. Брет стърчеше до тях и се чувстваше като натрапник.

— Реших, че не е подходящо, имайки предвид, че сте младоженци.

— О, но това е смешно. На Брет ще му е приятно, нали?

Той я погледна.

— Питаш дали ще ми е приятно Рандолф да ни посети? Разбира се.

— Виждаш ли? Освен това Брет го нямаше последните три дни, така че щях да се радвам на компанията ти.

Рандолф се усмихна, поласкан.

— Ще дойда утре — каза той и погледна Брет. — С твое разрешение, разбира се.

Мислейки за предстоящата любовна нощ, която, без съмнение, щеше да продължи и през деня, Брет се усмихна леко.

— Не утре, Рандолф. Друг път. Утре Сторм ще е заета.

— С какво? — попита рязко тя.

— С мен — отвърна той. Тя отвори уста, след това хвана Рандолф под ръка и му прошепна нещо, което Брет не можа да чуе, но знаеше, че е за него.

— Хайде да потанцуваме — каза тя на Рандолф. — Брет няма нищо против.

Рандолф го погледна. Той всъщност имаше нещо против.

— Вървете — каза той, защото иначе щеше да е грубо. Гледаше ги, докато се въртяха по дансинга, как тя се усмихна на Рандолф и той й отвърна със същото. Внимаваше да не би двамата да се притиснат твърде силно един до друг — и се ядосваше, ужасно се ядосваше.

Изпи чаша шампанско. Танцът почти беше свършил и той осъзна, че е гледал неотклонно жена си през цялото време. Отмести поглед. Един мъж, когото едва познаваше, поспря да му представи братовчедка си, която се изчерви, когато той й се усмихна. Започна нов танц и когато Брет погледна към жена си откри, че тя пак танцува, този път в обятията на Лий Скот. Брет се намръщи страшно и си взе нова чаша с шампанско.

— Здравей, Брет.

Нямаше настроение за Лиан, но й се усмихна бегло.

— О, Лиан. Как си?

— Просто прекрасно — отвърна тя, сияеща, хвана лакътя му и се притисна до него.

— Ще ме удостоиш ли с един танц или смяташ цяла нощ да гледаш жена си?

Винаги джентълмен, Брет допи чашата си и я остави. Почуди се дали Лиан нарочно бе подчертала думата жена, но я завъртя по дансинга и затърси с поглед Сторм. Тя и Лий се смееха и очевидно се наслаждаваха на танца. Сторм никога не се смееше с него. По дяволите, дори не се усмихваше!

Лиан не спираше да бърбори и Брет й отговаряше разсеяно, тъй като бе твърде зает да наблюдава жена си — и да мисли за предстоящата нощ. Беше решен да отиде при Сторм, когато свърши танцът, но Лиан увисна на ръката му и настоя да го запознае с братовчед си, новодошъл от Филаделфия господин. Сега Сторм танцуваше с Робърт, друг бивш ухажор, и Брет направо побесня от гняв.

Замисли се над възможността тя да се опитва да го накара да ревнува. Ако беше така, със сигурност не успяваше, защото той не изпитваше никаква ревност. Сграбчи ръката й за следващия танц и грубо остави братовчеда от Филаделфия сам.

— Мой ред е, сладка ми жено — каза той.

— Боя се, че ме болят краката — отвърна тя, като го погледна право в очите. — Пък и съм толкова жадна.

Брет успя да запази самообладание.

— Нека ти донеса малко шампанско — сковано каза той.

— Благодаря — промърмори тя. Вечерта не вървеше по план.

Когато се върна с шампанското, около нея стояха Рандолф, Лий и Робърт и й правеха мили очи както преди. Брет щеше вече да ги разблъска, когато осъзна колко глупаво щеше да изглежда. Той не трябваше да се съревновава. Тя му беше жена.

— Заповядай — каза той и й подаде чашата. После отиде сам да пофлиртува малко. Но беше трудно да се флиртува, когато си женен и луд по собствената си съпруга. След като понесе един танц с него, Сторм танцува безспир още час. Толкова й беше бесен — излъга го за краката си, унижи го пред всички — той стоеше, зяпаше и се наливаше с шампанско, танцувайки от време на време с някоя дамичка. Чувстваше се ужасно, а Сторм сякаш никога не бе била по-щастлива.

— Вярно ли е?

Брет се обърна и видя Пол Лангдън, който явно беше ядосан на някого.

— Здравей, Пол.

Пол хвърли поглед към Сторм.

— Вярно ли е, Брет?

— Кое?

— Исусе! Проклетият слух се носи от часове из салона — че ще анулирате брака си!

Брет го зяпна, абсолютно шокиран, и изведнъж побесня. Нищо чудно, че ги гледаха странно. Той не беше казал на никого. Само Марси и Грант знаеха, но и двамата бяха наясно за промяната в плановете му. Което означаваше… Той погледна към Сторм и искрено пожела да й извие врата.

— Не, Пол, не е вярно.

Пол въздъхна облекчено.

— Кой идиот е пуснал слуха?

— Нямам представа — мрачно отвърна Брет. Пресуши шампанското. Започваше да се напива. Което беше добре, защото ако не стореше това, щеше да я завлече у дома насила. Да я завлече и да я прелъсти, да я направи своя завинаги. Тогава се сети, че такова рязко тръгване само ще подхрани клюките. Така че продължи да стърчи и да пие, правейки се, че се забавлява и не го интересува поведението на жена му. Накрая обаче реши, че е понесъл достатъчно и има право на още един танц с нея. Прекъсна ги с Рандолф възможно най-небрежно, но това момче танцуваше с нея вече за трети път. Усмивката на Сторм веднага угасна и тялото й изстина в ръцете му.

— Усмихни се, та chere — каза той и се усмихна на себе си. — Или ще ти извия врата. — Дотук с прелъстяването. Искаше му се да се изрита. Тя ахна. Предупреждението в гласа му я смути, както и бавно нарастващото напрежение в тялото му. Опита се да се усмихне. Той я притегли плътно, плъзна ръка по хълбока й и я задържа по-надолу, отколкото беше прилично.

— Брет, спри — каза тя, стресната от физическия контакт. Да я притесни пред всички ли се опитваше?

— Ако не се усмихнеш… — каза той и не довърши. Наведе уста към нейната и я целуна, пред всички. Целувката му беше твърда, гореща, не брутална, но напълно недопустима. Той насили устните й и заби език помежду им. Тя почувства притока на кръв в лицето си и се стегна. Така не можеше! Той беше гневен; тя го чувстваше по твърдия напор на тялото му, по леко чуждия начин, по който я беше целунал. Привлекателността му освободи инстинктите й, но тя не посмя да го отблъсне, не и пред всички. Той вдигна лице, усмихна се доволно и я завъртя по паркета.

— Така ще имат за какво да говорят — каза той.

— Пиян ли си? — попита тя, без да е сигурна дали задъхания му глас се дължи на нерви, или на въздействието й върху него.

— Не съвсем — отвърна той със сладък глас — твърде сладък.

Когато танцът свърши, той хвана ръката й.

— Благодаря ти, миличка — каза. Вдигна дланта й и я целуна.

* * *

Натискът върху лакътя й беше болезнен, но когато тя протестира и се опита да се изтръгне от него, той я стисна по-силно. Сторм сковано се облегна в колата, без да го гледа. Сърцето й биеше бясно. Той не я гледаше, нито й говореше. Добре. Тя нямаше какво да му каже. Реши да не обръща внимание на лошото му настроение. Щеше й се каретата да не е толкова тясна, да не се налага да седят толкова близо един до друг, с допрени колене. Краката ужасно я боляха от часовете танци. Беше поискала да си го върне за посещенията му у Одри и явно беше успяла. Въпреки че на Брет не му пукаше за нея, тя знаеше, че ще се вбеси, когато види, как жена му флиртува пред всички. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите.

Когато стигнаха, Брет внимателно й помогна да слезе и да изкачи стъпалата. Забави крачка, когато забеляза, че тя едва се държи на крака. Бетси и Питър излязоха да ги посрещнат, но Брет ги отпрати. Обърна се бавно към Сторм. Тя веднага разбра, че е загазила.

— Уморена съм — започна тя и сложи ръка на перилото.

Той хвана китката й.

— Кажи ми, chere, на кого точно каза за анулирането?

Тя преглътна и си пожела да умре.

— На никого.

— Тогава как е възможно, Сторм, то да е центърът на клюките днес?

Тя предателски се изчерви.

— Не знам — промълви сподавено.

— Няма значение — спокойно каза той. — Просто ще трябва да им кажем истината, нали? — Той се обърна и влезе с широки крачки в кабинета си. Тя хукна по стълбите, силно уплашена. В мига, в който бе казала на ония кокошки, бе разбрала, че прави грешка. Затова ли беше ядосан? Защото го е накарала да се чувства като глупак? Е, добре! Как ли е изглеждала пък тя, докато той е бил при любовницата си само седмица след сватбата им? И защо той криеше гнева си зад тази учтива маска, когато би трябвало да помете къщата с нея?

— Ще видим какво ще им кажем — промърмори си тя.

След като се преоблече за сън в синя копринена нощница с висока яка, ефирна и прилепваща, но и наполовина не толкова неприлична, както някои други дрехи, тя освободи Бетси и се шмугна в леглото. Беше изтощена емоционално и физически. Но едва беше затворила очи, когато Брет влезе през междинната врата. Сторм подскочи, когато той запали нощната й лампа. Гледаше я. Тя разбра защо е дошъл и се притисна към възглавниците. Морскосиният му халат беше така небрежно завързан, че тя виждаше пъпа му и къдравите косъмчета отдолу.

— Брет, не ми се говори точно сега — промълви тя.

— Добре — каза той. — Нито пък на мен. Тя видя жегата в очите му.

— Махай се.

Той сложи коляно на леглото. Сторм се зави по-плътно. Леглото хлътна; той се качи върху нея и големите му, силни ръце хванаха раменете й и я задържаха.

— Не — ахна тя. Очите му засияха по-силно. Приличаха на черни пожари. Той се надигна и отхвърли завивките, които ги разделяха.

— Сторм — дрезгаво каза той и изведнъж улови лицето й и я зацелува. Целувката му беше невероятно мека и нежна. Той прокара устни по нейните, пъхна коляно между бедрата й и ги разтвори. Настани се между краката й и тя с паника усети горещата му мъжественост. Започна да се изхлузва.

— Спокойно, chere — прошепна той и дъхът му беше топъл и възбуждащ. Ръката му погали нейната и усещането за облечена в коприна плът бе неповторимо. Сторм видя леката му усмивка. Обърна глава, за да не я целуне. Той се разсмя възбудено и захапа шията й. Кръвта й пулсираше мощно, зашеметяващо. Слабините й се надигаха в отговор на неговите. Когато езикът му докосна ухото й с безкрайна нежност, тя ахна. Ръцете му напипаха гърдите й, погалиха ги нежно през коприната, погалиха зърната им, които щръкнаха болезнено. Устните и дъхът му върху ухото й бяха разтапящи. Сторм чу дрезгав стон и осъзна, че излиза от гърлото й.

— Това е то, chere — прошепна той. — О, да, остави се — за мен, Сторм, заради мен.

Думите му се забиха в съзнанието й. Той беше невероятен. Докосването му беше самото съвършенство. Той свободно използваше невероятните си изкусителни способности и тя падаше в мрежите му. Устата му се върна върху нейната и леко я погали. Едната му ръка стискаше бедрото й. С другата той дразнеше зърното на гърдата й. Сторм беше възпламенена, но отказа да разтвори уста под езика му. Беше бясна.

— Отвори устните си, Сторм, отвори ги за мен — прошепна той и стисна и двете й бедра, вдигайки я към твърдата си ерекция.

— Не — каза Сторм. Грешка. Езикът му нахлу в устата й и се завъртя там еротично, силно и предизвикателно. Умът й заповядваше пак да каже не, но тялото й вече не й принадлежеше и ръцете й сграбчиха раменете и тила му. Той простена. Този мъжествен звук и неудържимата тръпка, която я прониза усилиха пулсирането в тялото й. Без да им заповядва, ръцете й сами хванаха силните му бедра. Брет възкликна и вдигна ръце.

— Господи, Сторм, искам те…

— Да — простена тя, притегли ханша му към себе си и обви бедрата му със своите. — Да, Брет, да!

Той простена в отговор и изведнъж тя усети голата му мъжественост, която се плъзгаше по бедрото й. Разтърси я тръпка от главата до петите и тя се изви диво срещу него, стенейки, целувайки го, хапейки устните му. Езикът й изскочи от устата и обходи неговата. Той плъзна ръце по тялото й, стенейки, хвана гърдите й и ги стисна. Зъбите им се удариха при целувките. Тя притисна мократа си женственост към него. Ръцете му се спуснаха по гърба й, докато устата му се разхождаше по шията й. Захапа кръглите й гърди, пак и пак, стенейки името й и обсипвайки ги една след друга с буйни целувки. Захапа едното зърно и го погали с език. Тя изкрещя. Органът му, горещ и твърд, се придвижи непоколебимо срещу нея и се потърка във влажното й лоно. Стори й се, че умира. Щеше да умре. Лежеше, разтворена и мокра, и чакаше.

— Моля те — изстена тя. — Моля те, моля те, о, Брет!

Ръцете му се плъзнаха под ханша й и го повдигнаха.

Той се заби в нея, разкъсвайки за миг преградата на девствената й ципа. Тя ахна при неочакваната болка и той застина, навлязъл дълбоко в тялото й. Постепенно болката отслабна. Сторм се присви около огромния член и Брет извика. Започна да се движи, отначало бавно и нежно, с къси и леки удари. Сторм стенеше, движеше се заедно с него плавно, естествено, стискайки го с бедрата си, опитвайки се да го поеме още по-дълбоко в себе си. Той се задвижи по-бързо и по-силно. Тя изскимтя, простена. Ударите му станаха интензивни, решителни, все по-бързи и по-бързи. Тя не можеше да го понесе. Удоволствието я хвърляше в агония. И тогава дойде жестокото, разтърсващо освобождаване и викове, викове, викове.

Когато ритъмът на сърцето му се поуспокои, разумът му дойде на мястото си. Брет почувства с цялото си тяло жената, с която се беше любил така всеотдайно. Боже господи, помисли си той, изумен от страстта й. Заляха го топли, ликуващи вълни. За миг прегръдката му стана по-силна и той вдъхна аромата й. След това усети триумфа и чувството за притежание. Усмихна се широко. Излезе от нея и легна отстрани, вече готов за втори път. Усмихна се и я погледна. Ръката му се плъзна по нейната и се наслади на копринената кожа. Нощницата беше омотана около кръста й и гледката му хареса. Но тя го погледна смразяващо и се извърна така рязко, че леглото подскочи. Брет настръхна, чудейки се какво е това ново безумие. Погали гърба й и желанието отново го заля.

— Не — извика тя и рамената й затрепериха. Той не можеше да повярва — тя плачеше?

— Сторм?

— Махай се — изхълца тя отчаяно. — Махай се от мен.

Той се скова. Защо беше разстроена? Тя го беше желала точно колкото и той нея. Беше отговорила на страстта му с невероятна сила. Намръщи се и докосна талията й.

— Сторм?

Тялото й се стегна, сякаш отблъскваше допира му. Той се дръпна и сърцето му заби по-силно.

— Защо плачеш?

Не последва отговор, само сподавени ридания. Умът му препускаше, работеше. Боже! Да не би да е бил твърде груб? Не беше искал. Почувства страх.

— Нараних ли те? Сторм? По дяволите.

— Махай се — каза тя с пречупен глас. — Моля те, моля те, махай се.

Наранил съм я, помисли си той, и нещото стегна за гърлото.

— Прости ми — чу собствения си глас — странно тих и момчешки. Тя изхълца. Искаше да я успокои, да я прегърне, да я залюлее в обятията си, но вече се страхуваше да я докосва. Пресегна се и погали косата й. Тя се отдръпна.

— Сторм — започна колебливо той. — Аз… всичко е наред. — Погали великолепната й коса. — Съжалявам. Боли само първия път. Следващия няма да има болка.

Тя се изправи като свещ в леглото и той забеляза гнева й.

— Следващия път ли? Следващия път? Следващ път няма да има!

Той се стресна.

— Ти ме измами — изплака тя. — Прелъсти ме. Копеле такова, ти знаеш, че не искам този брак. Знаеш, че не те искам, мразя те, копеле… — Тя се разплака отново, повече от гняв, отколкото от тъга.

Ръката му замръзна. Цялото му същество се вкамени. Тя не го искаше. Думите й бяха ехо, нещо повече, ужасен спомен за нещо минало. Пригади му се. Току-що й беше дал повече страст, отколкото подозираше, че притежава, а тя не го искаше. Мразеше го. Знаеше си. Как можеше да е забравил?

Стана и се заразхожда из стаята. Изведнъж видя отражението си в огледалото — бледото си, стреснато лице. Не го бе искала в началото, не го искаше и сега. Можеше да накара тялото й да отвърне на неговото, но победата беше празна, куха и повече приличаше на поражение. Очите му се впиха в отражението й. Радваше се, че се е обърнала, така че не можеше да вижда лицето й.

— Това никога няма да се повтори — каза той с горчив глас, който отекна странно в ушите му. — Кълна се.

Брет се събуди рано на следващата сутрин, леко замаян от липсата на сън и прекалено многото шампанско. Първата му мисъл беше за Сторм. Заля го самосъжаление. Стана и започна да се облича. Беше направил каквото беше могъл; то никога вече нямаше да се повтори. Тя трябваше да дойде при него. Със сигурност нямаше да се прави на глупак, като моли за благосклонността на жена си.

Изми се и се облече, почука на вратата й и странно се разтрепери. Не искаше да мисли защо искаше да я види, да разбере как е. Не последва отговор. Може би спеше; сигурно беше така. Слезе в трапезарията и закуси.

Беше осем часът и той още не бе привършил с яденето, когато се появи Сайън с шапка в ръка. Изглеждаше смутен. Брет го покани да влезе.

— Какво има, Сайън?

— Сър, не знам как е станало, но Демон го няма.

Брет остави чашата си.

— Какво?

— Да, сър, тъкмо хранех конете, когато стигнах до бокса му и не го намерих. Както и всичките му такъми, сър.

Брет скочи с ужасно предчувствие.

— Оседлай Крал, Сайън — нареди той. Изкачи стълбите и нахлу в стаята на Сторм, без да чука. Нямаше я. Леглото беше неоправено и върху белите чаршафи аленееше кърваво петно. Нов спомен за… Той веднага забеляза, че гардеробът е отворен и дрехите са на пода, сякаш беше търсила трескаво нещо.

— Бетси! — изрева той.

Тя веднага дотича.

— Сър?

— Къде е Сторм?

— Аз… аз мислех, че спи — каза тя, оглеждайки разбърканата стая с разширени очи.

— Какво липсва? — попита той. Тя се зарови в гардероба.

— Само онези ужасни бричове и мръсните ботуши, както и една стара шапка. Тя не ми позволи да ги изхвърля.

Сърцето на Брет се изстреля право в гърлото му. Тя беше избягала — скоро след като я беше оставил. Беше напуснал стаята й към един и половина, но беше стоял буден докъм три. Ако тогава беше тръгнала, това й даваше петчасова преднина… О, боже!

Може би само бе отишла у Марси или у Пол. Когато я намереше, щеше… Боже! Да язди нощем сама… Почувства надигащата се паника.

Първо отиде у Фърлейнови — около осем и двайсет сутринта. Беше побеснял от притеснение, когато взе предните стъпала на два скока. Марси и Грант бяха в трапезарията.

— Добро утро — каза Грант и стана. — Брет, нещо…

— Сторм тук ли е? — изкрещя Брет.

Марси скочи.

— Не, Брет, не е идвала. Какво се е случило?

— Господи — изпъшка Брет. — Избягала е.

— О, боже! — възкликна Марси. — Сигурен ли си?

— Демон го няма, а тя е облякла бричовете и ботушите си. Грант?

— Ще се радвам да помогна.

Марси задържа Брет.

— Може би просто е излязла на езда.

Той я погледна с нещастие в очите.

— Не, Марси, не и след вчера. Господи, ако само…

Марси стисна ръката му. Двамата мъже излязоха.

— Къде ще ходим? — попита Грант, след като нареди да му доведат коня.

— Искам да се разделим, в случай че е още в града. — Брет го погледна в очите. — Но знам, че е тръгнала към Тексас. Това означава на юг към Сан Диего. Знам, че е така. Ще ида да взема още един кон и дори и да се наложи да уморя и двата от тичане, ще я хвана. Ти претърси града. Ако по някакъв начин съм сбъркал и ти я намериш, уведоми ме.

Грант стисна ръката му.

— Добре. Брет… тя ще е невредима.

Прилошаваше му от тревога.

— Тя е там сама. И е само на седемнайсет.

Грант го погледна със съчувствие.

— Ще я намеря — каза тежко Брет. — Аз съм виновен за всичко.