Бренда Джойс
Огнена стихия (13)

12

— Марси!

Никога в живота си Сторм не се бе радвала така на някого.

— О, Сторм, скъпа. — Те се прегърнаха.

— Здравей, Сторм — обади се Грант иззад жена си. — Възстановяваш ли се?

Като знаеше колко са близки Грант и Брет, Сторм се изчерви, но прие целувката му по бузата.

— Да — промълви тя.

— Ще ви оставя насаме — каза Грант. — Къде е Брет, в кабинета ли?

— Нямам представа — отвърна Сторм с лека горчивина.

— Нищо, ще го намеря. — Грант излезе от салона.

— Добре ли си? — попита Марси.

Сторм мразеше да й напомнят за съществуването на Брет. Къде ли беше все пак? Къде беше бил през последните два дни? Три, ако се броеше и днешният, който беше към края си. Беше му казала да я остави на мира, но представа си бе нямала, че това ще я направи толкова нещастна, гневна и смазана. Нито веднъж не се беше появил след последната им кавга, нито веднъж!

— Сторм, седни — каза Марси, взе ръцете й и я притегли на канапето. — Е, изглеждаш добре.

— Добре съм. След три дни вече ще мога да излизам.

— Сътресенията не са шега работа.

— Толкова се радвам, че си тук — възкликна Сторм. — Ти си единствената ми приятелка!

— О, Сторм, не е така!

— Така е. Пол ме излъга. Предаде ме. Насили Брет да се ожени за мен и сега и двамата сме нещастни. Марси, ти си единствената ми приятелка. — Тя започна да се самосъжалява.

— Ами Брет?

— Въобще не споменавай името на това копеле пред мен.

Марси се намръщи.

— Сторм, как, за бога, успя да паднеш от коня?

Сторм се разсмя горчиво.

— От коня ли? Паднах от дърво!

— Как така дърво?

— Така! И познай чие дърво! — Смехът й беше спрял и очите й плуваха в сълзи.

— Чие? — внимателно попита Марси.

— На любовницата му. — Гласът й беше равен.

— Моля?

— Аз го шпионирах, но, по дяволите, трябваше да съм сигурна какво прави по цяла нощ — и повярвай ми, така е, той ходи при нея. О, Марси, видях ги заедно. И тя е толкова красива!

Марси така се беше ядосала, че за миг не можа да отговори. Осъзна, че Сторм се опитваше да не заплаче, затова притисна главата й към гърдите си и погали косата й.

— Всичко е наред, скъпа. Плачи.

— Никога не плача — каза отбранително Сторм и вдигна глава. — Никога. Но откакто дойдох тук плаках толкова… Мразя го.

— Не е вярно — прошепна Марси.

— Вярно е. Знаеш ли, че не съм го виждала от три дни, нито веднъж? Но се радвам — така или иначе само се караме. Боже, не мога да дочакам татко да ме вземе.

След половин час Марси се извини и тръгна към кабинета. Вратата зееше. Тя почука и влезе, като хвърли бърз поглед на съпруга си. Очите й се спряха на Брет и го приковаха към стената.

— Искам да поговорим.

Мъжете скочиха, но Брет изглеждаше стреснат от тона й.

— Марси, здравей…

— Как можеш да си такова животно? Не разбираш ли, че Сторм е само на седемнайсет, дете, само в непознат град, без приятели?

Брет се беше опомнил от шока и тъмен облак покриваше лицето му.

— Прекаляваш, Марси.

— Тя е в салона и плаче, по дяволите!

Брет се стресна — едновременно смаян от езика й и от казаното.

— Добре ли е? — попита бързо.

— Чувствата й са зле. Не можеш ли веднъж да помислиш и за нейните чувства, вместо за своите? Не можеш ли да напуснеш проклетата си любовница поне за няколко дни и да се погрижиш за жена си? Изобщо интересува ли те, че е още жива?

— Отиваш прекалено далече! — избухна Брет. — Любовницата ми не ти влиза в работата, а отношенията ми със Сторм нямат нищо общо с теб!

— Мисля, че колкото по-скоро дойде баща й, толкова по-добре за нея — изкрещя в отговор Марси. — Дори не си надникнал в стаята й от три дни — ей така, да я видиш. Караш ме да искам да ти извия проклетия врат.

— Тя ми каза да стоя настрана — извика Брет. — Всеки път, когато опитам да направя нещо хубаво за нея, тя ми го хвърля в лицето. Тя е възможно най-неблагодарната малка вещица… — Той се успокои изведнъж. — Държах се настрана заради здравето й, не защото не ми пука за нея. Всеки път, когато попаднем в една и съща стая, започваме да се караме. Защо плаче тя?

— Защото я пренебрегваш — отвърна тихо Марси.

Той потъмня.

— Това е глупаво. Тя ми каза да я оставя на мира.

— О, Брет, глупако, понякога когато една жена каже нещо, има предвид друго, особено когато е горда като Сторм.

Брет я погледна така, сякаш се опитваше да разбере нещо напълно непознато и неразбираемо.

— Ти наистина ли мислиш, че тя плаче заради мен?

— Знам го.

Брет прекара ръка през косата си. Сърцето му странно бе подскочило при тази мисъл. Последните няколко дни бяха били ад. Беше се държал настрана не защото тя му беше казала така в прилив на гняв, а защото искаше тя да се оправи и състоянието й да не се влоши от караниците им. Но половин дузина пъти на ден беше питал Питър и Бетси за състоянието й и дали има всичко, от което се нуждае. Нощем, когато тя спеше, се промъкваше при нея и я гледаше, нещо, което странно го успокояваше, сякаш, ако не го правеше, щеше да се събуди и да разбере, че Сторм е била само сън. Погледна към Марси. Вече не й беше сърдит. После побърза да излезе.

Сторм не беше в салона. Той почука тихо на вратата на спалнята й.

— Сторм? Аз съм, Брет.

Никакъв отговор. Той отвори вратата. Тя стоеше неподвижно до камината, но когато той влезе, главата й се обърна като на стресната птица. Носеше бледосиня копринена рокля със скромно деколте и кремава дантела по врата и китките. Косата й беше пусната, само една панделка я придържаше назад. Брет се усмихна леко, но сърцето му се блъскаше бясно в гърдите. Почувства безумно желание да я сграбчи в обятията си и просто да я прегръща. Никога преди не бе искал просто да прегръща някоя жена. Затвори тихо вратата. За момент никой не проговори; само се гледаха един друг.

— Добре изглеждаш — каза нежно той и се усмихна. — Всъщност, никак не бях точен. Прекрасна си, както винаги.

За негова изненада устните й потрепнаха и тя отмести подозрително блестящите си очи към огъня. Той се приближи към нея. Тя го погледна така изплашено, че той отстъпи. Тя отиде до прозореца, а той остана до камината.

— Какво има? — попита Брет все още нежно, с необичаен за ушите му глас.

— Какво искаш?

Той почувства, че тя каза това колкото можа по-грубо. Мисълта леко го ядоса.

— Марси каза, че си плакала.

— Тази предателка — каза Сторм и стисна юмруци.

Кажи ми защо.

Тя се извърна към него с насълзени очи.

— Искам да си ида вкъщи сега, Брет. Семейството ми липсва ужасно, просто ужасно.

Той се чу да казва:

— Не мога.

— Няма да позволя на Пол да те доведе до банкрут, кълна се!

Той сви лице.

— Не е това.

— Моля те!

Той се приближи до нея и тя залепи гръб за стъклото. Гърдите й бързо се повдигаха — страх или възбуда? Той спря на сантиметри от нея, достатъчно близо, за да чувства горещината на тялото й. Задържа погледа й и не го пусна.

— Не искам анулиране — каза той.

— Какво?

Той положи длан на бузата й.

— Не искам анулиране — повтори дрезгаво той. Другата му длан легна на другата й буза и той нежно задържа лицето й, докато сърцето му пееше.

— Брет… — Това беше шепот, може би изплашен. Сапфирените й очи бяха огромни и мокри от сълзи.

Бяха толкова близо един до друг. Чувствената й уста с цвят на ягода трепереше. Той също се разтрепери и започна да чувства силата на обзелото го желание.

— Магията ти ме завладя — каза той и сведе устни към нейните. Тя не помръдна. Той я целуна много нежно, много внимателно, топла, но осезаема ласка. Езикът му докосна пълната й горна устна, отново и отново. Тя потрепери силно. Той плъзна език в устата й, търсейки и изследвайки релефа на зъбите й, на бузите й, на венците й. Заби го по-дълбоко и хвана по-здраво лицето й. Когато езикът й се надигна към неговия, го разтърси диво желание. С огромно усилие на волята той леко отстъпи от нея, но не пусна лицето й. Очите й бяха затворени. Миглите й бяха почти черни, дълги и извити и лежаха като ветрила върху златистата й кожа. Устните й бяха леко разтворени и молеха за още целувки. Ноздрите на съвършения й нос трептяха. Никога не беше виждал такова абсолютно съвършенство в жена. Тя отвори очи. Той й се усмихна, присвивайки ъгълчетата на очите си.

— Не бива да те възбуждам, ma chere.

Тя го погледна настоятелно и възбудата му се възпламени още по-силно. Господи, как я желаеше, сега, веднага. Пусна я.

— Не казвай нищо — промълви той. Страхуваше се да не наруши мига. Усмихна се отново, обърна се и излезе.

Тя беше поразена. Не от думите му, но от реакцията на тялото си на целувката му, от треперенето на устните си, от сладостните вълни, заливащи слабините й. След това разбра. Все още край прозореца, тя едва не припадна, когато осъзна думите му: Не искам анулиране.

Сторм се скова. Той не искаше анулиране, ами тя! Беше толкова типично за него — решаваше сам за себе си, а страдаше тя, страдаше целият й живот. Как смееше той! И защо в някакво скрито ъгълче на ума й тайничко ликуваше? Тя отпъди нежеланото чувство, погреба го под твърдоглавието си. Дали въобще беше написал писмо до родителите й? Едва ли, помисли си тя. Закрачи из стаята, опитвайки се да сдържа гнева си и зачака той да се качи, за да си легне. Не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си с Брет. Какво го бе накарало да промени решението си? Някаква моментна прищявка? Нова мисъл я порази. Ако той вече не искаше анулиране, значи тази целувка е била само прелюдия към други неща — към консумация на брака. Дъхът спря в гърлото й, а сърцето й замря. Още чувстваше ръцете му, устните му върху гърдите си… Толкова съм безсрамна, помисли си тя. Беше чувала, че някога баща й бил голям нехранимайко, когато е срещнал майка й. И Ник беше такъв. Явно им беше семейна черта, помисли си тя, но на нея, като на жена не й подхождаше да бъде толкова дръзка. Пожела си силно да може пак да бъде старата Сторм, онази, която насини окото на Лени Уилис, когато беше посмял да я целуне. Онази, чието тяло й принадлежеше изцяло. Не тази Сторм, това странно същество в смешни рокли, омъжено за непознат, когото ненавиждаше… но желаеше.

Беше толкова погълната от мислите си, че изпърво не забеляза, че Брет е в стаята си. Пое си дъх за кураж, отвори вратата между двете спални и влезе. Той стоеше до крака на леглото, гол от кръста нагоре. Извърна рязко глава и в очите му проблесна тъмен пламък. Сторм веднага забрави за себе си, забрави какво искаше да каже. Само гледаше. Раменете му бяха широки, а гръдния кош — мускулест и леко окосмен. Нямаше и грам тлъстина по него. Тъмните, къдрави косъмчета се стесняваха в една ивица и изчезваха в панталона му. Беше виждала мъже без ризи и преди, дори голи. Е, Рейт и Ник като момчета. Гледката обаче никога не я бе поразявала така, изстисквайки всяка мисъл от главата й, карайки я да се задъхва конвулсивно.

— Сторм, не трябва да си тук — каза плътно той. Тя вдигна очи и си спомни, излезе от транса си. Това беше грешка. Видя глада в очите му, забързания пулс на шията му. Знаеше, че той иска да я люби. Мисълта я разтърси.

— Брет, не можеш сам да решаваш нещо, което засяга и мен.

Той се стресна, очевидно изненадан, а след това и разтревожен.

— Искаш да кажеш, за анулирането?

— Да. — Тя вдигна брадичка. — Аз още го искам. Не желая да съм ти жена до смъртта си. Няколко дни можеше да се понесе, но не и завинаги. О, не.

Той рязко пое дъх и тя разбра, че се е разгневил.

— Много лошо — каза той накрая, много тихо.

Тя не можеше да повярва.

— Много лошо ли? Искаш да кажеш, че чувствата ми не те интересуват? Не те ли интересува, че те ненавиждам? Ще ме задържиш против волята ми? — Когато той не отговори, тя каза: — Ще избягам.

Той скръцна със зъби. След това с видимо усилие се овладя.

— О, съмнявам се, Сторм. Мисля, че мога да те накарам да пожелаеш да останеш. — Той се усмихна. — Знам, че мога.

Сластта в гласа му не можеше да се сбърка, сексуалният намек.

— Противен си — изсъска тя. — Защо? Защо промени мнението си?

— Защото те искам и ако бракът е цената ти, ще я платя.

Тя не можеше да повярва. За миг не можа нищо да каже, но след това изригна:

— Но аз не те искам!

Той се усмихна; явно се забавляваше.

— Искаш ме, и ще ме имаш. Довери ми се. — Това бяха последните му думи.

 

 

Брет беше напуснал града и всичко беше толкова различно без него. Сторм стоеше в кабинета му и почти чувстваше присъствието му. Чувстваше лекия мирис на пури и кожа. Толкова лек, почти несъществуващ. Той щеше да си бъде у дома днес.

Рано сутринта беше тръгнал, след онази странно нежна целувка и изявлението, че не иска вече анулиране. Имаше работа в Сакраменто, така каза и щеше да се върне след три дни. В нощта на завръщането си щеше да я заведе на рожден ден. Домакинята беше малко по-голяма от нея и Брет мислеше, че ще се харесат. Сторм заобиколи голямото махагоново бюро, покрито с черна кожа, и седна. Представи си как Брет влиза; сигурно щеше да изпадне в бесен гняв, мислейки, че тя се рови в книжата му или нещо такова. Трябваше да признае, че беше любопитна.

Последните три дни, последните от затворничеството й, бяха били толкова спокойни. Мирни. Необезпокоявани.

Скучни, мрачно си помисли тя.

Едно можеше да се признае на Брет — когато беше наоколо, животът никога ни беше скучен. Не че й липсваше или чакаше завръщането му. Нямаше да му се остави по въпроса за анулирането. Той искаше тя да се срещне с жената, която имаше рожден ден, сякаш имаше някакво значение — сякаш тя, Сторм, щеше да остане. Нямаше да прекара остатъка от дните си като госпожа Брет Д’Аршан. Тази мисъл бе твърде ужасна. Даже потръпна.

Но в нея имаше една предателска частица, която се вълнуваше, че той ще се върне. Комично! Брет беше арогантен, самовлюбен, твърде взискателен, избухлив и расист. Имаше най-ужасния нрав, който беше виждала. Единственото хубаво нещо в него беше невероятният му външен вид, което не беше много.

Не, никак даже не го чакаше да се върне.

С ужас осъзна каква лицемерка е. Скочи и с досада напусна кабинета.

 

 

Брет не отричаше, че е развълнуван.

Приближавайки се към града, усети, че си подсвирква. Доброто му настроение нямаше нищо общо с работното му пътешествие, което беше повече извинение, за да се махне от тази къща за три дни, тъй като си нямаше достатъчно доверие, не и след като реши да остане женен, с всичко, което следваше от това.

Сайън го чакаше с Крал и Брет порядъчно го стресна.

— Сторм вкъщи ли си остана? Искала ли е да излиза? Да язди? Добре ли е?

Доволен от отговорите, той прати Сайън у дома, а сам отиде право в бялата къща на Одри.

Тя влезе в салона миг след като прислужничката го беше въвела. Видя от изражението й, че се радва да го види; не се бяха срещали откакто Сторм падна от дървото.

— Брет!

Тя хвана раменете му и го целуна. Той прие целувката, но не й позволи да се притисне до него и се откъсна, преди целувката да се задълбочи. Тя отстъпи назад и за минута двамата се гледаха в очите.

— Разбирам — каза тя.

— Винаги си била схватлива — каза благодарно Брет. — Възнамерявам да продължа брака си, Одри. Сторм е много горда. Сега не е времето да си имам любовница.

— Ти си влюбен в нея — каза тя. — Видях го онази нощ. Брет се усмихна.

— А, ето че този път интуицията те измами. Не, скъпа, не съм влюбен в нея, но я желая. Знам, че това идва внезапно, без предупреждение. Утре ще вложа доста пари в сметката ти. Ще бъде повече от достатъчно, докато си намериш друг покровител.

Тя докосна бузата му.

— Брет, имам няколко кандидат-покровители, наредени на опашка и чакащи. Подаръкът ти не е необходим.

— Тогава си купи нещо, което искаш.

— Благодаря — каза просто тя. Беше облечена в сатенен халат, поръбен с етамин и тънка копринена риза отдолу. Тя го погледна прелъстително.

— Какво ще кажеш за едно последно сбогом?

Брет поклати глава. Тя беше разкошна жена, тялото й беше идеално акордирано към неговото, но той не почувства и най-леката съблазън, дори присъствието й, разкриващо редките й прелести. Тази нощ, помисли си той и в тялото му се разля прекрасна, гъделичкаща възбуда. Тази нощ щеше наистина да направи Сторм своя жена.

— Мисля, че не искам, Одри.

Тя го изпрати до вратата.

— Сторм е много щастлива. Чудя се дали го знае.

Той се разсмя.

— Бих искал някой да можеше да й го каже. Тя ме ненавижда.

Одри се смая.

— Принудителните бракове не са най-доброто начало за една връзка — каза й той.

— Да, и все пак. Ти си… беше… най-добрата плячка в града. Това момиче е лудо.

Те се целунаха платонически.

— Брет — каза Одри, — ако промениш решението си, аз винаги ще бъда на разположение. Дори и ако е само за през нощта.

Брет се усмихна; очите му танцуваха.

— Добре действаш на самочувствието ми, Одри. И кой знае? Може и да се възползвам някой ден от предложението ти.

 

 

— Госпожа и госпожица Сейнт Клер са тук, мадам — каза Питър.

Защо бяха тук? Тя се намръщи, подбра полите си и забърза надолу по стълбите. Разглеждаше златистата сатенена рокля, която щеше да носи вечерта. Марси й беше казала, че с нейния тен златното ще й стои великолепно. Сторм искаше да изглежда възможно най-добре тази вечер, въпреки че си беше бясна, тъй като искаше Брет да се гордее с нея.

— Здравей, Сторм. О, ама ти въобще не изглеждаш болна — каза госпожа Сейнт Клер.

— Здравейте Елен, Лиан — каза Сторм — Питър, донеси, моля те, нещо за пиене. — Тя не осъзна колко царствено звучи. — Ако обичате. — Тя им посочи да седнат.

Лиан беше прекрасна в бледорозова дневна рокля, която напомни на Сторм, че Брет е ухажвал Лиан поне шест месеца преди тя да пристигне в града. Почувства се не на място, твърде висока, некрасива. Седна сковано на един стол.

— Нямахме възможност да те посетим по-рано — каза Лиан. — Въпреки че знаехме за злополуката ти — добави тя.

— Толкова се радвам, че си добре.

Да бе, помисли си Сторм, но се усмихна.

— Брачният живот явно ти понася, скъпа — вметна Елен с ослепителна усмивка. — Разбира се, Брет би се примирил с каква да е жена.

Сторм успя отново да се усмихне. Не беше сигурна дали това е комплимент, или не, но започна да й прилошава от страх.

— Ще идваш ли у Уейнскотови? Сузан има рожден ден. Познаваш ли я? — жизнерадостно издърдори Лиан.

— Не, още не, но Брет иска да отидем. — Сторм признателно се обърна към Питър, който постави до тях поднос.

— Брет отсъстваше по работа за няколко дни, но днес се връща.

Въпреки че наливаше лимонада, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Сторм подаде чашите на Лиан и майка й и се почувства неловко. Те имаха самодоволен вид.

— О, Брет е вече тук — щастливо каза Лиан. — Видяхме го.

Притеснението на Сторм нарасна и тя внимателно остави чашата си. Усмивката й замръзна.

— Влизаше в някаква красива бяла къщичка с очарователна ограда. Улица Сътър, номер 33. — Това беше Лиан.

На Сторм й прилоша. Сякаш целият свят се срути в този миг.

— Толкова е великодушно от твоя страна, мила, да пускаш Брет при любовницата му и да му позволяваш да не го крие — с удоволствие каза Елен Сейнт Клер. — Разбира се, така върви светът. Всички мъже имат любовници.

— Е, когато аз се омъжа, моят няма да има — каза Лиан.

— Грант Фърлейн също си няма. Не е ли странно, че Брет се връща отдалече и отива да види нея преди теб?

— Брет може да прави всичко, каквото пожелае — отвърна Сторм, уплашена, че всеки миг ще избухне в сълзи.

— Ние очакваме анулиране — каза тя злобно, тъй като знаеше, че след минути целият град ще го знае. След това се почуди дали е трябвало да го казва, дали не бе отишла твърде далеч. Едва дишаше.

— Анулиране! — ахна Елен. — Е, това вече е новина!

След малко двете си тръгнаха, като Елен състрадателно отбеляза, че Сторм не изглежда добре и може би ще трябва да полегне. Сторм успя да ги изпрати до предната врата, после се върна в салона и се загледа в красивата градина, в която се смесваха розово, виолетово, бяло и жълто. Нищо не виждаше.

— Няма да заплача — каза тя. Вече знаеше за Одри, защо тогава се чувстваше така ужасно наранена, като че ли я бяха простреляли? Той въобще ходил ли беше в Сакраменто? Боже мили! А какво, ако беше прекарал последните три дни с нея!

Една самотна сълза се плъзна по бузата й.

Сторм не знаеше колко дълго е стояла пред френския прозорец, но когато вратата на салона се отвори и затвори, тя почувства присъствието му, без дори да поглежда. Не се обърна, дори когато той нежно каза името й.

— Сторм — беше като милувка.

Тя продължи да се взира в градината, опитвайки се да потуши огромната болка, фокусира вниманието си на розовите азалии и виолетовия хибискус. Чу отново името си, този път не толкова нежно, а леко въпросително. Не помръдна. Махай се, молеше се безмълвно тя. Просто се махай.

Чу го как се приближава и замръзна. Той я хвана и рязко я завъртя към себе си.

— Трогнат съм от това колко се радваш да ме видиш — саркастично каза той.

— Защо очакваш радост? — попита тя яростно.

Той я зяпна.

— Какво има?

— Трябва да се облека за вечерта — каза тя и се опита да се изтръгне. Хватката му я задържа.

— Няма да излезем преди седем.

Тя отбягна погледа му.

— Трябва да се изкъпя и да си измия косата. Моля те. Пусни ме.

Той не го направи и тя сграбчи китките му.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя, неспособна да понесе това — ръцете му, които преди малко са били върху нея. Той я пусна рязко и тя избяга от стаята. Чувстваше как я гледа, докато не изчезна зад вратата на спалнята си.