Бренда Джойс
Огнена стихия (19)

18

Тя се беше привела напред и стискаше таблата на леглото.

— Ах — простена тя. — По-силно… да!

Мъжът я обладаваше изотзад и коремът му се блъскаше в хълбоците й.

— Все още си истинска кучка, София — изхриптя той. — Боже!

София извика леко, когато мъжът направи последния си удар и потръпна. Той се облегна за миг на нея, после тя се освободи и се покатери на леглото, плувнала в пот.

— Не си изгубил усета си за жените, Диего — измърка тя и се протегна чувствено. В главата й проблесна лицето на Брет. Прониза я нова тръпка на желание.

— По дяволите — тихо каза Диего. — Не трябваше да правим това.

София се разсмя.

— Този ти израз е стар вече десет години, братко.

Той затърси панталоните си и я погледна ядосано.

— Знаеш какво имам предвид. Не тук. Боже! Ако някой ни беше видял…

— Там е половината удоволствие — отвърна тя. Пресегна се и хвана колана на панталона му, преди той да го закопчае.

— Не си тръгвай. Това беше само за начало.

— Със всеки изминал ден ставаш все по-луда и по-алчна, София. Някой…

— Всички спят — каза тя с вече по-остър тон. — И трябва да поговорим.

— Да говорим? — изхили се той. — Окей, hennana mia, говори. Но аз се облякох, така че спокойно.

— Страхливец — промърмори тя. — Помниш ли първия ни път? Помниш ли как дойдох в леглото ти?

— Никога няма да забравя — усмихна се той. — По дяволите, доста беше знойна! И то едва на четиринайсет, най-палавата малка девственица…

София се разсмя.

— Ела, седни тук. — Тя потупа леглото до себе си. — След това можем пак да си поиграем.

Той въздъхна. Тя беше една от най-красивите и възбуждащи жени, които беше виждал, жена, на която никога не й е достатъчно. И беше негова сестра. Комбинацията беше толкова пикантна, че той не можеше да устои. Седна.

— Какво ти е на ума?

— Брет Д’Аршан — многозначително каза тя.

— Ново завоевание?

— Още не.

— Не? — Той се изненада. — Сторм ми каза друго. Видяла ви е заедно днес.

— Не можех и да го планирам по-добре, Диего. — Тя се разсмя плътно.

— Е? Ако го искаш, съблазни го. Това ще ти е лесно.

— Искам го за себе си. Искам тя да се маха от пътя ми. — София го изгледа твърдо.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че я желаеш. Мисля, че трябва заедно да поработим над това.

Той усети възбуда. Усмихна се.

— Какво?

— Ще вкарам Брет в леглото си и тя ще разбере. Ти я отвеждаш някъде. Брет решава, че сте избягали заедно. Ще бъде толкова бесен, че ще вдигне ръце от нея веднъж завинаги.

— А ако не дойде с мен?

— Насили я — погледна го тя. — Защо не я заведеш в моето ранчо? Там няма никой освен пеоните. Ще имаш възможност да правиш каквото си искаш.

Той започна да се възбужда истински. Помисли си как ще я има там, дори против волята й. Можеше да пищи, но никой нямаше да дойде. Щеше да се бори. Пулсът му се ускори.

— Ами ако Брет я последва? — Не си и помисляше, че сестра му може да не сполучи с Брет.

— Няма. Утре татко трябва да иде в Сан Диего, така че ще се махне от пътя ни. Мама сигурно ще използва възможността да изчезне с оня кравар, с когото си ляга напоследък. Фелипе не е проблем. Възнамерявам да упоя Брет утре след вечеря — с малко лауданум. Ще го поддържам в това състояние през целия следващ ден. Когато звездите изгреят, той ще тръгне след теб — ако въобще го направи — и никога няма да те хване.

— Защо не го упоиш за няколко дни?

— Диего, мисли трезво. Брет не е идиот. Ще го убедя, че е препил и е прекарал нощта с мен, а после се е успал.

— Доста труд хвърляш, за да легнеш с някого.

Тя се засмя.

— Да легна ли? Искам повече от това, Диего, много повече. Да, Брет е красив, но е и богат. Може да ме отведе оттук. Мислиш ли наистина, че ще се оженя за още един калифорниец само защото проклетият ни чичо го нареди? Да прекарам остатъка от живота си в капана на някаква безумно скъпа за поддръжка хасиенда, раждайки синове на кравар? О, не. — Тя страстно се взря в брат си. — Но ще трябва да се отърва от нея. Брет трябва да ме отведе от този проклет живот, който водим тук. Сан Франциско! — Очите й светнаха. — Копринени рокли! Бижута, изискани ресторанти, театър, балове… Искам всичко това!

— Когато татко разбере какво си направила…

— Той не може да ме спре. Ще си замина, преди да се е усетил. Ако имах пари, Диего, щях и сама да замина — още сега. Но всички сме толкова бедни, с изключение на проклетия дон Фелипе. И кой знае? Може би Брет ще се ожени за мен някой ден. Ще оплета такава мрежа около него, че няма да може да устои! — Очите й блестяха и я правеха безумно красива. Диего почувства ревност.

— Не знам какво те мотивира повече, София, желанието да го имаш в леглото си и под чехъла си или желанието да се махнеш оттук.

— Искам него — каза просто тя. — Исках го още когато го видях за първи път с майка ми, но той ми отказа. Още го желая, а аз винаги получавам това, което искам. — Тя се облегна на възглавниците, сериозна и самоуверена. — И, Диего, когато свършиш с нея, отърви се от тази кучка.

Очите му уплашено се разшириха.

— Да я убия? Отиваш твърде далече!

— Тогава я продай през границата. Просто искам да си сигурен, че никога няма да се върне или да я открият.

Диего почувства вина, преди желанието да му вдъхне сили да вземе решение. Нямаше нужда да се отървава от нея. Щеше да я пази в тайна и да я посещава от време на време. Усмихна се. Почувства ръката на София върху ерекцията си.

— Кое те възбужда повече, caro? — прошепна тя. — Как ще забиеш този инструмент в мен сега — или как ще я изнасилиш по-късно?

Той простена и се претърколи отгоре й.

 

 

— Красива местност, Брет — каза Сторм и се загледа към скалистите зъбери и толкова синьото море.

— Да, красиво е — прошепна той, като я гледаше жадно. Тя видя това и се изчерви. Брет се ухили и тялото му се събуди. Никога жена не беше предизвиквала такова желание у него. Всеки път, когато се любеха, то ставаше все по-голямо, всеки път, когато я погледнеше. Сигурно се влюбвам, помисли си той, замаян от мащаба на това, което се случваше.

— Ела — каза той и пак й се усмихна. Тя го последва с кипнала кръв, защото вече добре познаваше този израз в очите му. Този гладен израз, в който липсваше всякакво самообладание и който я подлудяваше. Тя потръпна от възбуда. Никога не си беше и мечтала, че такива неща могат да се случат с тялото й. Никога не беше мислила, че един мъж може да заема всичките й мисли и мечти, че коленете й ще омекват при всеки негов поглед, че сърцето й ще се свива радостно при всяка мисъл за него.

Яздеха през зелена ливада, осеяна с розови и жълти цветя. Брет слезе от коня и Сторм го последва. Привързаха конете и Брет постла одеялото и сложи върху него кошницата за пикник. Сторм гледаше големите му, силни, загорели ръце. Бяха пълни с мощ, знаеше тя, но и нежни и чувствени. Движенията му бяха грациозни и естествени, той коленичи и изпразни кошницата. Сърцето й пърхаше при спомена за докосванията му през изминалата нощ и в утробата й се зароди сладък и отчаян копнеж. А как само бе утолил този копнеж! Виковете й бяха толкова силни, че той беше запушил устата й с ръка. Откъде ли идваше тази страстна жилка у нея? Тя заразглежда орловия профил на съпруга си. Той беше респектиращ мъж със сурови черти, невероятно красив и, ако трябваше да бъде честна със себе си, я привличаше като магнит от първия миг, в който го видя, на прага на библиотеката на братовчед й. Сега той се навеждаше, обут във високи ботуши, с бричове и ленена риза. Бедрата му изпъваха панталоните му, а мускулите на гърба му подскачаха под прилепващата от пот риза. Той погледна към нея. Тя не се изчерви. Между бедрата й се появи ужасна болка и тя го пожела, веднага. Очите й потъмняха от страст и тя твърдо срещна погледа му.

— Чудя се дали знаеш как ме гледаш — каза той.

Сторм се почувства силна.

— Толкова е горещо — промърмори и свали шапката си с бавни движения. Косата й беше сплетена на дълга плитка, но няколко непокорни кичура се виеха около лицето й.

Чувстваше се като женско животно в любовен период. Започна да отмята косата си от лицето, а после бавно заразкопчава жакета си. Видя, че той я гледа с интерес. Очите му се бяха спрели на ръцете й, които разтваряха жакета на гърдите. Той ги дръпна с такова страстно изражение, че тя се стъписа.

— Не спирай — прошепна дрезгаво той. Тя свали дрехата. Поръбената с дантела блуза прилепваше идеално към тялото й и очертаваше великолепния й силует. Щеше й се той да я разкъса. Разкопча яката си. Погледна го.

— Брет? — Това беше молба. Той пристъпи към нея, поспря, стисна юмруци и се опита да се овладее.

— Свали си дрехите, Сторм. Заради мен.

Тя съблече блузата и полата си и остана само по кюлоти, ботуши и тънка, прозрачна риза. Учуди се, че не се срамува. Напротив, чувстваше се като прелъстителка, всяко движение на която е чувствено и възбуждащо. Вдигна бавно очи и видя, че той не помръдваше. Огромната му ерекция прикова вниманието й. Ноздрите му потръпваха. Тя се наведе и разкри пищните си гърди и част от твърдите си зърна, след което свали ботушите. Изправи се и хвана връзките на долната риза.

— Дразниш ме — промълви той.

Тя го погледна изотдолу и свали ризата презглава. Той простена едва чуто. Сторм изрита гордо кюлотите и застана гола пред него. Усмихна се, хвана плитката си и я разплете с бавни, чувствени движения, като разпиля дългите кичури по тялото си. Погледна го. Горещият му поглед сякаш я разкъсваше, особено твърдите й гърди и триъгълника между бедрата й.

Толкова си красива — каза с плътен глас и се приближи до нея. В следващия миг вече я целуваше, а ръцете му сякаш бяха едновременно по цялото й тяло, мачкащи и галещи, плъзгащи се по ръцете и раменете й, притискайки гърдите й, мачкайки зърната. Плъзна нежно длан по ханша и бедрата й. Тя се гърчеше в обятията му.

— Моя — прошепна той в ухото й и го облиза. Тя потръпна. Ръката му хвана гърдата й и се заигра с нея. — Ти си моя — каза отново и устата му се спусна надолу, твърда и настоятелна. Придържайки я с една ръка, той мушна другата между бедрата й, търсейки, докато тя не се разтрепери и не застена от остра нужда. С триумфална усмивка той я вдигна и я отнесе до одеялото. Все така напълно облечен, той коленичи между разтворените й бедра и се взря в гледката, която тя му предлагаше.

— О, Сторм — промълви той. — Искам те и ще те взема и пак, и пак, и пак, докато не замолиш за милост.

— Брет — простена тя и сграбчи раменете му. — Моля те.

Кажи ми колко ме желаеш — настоя той.

— Да — тя потръпна. — Искам те… Брет… моля те.

Той бавно погали вътрешната страна на бедрото й и тя се загърни и застена от удоволствие.

— Кажи ми — настоя той.

— Брет, ако не ме обладаеш сега, ще умра!

— Може би точно това ще стане — прошепна мъжът и наведе глава над лъсналата й плът, целувайки и търсейки с езика си. Тя веднага заби пръсти в косата му и закрещя безумно името му. Той се засмя с удоволствие, желание и чувство за могъщество. Тя го желаеше така отчаяно — и това го караше да триумфира. Продължи да я измъчва сладостно с език. Никога нямаше да й се насити.

— Сладка си — промърмори той в мократа раковина. — Толкова си сладка.

— Брет — изпъшка тя. — Искам да влезеш в мен. Моля те, Брет!

Той се надигна над нея и с едно движение разголи твърдата си, туптяща мъжественост, която притисна в нея. Тя извика; той диво се усмихна и наведе глава, за да захапе щръкналото връхче на гърдата й. Започна да го дразни с език и устни. Беше безмилостен. Тя бясно се мяташе. Накрая той вече не можеше да се сдържа и бавно и влудяващо се плъзна в нея. Тя изхълца. Той излезе почти напълно и ноктите й се забиха в гърба му; тя стенеше и пъшкаше в бурен протест. Той диво я прониза и се задвижи. Тя се надигна, за да го посрещне. Обви крака около кръста му, изкрещя и се притисна здраво към слабините му. Той извика името й и конвулсивно потръпна в нея.

Когато дойде в съзнание, той я залюля нежно в ръцете си и погали кръста й. Погледна надолу и забеляза, че и тя го наблюдава. За негово учудване тя се изчерви. Той се усмихна.

— Дива малка безпътница, а?

— Щом така ти харесва — дръзко отвърна тя, но поруменя още повече.

— Така си е, chere. — Той се засмя, после се поколеба. Обзеха го дълбоки чувства и той повече не можеше да се прави, че не ги забелязва. Беше бил с твърде много жени, за да не знае, че радостта и нежността, които изпитваше със Сторм, са единствени по рода си. Той се чу да казва тихо:

— Правя ли те щастлива, мила?

Тя легна по корем върху него е брадичка на гърдите му. Помълча достатъчно дълго, за да накара сърцето му да се свие. Изпълни го огромно разочарование. Но тогава тя отвори уста и каза нещо, което той едва чу. Една единствена дума.

— Да.

Той я погледна в очите. Топлината, която го заливаше оттам, спря дъха му. Искаше да я попита какво мисли сега за брака им, но вместо това изпръхтя и каза:

— Бракът ни е факт, но той може и да се разтрогне. — Погледна я в лицето, за да види реакцията й. Тя не му отговори. Лежеше съвсем неподвижно и го гледаше втренчено с леко открехнати устни. Не видя бунт в очите й, само нещо като надежда. Дъхът му отново секна.

— Обичаш ли ме, chere!

Тя не трепна.

— Да.

Той потрепери и я притисна към себе си.

— О, Сторм — започна, неспособен да изрази останалото, тези твърде нови и твърде властни чувства. Вместо това той нежно я целуна.

 

 

— Какво искаш, Диего? — попита Брет, изтегнат в един стол.

— Разменили сме едва десетина думи — каза усмихнат братовчед му. — Толкова ли е необичайно да разговаряш с роднина?

— Донякъде — каза Брет и се подсмихна. Сети се за Сторм, която го чакаше в леглото им.

— Бренди? — попита Диего, който вече пиеше втора чаша.

— Благодаря. — Брет прие и една пура и с удоволствие запуши. Диего седна до него и се усмихна замислено.

— Е? — попита Брет. Диего се усмихна.

— Разкажи ми за живота си в Сан Франциско.

— Няма много за разказване. — Той отпи от брендито.

— Чух, че си много богат.

— Аха. — Брет му отправи студена, невесела усмивка. — От заем ли имаш нужда?

— Много смешно — засегна се Диего.

— Много е скъпо да поддържаш семейно имение — каза Брет. — Конфискацията разори повечето калифорнийци. Семейството ти не е първото.

— Проклети американци — изсъска Диего. — Крадат собствеността ни!

Брет трябваше да се съгласи. Вярно беше.

— Лошо.

— Само преди няколко години бяхме богати — каза Диего. — Продавахме добитъка за петдесет, шейсет долара на глава. А сега… това. — Той махна с ръка. — Дългове и конфискации. Разорени големи имения. Бедност, вместо богатство. И все пак — очите му проблеснаха — твоят прекрасен баща няма да живее вечно.

— Не, няма.

— Не ти пука, нали? — Диего се изплю. — Дон Фелипе победи и още е богат. Ти ще имаш всичко това един ден, а това дори не те интересува.

— Не — каза Брет и си наля второ бренди. — Не ти ли се пие алкохол, Диего? — попита той, забелязвайки, че чашата на братовчед му е недокосната. Прозя се и изведнъж ужасно му се приспа.

Диего не отговори, само го гледаше.

Изведнъж Брет се почувства отпуснат и летаргичен. Езикът му надебеля. Погледна братовчед си, който се бе превърнал в светло петно. Опита се да мръдне, но не можа. В мига преди черната забрава да го погълне, той разбра, че е бил упоен.

На горния етаж Сторм отиде на балкона и се загледа в нощта. Беше облечена в ефирна синя коприна, прозрачен шифон и дантела. Перилата бяха студени. В лицето й подухна нежен бриз. Нощта беше звездна, небето — като обсипано с диаманти. Тя въздъхна, затвори очи и вдъхна уханието на магнолията и орловите нокти. Брет, помисли си тя.

— Брет — изплъзна се от устните й. Усмихна се, като си спомни как я беше любил — толкова всеотдайно и дивашки. Любовта с него беше съвършена, никога посредствена. Нежната милувка експлодираше в невъздържана страст и способността й да потъва в нея докрай не спираше да я смайва. Той освобождаваше нещо тъмно и първично дълбоко в нея. Как се давеше в него! А начинът, по който я прегръщаше, След като свършваха, беше тъй нежен в сравнение с онова изстъпление, така мил. Той знаеше ли изразителността на чувствените си ръце? Този следобед пак беше казал, че я обича. При спомена я прониза тръпка. Вярно ли беше? Тя не беше глупачка. Думите му идваха винаги в бурята на страстта, точно както и първия път, секунди преди абсолютното освобождаване. Дали някога щеше да ги повтори съзнателно? Наистина ли я обичаше? Така искаше да й го каже!

Върна се обратно вътре, чудейки се къде ли е той. Тя си беше легнала преди час, а Брет беше отишъл в библиотеката с Диего за по едно бренди. Тя въздъхна и реши, че е глупава, защото двамата бяха прекарали целия следобед заедно. И все пак продължаваше да копнее за него, за присъствието и милувките му. Пъхна се в леглото и зачака. Минутите се влачеха и й се приспа. Не разбра кога се е унесла, но когато се събуди, се почуди колко ли е спала и защо Брет не е до нея. Като осъзна това, тя внезапно се събуди напълно, запали лампата и седна.

— Брет?

Стана и видя, че той не е в дневната, нито в стаята за обличане. Откри часовника му — беше два през нощта. Почувства мразовита тръпка. Къде беше тон? Още ли беше с Диего? Сигурно вече бяха пияни. Сторм се поколеба дали да слезе. После реши, че това няма да му хареса. Потръпна. Почувства леко разочарование, че той предпочита да прекарва времето си с братовчед си, вместо да я държи в прегръдките си. Каза си, че не е справедлива. Брет и Диего не се бяха виждали от десет години. Тя знаеше, че не се обичаха, но може би сега, когато бяха по-зрели, можеха да станат приятели. Мисълта я зарадва и тя пак си легна, въпреки че не можа да заспи.

След два часа започна да се чуди дали Брет е препил и дали не е припаднал в библиотеката. Но Диего със сигурност щеше да го качи горе. Но ако и Диего беше припаднал?

Тя нахлузи един по-плътен халат и тихо слезе долу с една свещ. В библиотеката нямаше никого. Къде беше той? Диего сигурно знаеше. Не я интересуваше, че е непредпазливо да ходи в стаята му. Диего, София и родителите им живееха в едно крило на къщата. Тя нарочно се запрокрадва през коридора, както баща й я бе учил. Качи се по стълбите и поспря в дългото антре. То беше осветено от аплици, но в средата му беше пълен мрак. Коя беше стаята на Диего? Тя дори не знаеше. Това беше лудост!

Очевидно двамата мъже бяха спрели да пият. Ами ако бяха тръгнали по курви? В хасиендата имаше безброй млади Жени, някои от тях твърде привлекателни. Знаеше, че е параноична. Направо беше смешна. Отиде до първата врата от редицата и почука. Много тихичко натисна дръжката и отвори.

Сивата утринна светлина вече проникваше през прозорците и Сторм успя да види спящия Емануел. Значи следващата врата беше на Елена. Сторм се отдръпна и затвори безшумно. Прекоси коридора. Първата врата от другата страна беше открехната и това я улесни. Пантите скръцнаха и тя се смрази, почака малко, но никой не помръдна. Отвори вратата достатъчно, за да се промъкне вътре и тогава, без да може да се спре, изкрещя.

В квадратното легло, с лице към нея, София лежеше изтегната в голото си великолепие. Също гол, Брет лежеше по корем с ръка около кръста й, притискайки гърдите й. Главата му бе заровена в рамото й, а един от белите й крака беше пъхнат между неговите.

Сторм стисна очи, поразена, и се замоли когато ги отвори, да види нещо различно. Погледна, и този път притисна ръка към устата си, за да не изкрещи отново, а и защото внезапно безумно й призля. Препъна се назад и се удари в нечие твърдо тяло. Тя изхълца и се обърна, за да избяга. Две здрави ръце я сграбчиха. Тя зарита.

— Пусни ме! — извика диво.

— Cara — каза Диего.

Сторм се отскубна и побягна, препъвайки се по стъпалата, докато накрая падна стремително до самия им край. Лежеше неподвижна на пода. Простена нечовешки като умиращо животно.

— Cara! — извика Диего, хукна надолу и коленичи до нея. — Сторм! Добре ли си?

Тя го погледна и пак изстена, след което припадна. Едва усети как я вдигнаха на ръце. Устните му се притискаха в слепоочията и косите й, ръцете му се плъзгаха по тялото й, той нежно шепнеше нещо на испански. Тя се притисна до него, хълцайки задавено.

Брет я беше предал.

Никога не я беше обичал. Беше се прегръщал със София в градината онзи ден и я беше накарал да не вярва на онова, което бе видяла. Но гледката днес не можеше да я заблуди, нито можеше да се извини. Изпълваше я скръб. Чувстваше се, сякаш някой любим човек беше умрял.

— Толкова съжалявам, сага, че трябваше да научиш по този начин — казваше Диего. Тя осъзна къде се намира и с кого.

— Мразя го — прошепна тя и вдигна очи към лицето му, което изразяваше искрена загриженост.

— Той не те заслужава, Cara.

— Помогни ми — извика тя и сграбчи реверите му. — Помогни ми да избягам, Диего. Помогни ми да стигна до Тексас.

Той я погледна.

— Моля те — молеше тя, — моля, моля, помогни ми!