Бренда Джойс
Огнена стихия (12)

11

Не го беше виждала през целия ден, след като го беше оставила сладко да хърка в леглото й. Сторм не знаеше кога е станал и излязъл, вероятно на работа. Сега, докато вечеряха, той мълчеше и не я поглеждаше. Тя се почуди дали той въобще си спомня предишната нощ — как го окуражаваше. Тогава той бе казал, че я желае, а днес беше безразличен непознат. Едва я беше погледнал веднъж. И това не само я смущаваше, но и я ядосваше.

Щеше ли някога да го разбере?

— Заповядайте, сър — каза Питър и подаде на Брет чаша бира. — Това ще ви помогне.

— Какво си сложил вътре? — попита подозрително Брет, триейки слепоочието си. Питър се усмихна.

— Ще се почувствате както обикновено само след миг. — Той излезе. Брет отпи и срещна погледа й. Този път не отмести очи. Нито пък Сторм. Накрая той остави чашата си.

— Сторм… За вчера.

Тя зачака. Той се заигра с ножа си.

— Аз… ах… аз бях малко пиян.

— Да.

Той й хвърли поглед.

— Аз… ах… надявам се да не съм те притеснил.

Тя въздъхна леко. Той й хвърли нов бърз поглед.

— Виж, какво стана?

Тя вдигна вежда и се усмихна.

— Какво стана ли?

Ноздрите му потрепнаха.

— Да, по дяволите, какво стана?

— Ами, Брет, както сам каза, беше пиян.

Той се наведе напред и очите му почерняха.

— По дяволите, не си играй точно сега с мен. Ние… Исусе! Събудих се в леглото ти, а не си спомням как съм се озовал там. Правихме ли любов?

Тя се изчерви пряко волята си.

— Ти не беше в състояние да правиш нищо, освен да спиш.

Той се успокои, макар и разочарован, и все пак някак притеснен, едно заради нетрезвото си състояние, друго заради белите петна в паметта.

— Извинявам се, че съм ти се изтърсил в такова състояние.

Сторм се замисли. Нямам нищо против, мина през ума й и тя почти ахна при тази мисъл. Той пак я подчиняваше и тя бе безсилна да го спре. Гледаше го как отмества чинията с десерта си. Сега, когато вечерята беше приключила, тя се почувства ужасно несигурна. Трябваше да разбере.

— Ще излизаш ли тази вечер? — В момента, в който изрече тези думи, тя си пожела да се ритне отзад заради сарказма, който беше прозвучал в думата „излизаш“. Той леко се усмихна и топлината на усмивката му достигна и очите му. Тя се почувства неудобно, трепетна и слаба. Намръщи се в отговор. Усмивката му стана по-широка и той остави чашата си с кафе. Гласът му беше прелъстите лен.

— Това означава ли, че те интересува?

— Не — бързо отвърна тя, — означава, че съм любопитна.

— Само любопитна?

— Само любопитна.

— Ако имаш по-добро предложение — гласът му подрезгавя, — ще остана с удоволствие.

Тя беше твърде невинна, за да разбере веднага значението на думите му. Изчерви се, защото разбра, че той ще дойде в леглото й, ако го покани.

— Ти трябва ли да… да го правиш всяка нощ?

Той се усмихна.

— Да правя какво?

Тя се изчерви още повече.

— Нищо — промърмори.

Брет я погледна настоятелно. Тя носеше проста пола и блуза със скромно деколте, разкриващо само плоските й ключици. Но косата й беше разпусната на дълги къдрици, падащи върху и около гърдите й. Той почувства силно желание да вдигне кичур коса, да го навие около ръката си и да я притегли така.

— Да чуем предложението — настоя дрезгаво той. Устните й се разтвориха и тя го погледна смаяно. Косата й беше неустоимо красива. Той вдигна една тежка, копринена букла и я нави бавно около китката си, без да сваля очи от лицето й. Тя не мръдна. Той изпъна къдрицата и като с юзда придърпа главата й към себе си. Очите й се разшириха. Устата й се разтвори.

Устните му нежно покриха нейните, но нямаше нищо нежно в тръпката, която го разтърси от глава до пети. Експлозията на желанието беше със силата на динамит. Той се изплаши от огромната й мощ. Въпреки това целуна момичето по-дълбоко, сложи ръка на рамото й, стисна го, завъртя език около устните й, подразни ъгълчетата им и бавно се пъхна вътре. Езикът му докосна нейния. Тя се дръпна, но собствената й коса я дръпна обратно.

— Пусни ме — помоли тя бездиханна.

— Да върви по дяволите твоето анулиране — каза той с дълбок и развълнуван глас.

— О, не — извика тя и очите й блеснаха в самозащита. — О, не, никога няма да ти бъда жена. Никога! В един миг ти ме искаш, а в следващия не. Връщам се у дома в мига, в който татко дойде да ме вземе.

Ентусиазмът й, докато описваше как ще го напусне, прекрасно охлади страстта му; почувства как напрежението в слабините му спада така бързо, както се беше появило. Той пусна косата й.

— Говори по-тихо, ако обичаш — каза той с нормален глас. — Слугите са клюкари.

— Да вървят по дяволите, върви по дяволите и ти! — изкрещя тя, скочи и преобърна стола. Изтри устата си с опакото на ръката, със сбръчкано от негодувание лице. Никоя жена не се беше чувствала отблъсната от него, от докосването, целувките му. Беше страшно смущаващо, дразнещо, влудяващо. Брет скочи, когато тя хукна към стаята си. Невероятно, но още я желаеше. Знаеше, че може да я прелъсти — можеше да прелъсти всяка жена. За пет минути можеше да накара тялото й да трепти и да се гърчи под дланите и устните му. Болезнената твърдост между краката му започна да се възвръща и той пое дълбоко дъх, търсейки разума във всичко това.

Не бе имал и миг покой, откакто се ожени за нея. С тази мисъл той бавно се заразхожда из къщата. Никога вече нямаше да познае значението на думата спокойствие, ако продължеше този брак. Това беше отвъд всякакво съмнение. Жената бе твърде дива, твърде неопитомена. Последица от индианската й кръв, без съмнение. Боже мили! Никое от племената, от които би могла да произхожда, не бе по-лошо от апахите. Той знаеше всичко за тях — бяха се придвижили на юг към Сонора от планините. Насилваха и убиваха. Спомни си как го бе нападнала вчера и как размишленията му за нея бяха отвели до кръчмата. Започна да се завръща — това безумно желание все пак да консумират брака си. Боже! Той нямаше нужда от това — не и от тази жена.

 

 

Сторм беше избягала на горния етаж, тресяща се от гняв. Не можеше и да се мисли за прошка. Този път беше сигурно. Почти му беше простила за всичко, след като го беше видяла толкова раним. Не само че почти му беше простила, но и почти му бе дала всичко, което искаше. Е, никога вече. Той скачаше от топло в студено и дори когато я искаше, единствената му цел бе да я използва, както използваше другите жени. Как можеше да забрави начина, по който се бе държал вчера на плажа? Бяха женени и всичко беше наред, когато той посещаваше любовницата си, но тя дори не можеше да поязди с едно конярче. За секунди се преоблече в срязаната си пола и зачака на прозореца. Копеленцето пак излизаше. Не можеше да повярва.

Направи ми по-добро предложение, беше казал той с този негов богат, нисък глас. Ще остана на драго сърце.

Сторм обу мокасините си и тихо слезе на долния етаж. Щом можеше да проследи една сърна през скалистите плата, можеше да проследи и Брет в големия град. Щеше да го хване на местопрестъплението и да го обвини в лицето му. И да използва това като начин да ускори анулирането и да каже на баща си. Може би Дерек щеше да убие Брет. Точно сега беше достатъчно бясна да иска да помогна за проливането на синята му кръв.

Последва го с лек кучешки тръс, любимата крачка на апахите. Баща й й бе казал как те можели да тичат така седемдесет мили, ден след ден, ако е необходимо. Той самият го беше правил, за да спаси майка й, много отдавна. В сравнение с това, да подтичваш през града беше нищо.

Дишаше малко тежко, но в друго отношение й нямаше нищо, когато Брет скочи от сивия си жребец пред една малка къща с бяла ограда, заобиколена от други скромни здания със скромни градини и огради. Това накара Сторм да се начумери, защото не приличаше на курвенска къща, а на семейна. Брет изчезна вътре. Сторм притича до двора, прескочи оградата и, приведена, пресече тревната площ и се скри зад един дъб, който частично закриваше покритите със завеси френски прозорци. Надникна вътре и видя Брет, който излизаше и явно отиваше нагоре. Тя се облегна на дървото и се замисли за секунда. След това вдигна глава, хвана един клон с две ръце, сви крака и скоро увисна с гърба надолу като маймуна. Катереше се добре, яздеше добре, стреляше добре. Ако Брет не беше при любовница, щеше даже да й е приятно. Започна да се катери.

В къщата Брет се чувстваше едновременно раздразнен и умислен, когато се качи на втория етаж. Всъщност не искаше да бъде тук. Не беше виждал Одри от брачната си нощ, така че не беше необичайно да не желае да я вижда — той обичаше редовния секс. Но през последните няколко нощи, с изключение на последната, беше давил желанието си да се върне вкъщи и да бъде близо до нея в чаши уиски в кабинета си в „Златната дама“. До нея. Проклетата му бясна жена. Господи, ако само го беше поканила в стаята си… Пое дълбоко дъх. Мисълта събуди в него разнородни желания.

— Брет, миличък — усмихна се Одри.

— Здрасти — каза той и я целуна по бузата. Стояха на прага на спалнята й. Той се мръщеше.

— Всичко наред ли е?

Той веднага се сети за Сторм.

— Хм.

— Нека ти налея нещо за пиене — каза тя и отиде до гарафите, наредени на плота. — Струва ми се, че имаш нужда.

Имам нужда от Сторм, помисли си той и се шокира от мимолетната мисъл. Ядоса се на себе си. Отиде до прозореца, неспособен да я прогони от главата си, така че когато тя се появи от плът и кръв на дъба пред него, той за миг реши, че все още си я представя. Но докато се зяпаха през стъклото и през лицето й премина ужас, когато той осъзна, че тя е истинска, а не плод на въображението му…

Двамата ахнаха едновременно. И подскочиха от потрес. Тя се обърна и започна да се спуска по дървото, но той вече беше разтворил прозореца и беше скочил на един клон, който се преви под тежестта му. Тя висеше като маймунка на ствола и той чуваше острото й дишане, чупенето на клонки и шума на листата, докато тя слизаше с истерична бързина. Намери опора за краката си, но когато клонът се счупи, се дръпна бързо и потърси друг. Спусна се след нея, като почти стъпваше върху главата й. Чу вика й. Погледът му я потърси — само че нея я нямаше.

— Сторм! — изкрещя той и се смрази, докато тя, сякаш в забавен каданс падаше през клоните. Сърцето му заседна в гърлото и започна да го задушава. Тя падна с тъп звук, очите й се затвориха, угасявайки синия огън и синия страх.

— Сторм! — извика той извън себе си. Забрави собствената си неумелост и тежестта си и забърза надолу, като повече се плъзгаше, отколкото стъпваше. Когато стигна на два метра от земята, той скочи на четири крака до проснатото й тяло.

Сърцето му бясно биеше. Вдигна я, взе лицето й в ръце — беше толкова студено.

— Сторм? Сторм? — Тя беше толкова безжизнена. Не искаше да я мърда, ако си беше счупила нещо; нежно допря показалеца си до гърлото й и усети бавния, но стабилен пулс.

— Слава богу!

Той я обкрачи, без да я докосва, взе лицето й в длани, но без да движи главата й.

— Сторм? Сторм? Събуди се, миличка. Събуди се, chere. Сторм?

Очите й се отвориха. Дори в полумрака той видя колко са разфокусирани.

— Добре ли си? — ахна той.

Тя успя да го погледне. Очите й се затвориха.

— Сторм!

Тя простена и пак погледна.

— Не мисля, че имам нещо счупено — каза накрая с треперещ глас.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той почти се удави в облекчението; но скоро го последва гняв.

— Какво правеше, за бога? — изрева той.

— Шпионирах — отговори тя с все така слаб глас.

Той се стресна, но не можа да сдържи усмивката си.

— Казах ти — промълви той и погъделичка с палец нежното й лице, — че трябва да ми предложиш нещо по-добро.

Сълзи замъглиха очите й.

— chere — дрезгаво каза той, — не плачи. — Избърса с палеца сълзите й. — Следващия път, когато искаш да знаеш къде отивам, моля те, просто ме попитай.

Погледите им се срещнаха. След миг тайнствено мълчание, тя каза:

— За пръв път те чувам да казваш моля.

Той се усмихна и стана от нея.

— Можеш ли да седнеш?

Тя кимна. Той се пресегна да й помогне, но тя простена и той веднага я положи пак по гръб.

— Не си добре — каза обвинително той.

— Брет! Брет! Какво става?

Сторм почувства, как мъжът й се сковава. Тя също се стресна и се надигна на лакти, за да види на кого говори той.

— Връщай се вътре, Одри. Трябва да взема каретата ти. Моля те, прати я.

— Да повикам ли лекар? Кой е това?

— Одри… — започна Брет със заповеднически глас.

Сторм седна, без да осъзнава какво прави и се втренчи в невероятно красивата, дребна жена, която държеше фенер, окъпана в светлините от къщата.

— Няма ли да ни запознаеш, Брет? — попита тя колкото можа по-хапливо, но с надигащо се в гърдите отчаяние. Не можеше да се сравнява с тази жена! Въобще!

— Влизай — казваше Брет със суров глас. — Веднага, Одри. Сторм, легни долу. — Гласът му омекна, когато той плъзна ръка зад гърба й и я положи по гръб. Сторм се подчини, но беше твърде късно; тя и жената се бяха видели и тя беше забелязала стреснатото разбиране у онази, когато бе чула Брет да я нарича по име. Започна да й се вие свят. Любовницата му беше миниатюрна и заоблена, и красива, и женствена, и нежна… всичко, което Сторм не беше.

— Да, Брет — отзова се меко Одри и покорно изчезна.

Сторм щеше да повърне. Надигна се отново и се сгърчи. След като свърши, забеляза, че Брет я държи и нежно я подкрепя. Прииска й се да се разридае. Желанието й нарасна, когато той започна да гали косата й.

— Недей — простена тя. Ръката му спря. Мина един безкраен миг. Сторм продължаваше да вижда красивата жена, докато се бореше с безсъзнанието. Брет заговори с мек, тих, разтревожен глас.

— Каретата е тук. — Той я вдигна с лекота и тя извърна лице към гърдите му. Отнесе я до екипажа и седна, като я залюля в скута си. Кой знае защо това я накара да загуби контрол върху себе си. Разплака се тихичко.

— Боли ли те? — веднага попита той и я прегърна с топлите си и сигурни ръце.

— Не — отвърна тя през сълзи. — Главата ме боли.

— Не плачи, моля те — прошепна той и я прегърна по-силно, така че тя усети биенето на сърцето му до гърдите си. Затвори очи и зарови лице в извивката на врата и рамото му.

— Защо плачеш, Сторм?

Тя поклати глава. Не можеше да говори. Нежността в гласа му само усилваше обърканите й чувства. Но чувстваше ръцете му, здрави, вдъхващи сигурност, и точно преди благословеният мрак да я погълне, й се стори, че той прошепна:

— Съжалявам, chere.

Час по-късно тя все още беше в безсъзнание.

Брет стоеше до нея и сърцето му се свиваше, докато гледаше бледото й лице, толкова спокойно, колкото никога не го бе виждал. Доктор Уинслоу я преглеждаше.

— Е? — попита Брет с треперещ глас. — Защо още не се е свестила? Ще се оправи ли?

— Успокой се, Брет, красивата ти съпруга е цяла.

— Какво означава това? — запита Брет.

— Няма счупени кости, но има сътресение. Тук има цицина като портокал.

— Това може да се окаже сериозно — каза Брет глухо.

— Не и ако една седмица лежи в пълно спокойствие. През следващите три дни я искам на легло. След това може да приема гости, но само за кратко. Никакво ходене, никакво яздене. Отделни спални. Много почивка.

Брет се намръщи, мислейки как ще държи Сторм неподвижна цяла седмица.

— Тя ще се бори със зъби и нокти — промърмори той.

— Никакъв бой — прибави Уинслоу. — Искам я напълно спокойна.

— Тя има най-ужасния характер на света.

Уинслоу се усмихна.

— Не го подкокоросвайте.

— Лесно ви е да го кажете — процеди Брет, гледайки припадналото момиче на леглото.

— Можете да й давате капки от лауданум за болките, ако се влошат — продължи лекарят.

— Какви болки?

— Ще я боли малко глава.

Брет пристъпи до леглото и поправи завивките, като я гледаше внимателно.

— Сигурен ли сте, че е само сътресение? Тя повърна.

— Само сътресение е — увери го Уинслоу. — Няма нужда да се тревожиш, Брет, сам виждам.

Докторът си тръгна и Брет седна до Сторм. Тя не помръдваше. Той взе ръката й. Беше топла и суха, напукана, а не копринена и мека. Държеше я, усещаше я, изучаваше я. Толкова беше странно да я вижда такава — изглеждаше млада и ранима. Отметна гъстата й коса от слепоочието и, без да мисли, се наведе и целуна оголената кожа. Прониза го щастлив гъдел.

Няма да го направя, помисли си той. Няма да анулирам брака ни и това е.

След като взе решение, се почувства несравнимо по-добре. Нямаше повече да размишлява върху това. Нито миг повече. Защото ако мислеше, щеше да се ядоса на себе си и да почне да се измъчва или отново да реши друго. Тя простена. Той погали косата й.

— Сторм, chere, спи. — Гласът му беше тих и мелодичен. — Шшшт, спи.

Миглите й трепнаха и очите й объркано се разтвориха.

— Ох.

— Боли ли те?

Тя преглътна.

— Главата.

— Искаш ли малко лауданум?

Тя затвори клепки за миг.

— Да, благодаря ти.

Брет приготви капките, без да става. Всичко беше на нощната масичка.

— Искаш ли да облечеш нощница или ще спиш така?

Тя се намръщи и въздъхна.

— Не ме интересува. — Гледаше го. Той се поусмихна, плъзна ръка зад гърба й и я повдигна. С другата ръка придържаше чашата до устните й. Тя отпи и той я остави.

— Не си ли ядосан?

Брет я погледна.

— Ще говорим за всичко след няколко дни — каза той. — Сторм, ако имаш нужда от нещо тази нощ, още лауданум или друго, ще бъда в съседната стая.

Очите й се присвиха.

— Защо?

— Защото там спя.

— Може да ме лъжеш — каза тя и се опита да вдигне брадичка, но още беше твърде слаба. За нейно удивление Брет не скочи разгневен, а само каза:

— Там ще спя.

— Можеш да се върнеш — прошепна тя, — при нея… Не се притеснявай за мен…

Брет усети наченки на гняв.

— Защо ме провокираш така?

— Много е красива — мърмореше тя, заспивайки.

Той се начумери. Нарочно ли го правеше? Приятно ли й беше да му се подиграва? Така ли беше? Никоя жена не му се беше подигравала досега, още повече пък така безсрамно. Но тя не приличаше на никоя друга жена. Беше напълно, абсолютно уникална.

Брет отиде в спалнята си, но остави междинната врата отворена. Не можа да спи. Три пъти става да провери всичко ли е наред с нея и всеки път тя мирно спеше.

Сторм въздъхна. Мирисът на кленов сироп проникна в ноздрите й. Палачинки, помисли си тя. Мама прави най-хубавите палачинки… Вслуша се за гласовете на братята си, поне на Рейт, най-шумния, никога не млъкващ или по-дълбокия глас на Ник, веселия тон на баща й, дрънченето на съдове, стъпки. Ароматът се засили и Сторм разбра, че се е успала. Беше време за ставане, беше пропуснала утринните си задължения. Не я интересуваше, не и днес; чувстваше се прекрасно, топло, сигурно, обичана… Протегна се, изпъшка, изпъна се пак и отвори очи.

За миг ужасно се обърка, когато пред очите си видя тъмното, красиво лице на мъжа, който стоеше с поднос край леглото й.

Реалността и ужасното, изтощително разочарование се стовариха с цялата си тежест върху нея. Не си беше у дома. Беше тук, омъжена за този човек. Този човек, който не я харесваше и си имаше красива любовница. Брет.

— Добро утро — каза той с усмивка. Когато погледът му лениво се спря върху лицето й, Сторм осъзна, че е изритала завивките, така че се пресегна и ги придърпа нагоре, след което седна. Погледна към подноса в ръцете му.

— Гладни ли сме? Донесох ти закуска. — Той пак се усмихна. Сърцето й подскочи и нещо течно и топло се плъзна по цялото й тяло.

— Умираме от глад — отвърна тя, като го гледаше с недоверие.

Той внимателно остави таблата на леглото.

— Защо ме гледаш така? Добре ли спа?

— Като мъртвец — промърмори тя и отмести очи. Защо я гледаше, сякаш се опитваше да проникне в душата й? Защо въобще беше тук?

Брет се подсмихна.

— Нашият готвач прави най-хубавите палачинки в града.

— Миришат страхотно — каза тя и започна да яде. Забеляза, че той я гледа и й се прииска да беше имала възможност да си измие лицето и да си среши косата, която сигурно приличаше на свраче гнездо. Пак го погледна и видя, че още я гледа, седнал до коленете й.

— Странно ли изглеждам?

— Какво?

— Зяпаш ме.

Той се усмихна бавно и лениво.

— Не е необичайно за мъжете да зяпат красивите жени.

Тя почервеня.

— Брет. — Това беше протест.

— Наяж се.

Тя пак се върна към палачинките, но вече беше напълно объркана. Защо му трябваше да казва нещо толкова невярно? Какво целеше, защо я обезоръжаваше още преди да я е подбрал за вчерашното бягство?

Дали се беше върнал при нея вчера?

— Как се чувстваш днес? — попита той, когато тя привърши. Сторм си пийна кафе.

— Страхотно. — Пое си дъх. — Е добре, хайде да свършим с това.

— Моля?

Тя вдигна отбранително глава.

— Знам защо си тук.

— О? — Той вдигна вежда по своя си вбесяващ начин.

За да ме разстроиш.

Той се усмихна.

— Ти обичаш да се караш, това ще да е!

— Само когато ти си ми насреща.

Той се намръщи.

— Донесох ти закуска и това е единствената причина, поради която съм тук. Е, и за да видя как си днес.

Тя потърси нещо в очите му.

И Бетси можеше да ми донесе да ям.

— Повечето жени биха умрели от удоволствие, ако съпрузите им носеха закуската в леглото.

— Не и тази жена.

— Ти си най-невероятната жена, която съм срещал — мрачно промърмори той.

— Не желая милостиви изказвания, най-малко пък от тебе.

— Сторм, хайде да се държим човешки, а? Защо все ме плюеш?

— Плюя ли те? — Тя отхвърли завивките и преметна дългите си, полуголи крака през ръба на леглото. Брет ги хвана, преди да допрат пода. Големите му ръце бяха много, много топли.

— Трябва да стоиш в леглото три дни.

— Моля?

— Пълна почивка в леглото за три дни, Сторм. И си под домашен арест до края на седмицата. Имаш сътресение.

Тя го зяпна.

— Наказваш ме, че те шпионирах!

Той рязко стана, отвратен.

— Не ставай глупава. Така нареди доктор Уинслоу и ти ще спазиш заповедите му.

— Чувствам се чудесно.

— Ще стоиш в леглото.

— Мога ли да използвам нощното гърне?

— Разбира се — каза той, без да се помръдне.

Тя се облегна на възглавниците.

— Имаш ли или нямаш да ми кажеш нещо за вчера? Едва забележима усмивка изви ъгълчетата на устата му.

— Да, всъщност да. Следващия път, когато поискаш да разбереш къде отивам, ще те помоля да ме попиташ.

— Би трябвало да ми кажеш, че не е моя работа — мрачно каза Сторм.

— Може би — отвърна Брет. — По дяволите, Сторм! Можеше да си счупиш врата!

— Де да бях — каза тя, като гледаше в стената зад него.

Той стисна зъби.

— Толкова съм лош, така ли? Знаеш ли, че всяка една жена в този град би убивала да бъде на твое място?

— Аз не съм всяка жена, ако не си забелязал — изфуча тя. — И бих убивала за да не съм, където съм.

Втренчиха се яростно един в друг. Лошото настроение на Брет хвърляше сянка върху лицето му.

— Значи не отстъпваш, а?

Тя не отговори. Брет се обърна към вратата.

— Ще те навестя на вечеря. — Той я погледна строго. — Ако разбера, че си ставала… — Той спря. — Виж, обещай ми, моля те, че ще се подчиниш на нарежданията на доктора.

Тя се замисли.

— Сторм, синьо-черна ще те направя от бой, като се оправиш, ако не внимаваш!

— Добре — каза тя спокойно.

Той трясна вратата след себе си.

В мига, в който той излезе; тя почувства задушаваща депресия. Той всъщност се бе държал мило с нея, докато тя не бе започнала да се заяжда. Но защо? Защо такава промяна? След това в главата й нахлуха спомените за миналата нощ в пълния им ужас и тя спря да се вълнува, че е била груба и неучтива. Лицето на червенокосата жена, на Одри, й причиняваше болка. Толкова дребничка. Толкова гадно красива. Приплака й се. Но вместо това почувства остър спазъм в главата, така че легна назад, затвори очи и се опита да не мисли. Беше невъзможно. Образът на Брет не я напускаше, тъмен и мрачно красив, настоятелен и неусмихнат. Въображението й започна да си играе с нея: видя Одри, крехка и деликатна, в обятията на Брет, който диво я целуваше. Сторм простена.

И все пак денят не се оказа така безкраен, както очакваше. След сутрешната баня тя заспа и спа до късния следобед. Хапна малко за обяд, почете от „Илюстровани новости“, най-популярния вестник в града.

— Сторм?

Тя осъзна, че навън вече се е стъмнило и че пак е заспала. Гласът на Брет я погъделичка, мек, колебаещ се, сякаш той не беше сигурен дали трябва да я буди. Тя го чу да казва:

— Остави го тук, Бетси. Сигурно ще е гладна, когато се събуди.

— Да, сър.

— Цял ден ли беше в леглото?

— Спа през повечето време, сър, горкото момиче.

Последва тишина, после Сторм чу стъпки и затваряща се врата. Подуши бифтек. Отвори очи, очаквайки да бъде сама. Но не беше. Брет седеше, небрежно разкрачен в едно кресло, обут в тесни бричове за езда, лъскави ботуши до коленете и свободна ленена риза. Косата му беше разрешена и докато гледаше през прозореца, предоставяше на Сторм съвършения си профил. Тя го погледа разсеяно, като започна с класическия, изваян профил. После отклони очи и се усети, че оглежда краката му. Беше ги виждала обути в мека кожа само веднъж и то за кратко. Не като сега, когато незабелязано можеше да зяпа. Бедрата му бяха твърди и мускулести и изглеждаха достатъчно мощни да я пречупят на две — ако попаднеше помежду им. Пазеше ярък спомен от първия път, когато се бяха целували на плажа, за твърдата му и настоятелна уста, за мъжката му коравина, притисната жадно в корема й. Погледът й несъзнателно последва посоката на мислите й. Сега там нямаше твърда, тръпнеща подутина, само едно загатнато хълмче…

Тя преглътна, усещайки галопа на сърцето си, и отново погледна лицето му. Ахна и се оцвети във всички оттенъци на червеното, защото той я гледаше, заинтригуван и развеселен. Искаше да умре. По-добре смърт отколкото да я заловят, че го гледа така безсрамно.

— Будна си — каза той.

— Да.

— Не исках да те събудя.

— Няма нищо.

— Мислех да стоя при теб, докато вечеряш.

— Чудесно — машинално отвърна тя, неспособна да го погледне право в очите.

— Да ядеш сам е… — Той се поколеба. — Самотно.

Тя го погледна. Не можеше да си го представи самотен, но пък и не можеше да си го представи мъртво пиян. Или като малко момче, продадено от майка си…

Той се усмихна широко. Тя се хвана, че му се усмихва в отговор. Постави таблата на скута й и отхлупи ястията. Сторм не беше много гладна, не и след като цял ден беше спала. Почовърка в яденето.

— Зле ли ти е?

— Не, добре съм.

Той я подкачи:

— Винаги ядеш като кон.

Тя се почуди дали да се обиди.

— Спах през целия ден.

— Знам, Бетси ми каза.

Тя знаеше, че той знае. Тъкмо щеше да отмести подноса, когато видя някаква увита кутийка отгоре му.

— Какво е това?

Той се подсмихна. Тя му хвърли един поглед, но разкъса хартията. Беше кутийка с шоколадови бонбони. Тя обичаше шоколад. Той беше рядкост, децата го ядяха най-много веднъж в годината и тя направо се разтопи от удоволствие.

— Само бонбони — каза той, но се усмихваше.

— Обичам шоколад, а никога не мога да си намеря. Благодаря ти!

Тя засия и хвърли едно бонбонче в устата си.

— Искаш ли?

— Не, мерси — каза той. — Хубави ли са?

— Много — усмихна се тя отново.

— Такова просто нещо — промърмори той и поклати зачудено глава. — Да поседя ли при теб за малко?

Тя се поколеба. Искаше да каже да, изненадана, че желае присъствието му, но твърде горда, за да го признае. Кимна.

Той започна да й разказва местните новини и клюки. Сам Хендерсън, пришълец от Ню Йорк, бе инвестирал в хиляда акра северно от града за лозе. Общото мнение било, че е луд. Продадена била фирмата Потърс Импориъм, но неизвестно на кого. А миналата нощ имало голям бой в някакъв салон със съмнителна репутация, в края на който двама мъже се оказали мъртви, а петима — сериозно наранени. Барбара Уоткинс чакала дете, Лиан Сейнт Клер била ухажвана от Джеймс Брадфорд, утре имало парти у Денофови, но, разбира се, те не можели да идат. Бил се отбил у Пол и му казал за злополуката и Пол щял да дойде в момента, когато това е възможно, тоест след два дни.

— Казал си му? — ахна ужасена Сторм.

— Казах му, че си паднала от коня.

Тя го погледна, като че ли беше луд.

— Отидох и у Грант и му казах същото — и двамата ме гледаха както ти сега. Както и да е, не е тяхна работа, че падна от дърво.

— Искаш да кажеш, от дървото на любовницата ти.

— Да.

Сговорът помежду им изчезна за миг и на негово място се настани остро напрежение. Сторм имаше чувството, че Брет чака извинението й. Щеше да се извини — когато адът замръзнеше. Накрая той стана.

— Изморявам те.

— Можеш да идеш у Денофови без мен.

— Предпочитам да не ходя. — Той спря на вратата. — Ще се видим утре сутринта.

— Приятно прекарване. — Тя не беше планирала значението или тона на забележката, но той спря и се обърна към нея.

— Какво означава това? — Мислеше, че е разбрал. Никога преди не беше чувал такова грухтене от жена, но когато я погледна, изражението й беше ангелско. С изключение на искрящите сапфирени очи.

— Означава да си прекараш добре — каза тя небрежно, но се изчерви.

— Какво точно значи, по дяволите?

Тя вирна брадичка.

— Значи, че знам точно къде отиваш.

— О, така ли? — Гласът му беше леден.

— Да.

— Та осветли ме тогава накъде съм тръгнал — рязко я изкомандва той.

— У нея.

Мускулите на лицето му се свиха.

— Но не ми пука — радвам се. Само да ме оставяш на мира.

Той преброи до десет, след това до двайсет.

— За твое сведение — бавно каза той, — отивам долу в кабинета си да прочета вестниците, които оставих за сега — защото изгубих цял час да ти донеса закуска тази сутрин. — Очите му бяха като черни огньове. За миг тя не намери какво да каже, но той продължи, напълно изгубил дълго контролираното си самообладание:

— Защо, Сторм? Защо всеки път ме докарваш до ръба? Защо въобще я споменаваш? Защо рушиш разбирателството, което тъкмо се зароди помежду ни?

— О? Значи, ако не я споменавам, тя ще изчезне?

— Това ли искаш?

— Не! — изкрещя тя. Лъжеше и го знаеше. — Аз те пращам при нея! Върви! Върви да спиш с нея — не ми пука!

Брет стоеше неподвижен със стиснати юмруци.

— Може би това е проклетият проблем.

Тя се разплака.

— Просто се махай — само ме остави на мира!

— С удоволствие — каза той и тръшна вратата.