Бренда Джойс
Огнена стихия (3)

2

Брет не забрави необикновеното момиче, след като напусна дома на Пол Латгдън. Но тъй като нощта беше млада, той се прибра при любовницата си, заведе я на вечеря с шампанско в ресторант „Л’Етоал“, а след това обратно в апартамента й за интимно тържество по случай рождения ден. Но през цялата вечер той запази спомена за една облечена в бричове девойка с огромни сини очи.

На следващата сутрин той се срещна с Грант и двамата отидоха заедно до Ринкън Хил. В главата му се беше запечатал като на картина образът на младата дама на име Сторм^[1]. През тялото му пробяга мигновена, страстна тръпка. Никога не беше виждал толкова необичайно и в същото време величествено създание. Ако той й беше баща, никога не би й позволил да се обвие цялата в кожи, които не оставяха нищо за мъжкото въображение. Никога не беше виждал тъй съвършено женско тяло. Беше висока, може би метър и осемдесет в ботуши. Краката й бяха дълги и силни, но чувствено заоблени — крака, създадени да се обвиват около мъжки кръст, докато го притеглят към себе си… Кръстът й беше тънък, рязко контрастиращ с изненадващо широките рамене. Гърдите й бяха големи и налети и опъваха тънката й риза.

А как ходеше само. Никога преди не беше виждал жена да се движи така. Сякаш можеше да се впусне в бяг така леко и бързо, сякаш това бе естественото й състояние, сякаш ей сега щеше да заподскача от скала на скала като голяма котка.

Помнеше лицето й до най-малката подробност. А очите й — наситено тъмносиньо, цвета на здрачните сапфири, почти виолетов. Знаеше, че иска да легне с нея. Разбира се, това беше извън всяко съмнение. Не беше готов за брак, още не, а и да беше, подобна тексаска селяндурка едва ли беше идеалът му за съпруга. Когато се оженеше, то щеше да бъде за жена с неоспорим произход — може би от някое бостънско семейство със синя кръв. Жена, която умее да посреща целия елит, който той щеше да събере в новата си къща. Жена, която щеше да укрепи авторитета и репутацията му.

— Много си замислен тази сутрин — отбеляза Грант, отмятайки една тъмна къдрица от кестенявите си очи. Също като Брет, той се беше изградил сам и имаше разнообразни интереси. Също като Брет, той беше дошъл в Калифорния да изтръгне богатството от недрата на златоносните й полета, но вместо това го бе спечелил с тежък труд, подпомаган единствено от своя късмет.

Брет се поусмихна.

— Мислех за онази малка мъжкарана, Сторм.

— Каква красавица, а — каза Грант с възхищение. — А и не е много малка.

Брет се засмя.

— Не, не много.

— Никога преди не е напускала Западен Тексас.

— Откъде знаеш?

Сега беше ред на Грант да се усмихне.

— От известно време знам всичко за госпожица Сторм Браг. Пол е убедил Марси да я вземе под крилото си и да й помогне да се превърне в елегантна дама. Марси знае за Сторм повече от всеки друг, с изключение на семейството й, и се кани да се прави на добрата кака в следващите няколко месеца.

Брет се подсмихна. Тъкмо в стила на Марси беше да се въодушевява от подобен безумен проект да превърнат една дива тексаска котка в префинена лейди. Сърцето на Марси беше твърде голямо — бог да я благослови. Ако не беше омъжена за Грант, би могла да му стане прекрасна съпруга, красива и съчувстваща. Ако не беше омъжена за добрия му приятел, Брет вероятно би се влюбил в нея. Тя беше една от малкото му познати жени, която беше едновременно дама, чувствителна и отговорна, и в никакъв случай фригидна. Просто рядкост.

— Да опитомиш Сторм едва ли е лесна работа — забеляза Брет, докато минаваха през кованата желязна порта.

— Марси е гениална в това отношение — обърна му внимание Грант.

Брет се разсмя.

— Тя наистина има упоритостта на шотландски териер — съгласи се той. — Значи Сторм никога не е напускала Западен Тексас? Чудя се как ли би изглеждала в бална рокля. — Усмивката му се разшири при тази мисъл. Или по-добре, как ли щеше да изглежда гола?

— Възнамеряваш ли да я ухажваш?

Брет се изкикоти.

— В името на ада, не! Не съм готов психически за съпруга.

— Лошо. Видя ли името си във вестника оня ден? На втора страница, в статията за разширеното корабоплаване.

— Видях — процеди той с кисела физиономия.

Грант се ухили и цитира:

— „Брет Д’Аршан, един от най-достойните граждани на Сан Франциско, както и един от най-желаните ергени.“

— Както вече казах, не съм готов.

— Но направо влуди младите дами — подразни го Грант, — като построи оная дивотия на улица Фолсъм само за себе си…

Брет светна.

— Онази „дивотия“ е връх на добрия вкус и на изискаността.

Грант, смеейки се, последва иконома на Пол, Барт, в къщата. Пол ги посрещна в трапезарията. На дългата маса можеха да се поберат сигурно петдесет човека, но тримата мъже се скупчиха в единия й край и се заеха да пият кафе, да се подкрепят с омлети и картофени палачинки и да обсъждат дали да подпишат няколко нови договора с корабната компания, или да оставят това за по-късно. Брет беше за отлагане на сделките и скоро и останалите го подкрепиха. Тримата не бяха натрупали богатството си без известен риск. В момента Брет се чувстваше леко притеснен финансово. „Дивотията“, както се беше изразил Грант, се беше оказала твърде скъпо капиталовложение, което го бе натоварило.

Брет бутна настрана чинията си, облегна се назад и попита с безразличен тон:

— А къде са гостите ти?

Пол пое нова чаша кафе от прислужницата.

— Навън са, яздят. Сторм искаше да види океана и баща й реши да я заведе. Утре той си тръгва.

— Казваш, че е собственик на ранчо? — попита Брет.

— Да, на първо място тексаски собственик на ранчо!

Брет се изненада. Беше чувал какво ли не за онази безстрашна девойка. И все пак беше разочарован. Искаше му се да види Сторм в друга светлина.

— Марси ще намине днес следобед, Пол — вметна Грант. — Май трябва да ти кажа.

— Хубаво. Може би веднага ще може да заведе Сторм на шивачка. Тя няма никакви дрехи. Истински срам.

Брет вдигна чашата си в мълчаливо съгласие. Точно в този момент се чу глас и разкошният, чист смях на Сторм прокънтя някъде наблизо. Брет погледна към вратата с внезапен интерес и видя Дерек Браг. Зад гърба му се появи и дъщеря му.

Брет беше забравил колко е впечатляваща.

— Как беше ездата? — попита Пол и тримата станаха.

— Просто чудесно! — отвърна Сторм. — Видяхме океана. Никога не съм виждала толкова много вода на едно място. А плажовете са толкова красиви. Много ми е неприятно да го кажа, но са по-красиви от нашето крайбрежие.

Дерек се засмя.

— Какво е това? Моята малка тексаска губи патриотизма си?

Тя се ухили и прие стола, който й подаваше Грант. Дерек седна до нея и тя се оказа срещу тъмния, магнетичен поглед на Брет Д’Аршан. За един безкраен миг той плени нейния. Сторм забрави за всичко и всеки в стаята. Чувстваше, че е невъзможно да отклони поглед от този мъж, че е безпомощна да се откъсне от властното му привличане. Сърцето й заби по-силно.

Грант й говореше нещо.

Сторм се изчерви и отмести очи от Брет.

— Прощавай, не те чух.

Грант се засмя.

— Знам, че той е по-хубав от мен, но все пак съм дълбоко наранен!

Лицето на Сторм пламна. Слава богу, прислужницата ги прекъсна, за да я попита дали иска закуска.

— Да, моля — извика тя с бясно пулсиращо сърце. Господи, как се бе изложила! Как беше могла да го зяпа така?!

— Жена ми Марси ще дойде днес следобед да те посети — продължи Грант.

Сторм се вцепени.

— Защо?

— За да ти каже добре дошла в града.

— Ще я харесаш, Сторм — добави Пол. — Тя е само няколко години по-голяма от теб. Надявам се, че ще станете добри приятелки.

Сторм се усмихна едва-едва.

— Днес тя ще те заведе при шивачката — каза Пол с надеждата да я зарадва. Сторм се уплаши.

— Днес ли?

— Ти наистина имаш нужда от дрехи — отбеляза Пол.

Сторм наведе очи към чинията си. Ето че се започваше.

— Татко заминава утре — каза твърдо тя — и предпочитам да изчакам, докато той си иде.

— Не се притеснявай — каза й Дерек, галейки ръката й.

— Щом като следобедът ти ще е зает, ще замина още днес.

Беше ужасена.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш? — попита Пол. — Поне за няколко дни?

Да знаеш, че имам не само ранчо, което трябва да наглеждам — каза Дерек, — но и най-красивата и любяща жена в света, която ме очаква. — Той се ухили. — Може да приличам на пълен глупак, но тя дяволски ми липсва.

— Тате, моля ти се, не тръгвай днес — прошепна настоятелно Сторм, извръщайки поразително сините си очи към него.

— Наистина трябва да си ходя, миличка — каза нежно той. — Горе главата, Сторм. След няколко седмици така ще се забавляваш, че дори няма да искаш да се връщаш у дома. — Но изведнъж изражението му се промени и той прибави: — Но ще го направиш.

Сторм вече не беше гладна. Татко й си тръгваше днес! По дяволите тази Марси Фърлейн с дружелюбието й, по дяволите всички, дето го караха да си тръгне! Тя гледаше втренчено в чинията си, но не виждаше яйцата. Беше в паника. Тя, която беше побеждавала команчи, която сам самичка се беше изправяла срещу мечка гризли, която беше нападана от бандити. Тогава не се беше изплашила, а сега се страхуваше. През целия си живот се бе намирала под сигурната закрила на семейството си. Въпреки че Дерек понякога бе заминавал понякога по работа, майка й и братята й винаги бяха до нея. Никога не се беше делила от семейството си.

Взрян в нея през масата, Брет я съжали. Тя наистина беше само едно дете. Бе толкова ясно, че не иска да остава в Сан Франциско, нито да се дели от баща си. Тя бе диво, красиво дете. Почти жена.

— Скъпа, имам чудесни новини за теб — каза Пол. Сторм успя да вдигне очи към него, опитвайки се да скрие отчаянието си.

— Семейство Фърлейн ще правят малко соаре в петък в твоя чест.

— Какво?! — хлъцна тя.

— За да те представят на някои от младите хора в града, както и на някои ергени.

Тя не можеше да повярва. Петък — след само пет дни! Мили боже! Трябваше да се събира с елегантни мъже и жени — не можеше да го направи!

— Много мило от ваша страна — усмихна се Дерек на Грант, пронизвайки дъщеря си с твърд, нетърпящ компромиси поглед.

— За нас е удоволствие — отвърна Грант.

— Да, благодаря ви — едва процеди Сторм и стана. — Извинете ме, моля. — Обърна се и изхвърча от стаята.

Четиримата мъже се загледаха след нея, Пол и Грант с изненада, Брет с изненада и възхищение от извивките на тялото й, а Дерек с разбиране. Той се извърна към Грант.

— Моля да я извините — каза той меко. — Но истината е, че тя никога не е попадала в такава ситуация и е изнервена. Моя грешка. Възпитал съм я с братята й като момче. Май не знае, че вече е жена. Тя се чувства като у дома си на седлото, но не и в изисканите салони.

— Всичко е наред — каза Грант. — Разбирам прекрасно.

Сторм си беше донесла един хубав костюм, който Миранда беше преправила в последния момент, тъй като бе твърде тесен в раменете и гърдите. Беше костюм за пътуване от кафяв шевиот, състоящ се от късо елече, обшито с черна дантела, и подходяща пола. Под елека Сторм носеше бяла риза с волани и висока яка. Слагаше също така единствената си долна риза, кюлоти и две фусти. В този вид се чувстваше странно и неудобно, но баща й бе настоял тя да се появи така пред Марси.

Бе опитала няколко пъти да го убеди да се върнат заедно у дома, но Дерек беше останал непоколебим. Тя разбра, че този път няма да стане нейното. И ето че той си беше заминал. Ей така, изоставяйки я на тези чужди хора… Сторм се загледа през прозореца на салона.

По пътеката се задаваше елегантен екипаж, теглен от красива златиста кобила и управляван от единствената пътничка, вероятно Марси Фърлейн. Когато каретата наближи парадния вход, Сторм се извърна. Тя бе сама в къщата с изключение на прислугата, тъй като Пол беше отишъл в кабинета си в банката, която притежаваше.

Сторм стърчеше нервно в един ъгъл на салона, когато икономът обяви пристигането на Марси. Тя премина покрай него като вихрушка — красива жена с кестенява коса и синьозелени очи, по-ниска от Сторм, пищна и великолепна. Беше облечена в синя рокля, която се стори на момичето твърде скандално изрязана в деколтето. Бели дантелени ръкавици покриваха ръцете й, а на главата й бе кацнала под дързък ъгъл кокетна шапчица. Тя се движеше с неукротима енергия.

— А ти трябва да си Сторм. От месеци чакам да те срещна, още откакто Пол ми каза за пристигането ти.

Поздравът й изглеждаше искрен. Лицето на Марси беше идеално сърцевидно, устните й — пълни и червени, а тенът на кожата й — подобен на млечнобелите цветове на магнолията. До нея Сторм се чувстваше отвратително грозна. Марси сияеше и топло стискаше ръката й. Сторм успя да се усмихне.

— Е, как ти харесва Сан Франциско? — попита Марси.

— Хубав е — едва промълви момичето.

— Дами, ще желаете ли нещо освежително? — попита икономът.

Сторм се обърка. Марси отвърна бързо:

— Не, благодаря, Барт. Сторм и аз сме заети. Ще я водя у мадам Ламот, а после ще я разведа из прекрасния ни град. Денят е чудесен! Идеален за разходка с карета.

Ако Марси забелязваше, че Сторм е необичайно тиха, то тя не го показваше. Преди Сторм да усети какво става, двете вече седяха във файтончето и обикаляха из града. Марси й сочеше забележителностите и изнасяше кратка историческа лекция.

— Виждаш ли тази сграда? Тухлената с готическите статуи. Горяла е петнайсет пъти през последните осем години. А онази къща виждаш ли я? Там живее семейство Сейнт Клер. Той се занимава с издателски бизнес. Тя пък е най-голямата клюкарка в града — заедно с дъщеря си Лиан. Не се притеснявай. Ще ги срещнеш много скоро. А това е „Миньорското момиче“. Брет Д’Аршан притежаваше този хотел. Така започна кариерата си. Ти си се запознала вчера с него, нали? О! Ето го и моят шурей. Рандолф! Рандолф!

Сторм гледаше „Миньорското момиче“ с интерес. Беше типичен салон за забавления, а при вида на мъжете в ризи и дънки тя прецени, че клиентелата се състои от работници. Един от прозорците беше счупен. Стените се нуждаеха от нова боя, и то отчаяно, а в табелата липсваха букви. Какво гнусно място, помисли тя със сериозно изражение на лицето.

— Сторм, това е Рандолф Фърлейн. Рандолф, Сторм Браг, братовчедката на Пол от Тексас.

Сторм вдигна поглед към по-младото копие на Грант, което се различаваше от него само по златистия цвят на косата си. Гледаше я с милата усмивка на Грант. Тя му се усмихна в отговор.

— Здрасти.

— Удоволствието е изцяло мое — промълви Рандолф, приседнал нехайно върху кафявия си жребец. — Надявам се, получили сте подобаващо посрещане, госпожице Браг.

— Да.

— С нетърпение очаквам петъчната вечер — каза той.

Сторм кимна, сконфузена. Той явно искаше да каже, че няма търпение да се срещнат отново.

— Аз също — отвърна му тя. Това като че ли беше най-неангажиращият отговор.

Очите му светнаха от удоволствие.

— Значи дотогава! Освен, разбира се, ако не желаете да пояздите с мен някой път преди това?

Сторм се стресна, но тъй като обичаше да язди, му отвърна с искрен ентусиазъм:

— О, да, с удоволствие. Демон има нужда от ежедневно раздвижване или заплашва да затлъстее.

— Демон значи е вашият кон?

Тя кимна гордо.

— Отгледала съм го от парче месо.

— Е, тогава незабавно ще попитам Пол дали мога да ви посетя. — Той се усмихна широко, кимна на Марси и отмина. Марси се ухили.

— Ранди е чудесен млад мъж. Ухажва те.

Сторм я погледна, смутена.

— Как така?

Марси забеляза неразбирането на лицето й.

— Той мисли, че си хубава, и е прав.

Сторм се изчерви.

— Това е смешно. Той просто беше учтив.

Марси я огледа.

— Не си ли имала ухажори в Тексас, Сторм?

Тя поклати глава.

— Аз съм само на седемнайсет.

Тя не осъзнава хубостта си, помисли Марси очарована. Нито пък разбира мъжете!

— Каза, че Брет е притежавал „Миньорското момиче“ — смени темата Сторм.

Марси подкара конете, стараейки се да избегне другите карети и пешеходците. Тя хвърли поглед към момичето, което изглеждаше невинно и естествено любопитно.

— Точно така.

— Но… Това не изглежда възможно.

— Защо? Защото Брет е такъв джентълмен? — Марси се разсмя. — Всички започваме отнякъде, мила. Освен това Брет беше само на двайсет и една, когато купи дела си в този хотел, най-вече с парите от златото, което бе намерил, въпреки че му трябваха и няколко ръце от покера.

— Той комарджия ли е?

— Той е собственик на салони за забавления, хотелиер, ресторантьор и собственик на земя — освен другите неща. — Марси отново погледна към Сторм. Момичето показваше доста голям интерес към Брет. Започна да обмисля възможността, но подобна двойка й се стори невъзможна. Първо, Брет беше ужасен женкар, а и така рафиниран. Пък и харесваше красиви, елегантни жени. Не, не ги виждаше заедно. Но… и по-странни неща се бяха случвали.

— Значи той все още е собственик на онази игрална зала?

— Не, той първо откупи дела на партньора си, после продаде всичко и купи „Златната дама“, която е един от най-елегантните салони в града. О, Брет ще се разстрои, ако ме чуе. Най-елегантният — коригира се тя.

— Прилича на комарджия — промърмори Сторм. — Сигурно и ден не е работил честно през живота си.

— Това не е вярно — каза остро Марси.

Сторм извърна очи, но не отстъпи от думите си.

Салонът на мадам Ламот беше в другата част на града, близо до района на банките между улица Маркет и Ембаркадеро. Марси спря конете и елегантно слезе; Сторм вдигна полите си до коленете и скочи на земята. Марси я зяпна шокирана. Един мъж се разсмя зад тях. Двете се обърнаха и видяха Брет върху величествен сив жребец, очевидно породист.

— Дами — промълви той, все още подсмихвайки се.

Сторм пламна, осъзнавайки, че е направила грешка, но въобще и не беше помислила какво прави. Цял живот беше скачала от конете и каретите.

— Добър ден, Брет — топло каза Марси. — Накъде си?

— Към банката. — Той се ухили. — Накъде другаде? — Очите му се плъзнаха към Сторм. Костюмът й бе ужасен, но нищо не можеше да прикрие поразителната й външност. При вида на поруменелите й бузи усмивката му се разшири. След това забеляза как косата й прелива в различни оттенъци на светло и тъмно злато под слънчевите лъчи. Все още беше с онази дебела плитка, която се спускаше по гърба й.

— По магазините, а? — попита той.

— Точно така — отвърна Марси.

— Нуждаете ли се от помощ? — Погледът му не се отместваше от Сторм. Тя също не можеше да отклони очи от този топъл, приласкаващ поглед. Марси се намеси.

— Хайде, Брет, не бъди такъв навлек.

Брет докосна ръба на черния си цилиндър с два пръста и отново погледна към Сторм. След това се обърна и отмина, яздейки така, сякаш се беше родил на седлото.

— Сторм… — каза Марси, без да е сигурна как да започне.

— Не помислих — бързо отвърна Сторм, разбирайки какво иска да каже другата жена.

— Другия път гледай мен. Една дама трябва да се движи грациозно, бавно и освободено.

Сторм бе ужасно притеснена от факта, че онзи комарджия я беше видял да скача от каретата.

— Марси, да ти кажа правичката, хич не ми се ще да бъда дама, не искам и тези дрехи. Искам просто да се върна у дома, в Тексас.

Марси я загледа за момент, след което сложи нежно ръка на рамото й. Двете тръгнаха към магазина.

— Е, или ще се цупиш в продължение на шест месеца, или ще се възползваш от тази великолепна възможност!

Сторм я слушаше с половин ухо. Магазинът за дрехи на мадам Ламот бе най-големият, който някога беше виждала. Имаше изложени готови модели за продажба. Няколко жени разглеждаха разнообразния асортимент. И аксесоари — шапки, ръкавици, шалове, пантофки, бонета, игли за шапка, дантелени ленти, панделки… Сторм никога не беше съзирала нещо подобно. Ниска, набита жена, облечена в небесносин муселин, притича към тях.

— Мадам Фърлейн! Толкова се радвам да ви видя!

— Мадам Ламот, искам да се запознаете с братовчедката на Пол Лангдън, Сторм Браг. Тя ще има нужда от пълен гардероб възможно най-скоро. Но първо ще купим няколко готови рокли. Надявам се, че ако се нуждаят от поправки, те ще могат да се свършат днес?

— Certairiement!^[2] — Дребната дама сияеше, оглеждайки фигурата на Сторм с бързо, набито око. — Мадмоазел е толкова висока. Всичко готово ще й бъде твърде късо.

Марси не беше помислила за това. Замислено разгледа девойката, която се изчерви притеснено заради омразното описание, „висока“.

— Не се притеснявай — каза успокояващо Марси. — Все ще се намери нещо подходящо.

— Да, да, може би един или два костюма. Елате. Ще ви взема мярка.

Сторм се видя съблечена по риза и кюлоти да позволява да измерват тялото й надлъж и нашир. Марси се щураше наоколо, изливайки безконечни описания за това, което иска за Сторм.

— С твоят свеж тен, мила — говореше тя, — ти трябва да носиш ярки цветове. Никакви пастели!

Сторм слушаше, но не разбираше за какво говореха. Уморяваше се все повече и повече, затова седна да почака, докато мадам Ламот и Марси разглеждаха стотици видове коприна, тафта, муселин и кадифе, избираха модели, кройки и стилове. Марси винаги питаше за мнението на Сторм. Тя винаги казваше да, защото се чувстваше безпомощна и объркана.

— Във всички случаи трябва да вземем балната рокля от кралскосиня тафта преди по-следващия петък — обяви Марси. — И всичко към нея.

Мадам Ламот кимна.

— О, oui Мадмоазел ще ходи на годишния бал у семейство Сейнт Клер, non?

— Да — потвърди Марси.

Сторм се ужаси. След пет дни беше на соаре. След две седмици на бал!? Тя не умееше да танцува и проклета да беше, ако го направеше! Щеше да си счупи крака само ако се опиташе да ходи в тези миниатюрни пантофки с високи токове.

— Ще може ли да вземем черешовата коприна в петък сутринта?

— За вас, мадам, разбира се — отвърна мадам Ламот. Марси знаеше, че жената ще вземе двойно за денонощната работа на шивачките си.

Стегнаха Сторм в корсет. Никога, ама никога не бе носила такова нещо.

— Не мога да дишам — изхриптя тя.

— Въпреки, че мадмоазел е висока, кръстът й е тънък — четиридесет и осем сантиметра — каза мадам Ламот.

— Ще припадна — изкрещя Сторм. На челото й изби пот.

— Сторм, дамите носят корсет. Ще свикнеш. Разхлабете връзките, мадам.

Облякоха я в рокля от смарагдовозелена коприна на тънки розови и кремави райета. Погледна надолу и видя гърдите си, златисти като цялото й тяло, защото цял живот беше плувала и се беше пекла на слънце. И мадам Ламот, и Марси бяха изумени от цялостния й бронзов тен, а Марси прояви достатъчно смелост да я попита откъде го има. Сторм й каза истината невинно, забелязвайки шокираните им погледи.

— Твърде дълбоко е — каза момичето с потрес.

— Въобще не е дълбоко — възрази Марси, хвърляйки поглед към стреснатото лице на девойката. Изсумтя, преценявайки балните рокли, които беше поръчала. Синята тафта бе дълбоко изрязана, но момичето щеше да е невероятно красиво в нея, а пък и балът беше след цели две седмици. Нямаше ли това време да й е достатъчно да свикне?

— Може би, мадам, за да накараме Сторм да се чувства по-удобно, да сложим малко кремава дантела към деколтето?

— Прибавиха дантелата, след което провъзгласиха роклята за съвършена. Мадам Ламот излезе веднага след това.

— Красива си, Сторм — каза меко Марси. — Виж — тя я обърна към огледалото.

Сторм се вгледа, едва разпознавайки себе си, докато Марси разпускаше гъстата й, на златисти кичури коса и я привързваше с розова панделка. От огледалото я гледаше високо, съвсем необикновено момиче със златиста кожа, пълни гърди и измъчено изражение. Мразеше корсетите и кринолините, но трябваше да признае, че роклята е красива. След добавянето на дантелата не се чувстваше вече тъй гола.

— Искаш ли да я носиш до дома? — попита придружителката й.

И искаше, и не искаше.

— Ще я съсипя — каза накрая. Марси се разсмя, но не я насили.

 

 

Той наведе глава и близна набъбналите й гърди. Тя простена. Усмихвайки се, той завъртя език около настръхналото зърно, пак и пак, докато накрая ръцете й сграбчиха косата му. Брет засмука твърдото връхче с горещата си уста. Тя изскимтя, опитвайки се да избута главата му надолу. Брет зацелува мекото й, леко закръглено коремче, а след това и къдравите кичурчета, покриващи центъра на женствеността й. Тя ахна, когато устните му се спуснаха още по-надолу, а езикът му нежно се плъзна сред розовата, влажна плът. Когато чу стона й, той се надигна и се вряза в тялото й с меки пулсации. Тя простена отново, когато върхът на удоволствието разтърси тялото й.

Миг по-късно той се претърколи встрани. Никога не прекарваше нощта с любовницата си Одри и с изненада установи, че я е прекарал тук, у Патриша Фаули. Но не бе устоял на бележката, която тя му бе пратила. Патриша Фаули беше омъжена за един застаряващ богаташ. Неведнъж беше флиртувала необуздано с него и той отдавна знаеше, че двамата неизбежно ще станат любовници. Съпругът й бе извън града за една седмица. Когато го беше поканила за късна вечеря, той с удоволствие се беше отзовал.

Седна, протягайки високото си, мускулесто тяло. Патриша беше виртуозка в изкуството на любовта, страстна и ненаситна в леглото. Тя му се усмихна. Беше само на двайсет и две години, светлоруса и синеока, а сега, когато можеше да разгледа предизвикателно заобленото й тяло в светлината на утрото, Брет видя, че кожата й е бяла като мляко, но без корсета тялото й е по-натежало, отколкото бе предполагал.

— Добро утро — промърмори той.

— Хм — измърка тя. — Прекрасна сутрин.

Брет лениво стана.

— Не си тръгвай, Брет!

— Опасявам се, че трябва, chere.

— Но зората едва е пукнала.

Той се засмя, нахлузвайки панталона си.

— Не е съвсем така.

Когато седна на леглото, за да обуе лъскавите си черни ботуши, тя притисна меките си, пищни гърди о гърба му.

— Остани — прошепна жената. — Освободила съм всички прислужници. Никой няма да разбере.

— Живееш опасен живот — забеляза той, чувствайки се преситен. Вече не усещаше сексуално желание към нея. — Тъй като хич не ми харесва съпругът ти, нямам никакво желание да ме залови, докато му слагам рога.

— О, я стига! Стив е твърде стар! Какво според теб трябва да правя аз? — Тя се нацупи прелестно, съвършено. Брет се ухили.

— Ами имаш си ръка — използвай я!

Тя ахна, шокирана. Брет се разсмя и навлече ризата си. През изминалата нощ тя му беше дала да разбере, че такива практики не са й чужди.

— Кога ще те видя отново?

— След ден-два — отвърна той, въпреки че не беше сигурен дали наистина го иска. Да, добра беше, но Одри беше по-добра — не толкова изискваща, повече даваща. Пък и в Сан Франциско имаше всевъзможни курви, и то от класа. Брет не беше човек, който дълго оставаше при една жена. Дори Одри му беше любовница едва от няколко месеца.

Той си тръгна почти веднага, чувствайки се преизпълнен със сили въпреки малкото сън. Беше рано, преди седем часа, така че имаше време за обичайния галоп, преди да се прибере и да се заеме с ежедневните задачи. Помисли си за Сузи и детето и изпита задоволство. Съдията Стайнър беше гарантирал развода, пък и, както беше предположил Брет, Бил Хоскинс се бе оказал повече от щастлив да замени жена си за няколкостотин долара. Вчера Сузи се беше заклела, че вечно ще е благодарна на Брет… и отново беше на работа.

Той препусна Крал през плажа към галещите пясъка вълни. Соленият въздух беше приятен, свеж и чист и струеше на талази в лицето му. Вчера беше получил заем от банката на Пол, пари, които щеше да вложи в разширяването на спедиторската компания. Пол веднага се бе съгласил да му отпусне парите с думите:

— Харесвам стила ти, Брет.

Пол беше единственият, който знаеше за напрегнатото му финансово положение, но Брет винаги си е бил комарджия.

Беше светъл, сияен пролетен ден. Той осъзна, че срещу му приближава ездач, препускащ в кариер. Възхити се на едрия черен жребец и изведнъж стреснат осъзна, че ездачът беше Сторм. Сторм — сама. Изведнъж той се притесни. Погледите им се срещнаха и той видя, че тя го е познала.

— Какво се е случило? — извика той, прерязвайки пътя й със своя кон. Двете животни тъпчеха неспокойно на място.

— Какво искате да кажете?

— Къде, по дяволите, е придружителят ти? — чу се той да казва с неочакван гняв. Брадичката й се вдигна.

— Дойдох сама.

Той не можеше да повярва.

— Сама ли?

— Прощавайте — изфуча тя с искрящи очи и препусна покрай него. Той бързо реагира и отново й препречи пътя, посягайки към поводите й. Тя ахна и дръпна коня назад.

— Как смеете!

— Какво ти има? — изкрещя той. — Тъпо дете! Наоколо има всякакви нехранимайковци! Ти идиотка ли си или що?

Сторм се вбеси както от думите му, така и от свойското му отношение. Дете ли? И кой беше тон да й казва какво да прави?!

— Пуснете ме да мина!

Той нищо не разбираше. Тя беше поразителна и със същия успех можеше да е и гола, така възседнала този огромен, див жребец, обвита в плътно прилепнала кожа. Лицето й пламтеше от гняв, а около него летяха кичури златна коса.

— Но, разбира се — каза той най-накрая и придърпа сивия си кон.

Тя решително го подмина и изсумтя, когато той подкара край нея.

— Но какво правите?

— Придружавам ви — отвърна той, възвръщайки си донякъде самообладанието си. — Просто знам, че Пол не би ви пуснал да яздите сама.

— Не желая нито да ме придружавате, нито пък компанията ви — изсъска тя. — Мога и сама да се грижа за себе си!

Той я изгледа с превъзходство. Сторм реши, че го мрази.

— Мога да стрелям по-точно и да яздя по-бързо от всеки мъж!

Той с усмивка забеляза, че на бедрото й висеше огромен пищов.

— Интересен аксесоар за млада дама — подхвърли Брет саркастично. — Може би, би трябвало да бъде включен в обучението на всички изискани госпожици.

Тя изфуча.

— Положително мога да се защитавам по-успешно от някакъв си префърцунен градски комарджия!

Брет трепна и Сторм обърна светкавично коня си в друга посока.

— Довиждане, господин Д’Аршан! Отивам си вкъщи, така че вече няма нужда да се стараете да ми проваляте деня!

Брет обърна собствения си жребец и продължи да язди безмълвно до нея. Щеше да я придружи до вратата и да я достави лично в ръцете на Пол. Момичето нямаше акъл. Ама никакъв.

Въпреки това се усети, че наблюдава съвършеното й тяло, тъй зряло за правене на любов, както и към невероятния й профил. Желанието го обзе като вълна, но той му се възпротиви. От край време си беше чувствен мъж и се гордееше с това, но този път тази чувственост не си беше на мястото.

Тя му хвърли кос поглед.

— Неприлично е да се зяпа.

— Простете.

Момичето бързо го погледна, за да види дали й се подиграва, но изражението му не й каза нищо. Тя пришпори черния си жребец и се впусна в кариер. Брет не можа да не се възхити на стойката й. Яздеше с неосъзната грация, сякаш тя и конят бяха едно. Той дори не се шокира от това, че го беше възседнала по мъжки, защото когато за първи път я беше видял облечена в мъжки бричове, си беше представил точно това. И все пак сега си я представи да язди така нещо друго. Него.

— Яздите много добре — промълви той дрезгаво.

— Вие също.

Той се усмихна.

— Я ми кажете, Сторм, имате ли си любим в Тексас? Беше сигурен, че си няма. Момичето се изчервяваше всеки път, когато той я погледнеше. Ясно беше, че не умееше да флиртува. Ето че сега го гледаше с гняв.

— Не!

Беше му приятно да го чуе, въпреки че не му се искаше да разбира защо.

— И защо?

— Аз съм само на седемнайсет.

Той цъкна с език.

— Това е достатъчно.

Когато започна да й се смее, Сторм сви устни.

— Лени Уилис се опита да ме целуне, но аз му насиних окото — каза тя с мрачно задоволство.

Усмивката на Брет се разшири. Живо си представяше сцената — някакъв млад левент се опитва да си открадне целувка от дивото, пристегнато в кожи момиче, летящия юмрук. Той отново се изсмя. Сторм го погледна с ярост.

Мъжът реши да смени темата.

— Как минаха покупките вчера? Намерихте ли нещо хубаво?

— Не съм навикнала на „хубави неща“, господин Д’Аршан. Аз съм жена от Тексас, живееща и работеща в ранчо. Доколкото съм запозната, подобен живот е за хора като вас, не като мен.

Той се намръщи. Само се беше опитал да завърже приятен разговор, но тя явно искаше да се кара.

— Даже не сте позволили на Сан Франциско да ви смае.

— Точно така — каза тя, докато излизаха от плажната ивица. Продължиха да яздят в мълчание, а когато стигнаха портите на Лангдън, Сторм му отправи блестящ син поглед.

— Довиждане, господин Д’Аршан.

— Брет — каза меко той. — И възнамерявам да ви придружа до входната врата.

Вече беше решил да не обсъжда с Пол сега, пред нея, своя нрав и нейната глупост. Щеше да се отбие по-късно до банката да си поприказва с пазителя й. В крайна сметка, Пол трябваше да знае за нейната самотна езда. Беше просто твърде опасно.

Стигнаха до къщата. Винаги джентълмен, Брет слезе от коня заедно със Сторм. Тя не му обърна внимание и подаде поводите на притичалия прислужник. Брет хвана ръката й, преди тя да успее да се изплъзне.

— До петък — каза той, гледайки я в очите. След това си тръгна, скачайки без усилие на седлото и се отдалечи, без да се обръща. Въпреки волята си Сторм се загледа след него.