Бренда Джойс
Огнена стихия (5)

4

Слънчевата светлина проникваше през кретонените пердета в стаята на Сторм и скоро я събуди. Заедно с това в главата й се пробуди споменът за фиаското снощи. Прииска й се да умре от унижение. Даже сега, в леглото, лицето й пламна. О, боже. Как беше могла да припадне?

Никога, никога вече няма да нося корсет, закле се тя, обръщайки се по корем и зарови лице във възглавницата. Какво ли си бяха помислили всички? Какво ли си беше помислил Брет? Но в крайна сметка всичко беше станало по негова вина! Беше загубила дъха си, докато се бореше с него. Проклет да бъде, че пак се намеси в живота й. Що за арогантно конте, помисли си тя с яд, седнал да раздава акъл наляво-надясно, вместо да си гледа работата.

Нямаше смисъл да продължава да се излежава. Сторм умираше от желание да препусне с Демон през плажа, докато не оставеше Сан Франциско и всичките му обитатели далеч, далеч зад себе си. Но се беше успала и не искаше скучната, безмълвна компания на Барт; ужасяваше я и мисълта да язди заедно с някой от вчерашното парти. Но докога можеше да се крие така?

Обу бричовете си от еленова кожа. По дяволите всички изящни дрешки! Те не й подхождаха, това беше повече от ясно. Сплете косата си и слезе на долния етаж, без да обръща внимание на мълчаливото неодобрение на иконома Барт и прислужницата. Поне храната беше нещо, което още й доставяше удоволствие. Изяде три яйца, една малка пържола, пресен хляб и пържени картофи и като капак на всичко това — парче пъпеш. Почувства се приятно натъпкана.

— Госпожа Фърлейн е тук, госпожице — обяви Барт от вратата.

— О, няма нужда от тези формалности — извика Марси, подминавайки го забързано. Изгледа учудено облеклото на Сторм, но се усмихна и я целуна по бузата.

— Добро утро, мила. Добре ли спа? Като я гледаше, на Сторм й се приплака.

— Не съвсем — промърмори тя. Марси седна до нея и положи длан върху нейната.

— Как се чувстваш?

— Добре — поне физически. Сапфирено-сините очи срещнаха небесносините.

— Един малък припадък нищо не означава. Нито си първата жена, която припада, нито ще си последната.

Сторм усети изпълващата очите й влага.

— Не искам да виждам вече когото и да било от тези хора. Никога вече!

— Сторм…

— Не. Всички те знаят, че аз съм само… само едно селско теле. Настъпих онзи човек два пъти, докато танцувахме, почти се стоварих по лице и половината зала го видя, а и как ненавиждам тези обувки! След това пък трябваше и да припадна! И то дори не по своя вина! А заради онзи Д’Аршан!

Марси вдигна вежда.

— Сторм, вчера ти беше красива и всеки мъж там си го помисли. Рандолф е омагьосан от теб, както и, мисля, още половин дузина ергени. Ако не си добра танцьорка, можеш просто да вземеш няколко урока. А аз лично въобще не съм те видяла да се подхлъзваш… е, това се смята за много женствено.

Сторм направи гримаса.

— Аз обаче не съм женствена. Яздя и стрелям, и ловувам, и плувам по-добре от повечето мъже — така казва татко. Висока и силна съм, а краката ми са твърде големи. Ръцете ми са червени и покрити с белези, и захабени, а във всички онези красиви рокли се чувствам като урод. Бих искала да си ида у дома. — Тя преглътна гневно и една сълза потече от окото й.

— Много си женствена, Сторм, и много красива, и аз бих искала да можеше да се видиш през очите на другите. Височината ти е великолепна, ти си една от най-грациозните жени, които съм виждала. Просто имаш нужда да се успокоиш и може би да свикнеш да носиш рокли и обувки.

— Всичко това е толкова глупаво — каза Сторм и подсмръкна. — След шест месеца се връщам вкъщи. Знаеш ли какво правя аз вкъщи, Марси? Работя в ранчото с момчетата. Ходя на лов с братята и баща си. Мога да опека на шиш най-хубавото месо, което можеш да си представиш. Ако бричовете ми се скъсат, зашивам си ги сама с парче лико. — Сторм сложи лакти на масата и опря брадичка на дланите си.

— А какво правиш, ако паднеш от коня, Сторм? — попита нежно Марси.

Сторм вдигна очи.

— Ами качвам се обратно, разбира се.

Марси само я погледна. Сторм осъзна значението на това, което току-що беше казала. Намръщи се.

— Искам да накарам семейството си да се гордее с мен, наистина — каза страстно тя. — Само че е… толкова трудно!

— Ще те заведа на обяд, Сторм. Ела. Ще ти помогна да се преоблечеш.

Но мисълта да се появи пред хора накара Сторм да пребледнее.

— Може би утре.

— Сторм…

Единственото нещо, което със сигурност не беше, бе страхливка. Можеше да си представи реакцията на баща си, ако той беше тук. Щеше да е толкова разочарован, ако я видеше да се крие в къщата на Пол, изплашена да не би някой да я види.

— Добре — каза тя. — Но без корсети, Марси.

Малко по-късно двете седяха в красивия черен файтон на Марси. Сторм носеше кремава муселинена рокля на розови райета с подходяща шапка, накривена шикозно на главата й. Косата й беше изтеглена назад и се спускаше свободно по гърба. Ръкавиците и чантичката й бяха плетени. Обувките към роклята бяха много по-удобни от онези, които бе носила вчера, с ниски токчета. Марси реши, че обущарите са били виновни за болките в краката й. Всъщност, докато каретата се движеше по улица Калифорния и мъжете се обръщаха да погледнат, Сторм се чувстваше поласкана и дори елегантна.

— Какво точно се случи вчера? — попита Марси.

Сторм нямаше нищо против да й каже.

— Рандолф и аз отидохме да се поразходим в градината. Тогава се появиха Брет и Лиан и Брет се направи, че иска да защити репутацията ми. Що за хрумване! Краката зверски ме боляха и Рандолф ми помогна да се събуя. Брет съвсем откачи и настоя отново да ги сложа и да се прибера в къщата. Сграбчи ме и тогава аз не можах да си поема дъх и припаднах.

— Много странно — каза Марси. — Ако беше излязла с който и да е, бих разбрала загрижеността на Брет, но Рандолф е джентълмен и негов приятел.

— Брет Д’Аршан има нужда от урок по маниери — надуто заяви Сторм.

— Скъпа, не знам дали го осъзнаваш, но бъди внимателна, когато се разхождаш сама с мъж. Не всички имат добри намерения, когато водят дама в тъмната градина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, някои биха се опитали да те целунат, разбира се.

Сторм се разсмя.

— Само да се опитат! С удоволствие ще насиня още едно око!

Марси се усмихна.

— Предполагам, че не трябва да се безпокоя за теб. Всъщност съществуват и някои по-малко жестоки начини да охладиш прекалено настоятелния джентълмен.

— Например?

— Едно твърдо не.

Сторм се усмихна.

— И, Сторм, Брет е джентълмен и добър човек.

Тя изсумтя не особено изискано.

— Пък аз съм фина дама! Ха!

Марси реши да не й казва, че ще обядват в хотела на Брет. Не можеше да се начуди защо той се е държал толкова странно вчера. Възможно ли беше да е ревнувал, когато Сторм и Рандолф са изчезнали в градината? Марси ги беше видяла да прекосяват стаята, а почти веднага след това и Брет и Лиан да тръгват в същата посока. Сякаш Брет нарочно бе решил да я проследи. Но това беше глупаво.

Хотелът на Брет беше елегантна тухлена викторианска сграда на ъгъла на улица Стоктън. Бе заобиколен от магазини, закусвални, сергия за сладолед — и две пресечки по-надолу, „Златната дама“. Преддверието блестеше с дебели златисти турски килими, кристални полилеи, канапета от раирана коприна и кадифени завеси в бяло и златно. През огромните прозорци влизаше много светлина, а високият таван бе покрит с огледала. На втория етаж се намираха стаите за гости. Мебелировката беше оригинална и впечатляваща. Марси видя, че Сторм е смаяна.

Трапезарията беше елегантна като преддверието и също така декорирана в бяло и златно. Стените бяха тапицирани в тежки златисти копринени тапети с мотив на Дървото на живота в коралово, зелено и синьо. Колосан бял лен покриваше масите, а отгоре му сияеше кристалът на чашите. Марси се усмихна на облещената Сторм.

Пред тях две матрони и трима мъже чакаха да бъдат настанени. Мъжете дискутираха търговията в Китай. Изведнъж Марси дочу фамилията си. Една от матроните, която бегло познаваше, бе казала: „… и вечерта у Фърлейнови вчера.“ Марси наостри уши.

— Била е навън — с двама джентълмени? — попита госпожа Бътърфийлд.

— И то без обувки. А после припаднала — каза знаещо госпожа Чеиз.

— Кой я е целунал?

— Не знам. Но да излизаш сама с двама господа… Чудя се дали въобще сме научили цялата история.

— Ако е била без обувки, може би и гащите й ги е нямало.

За миг Марси изгуби ума и дума от възмущение. След това икономът поведе двете клюкарки към определената за тях маса. Марси хвърли поглед към Сторм, но тя така внимателно изучаваше обстановката, че беше изключено да е чула нещо от казаното. Марси беше бясна. Знаеше, че онази гнусна малка Лиан ще започне да разпространява слухове със светкавична скорост — и се беше оказала права! С помощта на майка си, разбира се. Марси възнамеряваше да посети госпожа Чеиз по-късно този следобед и да я направи на нищо. И да разпространи вярната история.

— Никога не съм и сънувала, че едно място може да изглежда така — прошепна Сторм. Марси се опита да се успокои. Не искаше Сторм да забележи, че нещо не е наред.

— Това е едно от най-елегантните заведения в Сан Франциско. Реших, че ще ти хареса.

Сторм се усмихна.

— Просто не мога да повярвам.

Скоро ги настаниха на една овална маса за четирима до прозореца, който гледаше към улицата. Сторм прекара доста време в изучаване на менюто, абсолютно възхитена. Приятелката й се наведе напред.

— Имаш ли нужда от помощ с това нещо? — попита тя, след което с периферното си зрение забеляза приближаващия се Брет.

— Просто не мога да реша — каза Сторм и широко се усмихна. — Всичко звучи толкова добре.

— Може би аз бих могъл да помогна — намеси се Брет.

Сторм ахна и вдигна очи. Той стоеше там с топъл поглед и меко изражение на лицето. Тя веднага се изчерви.

— Добър ден, дами — каза той, хвърляйки къс поглед към Марси, след което отново погледна към Сторм. — И двете сте зашеметяващи днес.

Марси се усмихна. Знаеше, че комплиментът не е отправен към нея.

— Може ли? — Той придърпа един стол между двете.

— Моля — каза Марси.

Сторм замръзна.

— За какво имате настроение, Сторм? — попита той, без да сваля очи от лицето й. — Въпреки че, колкото и надуто да звучи, всичко в менюто е добро.

— Не знам — промълви Сторм, стресната от учтивостта му и от начина, по който я гледаше. Искаше й се да не му обръща внимание или пък още по-добре, да му каже да се маха, но разбра, че спрямо Марси това щеше да е ужасно грубо — тя беше негова добра приятелка.

— Опитай сьомгата. Яла ли си някога сьомга? Това е сладководна риба, която докарваме с кораби от север. Много е хубава.

— Ще взема фазан — каза Сторм, остави менюто и се загледа през прозореца.

— Сторм! — извика Марси, неспособна да повярва, че момичето е толкова грубо.

Лицето на Брет потъмня от изблик на гняв. За миг той не можеше да говори.

— Бих искал искрено да ви се извиня за всичко, което съм направил, за да ви обидя вчера — каза той накрая. Сторм го погледна за миг и кимна. Видя, че гневът му се усили. Погледна Марси и осъзна, че тя е огорчена и стресната заради нея. Успя да оформи лека усмивка на устните си.

— Благодаря ви. Приемам извиненията. — Отново се загледа през прозореца, защото не искаше Марси да разбере, че е излъгала. Беше твърде сърдита, за да приеме извиненията наистина.

— Благодаря — каза хладно Брет. — Може би тогава ще можем да започнем отначало?

Тя се принуди да го погледне. Лицето му беше сериозно и мрачно.

— Но разбира се.

— Добре. Хайде да пояздим утре. Ще ви се обадя в два следобед.

Сторм се ококори.

— Но…

— Чудесна идея, Брет — прекъсна я Марси. — Така ще можете да изгладите каквито конфликти има между вас. В два е чудесно. Така Сторм ще успее да отдели внимание и на сутрешните си ухажори. — Тя му се ухили.

— Добре. Значи се разбрахме — каза той и стана. — Приятен обяд, дами.

Сторм погледа високата му, широкоплещеста и елегантна фигура, отдалечаваща се от масата им. След това се обърна към приятелката си.

— Не искам да яздя с него. И какви са тия сутрешни ухажори?

— Но ти обичаш да яздиш. Остави го да си мисли, че вече си имаш ухажори. Пък и сигурно скоро наистина ще имаш. — Тонът й стана наставнически. — И помни, че каквото и да става, една дама никога не се държи грубо. Държанието ти преди малко беше много неподходящо.

Сторм почервеня виновно. Тя харесваше Марси. Държеше на приятелството и одобрението й.

— Извинявай — каза тя възможно най-разкаяно.

— И нищо няма да ти стане, ако отидеш на езда с Брет — добави Марси. — Може би даже ще се забавляваш.

— Много се съмнявам — избърбори Сторм, преди да успее да се спре. Като видя изражението на другата жена, добави: — Но ще се опитам.

Няколко минути по-късно, след като поръчаха, сервитьорът им донесе бутилка френско шампанско.

— Но ние не сме поръчвали шампанско — почуди се Марси.

— С комплименти от заведението, мадам. — Келнерът отвори бутилката с пукот и наля две чаши.

— Нищо не разбирам — промълви Сторм.

— Този хотел е заведението — обясни й Марси.

— Но защо ще ти пращат шампанско?

— Мисля, че то е за теб — небрежно отвърна Марси. — Хотелът е собственост на Брет.

Сторм зяпна.

 

 

Кой знае защо, Сторм не можа да заспи тази нощ.

На следващата сутрин беше превъзбудена, нервна и трепереше. Все мислеше за Брет. Ако и да беше конте, трябваше да се признае, че е красив. Разбира се, бе безгранично възмутена, че се беше възползвал от вчерашната ситуация и беше получил разрешение да иде с нея на езда. Ако Марси не беше там, Сторм щеше да му каже точно какво мисли за него и подмолните му кроежчета.

Сутринта наистина я посетиха двама ухажори — Рандолф и още един джентълмен, чието име тя моментално забрави. Марси й беше казала какво да прави в подобни случаи — трябваше да ги заведе в салона и да ги забавлява, а ако беше преди обяд — да нареди да им донесат нещо за подкрепяне. Сторм беше нервна и не знаеше за какво да говори, но Рандолф спаси положението. Заприказваха за коне, а после минаха на Тексас. Сторм забеляза, че разказва с увлечение истории за баща си от времето, когато е бил рейнджър. И Рандолф и другият младеж — тя разбра, че името му е Джеймс — изглеждаха много заинтересувани. Джеймс даже беше пристигнал в Калифорния, пресичайки Америка, и бе минал през Тексас, така че също разказа някои неща, които му се бяха случили. Беше близо обяд, когато той си тръгна, а скоро и Рандолф го последва. Сторм го изпрати до вратата.

— Благодаря за посещението — каза тя с усмивка, отдавна вече не напрегната. Неговите очи сияеха.

— Никога не съм се забавлявал така, Сторм. Повечето дами говорят за глупости, знаеш ги — за останалите жени, за баловете и подобни неща. Баща ти изглежда е изключителен човек.

— Може би ще го срещнеш, когато дойде да ме вземе през септември.

За миг усмивката му угасна.

— Забравих, че ни напускаш. — После пак се усмихна. — Но пък ще се радвам да се запозная с баща ти.

Сторм обядва леко и се преоблече за езда. Новият й костюм бе измислен от Марси — доста необикновен, но много елегантен. Беше черен. Жакетът имаше кройка на болеро, бродирано на златни и сребърни черти. Срязаната отпред пола беше тясна в ханша и се разширяваше до горната част на новите черни ботуши за езда. Ризата й беше кремава, с висока яка и обшивка от фина дантела. Към всичко това имаше даже черен цилиндър. Сторм се разгледа доволно в огледалото и й се прииска баща й да можеше да я види. Чудеше се какво ли щеше да си помисли Брет.

Сторм осъзна, че всъщност очаква нетърпеливо пристигането му, мисъл, която не спираше да я занимава. Той дойде около два часа. Тя го посрещна във фоайето. Възхищението в погледа му не можеше да се сбърка.

— Брет — каза хладно тя, за да скрие странното вълнение, което я обзе. Протегна ръка за целувка. Той й се усмихна лениво, при което сърцето й неудържимо подскочи. Взе ръката й, подържа я за момент и Сторм се смая, когато откри, че тя цялата потъваше в неговата. За пръв път осъзна, че той е с цяла глава по-висок от нея. Тази мисъл я притесни още повече. Бавно, спокойно той обърна дланта й нагоре. Сторм се смути. Кръвта бучеше в ушите й. Той вдигна ръката й, без да откъсва своя тъмен, огнен поглед от очите й, след което положи в шепата й топла, дълга целувка. Тя ахна леко. Той я пусна.

— Великолепна сте. — Усмихваше се, а в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. — Ще тръгваме ли?

Преди на лицето й да се появи бунтовно изражение, той хвана ръката й и я подви под лакътя си, хвърляйки й бърз поглед. Сторм се изчерви красиво. Какво ли в нея го привличаше толкова? Тя беше просто една жена, дори полудете, но трябваше да е ужасен лъжец, ако се престореше, че не я харесва. Мисълта го накара да се почувства странно. От мига, в който я срещна, беше все същото — тя го привличаше почти против волята му. Беше единствената жена, която познаваше, която сякаш бе имунизирана срещу чара му, явно не го харесваше и това го гневеше и подхранваше решимостта му да я спечели.

И… още нещо. Не му харесваше начинът, по който се чувстваше, когато беше край нея — неспокоен, нуждаещ се от нещо. Жестоко нуждаещ се.

В ума му проблесна един образ. Изоставено малко момче с лице на тъжно кученце, което наблюдава как красивата му майка се изнизва, без да каже дума, без дори да забелязва присъствието му. Изпълненото с надежда изражение на момчето бавно гасне.

Брет почувства тежките, мъчителни удари на сърцето си. Ръката му стисна Сторм по-здраво.

Аз вече не съм това момче, помисли си нервно той и проклет да бъда, ако ме интересува какво мисли тази жена за мен.

Изведе я навън. Лакеят вече беше довел жребеца й и го държеше на известно разстояние от този на Брет. Двете животни искаха да се бият. Той я отведе до черния. Сторм пое юздите от лакея, благодари му, но преди да успее да постави крак в стремето, Брет я сграбчи през кръста и я вдигна на седлото. Не успя да се сдържи. Може би не беше се родил джентълмен, но сега беше такъв. Очите й гневно блеснаха.

— Мога и сама, благодаря ви.

Той се усмихна.

— Не можах да се удържа.

— Ами, опитайте се! — тросна се тя.

Той скочи грациозно на сивия Крал и двамата потеглиха в тръс по алеята. Брет виждаше от изражението на Сторм, че тя не иска да язди с него и че е още сърдита. Той се опита да потисне собствения си гняв.

— Как беше обядът вчера? — попита, надявайки се да е улучил безболезнена тема.

— Впечатлена бях — промърмори тя едва чуто.

Но радостта на Брет при думите й беше кратка.

— Победихте, Брет. Ако Марси не беше там, никога нямаше да се съглася на тази езда. — Тя го погледна. — Защо? Каква игра играете?

Той вдигна хладно вежда.

— Напълно нормално е, уверявам ви, един неженен мъж да се стреми към компанията на красива, необвързана дама. — Галантното ласкателство дойде неканено на устните му. Тя се взря в него за момент с гневни и изпълнени със съмнение сини очи и стиснати устни. След това въздъхна.

— Предполагам, че след всичко, което семейство Фърлейн направиха за мен, би трябвало да ви простя.

— Мислех, че вече сте го направили.

— Знаете, че не е така! — извика тя.

Той не можа да не се усмихне. Каква страстна жена, помисли си той, осъзнавайки, че тя сигурно е дива котка и в леглото. Почуди се дали Рандолф я е целунал в градината онази вечер. Тази неочаквана мисъл го накара да се намръщи. Съсредоточи се върху това, което тя беше казала.

— Още ли се сърдите дето казах на Пол, че излизате да яздите сама?

— Да! Това не беше ваша работа.

— Да, но пак бих го направил, ако трябва — каза й сериозно той. Гледаше я в очите и не отместваше поглед. После се усмихна, възхитен от ината й, духа, красотата й.

— Просто това не е безопасно, Сторм — прибави нежно той. Тя явно се смути от тона му и бързо погледна в друга посока. Целунал ли я беше Рандолф, почуди се той отново с известно раздразнение. Искаше да е първият, който я целува. Дали тя щеше да се съпротивлява? Той почти се разсмя. Щеше направо да се бори. Би бил щастливец, ако не му насиняха окото.

— Още ли сте ми бясна? — В гласа му се появи нова, предизвикателна нотка.

Яздеха по пътеката към плажа: Известно време, докато си проправяше път през храстите, тя не отговори. После каза:

— Мисля, че не. — Въздъхна тежко, сякаш това признание й бе коствало огромно усилие.

— Благодаря, Сторм. — Той се ухили. — Следващия път ще знам, че обикновеното извинение не върши работа при вас.

— Просто не ми се месете повече, Брет — предупреди го тя. — Не сте ми баща.

— О, абсолютно не съм — съгласи се той с готовност.

— Тоя сив кон може ли да тича? — попита тя и тръсна нетърпеливо глава. Усмивката му стана по-широка.

— Ами малко.

— Хубаво. Докъде ще се надбягваме? До там, където плажът се извива?

— Добре — каза Брет, опитвайки се да не се разсмее. Да я остави ли да спечели?

— Готови?

— Готови.

— Старт! — изкрещя Сторм и двата жребеца се стрелнаха напред като един. Разстоянието беше само около миля и половина, затова Брет караше наравно с черния кон.

Животните хвърчаха като стрели, напрегнато, с желание. Брет се възхити от ездата на момичето, безстрашна и лека. След около миля черният започна да забавя крачка и Брет потресен осъзна, че Сторм го задържа. Той дръпна сивия и мощното животно се изравни с черния. Състезаваха се шия до шия, муцуна до муцуна. Шапката на Сторм беше отхвръкнала назад и тя беше гологлава. Хвърли на Брет див, възбуден поглед и изведнъж се разсмя с висок, жизнерадостен смях. После се наведе още по-ниско към шията на коня, докато лицето й се скри в гривата му. Животното се хвърли напред. Брет пришпори сивия, но той не можа да настигне другия. С триумфален крясък Сторм пресече границата с повече от дължина преднина. Дръпна юздите и жребецът й затресе недоволно глава, защото още искаше да тича. Брет намали хода на своя, който също се задърпа яростно, копнеещ да се втурне отново. Мъжът не сваляше поглед от Сторм. Кичури коса се бяха освободили от плитката й и се вееха край лицето й. То беше порозовяло и развълнувано, девойката седеше на седлото висока и изправена, просто невъзможно великолепна. Никога не беше срещал жена, която да язди така, толкова бързо и безстрашно. Изведнъж разбра, че сега тя е в стихията си.

— Победи — призна той, покланяйки се присмехулно. — А пък аз съм здравата впечатлен.

— Не беше честно — извика тя и дръпна животното си до неговото. — По дяволите, но аз съм толкова по-лека от вас! Бяхте толкова близо! Знам, че Демон е по-бърз, но трябваше да ви оставим на повече от дължина назад, защото вие сте по-тежък!

Той се разсмя.

— Не, наистина. Следващия път да яздим до по-далече, аз даже ще сложа нещо за тежест на седлото си, за да бъде по-интересно. Как ви звучи това?

Той продължаваше да се усмихва.

— Как бих могъл да устоя?

— Добре — каза тя и се свлече от коня. — Да ги поразходим малко.

Брет също скочи на земята. Сега, след като бяха изразходили голяма част от неукротимата си енергия, двата жребеца се понасяха много по-добре и само след минута двамата се увериха, че животните нямат намерение да се ритат или хапят. Вървяха близо до водата, където пясъкът беше по-твърд, и не проронваха и дума.

— Умеете да яздите — неохотно призна накрая Сторм.

Брет вдигна вежда.

— Да не би ездитните ми умения да са били под съмнение?

Тя се усмихна с половин уста.

— Мислех, че сивият е само за показност, като дрехите ви.

— Аха — каза той раздразнен. Всяка жена, която бе срещал, се оказваше неустоимо привлечена от него, от външния му вид и успеха му. Защо тази беше толкова неуязвима за чара му?

— Вие откъде сте, Брет? От калифорнийско семейство ли произхождате?

Той я погледна, опитвайки се да определи дали е наистина заинтересувана, или просто се опитва да поддържа разговора.

— Да. Въпреки, че съм роден в Мазатлан. Баща ми беше креол.

— Какво е креол?

— Мексиканец с чисти испански корени.

— А, нещо като аристократ — каза тя.

— Да.

— Трябваше да позная — промърмори тя. — А сега е американец, така ли?

— Предпочита да се нарича калифорниец.

— Има ли ранчо? И защо сте тук, а не там?

Той не пропусна да забележи презрителния й тон и сви устни.

— Дойдох тук през 1849-а да спечеля пари — обясни той късо. — Брат ми е наследникът.

Нямаше защо да й казва, че чак след смъртта на двамата му законни несъщи братя баща му го беше повикал при себе си — него, копелето. Че баща му го беше признал за син чак тогава. Още щом първата му жена беше умряла, той се бе оженил повторно, надявайки се на законен наследник — цел, която бе постигнал напълно в лицето на неговия полубрат Мануел, който сега беше десетгодишен.

Брет усети горчивата нотка в гласа си, но не обърна внимание на въпросителния й поглед, осъзнавайки, че и тя е забелязала същото.

— В Мазатлан ли сте израснал? — питаше тя.

Брет усети как нещо стяга гърлото му.

— До осемгодишна възраст. След това живях в Монтерей, в една хасиенда. — Думите просто му се изплъзнаха — беше казал твърде много.

Никога нямаше да забрави деня, в който майка му го бе повикала, за да му съобщи със спокоен тон, че го праща да живее при баща му в една далечна земя, наречена Калифорния. Даже сега в душата му имаше светъл белег от болката, която малкото момче бе изпитало. Но то не бе позволило майка му да го види как плаче и не беше я молило да промени решението си. И сега се чудеше колко ли е платил дон Фелипе, баща му, на курвата, майка му, за да го вземе.

— Някога ще се върнете ли там? — попита Сторм.

— Никога — отвърна той колкото можа по-безстрастно.

— Скарани сте с баща ви ли?

Той смаяно се втренчи в нея и през лицето му пробяга неконтролируем гняв.

— Прощавайте. — Тя бе така добра да се изчерви. — Не знам защо ви разпитвам. Извинявам се, наистина.

Беше толкова откровена и сериозна, че той забрави раздразнението си. Харесваше му да я види малко разкаяна — за разнообразие. Тя въздъхна.

— Обичам водата — каза, взряна в океана. — У дома плувам всеки ден.

Той си спомни колко беше златиста кожата й над корсажа, там, където би трябвало да е бяла. Поигра си с представата, че Сторм плува гола. Но не — беше невъзможно. Може и да беше малко дивичка, но никой нямаше да остави дъщеря си да върши такива неща.

— Липсва ми — въздъхна тя.

Една вълна, два пъти по-висока от останалите, изрева и се разби в брега. Брет се загледа в летящите пръски, обви ръка около кръста й и я дръпна назад, когато приливът започна да ги настига. Тя се разсмя и хукна с него, опитвайки се да избяга от водата. В същия миг и двамата изпуснаха юздите на конете, които за щастие не избягаха.

— Не ми пука дори ако си намокря ботушите — каза тя усмихната.

Ръката му още я обгръщаше, притискайки я цялата към него. Той усети аромата на рози; едно копринено кичурче погали устните му. Сторм се спъна леко в пясъка и неволно опря меката си, заоблена гръд о ребрата му. Беше стегната, но все пак мека. Съприкосновението ги накара да изтръпнат. Тя още се смееше, гледайки развълнувания океан вместо него. Миглите й бяха невероятно черни и дълги. С едно необуздано движение Брет я притегли към гърдите си, приковавайки я с ръка като със стоманени окови, и хвана главата й в длан. Тя ахна и погледът й срещна неговия в няма изненада. Тогава той наведе глава и докосна устните й нежно, внимателно. Тя замръзна. С разтапяща нежност и лекота той отново и отново притисна устни в нейните. Тя се опита да отстъпи, но ръката около кръста й и дланта на тила я възпряха. Езикът му докосна долната й устна и премина по дължината й. Тя се отпусна и омекна. Устата му стана по-настоятелна, по-търсеща и искаща. Стори му се, че от гърдите й се изтръгна лек стон. Езикът му се стрелна между устните й; тя ги разтвори. Той пъхна език в устата й, пак и пак, обяснявайки й с движенията на устните си колко би искал да я люби. Усещаше как нараства, твърд и дълъг, срещу корема й, болезнено пулсиращ.

Напрягайки всички сили, тя се изтръгна от прегръдката му и вдигна ръка. Дишаше тежко.

— Копеле! — изкрещя и въпреки че той потресен осъзнаваше какво прави тя, все пак разбра твърде късно. Един юмрук изсвистя към него и го накара да изгрухти и да се превие на две. Исусе, силничка беше!

Брет реагира инстинктивно. Преди следващият удар да улучи лицето му, той сграбчи китката й и я спря. Коремът го болеше. Едно бе да поемеш такова кроше подготвен, със стегнати стомашни мускули, а съвсем друго да те фраснат, когато най-малко очакваш. Боже мили, така го беше ръгнала!

— Как смеете! — заяви тя. — Ако пищовът ми беше в мен, щях да ви гръмна, арогантно копеле такова!

Бяха само на крачка разстояние един от друг. Брет злобно дръпна китката й, така че буквално я залепи за гърдите си, но тя и не гъкна. Сините й очи горяха. Дивият й гняв го накара да отговори по начин, който му се струваше подходящ. За миг двамата се гледаха на сантиметри един от друг. Тя го мразеше, той добре виждаше това и то го изпълни с бясно, неконтролируемо желание да притежава. Свободната му ръка сграбчи брадичката й така здраво, че по кожата й дълго след това останаха червени следи. Придърпа я по-близо и я целуна брутално, дивашки, без пощада. Тя започна да се бори, но въпреки силата си не можеше да се мери с него. Изведнъж разумът се върна в главата му. Господи! Пусна я и я блъсна назад. Тя падна на четири крака върху мокрия пясък. Погледна нагоре към него подобно дива, фучаща котка. Брет се опитваше да победи лудостта, която тя бе събудила в него, дишайки тежко, сякаш бе пробягал на един дъх цяла миля, и кръстоса поглед с нейния. Когато почувства, че си е възвърнал известен контрол върху себе си, се приближи до девойката и й подаде ръка.

— Стани, Сторм — каза той, но задъханият му глас издаваше заливащите го чувства.

Не очакваше реакцията й. С крясък, който прозвуча като индиански боен зов тя сграбчи краката му, дръпна и той се стовари на колене и длани върху пясъка. Тя се хвърли отгоре му с вик. Той хвана китките й, претъркулвайки се по гръб, за да се защити от атаките. Задържа я здраво до себе си, осъзнавайки с ирония, че по една или друга причина това не беше сигурна позиция за него, поне сега.

— Ще ви убия — изхриптя тя и се забори бясно.

— Боже, невероятна си — каза той с пресекващ дъх. — Извинявам се. Искрено се извинявам.

— Мразя ви — изкрещя тя. — Пуснете! Пуснете! Веднага!

— Не правете нищо повече — предупреди я той.

Тя не отговори. Той се надигна внимателно. Отново й подаде ръка, но тя не й обърна внимание и стана леко на крака с едно движение, с грацията на танцьорка. Преструвайки се, че го няма, скочи на коня си и след миг вече летеше по плажа. Той бързо възседна животното си и я последва, настигна я в галоп и забави до нейната скорост. Какво можеше да каже сега? Беше я вбесил и прошка не се очакваше. Дори не знаеше как беше станало всичко. Ако не го беше фраснала — фраснала, за бога — той никога нямаше да я целуне отново, поне не толкова необуздано. През целия път до къщата на Пол той прехвърляше през главата си най — добрите начини да се извини. Докато яздеха по алеята, разбра, че трябва да действа.

— Сторм, това беше само целувка. Съжалявам. Много сте красива и не можах да се сдържа. — Той я гледаше настоятелно и наблягаше на всяка дума. Тя отказваше да го погледне.

— Беше само целувка — опита той отново, когато тя слезе от коня си пред верандата. Тя го загледа.

— Извинението ви не се приема. Никога вече не се доближавайте до мен.

— Сторм!

— Не! Толкова сте суетен и самодоволен! А не сте нищо друго, освен надут, перчещ се паун! — Тя се връцна и се втурна в къщата. Брет се загледа във вратата. Надут, перчещ се паун? Това ли си мислеше тя за него? Другите жени го намираха красив и мъжествен, и силен. Никога някоя жена не го беше наричала суетен и самодоволен… надут, перчещ се паун. Не.

Той обърна жребеца. А тя да върви по дяволите. С нея имаше само неприятности. Въобще не трябваше да се занимава с тази жена. Тя очевидно го ненавиждаше, още от пръв поглед, и въобще и не се опитваше да го крие. Той подмина вътрешния си смут и се вкопчи в гнева си като удавник в сламка. Беше изгубил контрол върху себе си, но вече при никакви обстоятелства нямаше да допусне такова нещо. По дяволите Сторм Браг. Тя си беше само една тексаска грубиянка, а той харесваше жените си нежни и лустросани.