Бренда Джойс
Огнена стихия (7)

6

Наведена над шията на жребеца си, Сторм го пусна в пълен галоп. Черната му грива боцкаше бузите й и бършеше сълзите й. Пришпори го още по-силно, по-силно, но знаеше, че не може да язди достатъчно надалеч и достатъчно бързо, така че да остави всичко зад гърба си. Боже, едва ли можеше да стане по-зле!

Но вероятно щеше, помисли си тя миг по-късно, забави Демон до тръс, а след това и до раван и наведе глава. Особено ако Пол открие, че отново язди сама. Не й пукаше. До гуша й беше дошло да слуша какво трябва и какво не трябва да прави. Всичко, което стореше, не беше както трябва. Що за безумен живот беше това да си дама, да си прищипната в корсет и качена на високи токчета, облечена като фриволна кукла, принудена да посещава празненство след празненство, едно от друго по-кухи и лицемерни, вечер след вечер! И тези смехотворни правила! Повечето теми на разговор бяха неприемливи, една дама никога не бивало да приема непочтени предложения, не бива да се разхожда в градината сама с мъж за повече от една-две минути, не бивало да си сваля обувките пред хора и не бивало — без значение при каква провокация — да се унижи дотам, че да показва, че е забелязала обидите, а още по-малко пък да им отговаря. Сторм знаеше, че братовчед й е огорчен от държанието й. Когато се прибраха вчера, й беше казал:

— Това не ти е Тексас, млада госпожице. Поведението ти само влоши нещата.

— Не е честно! — бе го предизвикала тя. — Един мъж не би търпял такива обиди!

— Ти не си мъж.

Трудно беше да отрече това, затова тя опита друга тактика:

— Но, Пол! Тя говореше такива неща! Разправяше, че съм била целувала и двамата…

— А и езикът ти — каза Пол, почервенявайки. — Мили боже, Сторм! Имаш уста на леко момиче!

Очевидно той не смяташе да изслуша нейното мнение и Сторм, засрамена, усети как в очите й напират сълзи.

— Тя си го заслужи — настоя тя. — Никой не може да говори така за мен.

— Качи се сега в стаята си и обмисли всичко отново — прекъсна я Пол. — Късно е. Ще поговорим пак утре.

Е, вече беше утре и Сторм не искаше да разговаря отново за случилото се, не желаеше да се защитава. Освен това не разбираше как така една жена, която даже не познаваше, би могла да разпространява за нея такива гнусни слухове. Дори не бяха врагове.

Сторм беше толкова потънала в мисли, че не осъзна, че е отишла до мястото, където беше победила Брет и където той я беше целунал. Развълнува се още повече при прилива на живите, невероятни спомени от онзи ден. Ръцете му на кръста й, на гърба й… Устата му върху нейната, нежна и плътна, а след това дива и неутолима… Тя обърна коня си. И чак тогава видя тримата конници. Бяха още далеч по плажа, но тя ги позна веднага — беше ги виждала по-рано в града. Изглеждаше твърде невероятно присъствието им тук да е случайно, още повече, че те се насочиха към нея. Спомни си, че конете им са все пастирски понита, а мъжете са облечени като каубои. Около града имаше една-две ферми, или поне така й се струваше. Нямаше определена причина да е предпазлива, но Сторм усети страх. Не беше сигурна, но тези като че ли я преследваха.

Когато се приближиха на няколко метра тя видя, че конете им са мокри от пот и разбра, че наистина е била преследвана. Гневът я сграбчи за гърлото и тя се зарадва, че е окачила на бедрото си пистолета. Дръпна назад жребеца.

— Здрасти, малката — каза високият, кокалест водач на групата. Ездачите се разположиха в полукръг на тясната пясъчна ивица и надеждата на Сторм, че ще може да им убегне, умря. Лесно можеха да я хванат.

— Може ли да мина? — попита тя.

Разбира се — Водачът се ухили и подигравателно я покани с ръка. Сторм знаеше, че няма да я пуснат. Стисна зъби, изви жребеца и се впусна в галоп. Никога нямаше да я хванат. Но още докато си мислеше това, чу зад гърба си тропот и непогрешимото съскане на ласо. Наведе се напред, изплашена, но тежкото въже се нахлузи на раменете й и стегна ръцете й. Свлече се от седлото и падна тежко по гръб на пясъка, като едва не си глътна езика от удара.

— Пипнахме я — каза единият каубой. Сторм погледна към тях, плюейки пясък, и видя, че е обкръжена, а единият мъж държи здраво въжето, което не й позволяваше да мръдне. Разбра, че трябва да се добере до пистолета си.

— Исусе, благодаря ти! Не е ли кукличка?

— Спокойно — каза водачът и слезе от коня. — Аз съм пръв. — Той и се ухили. Сторм мъчително се надигна на колене, после стана, без да използва ръцете си, привързани здраво към тялото й.

— Няма да избягам — каза тя, — но това въже ми причинява болка.

Водачът сграбчи поводите на черния кон и го отведе настрана. После се захили.

— Сега няма да стигне далече.

— Моля ви, свалете ласото — каза тя.

— Ха, как така не изглеждаш изплашена? — попита той и пристъпи по-близо. Тя стоеше съвсем неподвижно и го гледаше със сила в очите. Сърцето й биеше бясно със страх и гняв едновременно. Той се пресегна и докосна бузата й. Тя се дръпна рязко. Той се изкикоти, докосна я пак и плъзна ръка надолу по рамото и гърдите й, които стисна. Тя се опита да отстъпи, но въжето спъваше движенията й. Каубоят се ухили, сграбчи и двете й гърди и затърка зърната им. Тя заби със всичка сила коляно в слабините му. Той изрева, падна на колене и се преви на две. Тя бясно скочи напред и когато въжето се поразхлаби, се опита да се освободи. Но точно в този момент мъжът, който го държеше, осъзна какво става и дръпна коня си назад, затягайки със смях въжето. Продължи да отстъпва, докато Сторм не се препъна. Падна по лице и той я повлече. Чу се изстрел.

Тя стисна очи, за да не ослепее от пясъка. Помисли, че някой от мъжете е стрелял. След това чу глас, който не можеше да обърка за нищо на света.

— Посегнете към оръжието и сте мъртви.

Брет!

Сторм вдигна очи, дишайки тежко. Брет седеше върху коня си недалеч от нея срещу двама от тримата каубои. Третият лежеше неподвижно на земята. Брет изглеждаше страшен и гневен и тя се изплаши повече от изражението на лицето му, отколкото от това, което се бе случило досега. Държеше пистолета си, малко, седефено оръжие, което не изглеждаше особено опасно. Така, както знаеше, че е още жива, Сторм разбираше, че каубоите ще предизвикат Брет. Така и стана. Извадиха пищовите си почти едновременно. Брет хладнокръвно стреля. Изстрелите прозвучаха толкова скоро един след друг, че й се сториха като един. Мъжете паднаха със слаб вик. Брет върна пистолета във вътрешния джоб на сакото си и обърна към нея студен поглед. Тя се надигна на колене, освободи се от въжето и изплю пясък.

— По дяволите — каза тя грубо. Изтупа пясъка от лицето и очите си и видя как Брет претърси мъжете и ги обезоръжи.

— Зле ли са ранени? — попита тя.

Лицето му беше каменно.

— Мъртви са.

Тя се шашна.

— Ранена ли си? — попита той със хладен глас, който не изразяваше нищо.

Тя изтри уста с опакото на ръката си и изплю още пясък, след което го погледна. Наистина беше бесен. Но не на нея.

— Не — отвърна тя. — Можех да се справя с тях. Тъкмо щях да извадя колта си.

— Да, точно така ми се стори и на мен — каза саркастично той. Отиде до нея и я загледа отгоре надолу, разкрачен.

— Имаш нужда някой да ти набие малко ум в главата.

Тя почувства признателност. Изправи се на треперещите си крака.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — каза неохотно. Той не отговори. Тя отстъпи и се заоглежда за Демон.

— Не си се подчинила на Пол — каза той изведнъж с безизразно лице. — Пол е твърде добър. — Той се приближи. Тя се отдръпна с внезапен страх.

— Трябваше да помисля — извика тя и затърси Демон с очи.

— Сигурен съм, че щеше да имаш чудесна възможност да помислиш, легнала по гръб, с крака, разтворени за тези господа.

Тя ахна, изчерви се и ускори крачка. Той сграбчи ръката й и я завъртя.

— Пусни! — изкрещя тя. Преди обаче да се осъзнае, той се свлече на колене и я дръпна след себе си. За миг страхът й изчезна. Знаеше, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Кръвта й забушува. Изведнъж, за нейна изненада, той я обърна, постави я на коляното си с лицето надолу и тя в ужас осъзна, че той въобще не се канеше да я целува.

— Не! — изпищя тя при първия шамар по задника, толкова силен, че в очите й избликнаха сълзи. — Копеле такова!

— Шът — изръмжа той и отново я удари, и отново, и отново. Болеше. Бричовете не я защитаваха, нито омекотяваха ударите. Той искаше да я заболи и постигаше своето. Нямаше пък да заплаче. Премигна упорито, за да спре сълзите си, но той спря рязко и я отблъсна от себе си. Тя падна на ръце.

— Никога — каза той — вече няма да яздиш сама. Можеше да те изнасилят — почти го бяха направили — а заради глупостта ти двама човека са мъртви.

Мразеше го. С гневен крясък скочи върху му и го атакува сляпо. Никога досега не бе използвала ноктите си, тъй като го намираше момичешко и смешно, но пък и никога преди не бе била толкова бясна. Той сграбчи китките й, но тя го изрита колкото можа по-силно в глезена. Той я стисна по-здраво и успя да хване единия й крак между бедрата си.

— Ще те убия! — изкрещя тя и наистина би го направила. След това заби зъби в гърлото му. Той хлъцна, когато кръвта му напълни устата й. Откъсна я от себе си и изви ръцете й зад гърба, като почти ги откъсна от раменете. Тя изкрещя, опитвайки се да го нападне отново. Той все още стискаше крака й между бедрата си. Изведнъж сграбчи плитката й и я издърпа така, че щеше да й отнесе скалпа. После я придърпа към себе си и я целуна. Заболя я. Устните му бяха твърди и груби — искаше да я нарани, знаеше си, точно както тя го бе наранила. Но Сторм отвори уста, тялото й охотно отговори на напора му, пълно с желание да го приеме по-добре. Тя спря да се бори. Езикът му нахлу дълбоко в устата й и по тялото й пръснаха искри от страст. Тя се притисна о него, стенейки гърлено. Желанието избухна в утробата й и тя потри корем в твърдата, гореща подутина в панталоните му. Изведнъж топ я отблъсна. Тя залитна назад, но не падна. Толкова много диви, танцуващи чувства бяха завладели тялото й, че тя не можеше да даде превес само на едно. Изведнъж с вик осъзна, че третият мъж го няма.

— Брет!

— Виждам — каза той с дрезгав глас. Въпреки това изглеждаше напълно спокоен. Скочи върху коня си и й доведе Демон.

— Качвай се — каза. Тя си спомни, че го мрази и че той я напляска — и целуна след това. С чиста съвест забрави собствената си реакция и се отдаде на чувството си за обида, унижение и бяс. Погледна го с всичкото презрение, което можа да изстиска от себе си.

— Ти, скъпа моя — каза той — обърна Сан Франциско с краката нагоре.

Брет я нараняваше, но Сторм никога нямаше да му го покаже, каквото и да ставаше. Той я изпрати по стъпалата, през верандата и във вестибюла с изражение на зле сдържан садизъм. Сторм знаеше, че още е бесен, но същото важеше и за нея.

Икономът се появи и очите му се разшириха при грубото нахълтване на Брет.

— Къде е Пол? — попита Брет.

— В трапезарията, сър.

— Пусни ме — ядосано каза Сторм.

— Тихо — заповяда грубо той. — Аз ще говоря.

— Мога и сама, благодаря — изсъска тя. — Ако той разкажеше случилото се, то щеше да прозвучи много по-зле. Нямаше да пести подробности.

— Млък — тросна се той и двамата влязоха в трапезарията. Брет я пусна точно преди да прекрачат прага. Пол четеше вестник и пиеше кафе. Вдигна очи, смаян.

— Брет! Какво… Какво става? — Той помрачня при вида на Сторм. Тя се опита да отвори уста.

— Пол, аз…

Брет я прекъсна, сграбчвайки китката й така, че тя си помисли, че я е счупил.

— Пол, боя се, че имаше малко неприятности.

— Седнете, моля — каза той, хвърляйки гневен поглед към братовчедка си. Брет буквално я бутна в един стол, но самият той не седна. Вместо това здраво хвана раменете й.

— Сторм и аз яздехме — каза той. — Вчера се бяхме уговорили. Галопирахме, когато усетих, че Крал спира. Извиках на Сторм да забави, но тя не ме чу. Така или иначе, слязох и видях, че в копитото му е заседнал камък.

Сторм проточи шия и го зяпна невярващо. Той не й обърна внимание.

— Когато я настигнах, тя беше заобиколена от три лица, едното от които я беше вързало. Естествено, аз размених някой и друг изстрел с тях. Двамата са мъртви, третият избяга.

Сторм не можеше да повярва. Защо си беше измислил всичко това? Защитаваше ли я? Но защо? В това нямаше никакъв смисъл. Тя го гледаше втренчено, но той се беше обърнал към Пол, сякаш тя не съществуваше.

— Слава Богу, че си добре! — извика Пол. — Барт! Доведи шериф Андрюс или някой полицай. Брет, благодаря ти.

— За нищо — отвърна Брет и пусна рамото на Сторм. — Добре че бях с нея.

Тя се изчерви. Иронията в гласа му беше за нея и тя не пропусна да я забележи. Почувства огромна вина. Ако беше казал истината, щеше да се защитава като дива котка. Но вместо това той бе поел вината за случилото се. Не разбираше. Въобще.

— Разпозна ли някой от мъжете? — попита Пол.

— Не. Нито конете — бяха три. Но ги запомних.

— Сторм, скъпа, добре ли си?

Тя се насили да срещне погледа му.

— Да.

— Надявам се, че си благодарила на Брет. Боже мой! Като си помисля само какво е могло да се случи, ако беше закъснял…

Сторм почервеня още повече. Знаеше, че и сама можеше да се справи. Или поне така мислеше. Почти беше посегнала за пистолета си. Е, горе-долу. Може би не би се справила. Изведнъж в главата й проблесна болезнения спомен за твърде суровото наказание, което Брет й бе наложил. Не, със сигурност не му беше благодарна.

— Вече го направих — каза тя, гледайки ленената покривка. — Може ли да се кача сега?

— Разбира се — каза Пол и стана. — В случай че шерифът поиска да ти зададе някои въпроси, което най-вероятно ще стори, ще те викна.

Сторм кимна, избегна тъмния, настойчив поглед на Брет и излезе от трапезарията. Преди да затвори вратата, чу как Пол каза:

— Как ще запазим това в тайна? На Сторм й трябва само още един скандал…

— Опасявам се, че двама мъртъвци са гаранция, че целият град ще приказва — каза Брет с ирония.

— Слава богу, че си бил с нея — въздъхна Пол. — Представи си какво би станало, ако беше яздила сама.

Сторм се затича по стълбите. Не искаше да слуша повече. Не искаше да е обект на още клюки, но със свито сърце осъзна, че в случая нямаше избор. Пожела си никога да не беше идвала тук. Почувства се нещастна и виновна, а и не разбираше защо Брет я беше защитил. Достатъчно ясно й беше, че ако цялата истина излезе наяве — че е яздила сама — скандалът щеше да е сто пъти по-ужасен. Затова ли беше излъгал той?

Но защо му беше да я защитава?

Скандалът се разрази същия следобед.

Брет беше казал на шерифа, че предпочита инцидентът да се запази в тайна и Андрюс се бе съгласил. Но с надеждата да залови оцелелия престъпник той беше пратил полицаите си да разпитват из града, така че преди два часа Брет откри, че не е в състояние да отиде до хотела си, без поне десет души да го спрат, за да научат от него подробности за случилото се. Всички искаха мръсните подробности.

— Хей, Брет! Чух, че си гръмнал някаква беззаконна сган на плажа! — Брет почти не познаваше човека, който му каза това.

Лиан Сейнт Клер и майка й избраха точно този момент, за да преминат с каретата си по улицата. Те му викнаха и той нямаше друг избор, освен да спре.

— Добър ден, Брет — каза Елен Сейнт Клер. Лиан повтори като ехо поздрава, свенливо усмихната. Брет не усети топли чувства към двете жени. Още го мъчеше това, че му се беше наложило да убие двамина и да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. И преди беше убивал, но не често, а и това беше по време на златната треска. Мразеше да отнема живот, даже в самозащита. В този случай беше даже по-лошо, защото ако в главата на малката дивачка имаше поне капка здрав разум, всичко това нямаше да се случи. Още й беше бесен.

Сега той кимна рязко и не особено учтиво на Лиан, тъй като си спомни как тя разпространяваше слухове за Сторм в градината на Фърлейнови. На дневна светлина не беше и наполовина толкова красива, колкото на партито, беше просто злобничка. Почувства отвращение.

— Е, Брет, новината вече заля града! Разкажи ни — развълнувано каза тя.

— Каква новина?

— О, Брет! — възкликна Лиан усмихната. — Знаеш каква. Как си защитил Сторм от обезчестяване. Нараниха ли я? Успяха ли да я… съсипят?

— Страхувам се, че не разбирам за какво става дума — студено процеди Брет. — Моля за извинение, дами. Закъснявам за един ангажимент. — Той им кимна и си тръгна, без да обръща внимание на ахването на Елен Сейнт Клер.

За нещастие двама бизнес партньори го спряха миг по-късно, за да го попитат дали е вярно, че е застрелял двама мъже, защитавайки честта на Сторм. Брет си наложи изражение на пълно безразличие и не погледна към никого, докато преминаваше през бяло-златното фоайе на хотел „Роял“. Но когато собственият му метр д’отел го попита дали новината е вярна, той едва не го изрита през вратата. Но вместо това, тъй като видя още хора, които се отправяха към него, Брет промени решението си, завъртя се на токовете си и излезе с упорито изражение обратно на улицата. Щеше да пропусне обяда.

Сторм беше една неприятност, и то неприятност с главни, блестящи червени букви. Търсейки убежището на собствения си кабинет в „Златната дама“, той се почуди дали тя би могла да стане порядъчна, добре възпитана дама. Ами. Съмняваше се. Още не беше разбрал какво го бе накарало да излъже братовчед й, за да я защити.

Няколко часа по-късно на вратата се почука и, мислейки, че това е Линда, едно от момичетата, което обикновено му носеше закуска, той й викна да влезе. Само че в стаята пристъпи Марси Фърлейн и затвори вратата зад себе си. Той веднага скочи.

— Марси? — възкликна изненадано и изведнъж се разтревожи. — Всичко наред ли е?

— О, да — отвърна тя и му отправи ослепителна усмивка. — Брет, извини ме, че те притеснявам, но трябва да поговорим.

Брет бързо я отведе до канапето, където тя грациозно се настани.

— Не мога да повярвам, че си дошла тук — започна той. Тя се поусмихна.

— Защо пък? Винаги съм си търсила извинение да разгледам отвътре едно такова място.

Брет изсумтя.

— Долният етаж е просто бар, знаеш го.

— Но се надявах да видя подтичващи наоколо голи жени!

Той се успокои, когато видя, че тя се заяжда с него.

— Те подтичват само на втория етаж.

Тя се усмихна и постави изящната си длан върху неговата.

— Брет, моля те, Сторм не иска да говори с мен — какво се е случило?

— Et tu, Brute?^[1]

— Какво?

Той поклати глава.

— Цял ден съвестни граждани ме обсаждат, поставили си висшата цел да „проникнат по-дълбоко в историята“.

— Извинявай тогава. Но се тревожа за Сторм.

— Знам. Предполагам, че вече си чула за какво става дума. Яздехме на плажа, конят ми стъпи върху камък, тя продължи напред. Трима мъже я заобиколиха, аз застрелях двама, един избяга.

Марси въздъхна.

— Милата Сторм! Слава богу, че си бил там.

Брет се намуси.

— Те не успяха да я наранят, нали?

— Не.

Тя въздъхна. След това го погледна с подозрение.

— Трудно ми е да повярвам, че вие двамата сте излезли заедно на езда.

— Какво?

— Сторм ми каза, че… ами, няма да повтарям точните й думи, но ми даде да разбера, че няма да бъде на приятелска нога с теб, без значение добрите отношения между нас.

В стомаха му започна да се надига гняв.

— А, така ли каза?

— Така че ми е трудно да повярвам, че сте излезли да яздите.

— Излязохме.

Нямаше да й каже истината, дори и на нея. Беше обаче бесен на онова неблагодарно диване, което се беше изразило така за него.

— То и аз трудно свиквам с нея — промърмори той.

— О, по дяволите — възкликна тя и го стресна. — Е, слава богу, че е добре. Мерси, Брет.

— Няма защо.

Марси го погледна в очите.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Тя въздъхна.

— Сторм е отказала ангажиментите си за следващата седмица и Пол и аз мислим, че твърде избързахме с интегрирането й в обществото. Ще се опитаме да потушим този скандал преди бала на семейство Синклеър.

— Добра идея — съгласи се Брет.

Тя стана и Брет скочи заедно с нея.

— Съжалявам, че те обезпокоих, Брет. — Тя му хвърли нов лукав поглед. — Наистина ли яздихте заедно?

— Естествено — спокойно каза той, без покерджийското му лице да трепне. Тя се усмихна внезапно и взе ръцете му.

— Благодаря ти, Брет. — И го целуна по бузата.

След като Марси си тръгна, той постоя още малко, загледан във вратата. Какво ли точно бе казала за него Сторм?