Бренда Джойс
Огнена стихия (18)

17

Красива е, помисли си Брет. Усмихна се.

— Здравей, Габриела.

Дванайсетгодишното момиченце го наблюдаваше със свенливо любопитство и сякаш всеки миг беше готово да побегне. Като чу гласа му, смело излезе иззад полите на Елена.

— Здравей.

— Аз съм Брет Д’Аршан, брат ти — каза той, като я разглеждаше с нещо като страхопочитание. Имаше синьо-черна коса, а кожата й бе с цвета на разцъфнала гардения. Очите й бяха огромни, обрамчени с черни мигли, кехлибарени на цвят. Това дете му беше сестра. Толкова малка, невинна и ранима. Странна мисъл, която събуди странни и топли чувства в гърдите му.

— Знам — сериозно каза тя. — Тио ми каза.

— Съжалявам, че не сме се срещали досега — каза нежно Брет, взе ръката й и я целуна. — Какво красиво момиче си ти!

Габриела поруменя. Брет се натъжи, когато тя избяга и се скри при Елена и Емануел. Тя му беше сестра. Той не познаваше Мануел и Катерина, но за пръв път се почувства засегнат от загубата им. И те ли са били толкова красиви, толкова живи и реални? Брет въздъхна и погледна към жена си. Тя говореше с Диего и се усмихваше. Това го подразни, въпреки че от израза й разбра, че просто е учтива. И все пак ясно си спомняше как го бе тормозил Диего като дете, въпреки че беше само три години по-голям. Преди още Брет да замине за златните мини, в околностите подтичваха вече две негови копелета. Той се загледа нарочно в двамата.

— Брет, почакай.

На ръката му легна студена, възпираща длан. София му се усмихна обещаващо и в очите й проблесна съблазън. Той вече бе разбрал, че е наследила курвенската жилка от майка си — това си бе проличало от момента, в който се бяха срещнали.

— Здравей, София — хладно каза той. Въпреки че тя беше невероятно красива, наглите й домогвания, дълбокото деколте на роклята й, самото й присъствие му навяваха такива омразни спомени, че той почувства прилив на гняв. Никога нямаше да забрави момичешкия глас, който го дразнеше: Копеле! Копеле! Копеле! После тя се смееше, защото знаеше, че той не може да си позволи да я удари…

— Как се чувстваш у дома, Брет? — измърка тя.

Той се изсмя.

— У дома ли? Това не е моят дом, братовчедке, и никога не е бил.

— Тц-тц. Ти живя тук близо десет години. Колко си неблагодарен. Сигурно и улиците на Мазатлан не наричаш свой дом…

— Определено не. — Погледът му беше втренчен и подигравателен. — И повярвай ми, безкрайно съм благодарен за нежните грижи, на които се радвах тук.

Тя докосна ръкава му.

— Когато си тръгна оттук, ти беше още момче — прошепна тя. — Още не мога да свикна с промените в теб.

Той нямаше какво да й отговори, но един бърз поглед през стаята му доказа, че Диего още окупира жена му. Почувства остра ревност и това го изуми.

— Брет, нали не ми се сърдиш заради детските ми заяждания? — Очите на София леко се разшириха.

— Ти беше противно дете, София, а подозирам, че си и противна жена.

Тя ахна, но после се разсмя.

— Не си се променил! Все още биеш право в целта! — Веселието й изчезна, както се бе появило, и тя стисна ръката му.

— Брет, онова не беше от злоба, уверявам те.

Той вдигна вежда.

— Беше от ревност.

Сега беше негов ред да се развесели и той се усмихна.

— А, разбира се, колко глупаво от моя страна да не се сетя.

— Не, наистина те ревнувах — настоя тя.

— Кого, копелето ли?

— От майка ми.

Брет я зяпна. Вече не се усмихваше.

— Моля?

— Видях ви заедно — прошепна тя с блеснали очи и треперещ глас. Той видя вълнението по лицето й. — Ти беше само на петнайсет, но какъв мъж беше, Брет, о, колко голям беше… Как я обладаваше, като бик…

Брет се опомни от шока и неочакваната сексуална тръпка, които изпита. Усмихна се безгрижно.

— Майка ти беше много дащна.

— Приятно ми беше да ви гледам — прошепна тя и се приведе по-близо. Той я погледна и видя възбудата й. Устните й бяха леко разтворени и трепереха. Очите й блестяха ярко. Представи си кльощавото тринайсетгодишно момиче, което гледа как едно неопитно момче обладава майка му. Съжаляваше, че тя ги е видяла. Не желаеше дори несъзнателно да е допринесъл за змийския й характер.

— Радвам се, че си се забавлявала — сухо каза той и я подмина. Знаеше защо тя прави така и какво иска — него.

— Толкова се радвам, че се разбирате със София — каза Елена и той се принуди да се приближи до нея и Емануел.

— Че защо да не се разбираме?

Елена се усмихна.

— Като че ли си спомням как се карахте като куче и котка като деца.

— Това беше отдавна, Елена — обади се Емануел. — Брет, ще ми се утре да пояздим заедно и да те разведа из земята.

— С удоволствие — внимателно каза Брет. Не искаше който и да било да си мисли, че хасиендата го интересува. — Ще имаш ли нещо против и Сторм да дойде с мен?

Емануел се поколеба за миг.

— Разбира се, че не.

Брет разбра, че чичо му иска да прекара малко време насаме с него.

— Ще дойда сам — каза той и почувства нежност съм него. Опита се да потисне това чувство, което го притесняваше, но то не изчезна. Странно беше за един самотен, самодостатъчен човек като него да се намира в такова положение — с жена, която събуждаше топлина дълбоко в гърдите му, със сестра, която будеше закрилническите му инстинкти, мъртъв брат, за чиято загуба кой знае защо съжаляваше и чичо, чийто чар и доброта бяха неустоими. Емануел доволно се усмихна.

Брет се приближи до Сторм и Диего, взе собственически ръката й и я целуна нежно по бузата. Тя го погледна с големите си сини очи и когато той й се усмихна обещаващо, се изчерви.

— Ти си щастливец, братовчеде — подхвърли Диего, като го гледаше изпод вежди.

— Да, и аз мисля така — отвърна Брет. — Забавляваше ли те братовчед ми с безкрайните си разкази за общото ни детство, скъпа? — попита той Сторм.

— Горе-долу — каза тя. — А София припомни ли ти миналите времена?

Брет се усмихна.

— Ревнуваш, chere.

— Разбира се, че не — излъга тя.

— Недей — прошепна той. Тя се усмихна ослепително на Диего.

— Диего ще ме води на езда утре. Иска да ми покаже хасиендата.

— С огромно удоволствие — добави той, гледайки я със светнали очи. Брет се чу да казва:

— Не.

— Хайде, братовчеде, не вярвам да имаш нещо против. Жена ти е в пълна безопасност с мен.

— Имам и забранявам. — Брет се чувстваше смешен, но не можеше иначе. Гадеше му се от лъстивия поглед, който братовчед му хвърляше на Сторм.

— Скъпа, с удоволствие ще те разведа сам. — Тя издърпа ръката си от неговата.

— Не ми позволяваш да яздя с Диего?

— Наистина, Брет, тя е твоя завинаги. Аз искам само да прекарам един следобед в компанията й.

— Аз ще те изведа на езда — настоя Брет. — Аз съм себично копеле, Диего.

— Интересно — ядосано каза Сторм, като се стараеше да говори тихо. — Ти можеш да се увърташ около братовчедка си, а аз не мога да пояздя с Диего.

— Моля?

Диего се усмихна, но веднага прикри усмивката си.

— Брет, нямам задни мисли…

— Да бе. — Брет погледна Сторм. — Ще обсъдим това по-късно.

— Да бе — сряза го Сторм. Усмихна се сладко и провокативно на Диего.

— Ще се видим утре.

Той хвана ръката й и я притисна към устните си.

— Hasta manana.

Сторм стана, без да поглежда мъжа си, и се приближи до чичото, лелята и Габриела. Диего му говореше нещо, но той едва го чуваше.

— Наистина, братовчеде, здравата се изложи. Ако имах непочтени намерения, щях ли да я преследвам така открито?

Брет се канеше да му отговори, но в този миг всички: млъкнаха и погледнаха към слугата, който влезе, бутайки пред себе си инвалиден стол, в който седеше дон Фелипе. Донът се усмихваше. Долната част на тялото му бе покрита с одеяло.

— Фелипе — извика Емануел и притича до него. — Какво правиш?

— Реших да се присъединя към вас на вечеря — спокойно отвърна донът. — Искам да ям с младоженците.

За миг никой не продума. Елена наруши мълчанието, като се плъзна напред и спря грациозно до дона.

— Каква невероятна изненада — измърка тя, сложи ръка на рамото на стареца и се усмихна към смълчаното семейство. Дон Фелипе погледна открито Брет в очите и за миг двамата се измерваха мълчаливо. После той каза:

— Искам да видя булката.

Брет се опомни, хвана ръката на Сторм и я заведе при баща си.

— Татко, това е съпругата ми Сторм.

Той я разгледа.

— На колко си години, момиче?

Сторм вдигна брадичка.

— На седемнайсет.

— Как успя да се забъркаш с този нехранимайко?

Тя стисна зъби.

— Влюбих се отчаяно в него. — Брет се успокои и едва сдържа усмивката, която напираше на устните му. Дон Фелипе премести погледа си върху него. Емануел пристъпи напред.

— Хайде да сядаме — предложи той, отпрати слугата с кимване и сам пое количката. Семейството бавно премина в трапезарията и заобиколи дона. Той зае мястото си начело на масата. Брет задържа Сторм, докато всички седнаха. Елена се опита да седне отдясно на стареца, но той я изгони.

— Искам от дясната ми страна да седнат синът ми и неговата съпруга — рязко каза той.

О, разбира се, колко глупаво от моя страна — усмихна се Елена. Брет заведе Сторм до мястото й и й помогна да седне. Отдясно на него седна леля му. Наляха вино и слугите внесоха първото блюдо.

— Откъде си, момиче? — попита донът. — И кои са родителите ти?

Брет се намръщи, но Сторм сияеше.

— От Западен Тексас съм — каза тя. — Израснала съм в ранчо. Родителите ми са се установили там през четиридесет и пета година, след като бунтът на комачите е бил потушен.

— Кой е баща ти?

— Дерек Браг — гордо каза тя.

— Откъде произхожда?

Погледът й не трепна.

— Баща му е бил трапер, а майка му — индианка. Новината бе посрещната със стреснато мълчание. Тя вдигна гордо глава.

— Преди да създаде ранчото, той е бил капитан на тексаските рейнджъри, един от най-добрите.

— Значи си отчасти индианка — каза донът.

— От апахите — поясни тя. — И се гордея с това.

— И аз — обади се Брет и се усмихна на смаяното изражение на Сторм. Те се погледаха в очите. Брет се пресегна през масата и стисна ръката й.

— А майка ти? — попита дон Фелипе.

— Тя е англичанка. Баща й е граф Драгмор, лорд Стелтън. Един ден големият ми брат Ник ще наследи титлата и земите му.

София ахна.

— Каква невероятна семейна хроника — весело каза Елена. — Е, Брет, дори и ти бледнееш в сравнение с нея.

— Благодаря ти, Тия Елена — каза Брет. — Татко, въпросите ти са неучтиви.

— Защо да са неучтиви? — сряза го донът. — Тя се гордее с това, което е. Не се опитва да скрие нищо. Напомня ми на теб.

Брет се почуди дали не е получил току-що някакъв своеобразен комплимент. Не беше сигурен.

— Как ти се харесва хасиендата?

— Прекрасна е — ентусиазирано отвърна Сторм. — Невероятно е красива. Не забравяйте, че съм израснала в ранчо. Научих се да яздя преди още да мога да ходя. — Тя се усмихна. — Градският живот е приятен, но понякога ми липсва ранчото.

Дон Фелипе се усмихна за пръв път. След това погледна внимателно Брет, взе приборите си и започна да се храни. Всички последваха примера му. Емануел се обади:

— Утре ще покажа земята на Брет, Фелипе.

— Добре. Трябва да се запознае с нея.

Брет усети как Елена и София стреснато млъкнаха, но продължи да яде.

— Брет има голям успех в Сан Франциско — каза донът на семейството.

— Така е — гордо каза Емануел.

Дон Фелипе погледна сина си.

— Един мъж с добра глава за работа — е, струва ми се, че ще се справи чудесно с място като това.

Елена се задави. Диего пресуши чашата си и посегна да си налее нова.

— Особено с жена, която е свикнала на такъв начин на живот.

Сторм объркано погледна Брет, но той не каза нищо.

— Кажи, Габриела, какво прави днес? — попита донът.

Тя се усмихна.

— Учих си уроците, дядо.

— И добре ли се справи?

— Да.

— Добро момиче.

— Утре Брет ще ме води да яздим — прибави тя свенливо. Донът погледна сина см и вдигна чаша в знак на съгласие. Изпи половината, остави я и острият му поглед се спря на Диего.

— А ти колко спечели — или загуби — вчера?

Диего се закашля.

— Прощавай?

— Чу ме, момче. Мислиш си, че не знам как профукваш и последното си песо с този твой комар.

Диего почервеня.

— Диего ни правеше компания вчера — намеси се Елена. — Може би си чул китарата му? Той свири прекрасно.

Тя се спогледа със сина си — той благодарно, а тя предупредително. Дон Фелипе направи гримаса. Обърна се към Сторм и не погледна повече другите.

— Разкажи ми за ранчото си.

Тя се усмихна с блестящи очи и до края на вечерта двамата разговаряха за управление, разходи и коне, изключвайки всички останали от вниманието си. Брет слушаше и гледаше — с гордост.

 

 

Брет излезе от трапезарията и стъпи в патиото. Утрото беше прекрасно, слънцето сияеше и оцветяваше земята в златисто, а въздухът беше топъл и предвещаваше лято. Нито едно облаче не прекосяваше лазурното небе. Той спря, за да се наслади на назъбените хребети, сиво-виолетови на яркосиньото небе. Въздъхна и се опита да не мисли за Сторм.

Беше се предал. Вчера пак се бяха скарали заради Диего и тя бе проявила невероятно твърдоглавие. Накрая той я беше любил диво и страстно като завършек на спора — но не за дълго. Тя беше заспала в ръцете му, докато той се чудеше защо бяха хвърлили толкова сили да се карат за глупости. И всичко заради безпричинната му ревност. Никога преди не бе ревнувал в живота си. Беше я гледал в съня й и тогава го бе пронизала невероятна нежност, сякаш бе пил скъпо бренди. Моята великолепна Сторм, си помисли и се почуди дали се влюбва в нея. Отпъди мисълта веднага с паника, близка до ужас. Отпъди я трескаво. Жена му му доставяше невероятно удоволствие, но това беше всичко. Любовта беше за лунатиците, не за него. Към нея чувстваше само плътско желание. Е, може би и възхищение.

Тя обаче не се беше предала. На сутринта пак се бяха скарали, докато Брет разбра, че се е предал. Още не можеше да го повярва. Но колкото и да не му се щеше да го признае, не беше прав. А тя да. Кога преди му се беше случвало такова нещо?

Беше привикнал на проститутки и любовници, жени за които плащаше, които приемаха превъзходството му безпрекословно. Дори сега, сещайки се как се беше превил пред волята й въпреки желанието си, той се почувства притеснен. А пък ако Диего я докоснеше… Юмруците му се свиха.

Продължи разходката си из градината. Старецът беше изявил гордата си, безцеремонна същност вчера, но Брет беше забелязал едно — той харесваше Сторм. Беше я разпитвал през по-голямата част от вечерята и не я беше притеснил нито веднъж. Брет разбра хитростта на баща си. Всички се страхуваха, че той, Брет, ще наследи всичко заради интереса на дона към него и жена му. Брет не можеше да го вини. Елена и София бяха истински пепелянки. Емануел беше твърде добър и сляп, за да ги спре, ако се опитат да узурпират Габриела и богатството й. Брет твърдо реши да се погрижи всичко да мине добре за сестра му, независимо дали донът доживееше до сватбата й, или не.

Какво сладко и красиво дете беше! С учудване осъзна, че чувства нещо като гордост и братска обич към нея. Беше й обещал да пояздят, преди да излезе с Емануел. Очакваше го с нетърпение.

Но Сторм още му се сърдеше.

Целувките и ласките не бяха потушили твърдоглавието й. Тя му беше казала, че апахите са злопаметни. Брет й беше казал, че тук присъстващата тяхна наследница няма да се прояви така. Беше отишъл на закуска сам и изтрезнял от любовната им нощ. Мразеше да се кара с нея.

— Брет?

Той се обърна с раздразнение и това, че видя София, която бързаше към него, никак не го зарадва. И сега какво? — помисли си той. Не беше в настроение за нова караница, особено след като Сторм се бе направила, че не го забелязва на закуска и показа на всички, че са се карали.

София ходеше сякаш по въздуха, плъзна се покрай него с блестяща на слънцето черна коса и подръпна надолу черния си корсаж. Малко жени изглеждаха добре в черно, но София беше една от тях. Тя спря усмихната пред него.

— Надявах се да те намеря тук — каза гальовно тя.

— Не се притеснявай, София — отряза я той. — Нищо няма да постигнеш с мен.

— О, днес сме сърдити! — Гласът й се понижи и пръстите й легнаха на гърдите му. Той беше само по риза и почувства топлината на дланта й през тънкия лен.

— Но аз разбирам защо — каза тя гърлено.

Той покри ръката й с длан и я махна от себе си.

— Така ли?

— Мъж като теб да се кара с жена си! — усмихнато възкликна тя. — Колко ли си изгладнял! — Ръката й погали плоския му корем.

— Не — каза едновременно развеселен и отвратен Брет. — Колко ли си изгладняла ти.

— С мен винаги е така — отвърна тя и дланта й се спусна към предницата на бричовете му.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна. — Той сграбчи китката й и я дръпна настрана. — Ако имаш нужда от мъж, сигурен съм, че някой друг ще е повече от щастлив да предложи услугите си.

— Искам теб, Брет — прошепна тя с плътен глас. — Искам да правиш любов с мен както с майка ми.

Той продължаваше да стиска ръката й. Другата й длан обаче се вдигна и хвана меката подутина в панталона му. Той се ядоса, изруга и улови и втората й китка, като я дръпна към себе си. Големите й гърди се опряха в неговите. Не беше възбуден. Омръзнало му беше.

— О, Брет — простена тя и се отърка в слабините му.

— Брет!

Главата му се извъртя по посока на гласа на Сторм. Изведнъж разбра в каква компрометираща поза се намира. Лицето й беше мъртвешки бледо, очите й — огромни като чинии. Тя стоеше, смразена, на пътеката и ги гледаше. Брет отблъсна София, която приглушено се изсмя.

— Сторм, почакай! — извика той. Тя бягаше обратно към къщата. Брет хукна след нея, проклинайки София и себе си, и съдбата. Сторм изчезна сред храстите. Той я последва. Кучи дрян и магнолии, отрупани с цвят, го заобикаляха отвсякъде, но от жена му нямаше и следа.

— Сторм! Сторм! По дяволите — изруга той.

— Брет? — обади се София изотзад.

— Не се доближавай до мен — изрева той с желанието да я удуши. Навлезе по-навътре в градината. Този път не повика Сторм, защото беше сигурен, че няма да отговори.

 

 

— Нямах представа, че толкова искаш да яздиш с мен. — Диего отправи белозъба усмивка към Сторм. Тя едва успя да разтегли устни в отговор. Да не би той да бе разбрал, че нещо не е наред? Знаеше ли, че сърцето й е разбито? Че всеки момент щеше да загуби самообладание и да изпадне в истерия? О, Брет, как можа!

Беше му избягала и кой знае как беше се натъкнала на Диего и го беше накарала да идат на езда веднага — нито миг по-късно. Толкова беше смаяна и обезумяла, с диво биещо сърце, че дори не беше преценила реакцията му. Нищо не помнеше. Нито как бяха отишли до обора, нито как чакаха да оседлаят конете им, нито как се качиха, нищо. Бяха оставили хасиендата далеч зад гърба си. Всичко, за което можеше да мисли, беше Брет с онази красива жена в прегръдките си. Как можа, Брет? Тя ридаеше в душата си.

— Кажи ми какво има — тихо каза Диего.

Тя се опита да се усмихне, но не успя.

— Хайде да пояздим в галоп — предложи Сторм и препусна, наведена над гривата на Демон. Остави го да даде всичко от себе си. Яздеше сляпо; нищо не виждаше от сълзите, които се лееха по лицето й. Гривата на жребеца ги триеше. Как беше могъл? След тази сутрин и вчера, и онази нощ, след като ръцете му и устата му я бяха обожавали така всеотдайно, сякаш той наистина се нуждаеше от нея, искаше я, обичаше я. Сякаш беше единствената жена на света за него. Сякаш… сякаш… Тя изхълца неудържимо. Не забеляза, че е спряла, че конят е забавил ход по собствено желание и Диего бе хванал поводите. Нищо не забелязваше. Изведнъж почувства, че той я смъква от коня и я притиска в прегръдките си.

— Кажи ми, сага — прошепна той. — Защо плачеш?

Тя хълцаше истерично. Беше заровила лице в шията му, защото той беше само около сантиметър по-висок от нея. Стискаше сакото му, а той я галеше по косата и гърба. Най-накрая тя се свести и осъзна, че плаче неудържимо в ръцете на един непознат. И все пак това беше нищо пред предателството на Брет. Диего хвана лицето й и го вдигна. Тя се принуди да го погледне.

— Човек може да плаче така само от любов — каза меко той. — Заради Брет ли?

Тя кимна.

— И само ако има друга жена.

Тя нещастно потвърди.

— Такъв е светът, сага. Мъжете имат съпруги и любовници. Така е.

— Това е ужасно — изкрещя тя, неспособна да го гледа повече, да го оставя да бъде свидетел на болката и унижението й. — Мразя го!

— Мисля, че го обичаш — промърмори той. — Мисля, че той е много, много щастлив.

— Мразя го — повтори тя. Диего я прегърна и залюля в обятията си. Изведнъж тя усети, че няма повече сълзи. Подсмръкна и се дръпна. Той я пусна, гледайки я втренчено.

— Може би е по-добре да разбереш сега, сага, не по-късно, когато ще го обичаш повече.

— Вече знаех — каза тя и прие той да изтрие лицето й с кърпичката си. — Има любовница в Сан Франциско. Красива жена, като София.

— Значи е сестра ми — каза Диего с непроницаем поглед. — Това не променя нищо, сага. Ти все още си му жена. Когато се приберете у дома, София ще остане тук. Той ще я забрави.

— Не — диво каза Сторм. — Ще се разведа с този кучи син. — Очите й сияеха опасно.

— Ти си плашеща и великолепна — прошепна той.

— Съжалявам, Диего — каза тя изведнъж. — Какво ли си мислиш за мен?

— Че си прекалено красива — промърмори той.

Тя изведнъж видя пламък в очите му. Не знаеше какво да отговори, затова замълча.

— Нека те успокоя, сага. — Той посегна към лицето й. — Нека отмия всички мисли за него. Мога да го направя.

Тя замръзна. Желанието за отмъщение замайваше главата й. Да, изкрещя нещо в главата й. Позволи на Диего да те целуне, да те докосне, дори да те люби — и го хвърли в лицето на онова копеле! Жестоко й се искаше да отмъсти за себе си и да нарани Брет. Диего пристъпи по-близо и я прегърна, вземайки мълчанието й за съгласие. Сторм го погледна втренчено с разтуптяно сърце. Той простена леко и наведе лице над нейното. В мига, когато устните му докоснаха нейните, в мига, когато мустаците му допряха кожата й, тя почувства прилив на отвращение.

— Не — извика тя и се издърпа. — Недей, моля те, нека просто бъдем приятели.

Той я загледа, сякаш се чудеше какво да направи. Тя кротко докосна рамото му.

— Моля те, Диего, имам нужда от приятел.

Той се успокои.

— Засега ще ти бъда приятел, но искам да стана и твой любовник, сага. Няма нужда той да знае.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Защото го обичаш?

— Да. — Тя се качи на Демон. Не можа да види гнева, който помрачи лицето на Диего. Когато се обърна и му се усмихна, той й отвърна със същото. Сякаш нищо не се беше случило.

— Къде беше? — попита Брет. Тя не му обърна внимание и спокойно свали шапката си. Остави я на стола и започна да разкопчава болерото си.

— Сторм, по дяволите, защо избяга така? — Той се приближи до нея с разтревожено лице.

— Недей — каза тя с предупредителен поглед.

— Не беше каквото си мислиш — каза той, стискайки юмруци. — Как можеш да мислиш, че София и аз…

— Знам каквото видях — извика тя с треперещ глас. — Стой далеч от мен — само стой далеч.

— Ти нищо не видя — настоя той и хвана рамото й. — Не, не се дърпай, искам да ме изслушаш.

— Мразя те — каза тя със сълзи в очите. — Наистина.

— Не е вярно, знам, че не е. — Той беше смъртно изплашен. — Сторм, изслушай ме.

— Как можа?

— Нищо не съм направил! Нищо! Тя ме сграбчи и аз хванах ръцете й, за да я отблъсна. Тя се притискаше в мен — не се прегръщахме, за бога!

Тя се изсмя горчиво.

— За толкова глупава ли ме мислиш?

— Защо не ми повярваш? — попита той. — След последните няколко дни — как въобще можеш да си помислиш, че мога да погледна друга жена!

— Лъгала съм се — искрено каза тя. — Наистина мислех, че нещо се случва помежду ни.

— Така е, по дяволите!

Тя му обърна гръб, свали жакета си и той видя, че рамената й се тресяха. Тя страдаше — заради него — но нищо не се беше случило! Болката й се пренесе и в него. Той я прегърна изотзад.

— Моля те, повярвай ми — помоли той. — Сторм, миличка, това не беше нито прегръдка, нито нещо повече. Не че на София не й се искаше — въпреки че само господ знае защо, след като й е ясно, че не мога да я понасям. Моля те, Сторм, довери ми се.

Тя се извъртя в прегръдката му и Брет с отчаяние видя, че лицето й е мокро от сълзи.

— Да ти повярвам ли каза? — изсмя се тя. — На човека, който отиде при любовницата си и ме унижи през първата ми брачна нощ?

— Не е честно — тихо каза той. — И ти го знаеш.

— Тогава да ти напомня какво стана, когато се прибра от Сакраменто? Отиде право при нея! Лиан Сейнт Клер не можа да се стърпи да ми каже как съпругът ми е посетил любовницата си преди мен. След това имаше наглостта… безсрамието… Прасе такова! — Тя го заудря по гърдите.

— Слушай — изрева той, сграбчи я за китките и я стисна. — По дяволите, защо винаги си мислиш най-лошото? Отидох у Одри тогава, наистина — за петнайсет минути. За да приключа връзката ни. Всичко свърши. Исках да започнем брака си отначало, по дяволите.

— Наистина ли? — с надежда прошепна тя.

Той се отпусна и я погледна в очите.

— Да, наистина. Как бих могъл да я искам, или да искам която и да било друга жена, когато имам теб?

Сторм прехапа устни.

— Иска ми се да ти вярвам.

— Тогава ми вярвай — заповяда й той и я обви с ръце. — Моля те, повярвай ми. Не те лъжа, Сторм. Ако исках някоя друга и ти го разбереше, нямаше да отрека. Нямаше да съм първият, който има съпруга и любовница. Но аз не искам никоя друга.

Лицето й се сви и тя го зарови в гърдите му. Отчаяно искаше да му вярва и му вярваше. Сама не лъжеше никога и й беше трудно да разбере как някой друг може да мами нарочно. Притисна се до него.

— О, Брет!

Той зарови лице в косата й.

— О, chere — въздъхна. Толкова се беше страхувал, а сега облекчението беше толкова голямо.