Фабио Ланзони
Викинг (40)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Навътре в океана, там, където свършваше фиорда, Рейна съзерцаваше огромното червено сияние. Вълните шумяха и заливаха безлюдните скали около нея, много по-високи от вълните дори и при най-силните бури. В този миг младата жена усети как между бедрата й потече топла вода и се скова от пронизваща болка в кръста. Тя едва успя да изохка и да притисне ръка към корема си. Почувства как коремът й се втвърди и внезапно я прониза ужасяващата мисъл, че раждането започва.

Сърцето й се сви от страх за бебето, за това, че трябваше да ражда в открито море, и за Виктор, който навярно в този миг се сражаваше с Волфгард, а още по-ужасяващо беше пурпурночервеното небе над нея, което приличаше на кърваво езеро. Помисли си, че плуват направо към ада!

Не искаше бебето й да се роди точно сега! Отново я прониза силна болка и тя сграбчи ръката на брат си.

— Ален, моля те, чуй ме! Трябва да се върнем обратно! Усещам, че бебето ще се роди всеки миг!

— Много добре. Значи той или тя ще пораснат, докато пристигнем в Лоара.

— Но ние не можем да продължим! — тя потисна стенанието си и посочи към хоризонта. — Не виждаш ли това червено сияние, там в далечината? Това е знак, че ни грози опасност.

— Ха! Ти си една глупава жена — презрително се изсмя Ален. — Вече ти казах и по-рано — това е само отражение от изгряващото слънце.

Искаше й се да извика от яд.

— Но слънцето не изгрява от юг!

От кърмата се обади един глас:

— Ален, ние също сме изплашени от това сияние. Може би това е знак, че ще има страшна буря.

— Ти си се уплашил като жена, Жил — изсмя се Ален.

В този миг една силна вълна се разби в малкия кораб.

Рейна, полудяла от страх, измъкна кинжала си, сграбчи ръката на брат си и насочи оръжието към гърдите му.

— Как се осмеляваш да ме заплашваш, сестро! — озъби се той.

Младата жена заговори с мрачна решителност.

— Ален, веднага ще обърнеш кораба и ще ме върнеш при съпруга ми или ще те убия.

Той се засмя, което я вбеси още повече.

— Не можеш да ме уплашиш, сестро. Та ти се разтрепери само като видя как намушках онзи нещастник, който се опита да те убие. А освен това не можеш да убиеш собствената си плът и кръв.

Рейна знаеше, че той говори истината и гласът й затрепери от отчаяние.

— Ален, моля те, изслушай ме…

— Ален! Погледни! — извика Бард.

Корабът се разклати силно и братът и сестрата едва се удържаха да не паднат. Пред очите им се разкри гледка, която приличаше на нощен кошмар — морето пред тях кипеше! Докато хората гледаха, без да могат да повярват на очите си, се надигна огромна вълна, океанът сякаш се разтвори и пред тях изникна страхотна бездна… От зейналата пропаст изригнаха огромни потоци от гореща течност, пепел и камъни!

Ален се вкопчи в перилото на кораба и уплашено извика:

— Какво става?

Рейна се вцепени от ужас в първия миг когато чу рева на морето, който приличаше на вой от някакво страховито чудовище, и когато видя огромните облаци от пара, надигащи се от дъното на океана, въглени и големи отломъци от базалтови скали, излитащи високо в небето. След това разбра, че пред очите й се ражда нов вулканичен остров, така както преди много години природните стихии са създали острови като Исландия и Ванахейм…

— Вулканът изригна! — възкликна тя. — Сега нямаме друг избор, освен да се върнем обратно, ако не искаме да загинем във врящото море пред нас.

Този път Ален дори не се опита да протестира. Над кораба се посипа гореща пепел и Ален и останалите обърнаха кораба и започнаха бясно да гребат, за да се отдалечат от чудовищните вълни, които щяха да ги погълнат…

Битката сякаш нямаше край. Виктор размахваше меча си, за да си проправи път сред сражаващите се воини към пристана. Трябваше да стигне до кораба, за да спаси съпругата си. Успя да разчисти пътя пред себе си, но в този миг видя как на хоризонта високо в небето се издигна огнен стълб и бе обзет от ужас и панически страх. Земята отново се разтърси под краката му…

Чу се страхотен трясък, той се извърна и видя как по стръмния склон, надолу към брега, се търкаляха каменни блокове. Няколко воини извикаха от болка, когато върху тях се посипаха каменни отломъци. Тътенът от земните недра се усили. Въздухът се изпълни с гъста пара и пепел.

Господи, сякаш бе настъпил краят на света! Какво, за бога, ставаше? Нима Рейна плуваше право към пламъците на ада?

— Вулканът изригна! — изкрещя Орм зад гърба му.

Мъжът беше прав. В далечината огненият стълб нарастваше все повече, въздухът се изпълни с миризма на сяра и пепел. Червеното сияние озари брега. И тогава се случи нещо неочаквано. Воините спряха да се бият, някои от тях паднаха на колене и започнаха да се молят с лица, обърнати на юг.

Виктор се огледа, озадачен от прекратяването на боя.

— Какво става? — обърна се той към Свейн.

— Това изригване е знак от боговете — обясни Свейн. — Воините вярват, че битката е предизвикала гнева на боговете.

Сърцето на Виктор се изпълни с възторг. В този миг видя как корабът на Ален се приближава към брега и съзря Рейна, изправена до перилото. Искаше му се да извика от радост. Благодаря ти, господи! Съпругата и детето му бяха спасени!

Той се спусна към пристана. Волфгард понечи да се хвърли към него с изваден меч, но двама от неговите воини го спряха.

Младият мъж се озова на палубата, без да дочака спускането на подвижния мост.

— Рейна! — извика той и застина на място, когато видя пребледнялото й лице и мокрото петно върху роклята й.

— Съпруже мой! — изохка тя. — Раждането започва. Струва ми се, че детето скоро ще се роди.

Виктор я вдигна на ръце и тръгна по моста към брега. Когато той се насочи към пътеката, воините от двете племена се отдръпнаха. Хората му вървяха зад тях, за да ги предпазят от неприятелско нападение.

— Не, съпруже мой! — извика Рейна, преди да стигнат до средата на пътеката. — Бебето ще се роди сега!

Младият мъж тревожно се огледа, за да се увери, че няма опасност от падащи камъни, и внимателно я положи на земята. Към тях се спусна Сибеал. Воините на Виктор се подредиха в редица с лице към брега, за да не гледат към родилката.

Робинята коленичи до господарката си, повдигна роклята й и извика:

— Господарю, раждането вече е започнало! Обърни се настрани.

Виктор искаше да протестира, но съпругата му го хвана за ръката, погледна го в очите и прошепна:

— Не, моят съпруг ще гледа как ще се роди синът му.

Очите на Виктор се изпълниха със сълзи от доказателството за нейното доверие и любов. Следващите мигове бяха много мъчителни за него, докато слушаше виковете на Рейна и гледаше как тялото й се гърчи от болки, за да даде живот на тяхното дете. Най-после видя как една малка главичка се показа между бедрата й. Чу животинския вик на Рейна в мига на раждането и сякаш усети болката й, но едновременно с това сърцето му се изпълни с щастие.

След миг пищящото бебе се озова в ръцете на Сибеал.

С малките ножици, които висяха на кръста й, тя отряза пъпната връв и завърза края й. Почисти новороденото с ръкава на роклята си и го подаде на Виктор.

— Господарю, приемаш ли сина си? — тихо попита тя.

— Господи, разбира се! — Младият баща свали туниката си, зави треперещото телце и го притисна към гърдите си. Когато чу силния вик на сина си, го заля вълна на неописуема радост. Момченцето беше наистина съвършено, с добре оформено телце, а главата му бе покрита с рус мъх. Виктор погледна към жена си. Очите й бяха пълни със сълзи, но лицето й грееше от щастие.

— Благодаря ти, любов моя — прошепна той. Наведе се и я целена по устните.

След това се изправи, държейки сина си. Всичко наоколо се беше успокоило, земята бе престанала да трепери, червеното сияние бе изчезнало и Виктор разбра, че вулканът е затихнал и слънцето е изгряло в същия миг, когато синът му се е родил, сякаш всички небесни и земни сили бяха постигнали равновесие. Воините от двете племена бяха свели глави в знак на уважение. Най-после се бе осъществила неговата съкровена мечта, целта на неговия живот. Виктор притисна момчето към гърдите си и сърцето му се изпълни с радост. Сега вече наистина се почувства у дома…

По страните му потекоха сълзи. Вдигна новородения си син, за да го видят всички.

— Приятели, позволете ми да ви представя Ерик Миротвореца, крал на всички викинги. Както ви бях обещал, той дойде, за да донесе мир и хармония за всички нас. Нека повече никога да няма война.

За миг воините от двете племена останаха мълчаливи, изпълнени със страхопочитание. След това бавно се раздвижиха, като тихо говореха как Виктор е победил през този ден и е сложил край на кървавата вражда.

Когато видя, че бойците му се отправиха към брега, Волфгард изскочи пред тях, размаха меча си и извика:

— Не го слушайте! Трябва да се бием с този кучи син! Не го оставяйте да ви оплете в лъжите си!

Ала мъжете не обърнаха внимание на виковете му и се насочиха към кораба. Лицето на Волфгард се изкриви от безсилна ярост. Не му оставаше нищо друго, освен да прибере меча си и да се присъедини към хората си.

Малкият Ерик започна да плаче. Виктор клекна до Рейна и й подаде бебето. Докато той я гледаше с нежност, тя разкопча роклята си и приближи детето до гърдите си.

Ерик захапа гърдата, започна лакомо да суче и се укроти. Най-после той имаше семейството на своите мечти!

Младият мъж взе на ръце сина и съпругата си, а след това всички се отправиха към къщата. Слънцето се бе издигнало високо в небето и огряваше всичко наоколо. Това беше изгревът на техния нов и щастлив живот.

— Прости ми — прошепна Рейна след дълго мълчание.

— Никога повече не ме напускай! — промълви той.

— Никога! — пламенно отвърна младата жена.