Фабио Ланзони
Викинг (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Хайде, опитайте се да ме победите! — извика Виктор.

Три седмици по-късно Виктор и бойците му отново излязоха извън селото, за да се упражняват в бойно изкуство. Времето беше студено, а небето беше покрито с облаци, но за пръв път от няколко дни не валеше. Цялата тундра бе осеяна с жълти, яркочервени и сини диви цветя. В сивото небе кръжаха чайки. От селото се чуваше блеенето на овцете, който бяха изкарани на паша.

Откакто се бе завърнал от селото на Волфгард, Виктор използваше всяка свободна минута, за да усъвършенства бойните си умения. Почти всеки ден се упражняваше с останалите бойци в стрелба с лък, ръкопашен бой и бой с мечове. Пролетните дни бяха студени и младият мъж прекарваше много часове в горещата баня, за да отдъхне и да отпусне напрежението в мускулите си. Беше уверен, че е постигнал значителен напредък и скоро щеше да бъде в състояние да плени Рейна. Той не каза на хората си за сделката, която бе сключил с Волфгард, и всички мислеха, че се упражняват, защото скоро им предстои сражение с врага. Желанието да отвлече Рейна бе прераснало в буен огън, който изгаряше сърцето му, и той нямаше да се успокои, докато не плени това прекрасно създание. Искаше да я накара да го обикне, да се покори на нежността и страстта му, да му стане жена и да му роди деца. А заедно с това щеше да се прекрати и тази безсмислена вражда.

Днес се упражняваха в борба и Виктор току-що предизвика Орм, Роло и Кнут да го нападнат едновременно. Знаеше, че вече може да се справи и с тримата. Сега стоеше изправен, готов да посрещне атаката на бойците. Тялото му бе опънато като струна, стоеше разкрачен, а дългите пръсти на ръцете му бяха свити в юмрук, готов за удар.

Ала викингите изглеждаха объркани и се колебаеха. Кнут го гледаше накриво с единственото си око, Роло се почесваше смутено, а Орм дъвчеше края на мустаците си.

— Но, вожде — възрази Роло, — не може да те нападнем и тримата едновременно. Наистина, ти имаш голям напредък и вече се биеш много добре, но все пак ние сме трима и няма да е честно.

— Ако смятам да победя Рейна Унищожителката, то трябва да мога да се справя с вас.

Думите му бяха обидни за тримата мъже и те недоволно замърмориха, а останалите воини избухнаха в смях.

— Да не би да искаш да кажеш, че ние тримата се равняваме на една жалка жена воин? — възмути се Кнут.

— Не, разбира се, че не — побърза да го успокои Виктор. — Обаче всички добре знаете, че когато тази жена се бие, тя сякаш се превръща в ламя, която има сто глави, не е ли така?

Думите му накараха мъжете да се засмеят и напрежението се разсея. Виктор добре познаваше суеверието на викингите. Те смятаха, че дори и най-безстрашният воин не може сам да се справи с това чудовище.

— Да, вожде — съгласи се Орм. — Унищожителката прилича на стоглава ламя и може би ще ти е необходима помощта на бог Тор, за да можеш да се справиш с нея.

Мъжете отново избухнаха в смях.

— Много умно предложение, ала не съм сигурен, че мога да извикам Тор в подходящия момент, и затова трябва да съм готов сам да се справя с нея. А сега, нападайте!

Мъжете си размениха самодоволни усмивки и приеха предизвикателството на вожда си. Нададоха бойни викове и се хвърлиха към Виктор. След толкова седмици ежедневни тренировки Виктор действаше като точна, добре смазана машина. Единият му крак удари внезапно Кнут в коляното и викингът се преви на две от болка. След това сграбчи Роло през кръста и го хвърли през рамото си. Воинът изохка и се простря на земята. После бързо се извърна, хвана Орм през бедрата и ловко го събори на земята.

След секунди боят бе приключил и повалените викинги можеха само да гледат със страхопочитание към вожда си. Младият мъж стоеше изправен и ги гледаше победоносно, докато те бавно се изправяха, разтривайки натъртените си тела. Свейн приближи гордо усмихнат.

— Ти ги победи, вожде. След няколко седмици упражнения ти наистина си възвърна всички бойни умения. Много си добър и в стрелбата с лък и копие, а също и с меча. Сега си напълно готов да ни поведеш в бой срещу Волфгард и Унищожителката.

— Съгласен съм с теб. Искам тази вечер да свикам военния съвет.

Свейн кимна със задоволство, а останалите воини одобрително завикаха…

От безопасно разстояние, скрита зад скалите, Рейна наблюдаваше със страхопочитание, примесено с ужас, как Виктор предизвика трима от бойците си и за няколко секунди ги повали на земята! Той наистина беше великолепен — движеше се уверено и грациозно като силен жребец, който участва в бой с коне.

Стомахът й се сви на топка и тя почувства как се изпотява. Виктор наистина се беше превърнал в непобедим воин, тялото му бе силно и здраво и предизвикваше в сърцето й забранени желания. Искаше й се да докосне тези мощни мускулести гърди и да почувства неговата мъжественост. Той излъчваше такава сила…

Той се подготвя да я отвлече, помисли си младото момиче. Сигурно скоро щеше да се опита да я плени, както бе обещал на Волфгард. Всемилостиви боже, ами ако наистина станеше неин господар?

Никога! Тя никога нямаше да бъде играчка в ръцете на един викинг, никога нямаше да се превърне в робиня на неговите желания! Нека върви по дяволите той и тези предателски желания, които събуждаше у нея. Ако той дойде да я отвлече, тя ще го убие… Трябва да го направи, ако не иска да бъде погубена.

 

 

— Воини, трябва да ви кажа нещо много важно — започна Виктор.

Тази вечер той бе свикал „военния съвет“, състоящ се от Свейн, Орм, Кнут, Отар и Роло. Мъжете бяха насядали около дългата маса в голямата стая и се угощаваха с печена сьомга, задушено овнешко, хляб и медовина. Ива обикаляше масата с една кана и пълнеше роговете с медовина. Виктор забеляза, че робинята и Отар си разменяха срамежливи усмивки. Той наскоро ги бе видял да се разхождат из тундрата и се радваше на чувствата им.

Мъжете се бяха размекнали от изпития алкохол и си разменяха приятелски шеги. Сега стаята бе много по-приветлива отпреди и не се чувстваше никакъв дим. Скоро след като се завърна от посещението си при Волфгард, Виктор с помощта на неколцина от хората си изгради каменен комин, който да отвежда дима навън. Направи подобен и в спалнята си. Бе грубо изработен, но бе стабилен. Виктор си спомни, че бе виждал подобна камина в Санта Фе. Цялото село се извървя да види това каменно „нещо“, което отвеждаше пушека навън и стаите не се задимяваха. След това всички пожелаха да го имат в домовете си и Виктор възнамеряваше да заповяда да се построят каменни комини във всички къщи в селото.

Ива излезе от стаята и Орм заговори:

— Кажи какво си намислил, вожде. Ние сме много доволни, че си решил да нападнем Волфгард и да убием Унищожителката.

При тези зловещи думи Виктор се опита да зарази самообладание и да не издаде ужаса, който го обзе. Тези мъже бяха не по-малко жестоки и войнствени от Волфгард.

— Аз намерих начин, който да сложи карай на враждата — бавно заговори Виктор.

— Да, като избием Волфгард и хората му — нетърпеливо се намеси Кнут.

— Не — отвърна Виктор.

— Не? — смаяно повториха и петимата мъже едновременно.

Младият мъж изгледа удивените им лица и продължи:

— Има нещо, което не съм ви казал. Това е причината, поради която толкова усилено се тренирах и усъвършенствах бойните си умения…

— За да можеш да убиеш Волфгард — довърши Свейн вместо него.

— Не. — Виктор пое дълбоко въздух. — Истината е, че когато бях в селото на Волфгард, аз сключих споразумение с него.

Разнесоха се гневни викове, а Кнут скочи на крака и извади меча си.

— Ти, гаден мръснико! Ти си ни предал!

Виктор също скочи на крака.

— Не е вярно! Не съм направил такова нещо!

— Тогава обясни ни, вожде — помоли го ужасеният Свейн.

Младият мъж ги погледна. Всички бяха потресени и разгневени.

— Волфгард и аз сключихме сделка, която се отнася до заварената му дъщеря, Рейна. Той заяви, че ако успея да пленя Рейна, да я опитомя и да я накарам да ми роди син, ще прекрати враждата.

Около масата се разнесе недоверчив шепот.

— И ти му повярва? — запита Роло.

— Да.

Орм удари с юмрук по масата и чиниите подскочиха.

— Все едно че си сключил сделка с Локи!

— Волфгард се закле пред свидетели — възрази Виктор. — Ако аз изпълня моята част от сделката, той трябва да удържи на думата си и да прекрати враждата.

В стаята настъпи тишина.

— Но, вожде — обади се разочаровано Роло, — ние не желаем да се слага край на враждата.

— Искате да кажете, че искате да гледате как вашите близки загиват?

Воините смутено се спогледаха.

— Но за един воин е велика чест да загине в бой — каза Роло.

— А ако враждата свърши, ние какво ще правим? — обади се Орм.

— Можете да започнете да се грижите за подобряване живота на хората ви — отвърна Виктор.

— Какво означава това?

Младият мъж посочи към масата.

— Като начало защо не започнете да се храните по-чисто и да престанете да ядете толкова мазна храна? Имам предвид това тлъсто месо, мазното мляко и сирене — всичко това съдържа холестерин и много скоро ще ви вкара в гроба.

Мъжете го зяпаха неразбиращо.

— Трябва да отглеждаме повече житни растения — продължи Виктор. — Може би ще се наложи да отидем до Ирландия и Англия, за да си набавим необходимите семена и да започнем да произвеждаме най-различни зеленчуци и плодове.

— Значи искаш да сложиш край на враждата, за да ни превърнеш в земеделци? — подигравателно подхвърли Кнут.

Разнесе се циничен смях, но Виктор разгорещено продължи:

— Аз искам да сложа край на тази вражда, за да ви предпазя от смъртта, братя мои. Не искам да оставяте разплакани съпругите си, а децата ви да растат без бащи. Ако успея да пленя Рейна Унищожителката, всички на този остров ще живеят заедно и в разбирателство.

Думите му, изглежда, ги развълнуваха, ала въпреки това продължаваха да клатят недоволно глави. Най-накрая Свейн тихо се обади:

— Ти наистина ли искаш да се впуснеш в тази лудост, вожде?

— Разбира се. — Виктор реши да предизвика суетността на мъжете и добави: — А и освен това тази жена жестоко ме обиди. Тя се изплю в лицето ми. Аз искам да я поставя на мястото й.

Отново настъпи мъртва тишина.

— Какво не е наред? — извика Виктор.

— Вожде, ние не разбираме — отвърна Отар.

— Какво не разбирате?

— Ако тази жена те е обидила, ти трябва да я убиеш — изръмжа Роло.

— Да убия жена? — невярващо повтори Виктор.

— Да, дори и една жена не може да си позволи да се изплюе в лицето на един крал — изфуча Орм.

— Но ако извърша това ужасно нещо, тогава няма да можем да прекратим враждата!

Мъжете мълчаха.

— Нима не искате мир? — смаяно попита Виктор.

Мъжете си размениха няколко думи и Роло отговори от името на всички:

— Не, вожде. Ние не искаме мир.

— Всички ли мислите така?

И петимата кимнаха.

На Виктор му идеше да изкрещи от отчаяние. Ала вместо това замахна заплашително с юмрук към викингите и решително заговори:

— Чуйте ме добре, глупаци такива. Независимо дали ви харесва или не, аз съм кралят и ще стане така, както аз искам. Аз ще пленя Рейна Унищожителката, ще я доведа тук и ще я опитомя. А вие ще трябва да ми помогнете. Или сте с мен, или сте против мен. Изберете сами.

Отново настъпи тишина. Свейн огледа замислените лица на мъжете и заговори:

— Ние сме с теб, вожде.

— Чудесно. Тази нощ ще я отвлечем.

— Тази нощ? — изумено повтори Отар.

— Да. Аз реших да преминем от другата страна на фиорда и да отвлечем тази жена от леглото й.

Викингите озадачено се спогледаха.

— Ами воините на Волфгард? — попита Кнут. — Той едва ли ще остави селото си без охрана, особено след като знае за намеренията ти?

Виктор кимна.

— Ние ще изненадаме стражите и ако се наложи, ще ги убием. Ала това ще бъде само в краен случай. Ясно ли е?

Виктор никога не ги бе виждал толкова ужасени или по-скоро разочаровани.

— Искаш да кажеш, че няма да ги избием? — унило попита Орм.

— Точно така — твърдо отвърна Виктор. — А и освен това Волфгард може да не се противопостави, ако отвлечем тази жена, ала ако убием някой от бойците му, със сигурност ще си отмъсти — добави той, за да ги убеди в правилността на решението си.

Ала мъжете не изглеждаха особено убедени.

— Не може ли поне да отвлечем някои от приближените на Волфгард, да ги доведем тук и да ги подложим на мъчения? — изхленчи Кнут.

— Да ги подложим на мъчения? — невярващо повтори Виктор.

— Да, вожде, ние трябва да се подготвим за подходящо отпразнуване на деня на овчаря — намеси се Орм и се усмихна. — Обикновено към края на празненството ние опичаме живи един или двама от пленниците.

„О, небеса, Господ да помогне на всички нас!“ — ужасено си помисли Виктор.

— Не се безпокойте, аз ще ви помогна да измислите нещо много по-подходящо за празника на овчаря — отсече той. — И да не сте посмели да убивате някой от воините на Волфгард. Мисля, че ще се съгласите с мен, че да пленим тази валкирия е достатъчно предизвикателство за всеки един от нас.

Никой не му възрази.