Фабио Ланзони
Викинг (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

На следващата сутрин вбесеният Волфгард крачеше като разярен лъв в голямата зала на къщата си. Пред трона му на пода бяха свели чела тримата пазачи, които така лесно бяха допуснали нападателите до пристана, към който бе вързан големият нов боен кораб на Волфгард. Преди разсъмване смяната ги бе заварила вързани, със запушени уста, сгърчени на земята и премръзнали от студената нощ.

— Как можахте да допуснете да ви измамят така лесно, глупаци такива? — изкрещя Волфгард.

— Вожде, но ние бдяхме на пристана точно според твоите заръки — започна да пелтечи първият от тримата нещастни провинени, без да отделя от Волфгард широко отворените си очи, в които се четеше ужас от неизбежното наказание. — Обаче коварният враг успя да ни изненада…

— А как успяха да ви вържат, щом сте гледали зорко във всички посоки? — изсумтя вождът.

— Но, вожде, наоколо цареше пълен мрак — опита се да се оправдае вторият.

— Глупости — намръщи се Волфгард. — Благодарение на вашата глупост сега враговете ни се надсмиват и то с пълно право. Но нека не бърза да тържествува Виктор Безстрашния. Ще го нападнем и ще го изпратим набързо във Валхала, но този път този негодник няма да успее да се върне от царството на боговете. Ще го убия, дори и ако се наложи цялата ми войска да преплува ледените води на този проклет фиорд…

— Да, вожде — дружно промълвиха тримата часовои. В стаята влезе още един от воините на Волфгард.

— Вожде — извика Егил, — този нещастник се опитва да те измами! Не са били на пост тази нощ.

Волфгард погледна смутените лица на тримата задържани, а после недоверчиво изгледа Егил.

— Откъде го разбра?

Егил пристъпи към Волфгард и му подаде дребна шахматна фигура, издялана от бивна на морж.

— Намерих тази фигура паднала между дъските на пристана. Признавам, че няколко пъти досега ги бях предупреждавал да не си пилеят времето с тази глупава игра и да си отварят очите на четири, но очевидно съм бил прекалено мек с тези глупаци.

При това зловещо обвинение тримата войници започнаха да треперят от страх. И тримата се проснаха на пода и започнаха да молят господаря си за милост. Волфгард остана за миг безмълвен, стиснал дребната фигура в едрия си юмрук, с отворена от изненада уста и почервеняло лице.

— Намери ли останалите фигури от проклетия им шах? — тихо запита той Егил, а в гласа му пропълзя зловеща заплаха, от която се смръзнаха телата на тримата провинени.

— Не. — Егил отмести поглед към тримата войника. — Но ми се струва, че макар и вързани, те са успели с крака да избутат останалите фигури от шаха във водите на фиорда, за да прикрият престъпната си небрежност… или може би вятърът ги е издухал във водата.

— Истината ли казва Егил? — диво изкрещя Волфгард към нещастните войници.

— Не, вожде, не! — отрекоха и тримата в един глас.

Волфгард запрати шахматната фигура в огнището и махна с ръка към първия от провинените.

— Нещастни кучи синове! С тази последна лъжа решихте съдбата си!

Без да обръща внимание на ужасените лица на задържаните, вождът прекоси стаята и измъкна внушителна бойна секира от скобите, забити в стената. До ушите на безжалостния Волфгард като че ли не достигаха сърцераздирателните вопли на обречените войници. Той се изправи пред тях като ангел на смъртта и вдигна секирата високо над главата си. Спря се само за миг, замислен дали ще успее да отсече две глави с един удар.

Успя да прекъсне с мощен замах стенанията им, а после бързо се извърна и замахна с грамадната секира към третия нещастник, полузадушен от сълзи и спазми на ужас.

В голямата зала настъпи мъртвешка тишина след ужасяващата сцена. На окървавения под се гърчеха обезобразени глави и тела. Само пукотът на цепениците в огнището нарушаваше злокобната тишина.

Внезапно на врата се появиха още двама от воините на Волфгард, Бьорн и Лейф.

Без дори да потрепне от смразяващата гледка, Лейф бързо се доближи до вожда си и възбудено съобщи:

— Вожде, намерихме новия боен кораб заседнал на една плитчина надолу по брега на фиорда. Виктор Безстрашния е пробил на няколко места фалшборта, но все пак можем да се опитаме да спасим кораба.

Волфгард изтри мълчаливо окървавената секира в дрехата на една от своите жертви и устните му се изкривиха в зловеща усмивка.

 

 

Виктор знаеше, че той и неговото племе живеят в размирно време, че рано или късно безмилостният Волфгард ще ги нападне. И наистина имаше основания за тревога. Не бяха изминали три дни от повреждането на бойния кораб на Волфгард, когато Свейн му доложи тревожната вест, че воините на врага са успели да доплуват с лодките си до кораба, отнесен навътре във фиорда от течението и заседнал до някаква плитчина, след което веднага се заели да запушват пробойните, за да го върнат на пристана.

Затова Виктор Безстрашния сега беше принуден да прибегне до последното средство — да започне да подготвя войската за безмилостни битки с ожесточения противник. За два-три дни вождът подготви учения, в които да се набляга на защитата на тяхното селище и на брега на фиорда откъм неговите земи. При изработването на скиците за бойните машини му помагаха най-много верните оръженосци Ойрих и Свейн. Чрез тези машини вождът се надяваше да преодолее обсадата на Волфгард, ако се стигне до обсадни боеве. Всички воини от племето му с възхищение следяха неуморното изграждане на невижданите досега механизми за мятане на каменни гюлета. Някои модели наподобяваха гигантски прашки и предизвикаха небивало оживление сред юношите в селото. Главен конструктор, разбира се, беше Виктор, въпреки че всички жители щяха да се приковат на място от изненада, ако можеха да узнаят какво всъщност щяха да изстрелват тези метателни машини към войската на Волфгард. Когато най-после настъпи дългоочакваният миг за първото изпробване на странните съоръжения и вождът нареди на Отар да се погрижи за запасите от „муниции“, слисаният момък едва успя да прошепне:

— Вожде, ти май се подиграваш с мен!

Но в отговор Виктор Безстрашния само поклати глава с напълно сериозен израз на лицето си.

Рейна също живо се интересуваше от фантастичните нововъведения на съпруга си. Една нощ, след първите петли, когато той все още не се беше прибрал в спалнята им, младата жена не издържа и тихо се промъкна до оградата пред къщата на селския ковач, където група мъже под водачеството на Виктор довършваха някаква бойна машина. На прага на къщата тя се спря, обзета за миг от нерешителност, и смутено огледа непонятната купчина от греди и въжета, струпана под навеса до входа. Грубо скованата конструкция беше издигната върху масивна рамка от четири дебели греди, подпрени на четири тежки дървени колела, с вертикален пояс по ширината им. Зад този пояс стърчеше яка греда с вдлъбнатина в отдалечения край. От двете страни гредата се придържаше с въжета към горния пояс на загадъчната конструкция. Мъжът й стоеше с гръб към нея и опъваше въжетата, замислен за нещо.

Тя предпазливо се изкашля. Той се обърна и я видя.

— Рейна, какво правиш тук посред нощ?

— А какво прави моят мъж толкова късно? — скастри го тя.

— Само изпълнявам дълга си да защитавам своя дом и своя народ — троснато й отвърна Виктор.

Тя го изгледа намръщено.

— Не ти е тук мястото.

— А къде, според теб, трябва да бъда в тези тревожни дни?

— В леглото при мен.

Обезоръжен, той се усмихна примирено.

— Скъпа, нима искаш да кажеш, че не можеш да заспиш без мен? И това след тази безкрайно дълга любовна нощ? Да не би да си решила да ме накараш да се стопя и да издъхна от любов по теб?

— Защо? Това не е ли най-приятният начин да убиеш някого?

— Разбира се — усмихна се щастливо Виктор.

Тя пристъпи напред със самодоволна усмивка на лицето си, след което се наведе, за да разгледа по-отблизо странното съоръжение.

— Какво е това, съпруже?

— Това е машина за мятане на камъни.

— Къде си се научил да измисляш такива чудати неща?

— Когато учех в колежа във Футургард, аз…

— Но какво значи тази дума „колеж“?

— Това е място, където младите хора придобиват знания. Членувах в клуб на любителите на средновековната история и там изучавахме машини, използвани в битките през вековете. Тази тук е приблизително копие на истинските машини, които всъщност ще се появят в Европа след два-три века.

— А как работи? — продължи тя и кимна към бойната машина.

Той въздъхна.

— Ох, Рейна, страхувам се, че все още не работи както трябва. — Той се наведе и издърпа едно от въжетата. — Според замисъла трябва да се постави един голям камък в тази вдлъбнатина и да се дръпне рязко изтласкващият лост под горния пояс. — Виктор й посочи частите, за които говореше. — После се нагласява натиска откъм задния край на машината, отпуска се гредата и камъкът полита нагоре…

— Към войниците на Волфгард? — оживи се младата жена. — О, та това звучи прекрасно!

— Е, това е най-общото обяснение.

— Но защо тогава не работи както ти искаш?

Виктор се намръщи.

— Проблемът е във въжетата. Не мога да накарам гредата да се притисне до лебедката…

— За женски лебед ли ми говориш?

— Не за лебед, а за лебедка — това е механизъм за повдигане на тежести — поправи я той и посочи някакво устройство под долния пояс на машината. — Въжетата придържат носещото рамо, а то от своя страна изтегля гредата. Но май въжетата са прекалено разхлабени. Готов съм да дам зеницата на окото си за сто килограма индийски коноп.

— Коноп? Това пък какво е? — запита озадачената Рейна.

— Разбираш ли, скъпа, въжето от кожени ремъци не е достатъчно здраво, а ремъците от кожа са прекалено еластични… ох, забравих, че не знаеш и тази дума. Исках да кажа, че прекалено много се разтягат и разхлабват. А без правилно изчислен тласък отгоре върху гредата проклетият камък никога няма да полети към вражеската войска…

Рейна внезапно се разсмя, за голямо учудване на Виктор, и посочи с ръка към бедрата му.

— Тогава може би трябва да подберем правилно усилието, за да го накараме да се изправи?

— Дяволска жена — усмихна се той, но след миг ръката й се впи между бедрата му и той започна да охка от възбуда. — Виждаш ли… там има един изстрелващ прът, който трябва да се подбере колкото може по-здрав и твърд…

— Да, колкото може по-здрав и твърд…

Младият вожд шумно пое въздух през стиснатите си зъби.

— Но за проклетия точно днес цялата машинария работи много нестабилно, като детска люлка.

— За каква детска люлка ми говориш пък сега?

Виктор неохотно се отдръпна от машината и натисна гредата, за да й покаже колко разхлабени са въжетата.

— Ето, виж как се клатушка нагоре-надолу.

Рейна отново се приближи до него и продължи да го предизвиква:

— Хмм… Нагоре-надолу… Обичам това движение. — И го опря на дъските, които оформяха долния пояс на внушителното метателно съоръжение.

Младият вожд я изгледа с недоумение.

— Скъпа моя, какво си намислила? Искам да кажа, че ми стига и онзи път, че трябваше да го правим под погледите на всичките вълци и лисици…

Младата жена го притисна още по-плътно към гредите.

— Само искам да се опитам да ти помогна да се справиш с нагласата на твоя изстрелващ прът.

— Господи, какъв изстрелващ прът имаш предвид?

Тя се закиска неудържимо.

— Да не би да си седнал на него, съпруже мой?

— На какво да съм седнал?

— На дъската. Ти ще седнеш на дъската, а аз пък ще седна в скута ти, за да можем да се люлеем и клатушкаме нагоре-надолу и така постепенно ще можем да регулираме тласъка отгоре надолу.

— Какъв тласък? — Гласът му прозвуча дрезгаво.

— На въжетата, разбира се — тя се усмихна предизвикателно и вкара ръката си между бедрата му. — Или какъвто и да е там тласък, стига да може да го държи изпънат, мили мой.

Той изохка, възбуден до крайност от дръзките й пръсти.

— Тогава ще можем да накараме изстрелващият прът да удари силно женския лебед…

— Лебедката? — процеди той през зъби.

— Женския лебед — поправи го тя и посочи към дървения пояс. — И тогава прътът ще подскочи нагоре.

— Амин.

Виктор не се нуждаеше от повече подкани. Треперещ, той се опря на пръта, изтегна се по гръб върху дъските и притегли запъхтяната Рейна върху гърдите си.

— Ааах… — След няколко секунди младата жена се нагласи върху него и започна да охка от екстаз. — Обичам нашата люлка, нагоре-надолу, обичам това усилие…, обичам…

— Обичам женския ти лебед. — Виктор я сграбчи през кръста и буйно проникна в нея.

Тя го пое с нежна въздишка.

— Не ти ли помагам, съпруже мой? Не усещаш ли как те изпъва тласъка? Може би скоро ще изстреляме пръта към женския лебед — ох, не, лебедката — и тогава двамата ще се издигнем до…

— Наистина — изръмжа Виктор — вече започна…

Дългоочакваното нападение на Волфгард започна една седмица след тези събития, в една хладна и безлунна лятна нощ.

Волфгард натовари най-добрите си воини на новия си боен кораб. Изчакаха попътен вятър и прекосиха фиорда. Корабът акостира на пристана на Виктор някъде около полунощ. Злодеите имаха щастието дори и Луната да бъде на тяхна страна, защото призрачното небесно светило се беше скрило зад гъстите облаци, надвиснали над мрачния фиорд. Бойците тихомълком се прокраднаха към крайбрежните скали. За тяхна изненада никъде не се виждаха лодки, а още по-необяснимо беше отсъствието на стражи около дългия пристан.

Застанал на края на пристана, Волфгард властно вдигна ръка и всички бойци зад гърба му се вцепениха на място. Над главите им се извисяваха почти отвесните скали, но нямаше нито един воин от пазачите на Виктор.

— Засега всичко е наред — прошепна вождът на Егил. — Много са се възгордели нашите врагове, ако си въобразяват, че са успели да повредят новия ни боен кораб и да ни откажат от плановете за нападение.

Егил се усмихна в мрака.

— Да, вожде. Замисълът ти се оказа успешен.

По сигнал на вожда всички воини започнаха да се катерят по стръмната пътека.

Но те не им беше съдено да достигнат до билото на мрачните скали.

Някъде по средата на стръмнината, след един тесен и остър завой, Егил, който водеше колоната, пръв се подхлъзна по слоя от китова мас. Пътеката се оказа обилно напоена с тази изключително хлъзгава материя. Най-преданият воин на Волфгард изрева от уплаха и изненада, изгуби равновесие и безпомощно се стовари на пътеката, допълнително натежал от ризницата, меча и щита си. Настъпи пълен хаос, когато той се затъркаля надолу по урвата, като повлече след себе си всички останали воини, които се бяха наредили в редица по един чак до подножието на скалата. Най-близките двама бойци изхвръкнаха от двете му страни в дълбоките падини. До настръхналите уши на останалите долетя силен рев и екота от падането на бойците в студените и дълбоки води на фиорда.

— Каква е тази лудница? — извика Волфгард, опитвайки се да запази равновесие върху хлъзгавата пътечка.

— Тези проклетници са намазали единствения проход към дяволското им село, вожде! — изкрещя един от мъжете в мига, преди и той да се строполи върху мазната почва и да се затъркаля по стръмния скалист склон към водата.

— Всички да се дръпнат от пътеката! — кресна Волфгард на пъплещите след него бойци.

С разтворени ръце и крака олюляващите се бойци започнаха да пълзят към надвисналите базалтови скали от двете страни на пътеката, но в следващия миг се вцепениха от ужас, защото някъде от височините над главите им долетя смразяващо свистене. След миг атакуващите се оказаха засипани от кал, тиня, дребни камъни и тор. Разнесоха се люти псувни и грозни закани, чуха се стенанията на бойците с разкървавени глави. Един по един нападателите обръщаха гръб на вожда си и по гръб се сурваха надолу по урвата към спасителния бряг.

Със сетни усилия Волфгард успя да се задържи да не се претърколи по стръмнината, дори се опита да пролази сред непроходимите скали, но след минута се оказа почти заринат от камъните и боклуците, стоварващи се от билото на скалата. В този миг на върха се изправи в цял ръст неговият смъртен враг — Виктор Безстрашния. От двете му страни се виждаха смътните очертания на някакви невиждани машинни, сръчно управлявани от бойците на Виктор и засипващи нападателите с късове влажна оборска тор, камънаци, чакъл и всякаква мръсотия.

А над всичко това се разнасяше буйният смях на този кучи син, Виктор!

— Защо не излезеш с мен на двубой като истински мъж, жалък страхливец! — изкрещя той и размаха юмрук.

В следващия миг огромна пита от кравешко изпражнение цапна озъбеното лице на Волфгард.

Застанал на върха на хълма, Виктор се смееше и гледаше как долу, на петнадесет метра под билото, Волфгард и хората му отстъпват в безпорядък, на четири крака, или се пързалят по гръб по хлъзгавата пътека, или цамбурват един но един в мрачните води на фиорда. Вождът се обърна към Отар, Свейн и Роло, застанали до него, загледани в жалкото бягство на противниците им.

— Е, успяхме, приятели. Наистина ги победихме, без да се пролее дори една капка кръв — гордо заяви младият вожд.

— Така ли се сражават мъжете в онзи легендарен Футургард? — попита любопитният Отар.

— Не, драги, там битките са много по-жестоки.

Добре, че Отар навреме разбра, че са успели да възстановят повредения кораб — намеси се Роло.

— Да, не ни завариха неподготвени. Устроихме им такова посрещане, че дълго ще ни помнят.

— Пък и имахме късмет да не открият нашите лодки, укрити по-нататък в заливите край брега на фиорда — допълни Отар. — Иначе Волфгард можеше да ни отмъсти за дръзкото ни нахлуване на неговия кораб, като изпрати всичките ни лодки на дъното на фиорда.

— Да, трябва да призная, че всичко беше великолепно замислено до последната подробност.

Виктор остави хората си да следят дали все пак някой безумец няма да се опита да се изкачи по стръмнината през остатъка от нощта. Вождът се метна на седлото на верния Слейпнир и препусна към селото, горд от достойната съпротива на своите бойци и радостен, че успя да обуздае войнствените инстинкти, заради които навред по света свирепите викинги си бяха спечелили мрачна слава. Дори и в най-смелите си мечти младият вожд не бе допускал, че така лесно ще извоюва победата без всякакви кръвопролития и жестокости.

Обаче щом влезе в спалнята, Виктор остана поразен от вкиснатото изражение на лицето на Рейна. Радостта му от победата мигом се изпари.

— Нещо лошо ли се е случило, скъпа?

Изтегната на просторното легло, жена му галеше лисичетата, но имаше вид като че ли мислеше за нещо съвсем друго. Когато видяха Виктор на прага, вълците и лисиците дружно размахаха опашки, обаче Рейна смръщи вежди и го изгледа хладно.

— Вече е много късно, съпруже. Къде беше досега?

Той не успя да прикрие усмивката си, когато всички животни наскачаха от леглото и се втурнаха към него.

— Тази вечер посрещнахме дългоочакван гост на брега — самият Волфгард ни удостои с изненадващо посещение. Успяхме да го отблъснем.

Рейна ахна и го огледа от главата до петите.

— Да не би да си ранен?

— Не.

— Но можеше да те убият!

Виктор се наведе, погали вълците и лисиците, скупчили се в краката му с протегнати нагоре тесни муцуни.

— Нямаше никаква опасност за мен, както и за останалите воини. Разбираш ли, бяхме подготвили няколко неприятни изненади за втория ти баща. Моите хора предварително бяха намазали тясната пътека с китова мас и нашествениците се запързаляха неудържимо по склона, целите омацани като прасета, чак до водите на фиорда. А тези, които по някакъв начин успяха да се задържат на четири крака по стръмнината, ги обсипахме с камънаци и мръсотия, оборски тор и какво ли не още. Едва ли скоро ще посмеят отново да ни нападнат. Повярвай ми, мила, в скоро време не ни застрашава ново нападение.

Тя остана като замряла, с отворена уста.

— Значи за това са ти били нужни онези чудати машини! Но защо не ги избихте там, на билото на хълма?

— Защото не е нужно.

— Негодяите на Волфгард се сражават с мечове, а не с кравешки лайна — разгорещено му възрази младата жена.

— Повярвай ми, скъпа, той за нищо на света няма да реши отново да се опозори пред цялото си племе.

Тя се приближи към него и го погледна замислено.

— Не искам да виждам нито една драскотина по красивото ти тяло, викинг.

— Нито пък аз искам някой да нарани прелестна ти снага, господарке на моето сърце — прошепна младият вожд и нежно я погали по красивото лице. — Само се опасявам, че никога няма да ми простиш, загдето не ти позволих да участваш в среднощната схватка.

— Знаеш, че мога да се сражавам не по-зле от всеки мъж — разгорещено отвърна Рейна. — Готова съм да убия десетина злодеи с тези две ръце, ако някой се нахвърли върху теб.

— Но сега се сражаваш само с мен — пошегува се Виктор.

Тя въздъхна примирено.

— Не, викинг, вече не се сражавам с теб. Ти наистина успя да ме опитомиш.

Виктор засия от щастие.

Но в следващия миг видя как очите й отново пламнаха — безпогрешен признак, че е наранил гордостта й — затова младият вожд побърза да целуне косите и усети как го обгръща приятното й ухание.

— Скъпа моя единствена, аз съм във възторг, че вече не жадуваш да проливаш кръвта на враговете ни, защото само така ние двамата ще бъдем по-щастливи. И не само ние, а всички членове от племето ни.

— А какво ще правим с Волфгард? — напомни му тя. — Той няма да се откаже така лесно от дълго жадуваната си цел. Освен това е много глупаво да се държиш с него като с някое малко дете. Или не ти достига смелост да го пронижеш с меча си?

— Въобще не е въпрос на смелост — твърдо заговори Виктор, — а на морал и на чест. Понякога си мисля, че е нужен повече кураж да успееш да прекратиш враждата без кръвопролития, отколкото да яхнеш коня си, да вдигнеш меча над главата си и да поведеш войските на бой…

— Може би наистина е така — съгласи се Рейна, за искрена изненада на мъжа си, — но Волфгард няма да приеме да се сражава с такива детински оръжия. — Тя гордо се изправи и заговори с нетърпелива нотка в гласа. — Аз все още не съм забравила как се държи кинжал, викинг. И ти се заклевам, че ако този проклет и зъл вожд ти причини зло, ще го забия в сърцето му.

Виктор се усмихна като гледаше храбрата си съпруга, готова на всичко, за да го защити.

— Зная, че ще го направиш, скъпа. Но докато носиш нашето дете под сърцето си, не трябва да се приближаваш до бойното поле.

— Нима знаеш, че ще имаме дете? — сепна се тя и инстинктивно отскочи от него.

Той кимна и я погали по косата.

— Да, скъпа, разбира се, че знам. Не можеш да скриеш от мен признаците на бременността, пък и усещам с някакви загадъчни сетива, че скоро ще ми родиш син.

Тя прехапа устни.

— А защо не ми каза нищо досега?

— Защото изчаквах ти да заговориш първа.

В очите й се появиха сълзи при мисълта за подозрението, което отдавна глождеше душата й.

— Нима ще го съобщиш на Волфгард, за да се наслаждаваш на властта си над целия остров? — сподавено изрече Рейна и се отмести от него.

— Скъпа, не се опитвай да се скриеш от мен. Моля те, обърни се към мен и ме погледни в очите.

Тя се подчини, но от лицето й не изчезна напрегнатото й изражение.

— Не си ли щастлива, че ще имаме дете?

На устните й разцъфна лека усмивка.

— Да, разбира се. Но не ме радва мисълта, че както използва мен, така ще използваш и нашето дете, за да постигнеш целите си като владетел.

— А нима ти самата не искаш да се сложи край на опустошителните войни, които от няколко поколения разтърсват този нещастен остров?

Рейна се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си. Изглеждаше като че ли в сърцето й се борят противоречиви чувства. Внезапно махна ядосано с ръка и заговори припряно:

— Вече и аз не зная какво искам! Всичко е толкова объркано! Зная само, че не искам това дете и аз да бъдем използвани заради нещо друго. Искам да ме обичаш такава, каквато съм. Искам да обичаш бъдещото ни дете като всеки простосмъртен баща, като последния бедняк в колибите на края на селото.

— Разбира се, че ще ви обичам и теб, и детето, скъпа. — Той я хвана за ръката, погали я по бузата и се взря в разтревожените й очи. — Повярвай ми, Рейна, че горещо желая и теб, и детето, че те обичам, както никога не съм обичал през живота си и на този, и в бъдещия свят. Обичам те такава, каквато си. И не искам да те използвам за някакви користни цели. Но ако успея да постигна мир за всички хора на острова, това само ще ни помогне да живеем още по-щастливо — ти, аз и нашето дете. Нима не разбираш, че съдбата на нашето семейство и бъдещето на остров Ванахейм са неразривно обвързани?

Тя не каза нито дума, само кимна в знак на съгласие. Виктор вдигна ръка, за да изтрие сълзите от прелестните й очи.

— Рейна, моля те да ми помогнеш да изградя по-щастлив свят за нашето дете, свят, в който ще царува вечен мир, в който нашият син ще расте силен, свободен и щастлив. А кой знае, може да имаме и дъщеря, нали? Една щастлива малка принцеса, каквато си била ти самата като дете. Ще й нося най-красивите цветя от тундрата. От нашата тундра, сред която така много обичаме да се скитаме ние двамата, само ти и аз.

Кафявите й очи отново се насълзиха и младият мъж усети как сърцето му се изпълва с жалост и нежност към нея. Тя плахо пристъпи към него. Треперещите й ръце го обгърнаха през кръста.

— Да — прошепна тя със сподавена болка в гласа. — Една щастлива малка принцеса. Бих искала да имам едно малко момиченце, любов моя.

При тези трогателни думи сърцето му се изпълни с неописуема радост.

— Рейна, моля те, кажи го… Не зная дали да вярвам на ушите си.

Младата жена инстинктивно отгатна какво иска да чуе той.

— Обичам те, съпруже мой.

Една сълза се отрони от окото му и се плъзна по бузата, когато той я притисна до лицето си и я обсипа с целувки.

— О, Рейна… Рейна… ти ме направи толкова щастлив.

Целувката, с която му отговори тя, се удави в нейните сълзи от радост.

На следващата вечер Виктор получи съгласието на жена си да съобщи на най-близките си съратници, че в близките месеци Рейна ще го дари с наследник.

— Приятели мои — обяви щастливият вожд пред насъбралите се мъже в залата, където се събираше военния съвет, — жена ми и аз напролет ще очакваме появата на нашия първороден син.

Докато Виктор съобщаваше вълнуващата вест, Рейна седеше като на тръни, очакваща злоради и обидни подмятания от воините около масата. Но за голяма нейна изненада настъпи пълна тишина. Най-после се изправи Роло, повдигна рога с медовина и предложи да пият за щастливата поява на наследника на техния славен вожд. И добави за още по-голямо учудване на Рейна:

— Да пием и за нашата славна кралица. Дано нейният син бъде достоен вожд като своя баща, Виктор.

Всички се изправиха и надигнаха стаканите. Рейна не смееше да повдигне очи, но бе трогната от поздравленията, които се сипеха отвред. Само се усмихна смутено на Виктор, а той весело й намигна. Вечерта завърши сред празнично настроение. Свейн й подари талисман с изображение на бог Тор, като настоятелно я убеждаваше, че предпазвал малките деца от зли сили. Орм се развика всички да млъкнат и изпя някаква набързо съчинена песен в чест на радостното събитие, а останалите не можаха да се начудят кога е успял да измисли така сполучливо подбрани стихове.

Очите на младата жена отново се насълзиха от щастие. Тя беше очаквала непристойни шеги и ехидни недомлъвки, а ето че смелите воини на съпруга й вече се отнасяха като към своя господарка, кралица на техния народ. Едва тогава започна да осъзнава, че докато са слушали десетки вечери безкрайно увлекателните и поучителни истории на Виктор, тези мъже неусетно са се променили и облагородили, а с това се е сменило и предишното им презрително отношение към нея. Същото важеше и за нейното отношение към тях.

Все пак, за нейно огорчение, я помолиха да ги остави сами, когато решиха да продължат с нескончаемите планове за войната с Волфгард. Защото преди да стане съпруга и майка, като истинска дъщеря на викинги, тя беше възпитана да живее и мисли като воин. Пък и не беше убедена, че мъжете винаги ще се досетят за най-хитроумния боен план.

На сутринта Виктор и Рейна изкараха вълците и лисиците от къщата, за да се поразходят в любимата си тундра. Прекараха много весело. Лисиците се втурнаха да ловят леминги, а вълците обикаляха около тях, готови да продължат игривото преследване. Въздухът ехтеше от лай и ръмжене. Двамата съпрузи крачеха, заобиколени от любимите си питомци, хванати за ръце и увлечени в жив разговор.

Но Рейна не преставаше да мисли за тревожното им бъдеще.

— А какво ще стане, съпруже мой, ако Волфгард отново ни нападне?

Виктор се наведе и вдигна една пръчка от земята. Изсвири с уста, замахна силно, запрати пръчката надалеч и с усмивка проследи единадесетте животни, които с пръхтене, ръмжене и лай веднага се втурнаха в същата посока.

— О, не се безпокой, мила, моите воини са им приготвили такъв капан, че хората на Волфгард едва ли ще могат да се измъкнат невредими.

— Струва ми се, че подценяваш бойците на Волфгард — сърдито подхвърли Рейна.

Виктор смръщи вежди и замислено изгледа жена си, но реши този път да си замълчи. Понякога се уморяваше да спори с нея по цели часове без никакъв резултат.

Двамата съпрузи постлаха на земята мечите кожи, които носеха на седлата, и седнаха върху тях. След минута глутницата се завърна при тях начело с Гери, захапал пръчката и следван от шестте лисичета. Виктор взе пръчката от устата на вълка и отново я запрати надалеч. Животните отново се втурнаха с лай към мястото, където пръчката се беше изгубила сред високата трева.

Младият вожд се изпъна върху мечата кожа и я погледна недоволно.

— Ох, Рейна, много ще се зарадвам, ако се откажеш да се намесваш във военните дела на племето.

Но тя упорито тръсна глава и продължи:

— Според мен трябва да зареждаш твоите метателни машини не с дребни камъни и оборска тор, а с копия и кинжали. Това трябва да се стовари върху главите на онези злодеи от бандата на Волфгард. Само така ще спечелиш войната веднъж завинаги.

Виктор примирително въздъхна и си каза, че този спор няма да има край. За щастие в този миг вълците и лисиците отново се върнаха при господарите си. Той измъкна пръчката от зъбите на Хати, погали вълчицата по главата и пак хвърли пръчката. Успокоен от преданите погледи на четириногите си приятели, Виктор с обърна към жена си:

— Рейна, нима нищо не си научила от онези истории, които разказвах всяка вечер в голямата зала?

Погледна я с напрегнато изражение на лицето си и се успокои донякъде, като забеляза как тя сведе виновно очи.

— Много добре знаеш, че винаги съм обичала да слушам твоите разкази.

— Да, но нима нищо не научи от тях? Не разбираш ли, че съм решил да сложа край на тази дългогодишна вражда, на тези нескончаеми битки? И то без да проливам кръв?

Тя се намуси и побърза да му възрази:

— А как, според теб, ще успееш да сразиш коварния Волфгард, без да избиеш войската му до крак?

Виктор се подпря на лакътя си, а с другата ръка я прегърна през раменете й. Притегли лицето й към своето и нежно я целуна по устните.

— Е, щом знаеш повече от мен, ще изслушам съветите ти с благодарност.

Рейна стисна устни и се замисли. „Много по-трудно е да предложиш нещо разумно, отколкото само да упрекваш човека до теб“ — каза си младата жена. Но потокът от мисли внезапно се прекъсна, защото върху гърдите на мъжа й връхлетя едрият Тор. Виктор започна да се боричка с вълка, успя да го отблъсне, скочи на крака и се втурна да бяга. Единадесетте животни не закъсняха да го подгонят с оглушителен лай.

Рейна се заля от смях, като видя как Тор отвори широко уста, пръчката се изплъзна от зъбите му и падна на земята, а гигантският вълк се хвърли по петите на младия мъж. Но за нейна изненада Виктор изненадващо се извърна, рязко зави надясно, върна се назад, наведе се, грабна пръчката от земята, захапа я между зъбите си, изрева тържествуващо и погледна весело към жена си, която вече се държеше с две ръце за корема, уплашена, че от прекалено много смях ще пострада детето, което носеше в утробата си.

На следващата нощ Волфгард отново заповяда да нападнат укрепленията на Виктор, като упорито настояваше пак да атакуват откъм пристана. Бойците слязоха на скалистия бряг сред непрогледна мъгла. Вече познаваха местността и успяха да се изкачат по стръмната пътека, която този път не беше хлъзгава както при предишното нападение, завършило с позорното им отстъпление.

Когато запъхтените нападатели се изкачиха до билото на склона, неочаквано се разнесоха някакви странни викове. От гъстата мъгла изскочиха облечени в бяло фигури, приличащи на привидения и размахващи дълги копия.

Воините на Волфгард изпаднаха в паника, скупчиха се на едно място и започнаха да захвърлят мечовете си. Някои дори се отпуснаха на колене на влажната трева и започнаха да молят боговете за милост. Други се втурнаха назад към урвата, която току-що бяха изкачили с много усилия. Настъпи страхотна суматоха. Десетина бойци се търкаляха по земята, повалени от другарите си. Никой не виждаше нищо освен смътните очертания на злите духове. Нощната тишина се разцепи от неистови крясъци. Нима се беше сбъднало поверието, предавано от поколения, от незапомнени времена, че Один изпраща сина си, Тор, начело на войска от духовете на загиналите герои, за да накаже всеки клетвоизменник?

Напразно Егил и още трима от оръженосците на Волфгард се мъчеха да надвикат уплашените до смърт бойци. Волфгард не можа дори да извика, а само яростно стисна зъби, докато трескаво обмисляше какво да предприеме. Никога не бе очаквал, че ще му се наложи да се бие с неземни същества. За това неговите бойци не бяха подготвени. И без това никой нямаше да се подчини на заповедите му, никой нямаше да обърне внимание и на най-страшните му заплахи. Какво по-страшно от призрак, връхлитащ в нощната мъгла? Вождът осъзна, че всичко е изгубено, бясно изруга и се втурна назад сред обезумялата тълпа.

На върха на хълма Виктор, Орм, Роло и Кнут се заливаха от смях, докато събираха белите ленени покривала, с които успяха да изиграят ролята на среднощни призраци.

— Трябва да призная, че понякога жена ми има доста полезни хрумвания — сподели Виктор с мъжете, които го бяха наобиколили и весело го потупваха по раменете.

След две нощи Волфгард опита още веднъж да превземе селото на Виктор. Този път реши да заобиколи вражеските укрепления, като заповяда да отплуват с кораба доста по-надалеч от пристана на Виктор, в посока към устието на фиорда, преди излаза на океана. Волфгард стовари войската в един пустинен залив и заповяда да започнат обход на земите на Виктор от юг.

Нарамили тежките бойни секири, със запалени факли в ръцете на всеки десети боец, войниците поеха на север край извивките на брега. Прекосиха тундрата, без да се сблъскат с противника и вече всички се бяха успокоили, че този път ще успеят да нахлуят изненадващо откъм южния край на дългото селище, когато ужасяващият вик на Волфгард проехтя над смълчаните редици. Пред себе си вождът внезапно съзря неясните очертания на много дълбок ров, по-скоро някаква пропаст. Никой не бе очаквал това препятствие. Един от най-предните мечоносци не успя да се задържи и се строполи в мрачната пропаст. Някъде от дълбочината изкънтя смразяващия рев на нещастника, след което се чу глух удар и отново настъпи тишина. Ужасените бойци се сковаха на място, вперили погледи в дългия ров, след което отстъпиха назад и наобиколиха вожда си.

— Хвърлете едно въже и се опитайте да го измъкнете — гневно просъска Волфгард.

Трябваше им повече от половин час преди да успеят да го измъкнат. Нещастникът бе счупил левия си крак, целият беше изкалян и натъртен, а очите му се въртяха неистово от страх и зъбите му се тресяха, така че не можа да каже нито една смислена дума. В този миг зад гърба на групата мъже, заети със свестяването на първата жертва, изкрещяха още двама войника — първият попадна в друг ров, незабелязан досега, пълен с огромни плъхове, а вторият се озова в широка яма, гъмжаща от змии. От писъците на следващите жертви тръпки пролазиха по гърбовете и на най-смелите бойци. Волфгард изрева от безсилен гняв, кресна на най-близкостоящите да направят каквото могат, но да накарат двамата страхливци да замлъкнат — дори завинаги, с помощта на копията и стрелите, ако не може другояче — и изпрати Егил напред да разузнае дали има още капани по пътя им. Егил не беше изминал и двадесет метра в непрогледния мрак, когато, за свой ужас, се сгромоляса на дъното на много дълбок ров. Стори му се, че е попаднал в истинска бездна, пълна със стотици морски птици. Когато едрият Егил се затъркаля по стръмния склон към черното дъно, птиците изхвърчаха с писък от гнездата си и го изплашиха до смърт с дивото пляскане на десетки криле.

Смаяните войници едва чуваха пресипналите крясъци на своя вожд да се съберат около него и да се вслушат в нарежданията му. Но тъкмо се скупчиха стотина от тях около Волфгард, бясно размахващ тежкия си меч, когато уплашените им очи отново зърнаха в далечината привиденията, които никой не беше забравил от последния опит за атака…

Настъпи неописуема паника. Волфгард бе пометен от бягащата тълпа и стъпкан от десетки ботуши.

— Спрете, дяволски изчадия! Спрете, синове на Локи! — крещеше сгърчения в калта вожд. — Спрете, негодници! Мръсни псета!

Никой не го погледна дори. Всички търчаха като подгонени от самия дявол и панически захвърляха тежките мечове и щитове. Зад гърбовете им се приближаваше неотстъпно като стена страхотен рев, издаван от привиденията, ехтяха някакви неземни тръби, звуци, каквито нито един викинг не бе сънувал дори. Изпотъпканият Волфгард едва успя да се надигне и да се завтече назад…

В далечината Виктор отново се изсмя при вида на бягащия противник. Трябваше още веднъж да признае, че очарователната му съпруга понякога имаше блестящи идеи.

Но внезапно се намръщи. Явно Волфгард не бе решил да се откаже от пъклените си стремежи да покори целия остров. С течение на времето трябваше измисли все повече хитрини и капани, за да съумее да защити жена си, нероденото им дете, хората от племето си.

На следващата сутрин Волфгард бе събуден от стражите му с вестта, че го чака неговият съгледвач, който му донасяше за всичко в селото на Виктор.

— Волфгард, твоята заварена дъщеря е бременна — мъжът побърза да започне с най-неприятната за Волфгард вест, защото се страхуваше да не предизвика гнева му, ако се опита да премълчи тази много важна новина.

Лицето на Волфгард се разтресе от гняв. Проклета да е Рейна и онзи кучи син, нейния съпруг! Виктор Безстрашния вече на няколко пъти успя да го направи за посмешище в очите на собствените му воини, особено при последните два опита за нападения. Вече десетина бойци бяха избягали и бяха преминали към противника, а останалите никой не можеше да разубеди, че враговете им не притежават свръхестествени способности. Но поредицата от неуспехи само още повече ожесточаваше Волфгард.

— Как узна това? — сърдито попита той.

— Цялото село знае, защото крал Виктор го обяви пред военния съвет. Трябваше да ги видиш, тях двамата, доволни, вечно ухилени… И подлудяват цялото село с тяхната глутница. Представи си само — три грамадни вълка и осем лисици! Освен това подочух нещо доста странно: в селото се носят слухове, че Унищожителката помагала на Виктор да измислят нови и нови капани за твоите войски…

Проклета изменница! Значи се е оставила на Виктор да я опитоми?

— Да. Напълно. Вече се държи пред него като агънце.

На прага се показа Лейф и извика:

— Какво да правим, вожде? След като Унищожителката ще дари крал Виктор със син, ти си задължен да прекратиш нападенията.

— Тя ме измами! — изрева Волфгард. — И затова ще я удуша с ей тези две ръце! Да… Това е единственият изход. Заварената ми дъщеря трябва да издъхне, преди да роди син на моя най-зъл враг!