Фабио Ланзони
Викинг (14)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Когато Рейна влезе в стаята си в къщата на Волфгард, нейната слугиня от Ирландия, Сибеал, я чакаше. Сибеал стана от стола и остави настрани една от нощниците на Рейна, която кърпеше. Робинята беше облечена в дълга сива вълнена рокля, прихваната за раменете с железни брошки. Тя имаше умни зелени очи и си личеше, че е от благородно потекло. И въпреки че имаше бръчки по лицето, а косата й бе взела да посивява, тя все още беше привлекателна жена с особено магическо излъчване. Ала тази вечер интелигентното й лице изглеждаше загрижено.

— Рейна, нямаше те толкова дълго — промърмори тя на своя ирландски диалект. — При Пелагиус ли беше, момиче?

Рейна поклати глава. Сибеал беше християнка и знаеше, че Рагар и Рейна също са приели християнството. Знаеше също и за посещенията на брата и сестрата при ирландския отшелник, но внимателно пазеше тайната.

— Не, днес не бях при Пелагиус. Ходих на гроба на майка ми.

Сибеал, която бе доведена като робиня на острова няколко години преди Бланш да умре, тържествено се прекръсти.

— Нека бог да успокои душата й. Но все пак трябва да бъдеш внимателна и да не отсъстваш толкова дълго. Волфгард може да стане подозрителен.

— Не ме интересува — презрително изсумтя девойката и се отпусна на леглото, покрито с кожи. — Бих искала да видя как този чакал ще ме спре.

Сибеал въздъхна.

— Ти си така жизнена, момиче, ала ми се струва, че не бива да си толкова лекомислена и небрежна, ако Волфгард узнае, че не само ти си християнка, а и Рагар, той ще ни убие.

Младото момиче присви очи.

— Един ден аз ще пронижа сърцето на този дявол.

Робинята отново въздъхна.

— Колко много жестокост има в теб, дете! Нашият Спасител не би желал да таиш толкова омраза в сърцето си към своите близки.

— След като Волфгард счупи кръста, който поставих на гроба на майка ми?

— Той направи само това, което смята за необходимо. Той е езичник и такава е вярата му. Ти няма да служиш добре на нашия бог, ако мислиш злото на втория си баща.

— А какво ще кажеш за Потопа? И затова, че бог е разрушил за наказание Содом и Гомор?

Сибеал поклати глава.

— Ти четеш твърде много Стария завет. Трябва да се запознаеш с Евангелието и да осъзнаеш, че любовта трябва да ни ръководи в живота. Трябва да се научиш да прощаваш, мое дете…

Рейна презрително изсумтя.

— В моето сърце няма място за прошка или за любов. И ти много добре го знаеш, жено.

— Тогава животът ти е много тъжен, а сърцето ти е пусто, момиче.

Девойката не отговори. Гледаше как Сибеал се движи из стаята. Най-после не издържа и попита:

— Какво мислиш за Виктор Безстрашния? Не беше ли много странно посещението му днес?

— Да, много странно беше. — Робинята се замисли. — Той е различен човек, откакто се завърна от Валхала.

— Да, така изглежда — неохотно се съгласи Рейна. — А сега моят омразен втори баща му позволи да дойде да ме вземе.

Робинята прикри усмивката си и се обърна към девойката.

— А ти какво мислиш за това, детето ми?

Младото момиче пренебрежително махна с ръка.

— Лесно ще се справя с Виктор и ще му извадя очите, преди да позволя да се доближи до мен.

— След като днес Виктор Безстрашния дойде в селото ни, аз имах видение за него.

Очите на Рейна се разшириха от възбуда. Сибеал притежаваше свръхестествена дарба да предвижда събитията.

— Кажи ми, моля те, какво беше това видение?

Сигурно си видяла как красивото му лице се покрива с брадавици и после изгаря на бавен огън?

Сибеал поклати глава.

— Едва ли ще искаш да узнаеш какво съм видяла, момиче.

— Но ти трябва да ми кажеш — настоя девойката.

Робинята тържествено я погледна.

— Това може много да те ядоса, момиче, но аз видях, че твоята съдба е свързана с Виктор Безстрашния.

— Откъде разбра?

Възрастната жена я наблюдаваше внимателно. По лицето на Рейна се изписаха първо недоверие, после отричане, а накрая гняв. Тя скочи от леглото със стиснати юмруци.

— Ти лъжеш!

— Не — спокойно заговори Сибеал, без да обръща внимание на гнева й. — Виктор Безстрашния скоро ще стане твой съпруг.

— Ба! — присмя се младото момиче. — И какво още узна за съдбата ми? Да не си получила някое послание от северните богове?

Сибеал леко се усмихна.

— Какво искащ да кажеш, господарке, с тези глупави приказки за езическите богове? Нима ти, християнката, вярваш в тях или в предопределеността на съдбата?

— Не вярвам в никакви богове, освен във всемогъщия Христос — извика момичето. — А сега ме остави сама, глупава жено, преди да съм изгубила търпение.

Робинята се усмихна и излезе.

Рейна започна да крачи из стаята и тихо да проклина. Сърдеше се на себе си, не на Сибеал. Робинята бе нейният най-близък човек и бе заместила майка й и не заслужаваше такова отношение. Реши по-късно да й се извини. Може би щеше да бъде добре да излезе в тундрата и да се успокои.

Ала сега трябваше да сложи в ред мислите си. Думите на Сибеал я бяха накарали да се разтрепери. Робинята бе докоснала нейната рана — беше казала, че тя скоро ще се омъжи, и то за собствения си враг!

Щеше да се бори със съдбата си с цялата сила на тялото и душата си. Ще задуши у себе си всяка слабост и няма да позволи на никакви женски чувства да я тласнат в ръцете на омразния викинг!

Ала в главата й се прокрадна една мисъл, която я накара да потръпне от страх: виденията на Сибеал винаги се сбъдваха.