Фабио Ланзони
Викинг (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Конят изпръхтя в нощния мрак. Рагар, Харалд и спътниците им препускаха с все сили към дивата гориста местност, като се ориентираха само по очертанията на скалите, залети от лунната светлина. След дъждовния ден нощният въздух беше чист и студен.

На изток от тях се извиваха стръмните брегове на фиорда. Водата в него блещукаше като сребърна. Бреговете му се стесняваха все повече с напредването на конниците на север през последните дни, макар че реката ставаше все по-пълноводна. В далечината застрашително се издигаше острият връх на застинал вулкан.

Харалд се намръщи, щом видя мрачния пейзаж, обърна се и кимна към седемте мъже зад него.

— Не е ли по-добре да спрем и тук да прекараме нощта? — попита той Рагар.

— Добре, но нека първо да намерим по-удобно място за нощуване.

— И се моли на Один тази вечер нищо да не застраши нашия стан.

Рагар кимна унило, като си припомни как вече успяха да изгубят почти половината от воините в тази проклета мисия. Харалд беше потеглил с дванадесет бойци, като повечето тръгнаха по собствено желание с него, примамени от обещанието за щедра плячка в злато. Всеки от тях беше изпълнен със суеверен страх, че щом са се осмелили да стигнат толкова далеч на север, непременно ще ги сполети отмъщението на Сурт или ще се сблъскат с привидения или троли, или кой знае какви други горски духове и чудовища, за които от поколения се разнасяха легенди сред жителите на мочурливите равнини и планинските долини.

След като избраха мястото за стануване, още първата сутрин един от бойците се развика, че през нощта бил нападнат от някакъв горски дух. Крясъците на Норд събудиха всички мъже. Той скочи разтреперан и продължаваше да настоява, че някакво странно създание се докоснало до рамото му. Рагар огледа мястото и откри едва забележими следи, след което заяви, че боецът е бил нападнат от лисица, но Норд не му повярва. Едрият боец непрекъснато повтаряше, че духовете са го избрали за своя жертва, докато накрая не издържа, метна се на коня си и препусна към стана на Волфгард.

Следващата вечер, малко след като всички бяха налягали, от подножието на високите скали изплува гъста бяла мъгла. Едва се виждаха силуетите на мъжете и конете. След това долетя лек полъх на северния вятър, тайнствен и зловещ, свистящ между оголените клони и сухите храсти. Още двама мъже се разкрещяха, че духовете са излезли на лов, след което напуснаха лагера на Рагар и поеха към домовете си.

На другия ден, посред пладне, въпреки проливния дъжд, Ото се изкачи на поляната над лагера, за да потърси боровинки. Когато нагази в калта, той се препъна в един корен и едва не се удави във врящите води на близкия гейзер. Щом чу крясъците, Рагар и останалите веднага се втурнаха на помощ. Ото оцеля само защото дебелите дрехи и ботуши го предпазиха от обгаряне. Рагар Трябваше да се раздели с още един от своите бойци, който трябваше да съпровожда накуцващия Ото по пътя към селото на Волфгард. Групата се топеше с всеки изминал ден и това не вещаеше нищо добро. Колкото повече се изкачваха на север, толкова се засилваха роптанията на останалите бойци. Ето, и днес трябваше да заобикалят с трепет в душите огромните заоблени морени, надвесени над лъкатушещата пътека, довлечени от ледниците през пролетното топене.

Дружината се спускаше в малка долина, осеяна с върби и брези. Рагар опъна юздата на коня си и даде знак за спиране.

— Тази нощ ще останем тук. А на сутринта ще стигнем билото на фиорда и ще обърнем конете на юг.

Но преди да скочи от седлото, зад гърба му изцвили един от конете на придружителите му. Рагар рязко обърна коня си и видя как на няколко метра от коня на Кулар изригна мощен гейзер. Стреснатият жребец захвърли ездача си, който се сгърчи на земята и диво закрещя.

— Ох, защо Один ни праща бедствие след бедствие? — отчаяно изрева Рагар.

Скочи от коня и заедно с другите мъже с втурна към падналия Кулар, който се търкаляше по земята и с две ръце стискаше коляното си.

Рагар клекна до него и го разтърси за раменете.

— Съвземи си, човече, преди да си ударил дебелата си глава в някой камък.

Викингът се сви на кълбо и стисна зъби. Остана така на мократа земя, треперейки и стенейки, докато Рагар докосна изкривения му крак. Напипа счупена кост и Кулар изкрещя от болка.

Рагар отчаяно изруга и се обърна към боеца зад него:

— Торалд, отчупи един клон от дървото, за да му закрепим крака — заповяда той. — Останалите да извадят топорите и да започнат да секат брезите. Трябва да направим носилка. Един от вас ще го върне до селото.

— Всички трябва да се върнем, Рагар — извика някой от насъбралите се.

— Да, боговете вече ни показаха, че никак не им харесва, гдето нарушаваме свещения им покой — обади се друг и в очите му се изписа ужас. — Сурт ще ни посипе с камъни и пепел, ако се опитаме да вървим още на север.

— Или ще ни потопи във врялата вода — добави треперлив глас.

Рагар изгледа настръхналата си дружина и разбра, че са изплашени до смърт. Въпреки това не искаше да изостави сестра си на произвола на боговете.

— Чуйте ме, мъже, трябва да продължим. Не мога да позволя на Виктор Безстрашния да държи Рейна като своя заложница…

— Но ние не можем повече да те следваме — противопостави му се един от бойците. — От ден на ден редиците ни се топят.

— А какво да кажем за Виктор Безстрашния? — проехтя гневният глас на Харалд. — Съгледвачите ми съобщиха, че нашият враг е отвлякъл Рейна през онази проклета нощ само с шепа хора.

— Да, ама това е така, защото сега той е воин на дъгата — продължи да упорства боецът.

— Какво искаш да каже с това, че е „воин на дъгата“? — намръщи се Харалд.

— Затова го наричат Виктор или Победителя — обясни му боецът. Той е преминал по моста на дъгата в Мидгард, което не е успял да направи нито един смъртен преди него. Боговете са го благословили с магическа сила във Валхала. И сега той вече не е простосмъртен като всички нас, затова нищо не могат да му направят няколко бойци.

— Да… — намеси се още един от мъжете, — той има право. Освен това врагът ще очаква да го нападнем, защото знае, че Волфгард копнее да си отмъсти.

Изгубил търпение, Харалд изтегли меча си и го размаха пред размирната дружина.

— Слушайте какво ще ви кажа! Виктор е най-обикновен човек, като всички нас. И ако някой от вас се осмели да направи крачка назад, ще се натъкне на острия ми меч!

Сред бойците се разнесе недоволно мърморене, но все пак се подчиниха, макар и неохотно. Харалд дръпна Рагар настрани.

— Тази работа никак не ми харесва, приятелю. Много са наплашени и ще ни зарежат веднага щом издебнат удобен миг.

Но Рагар не се огъна.

— Трябва да продължим, дори и да останем само ние двамата. Щом Виктор е успял да отвлече сестра ми от къщата на баща ми, то е сигурно, че ти и аз ще можем да се промъкнем в селището му и да я освободим.

Харалд не каза нищо, но като видя с какво старание Рагар се зае да облекчи страданията на нещастния Кулар, душата му се изпълни с доверие в думите на неговия приятел.

 

 

Същата вечер Виктор потърси Сибеал. Намери я в стаята до тъкачния стан с кълбо прежда и хурка в скута си. Спря се на прага и се загледа като омагьосан от сръчните движения на ръцете й, които чевръсто въртяха вретеното и оправяха нишката. Тя го забеляза и спря вретеното.

— Здравей, повелителю мой — рече тя и затъкна вретеното в пояса си.

— Моля те, не искам да спираш работата заради мен — усмихна се викингът.

Изразът на лицето й остана напрегнат.

— С какво мога да угодя на моя повелител?

— Исках да си поговорим за твоята господарка.

— За да я покорите изцяло? — попита го Сибеал с горчива усмивка.

— Аз не искам да покоря Рейна — тежка въздишка се отрони от устните му, — само искам да спечеля доверието й. — Но жената не отговори, само продължи да го следи с напрегнат поглед, затова той махна с ръка към скамейката. — Няма ли да ми предложиш да седна за малко?

— Както желаете, вожде. — Сибеал отиде до скамейката и отмести купчината снежнобяла вълна, изчака го да се настани и плахо седна до него.

— На какво ли не съм готов, само и само да узная мислите на твоята господарка — започна Виктор с неочаквано признание. — В един миг ми изглежда така сърдечна и мила, а в следващия е готова да ме убие дори само с поглед. Но не мога да крия, че най-много ме тревожи упоритото й желание да се самоубие, като отказва да яде. Вярно е, че от няколко дни започна да приема храна, но унинието не я напуска и до днес.

— Рейна е много горда — кимна Сибеал. — Няма да се пречупи лесно, господарю, нито пък ще повярва на думите ти, освен ако не й докажеш, че не желаеш да я оскърбиш и поробиш. А това май е прекалено труден подвиг дори за смел вожд като Виктор Безстрашния.

— Ще се опитам — отвърна той с едва прикрито раздразнение.

— Нищо няма да постигнеш, ако я заплашваш с мъчения — отвърна жената и многозначително повдигна вежди. — Не знаеш колко заплахи й се наложи да чуе от устата на Волфгард, но от това само стана още по-непокорна.

— Лично можах да се убедя в това — викингът отчаяно махна с ръка. — Но има мигове, когато ми се струва, че само заплахите ще помогнат. — Внезапно се извърна към жената и се усмихна добросърдечно. — И теб не те очаква нищо добро, ако не ми повярваш, че господарката ти няма да намери по-добър съпруг от мен.

Сибеал горчиво се засмя.

— Нима искаш да кажеш, господарю, че аз, простата робиня, мога да те възпра да не сториш това, което си си наумил?

— През онази нощ, когато отвлякох Рейна, аз не ти позволих да убиеш Отар. Струва ми се, че добре ме разбра за какво говоря.

— Да, разбрах — призна си Сибеал. — И затова не се опитах да попреча на онова злодеяние. Зная, че се оказа вярно това, което говореха хората…

— За какво намекваш?

— Че ти си бил омагьосан от боговете във Валхала.

Той я изгледа замислено, впечатлен от мъдрите й слова.

— Тогава би трябвало да знаеш, че никога няма да причиня зло на Рейна.

— Да — усмихна се Сибеал, — но господарката ми надали изпитва същите нежни чувства към Виктор Безстрашния.

— Мислиш ли, че тя никога няма да повярва на думата на един викинг? — попита вождът.

Жената го погледна в очите.

— Първо трябва да се опиташ да я разбереш. Още като дете Рейна е видяла как Волфгард е плячкосал кралството на родителите й. Убили са баща й пред очите й, а малкото й братче са оставили да издъхне от глад. На кого щеше да вярваш, вожде, ако беше преживял такива ужасни страдания?

— Добре го каза — намръщи се той, — но аз никога не съм искал да причинявам такова зло на Рейна.

— Да, но нали си викинг, господарю, затова не трябва да се гневиш, че никой не вярва на думата ти. Господарката ми мрази всички викинги. А след като я отвлече, омразата й се засили още повече.

— Да, Рейна не забрави да ми го напомни — съгласи се Виктор. — Но аз бях принуден да постъпя така, за да я спася от много по-големи опасности и за да настъпи най-после мир във Ванахейм.

— Нима се опитваш да накараш пленената птичка да повярва, че трябва да стои в клетката за свое добро? — иронично се усмихна Сибеал.

— Думите ти звучат много горчиво, жено.

— Може би защото и аз изпитвам същия гняв, който измъчва господарката ми. Не забравяй, викинг, че никой тук не я познава и разбира по-добре от мен.

— Тогава обясни какво изпитва Рейна.

Меланхолия и унес се изписаха на красивото лице на Сибеал.

— Съпругът ми беше ирландски крал. Нашите земи бяха в южната част на Ирландия, по протежението на река Шенън. Преди две зими, малко след като се омъжих за него, Волфгард нападна нашето кралство. Неговите разбойници се покатериха по стените на нашия замък, съсякоха мъжа ми, избиха стражата, дори и придворния поет, който така хубаво свиреше на арфа, мил и кротък човек, който и на мравката правеше път. Волфгард ме отвлече заедно с придворните ми дами, а по-голямата част от жителите на Ирландия бяха превърнати в роби.

— О, богове! — въздъхна Виктор. — Нима за една нощ си се превърнала от кралица в робиня?

— Да.

— Но ми се струва, че сега не изглеждаш съсипана и обезверена.

Тя сви рамене, а по лицето й не трепна нито един мускул.

— Научих най-важното в живота — никой не може да избегне съдбата си.

— Ала Рейна не мисли като теб.

— Да, така е, макар че и тя е преживяла подобен ужас. Преди Волфгард да я отмъкне, тя е била принцеса на Лоара. Нейните рани са по-дълбоки от моите, макар че нейното падение не е тъй отвисоко, както ми се случи на мен. Сега тя е обявена за заварена дъщеря на Волфгард и затова не е като мен на най-ниското стъпало в двореца.

— Според нея това съвсем не е така — скептично отбеляза Виктор. — Какво не бих дал само и само да мога да прочета мислите й. Покръстена ли е?

Сибеал се поколеба за миг, преди да отговори.

— Моля те, не се опитвай да избегнеш отговора — настоятелно рече младият викинг. — Виждал съм я да се моли в планините заедно с Пелагиус.

Сибеал примирено въздъхна.

— Да, господарката ми прие Христовата вяра заедно с мен. Но ми се струва, че все още се плаши от боговете на викингите, след като е слушала от детинство безброй легенди и митове. Освен това почита ирландските друиди, змейове и феи, за които й разправям вече две години.

Виктор докосна ръкава на робинята.

— Но кажи ми, жено, как мога да спечеля благоволението й?

Тя го погледна изпитателно и недоверчиво.

— А каква умисъл таиш в душата си, господарю?

— Искам само да я направя щастлива и нищо друго не ме вълнува — пламенно отвърна младият викинг. По лицето му личеше, че говори искрено. — Освен това искам да сложа край на проклетата вражда между двата народа, която отне живота на толкова мъже и жени. Да, зная, че още дълго Рейна ще бъде потопена в скръб, защото не е лесно да се примириш с такава съдба…

— Бих искала да мога да ти повярвам, вожде — замислено кимна Сибеал. — Но ако се окаже, че си измамил и нея, и мен, кълна ти се, викинг, че ще те накарам да проклинаш деня, в който си се родил.

— Звучи много интересно, няма що — съгласи се той. — А сега ми кажи как да открия пътя към сърцето на прелестната ти господарка.

Сибеал се усмихна.

— Преди много, много години младият ми съпруг ни донесе вкъщи едно кученце, която беше измъчвано от някакви селяни. Не можеш да си представиш колко зле изглеждаше нещастното животинче, премръзнало, ранено и озлобено.

— Хм, тази история ми напомня за нещо, но защо не мога да се досетя за какво намекваш? — озадачено промълви Виктор.

— Взех го под своя закрила, хранех го, миех го, галех го, макар че отначало то ми се отблагодаряваше, като ме хапеше и лаеше.

— И какво се случи след това?

— След време се превърна в най-послушното домашно животно, което бяха виждали в двореца.

— Значи искаш да ми кажеш, че само с доброта и любов мога да се справя с опърничавата ти господарка? — засмя се Виктор.

— Може би нямаш друг избор, вожде. Младият мъж стисна зъби.

— Доста умен избор, няма що, но само ако оцелея след острите зъби на господарката ти.