Фабио Ланзони
Викинг (31)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

В спалнята Рейна беше седнала със скръстени крака до огнището и галеше козината на любимата си лисица. Дребното зверче все още не се беше успокоило и цялото трепереше от ожесточената гонитба с трите грамадни вълка. Рейна най-после успя да я успокои и я накара да се излегне до нея на мечата кожа, постлана на пода недалеч от огнището. За да постигне този успех, трябваше около час да я милва покрай ушите и да й говори успокоителни думи.

— Сега си на сигурно място, моя малка приятелко — ласкаво мърмореше Рейна. — Тук, в спалнята, можеш да родиш малките си и да се грижиш за тях.

Докато я успокояваше, младата жена неволно си зададе въпроса всъщност не е ли и тя самата като тази лисица, закътана на топло и сигурно място тук, в тази спалня, благодарение на всеотдайната любов на Виктор Безстрашния. За пръв път се замисли дали ще може винаги, до края на живота си, да разчита на закрилата му и да живее с него, без да се страхува за утрешния ден.

Най-после изтощената Фрея се отпусна и задряма. Рейна я отнесе до огъня. Часовете се изнизваха неусетно и скоро над смълчаното село се спусна вечерният мрак. Тогава в гърдите на младата жена започна да се надига тревога, защото Виктор още не се беше прибрал в къщата. Припомни си спора между тях тази сутрин и се почувства виновна, че пак се беше държала зле с него, но всичките й инстинкти бяха възнегодували, когато Виктор Безстрашния й беше забранил да убие подлия нападател. Никой не я бе учил на друго поведение, освен на прастарото правило да се отмъщава на враговете с всички средства. От векове викингите се славеха като суров народ, който не знае що е милост към победените неприятели. А ето че се появи този странен мъж, който предизвикателно се опълчи срещу всички морални норми и разбирания, който говореше така дръзко и необичайно, че тя дори се изплаши от неизвестността, към която я зовеше Виктор.

Все пак тя нямаше право да му извика в лицето, че не вярва в мечтите му и плановете му. Макар че Рагар й липсваше много, макар че тя беше вбесена от отказа на Виктор да й позволи да замине за Лоара, младата жена не можеше да забрави как мъжът й се намеси, за да спаси живота на Рагар и Харалд. Та нали именно заради тази негова благородна постъпка тя се беше примирила с участта си да стане негова жена и се беше заклела да му бъде вярна до края на живота си. Ала сега беше престъпила думата си и му се противопоставяше на всяка крачка. Нали беше сключила сделка с него и трябваше да спазва своите задължения? Дори и да не знаеше как да му помогне в това твърде заплетено положение или ако вродената й гордост не й позволяваше да се примирява с всичките му решения.

Рейна загледа с копнеж просторното легло. Може би, когато Виктор се върне в спалнята им, те двамата отново ще се спречкат по някакъв повод, най-често незначителен, но ще се помирят в леглото. Може би всички семейни кавги се уреждат най-добре в леглото. Успокояваше я дори самата мисъл за миговете, когато те двамата можеха в леглото да забравят за целия останал свят.

Но той все не идваше. В сърцето й се надигна тревога и вече се готвеше да излезе да го потърси по стаите или навън от къщата, когато се появи Сибеал с подноса с вечерята.

— Знаеш ли къде е съпругът ми? — попита господарката, като се стараеше гласът й да прозвучи небрежно.

Сибеал остави подноса на грубо скованата маса.

— Струва ми се, че господарят все още не е приключил военния съвет със своите приближени. Видях как Невин им занесе още един поднос и кана с медовина, за да напълни отново роговете на мъжете.

— Заплахите на Волфгард стават все по-нагли — ядосано измърмори Рейна. — Представи си, Сибеал, тази сутрин един от неговите убийци се промъкна чак тук, в нашата спалня. Може ли да си представиш? Опита се да убие мен и мъжа ми.

— Но как е посмял да се промъкне чак тук, в спалнята на вожда? — удиви се прислужницата и уплашено закърши ръце.

Рейна вдигна рамене.

— Добре стана, че успях да го усетя този кучи син и да го заплаша с кинжала. Щях да го пронижа още тук, но Виктор не ми позволи да му отнема живота. Заповяда да го приберат при другите двама затворника.

Сибеал замислено изгледа навъсената си господарка.

— Струва ми се, че нещата между вас двамата не вървят към добро.

— Откъде знаеш? — настръхна Рейна.

— Няма да забравя вчерашната сцена, — рече Сибеал и повдигна вежди, — когато господарят те довлече измокрена и премръзнала. Нима си искала да сложиш край на живота си, господарке?

В очите на Рейна блесна гневен пламък.

— Седях на брега и гледах след кораба на Рагар, докато изчезна в безкрайния океан… и забравих за прилива.

— Добре, че господарят се е досетил къде да те търси и те е намерил преди да е станало прекалено късно.

— Така мечтаех да отплавам за Лоара… — замечтано прошепна Рейна.

— Но, господарке, вече си омъжена.

— Да, зная — въздъхна Рейна, — но нали помниш, че бях принудена да се омъжа за него.

Сибеал я изгледа учудено, като че ли отказваше да повярва на ушите си.

— Виктор Безстрашния не те спечели с измама или принуда. Ти сама избра тази участ, за да спасиш живота на брат си.

— Но сега трябва да му се подчинявам на всяка крачка…

В погледа на Сибеал се четеше тъга по младостта на прелестната й господарка, но примесена с мъдростта на годините.

— Господарке, никак не е хубаво, че за всички мъже съдиш само според спомените си от Волфгард. Зная, че много пострада от втория си баща. Обаче Виктор Безстрашния е съвсем друг мъж, красив и обаятелен, добър и справедлив. Не може и дума да става за сравнение между него и онези негодници, които отвлякоха теб и майка ти.

— Кой знае, може и да се окажеш права, може би Виктор никога няма да ме обиди — замислено процеди Рейна, — но много пъти не се съгласява с мен.

Сибеал не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Ха-ха! Това ли било! Ами че какво искаш от един мъж? Що за мъж ще бъде този, който с лека ръка ще се съгласи жена му да го напусне? Господарке, цялата работа е в това, че си прекалено горда жена, която мъчно се пречупва…

— О, моля те, стига с тези приказки за моята гордост! — ядосано изфуча Рейна, изгубила търпение да чака съпруга си. — Откакто видя за пръв път Виктор Безстрашния, винаги си на негова страна, дори ако трябва да се опълчиш срещу господарката си!

Прислужницата благоразумно си замълча и побърза да напусне спалнята.

Рейна ядосано изруга, защото разбираше, че нямаше право така да се нахвърля върху преданата Сибеал. Всъщност истинската причина за гнева й бяха думите на Виктор от сутрешния им спор. Изминаха няколко минути, тя се успокои и се замисли. Нима можеше да се оплаква от Сибеал, която винаги й казваше честно какво мисли, винаги беше загрижена за нея, като не пропускаше да я упрекне, когато гордостта на Рейна взимаше връх над благоразумието й.

Вече беше съгласна да прекърши гордия си нрав и да го посрещне с блага усмивка, като истинска предана съпруга, но за нещастие Виктор все още не идваше. Отново я споходиха тревожните мисли за бъдещето им, когато чу стъпките му в съседната стая. „Странно, какво прави там“ — запита се учудено младата жена и отвори вратата. Видя го и ахна…

С гръб към нея, гол до кръста, мъжът й се бършеше с някаква влажна кърпа. Когато го видя, Рейна застина на прага с отворена уста.

Той като че ли имаше очи дори на гърба си, защото се извърна към нея, метна кърпата на рамото си и я изгледа смутено.

— Къде е Фрея?

— Вече се успокои и задряма край огнището.

— Добре — успокои се Виктор, отново се обърна с гръб към нея и продължи да разтрива мускулестия си гръб с кърпата. През вратата проникваше слабата светлина на огъня и мускулите му проблеснаха в полумрака.

Рейна смутено се изкашля.

— Защо си тук, съпруже, а не дойдеш в спалнята?

Той отново се обърна към нея, изгледа я мълчаливо и тя, като всяка истинска жена, надарена с шесто чувство, долови израза на нараненото му мъжко достойнство в този красноречив поглед.

— Нали ми каза, че не трябва да ти вярвам. Може би ще бъде по-добре тази нощ да спя тук, в тази стая, за да не ме убиеш докато спя.

Виктор зачака отговора й, а Рейна едва не заплака. Думите му я пронизаха като кинжал, още повече че тя си бе заслужила този суров упрек. За миг през пламналия й мозък като мълния пробягна изгарящото предчувствие, че ще го изгуби. Какво трябваше да направи, за да се отърси от непоносимото усещане за вина, как можеше да го върне при себе си?

— Никога не бих ти посегнала — тихо промълви измъчената жена.

— А, така ли, значи отсега нататък вече мога да ти имам доверие? — хапливо попита той.

— Казах го без да мисля.

— Без да мислиш?

— Да. А освен това бях разгневена.

Виктор замълча, но продължи да се трие с кърпата, а после пристъпи към леглото. Сърцето й заби като бясно, когато видя, че той започна да сваля и останалите си дрехи. Отблясъците от огъня играеха по мускулестите му бедра. Видът на стегнатото му, напълно разголено, като че ли изваяно мъжко тяло я възбуждаше и измъчваше. Желаеше го, но не знаеше какво да направи, защото досега нито веднъж Виктор не беше отбягвал леглото им. Гърлото й се сви, когато видя как той се пъхна под завивките на леглото в стаята пред спалнята им.

— Е, Рейна? — попита той. — Имаш ли да ми казваш още нещо? Защото съм толкова уморен, че…

— Да! — Младата жена се приближи към леглото с гордо вирната глава. — Ти, викинг, наруши твоето правило. Нашето правило.

— И какво е то?

— Щом сме женени и обвързани с клетва, докато смъртта ни раздели, трябва да се научим да оставяме гнева и гордостта си пред прага на спалнята. На нашата семейна спалня. А ето че сега ти, самият ти, изневери на това, което се опитваше да ме научиш.

Виктор се засмя, поразен от мисълта й, но след миг се опомни и заговори с неотстъпчив тон:

— Може би трябва наистина да спазвам това правило, но все пак не се решавам да споделям леглото с жена, на която не вярвам.

Рейна гневно започна да крачи из стаята.

— Защо трябва всичко да се усложнява толкова много?

— Аз ли съм този, който усложнява нашите отношения?

— Да! Нима не разбираш как се измъчвам? Ти, викинг, ме накара да се откажа от всичко, само и само за да постигнеш целите си!

— Нима съм те упреквал някога несправедливо?

— Понякога имам такова усещане — призна тя, но видя как той надменно стисна челюсти и побърза да добави. — Но все пак не трябва никога да забравям, че ти спаси живота на Рагар и Харалд. За тази смела постъпка ще ти бъда благодарна до края на живота си, Виктор.

Той се обърна и започна да нагласява кожите, които му служеха вместо възглавница.

— Може би е по-добре вместо да изпитваш благодарност, просто да се държиш по-мило с мен. Защото не искам нищо повече от теб, Рейна.

Тя отчаяно изхлипа, когато той се обърна с гръб към нея и я остави с отворена уста, обхваната от неувереност. В този миг й се прииска да го удари с все сила, за да го научи колко мъчително е да си играе с чувствата й. Плашеше я властта му над сърцето й, защото никога не се помнеше да е била така отчаяна, опустошена и безпомощна.

Най-после, след няколко мъчителни, като че ли безкрайни минути, тя събра смелост и промълви:

— Какво искаш от мен, викинг?

— Мисля, че знаеш, Рейна — едва чуто промълви той.

— Кажи ми го пак.

Виктор отметна кожата, с която се беше завил на леглото, и се обърна с лице към нея, надигна се на лакът и я изгледа навъсено.

— Искам да споделяме всичко, мислите си и страховете си, чувствата си и надеждите си, искам да се сливат не само телата, но и душите ни. Но за да постигнем това щастие, трябва да си вярваме един на друг, докрай, без остатък, а ти вече успя да разклатиш доверието ми в теб.

Смаяната жена не каза нито дума, поразена от страданието, бликащо от всяка негова дума. Трябваше да събере цялата си смелост, за да не побегне засрамена, а да се приближи към него и безмълвно да прикове очи в измъченото му лице.

— Съжалявам — прошепна тя след дълго мълчание.

Той я хвана за ръката, готов да я утеши, но от лицето му не изчезна строгият израз, който изпълваше сърцето й е неясна тревога.

— Само това ли ще ми кажеш?

Рейна въздъхна, измъкна кинжала си от канията и бавно го постави в ръката му.

— Можеш да ми вярваш, Виктор.

Младият викинг погледна към кинжала и усети как: му олекна, като че ли камък падна от плешките му. За нея предаването на кинжала означаваше, че от днес ще му се покорява напълно, като всяка безупречна съпруга.

— Нима искаш да ми дадеш твоя кинжал?

— Да — тя решително тръсна глава, после с нетърпелив жест повдигна завивката и плъзна любопитен поглед по голото му тяло. Разбра, че женската й интуиция и този път не я беше излъгала. Нейният съпруг я желаеше. — А ти ще ми дадеш ли своя кинжал?

В отговор Виктор запрати кинжала надалеч от леглото, сграбчи я с две ръце и страстно я целуна.

— Господи — прошепна той, — как се радвам, че най-после сложихме край на проклетите ни спорове! И как се радвам, че отново си в прегръдките ми! Макар че нищо не се знае. Може отново да си покажеш рогата в един прекрасен ден…

— Какви рога? — учуди се тя. — Аз нямам никакви рога.

Виктор се засмя, като си припомни как някъде много далеч, в един съвсем друг свят, Моника беше говорила за рога и опашка.

— Не знаеш ли, че имаш рога и опашка? — Той я погали по отзад и добави: — При това най-прекрасната опашка на този свят.

Тя се сви до него на леглото.

— Знаеш ли, не само че нямам рога, но и се уморих да се боря с теб всеки ден, всеки час. Иска ми се между нас да цари мир, поне докато сме в спалнята.

— Нима доживях този прекрасен миг, когато моята необуздана валкирия иска да сключи мир с мен? — възкликна учудено Виктор.

— Нали ти дадох кинжала? Не ти ли стига това доказателство? — ядосано запита Рейна.

— Май вече си забравила как лекомислено тази сутрин го подхвърли в ъгъла и онзи убиец го докопа, което едва не ми струваше живота? — хапливо подметна той.

В отговор тя се усмихна и унесено започна да го гали по косата.

— Нямаше да му позволя да те убие. През цялото време не го изпусках от погледа си. Само ако те беше одраскал, щях да го скопя, без да ми мигне окото. Знаеш, че мога да нанасям смъртоносни удари преди още противникът ми да си е поел дъх.

— Толкова ли си страшна с кинжал в ръка? Ами ако аз се изпреча срещу теб? Ще ме прободеш ли с един замах? — престорено се намръщи Виктор, повдигна полите й и започна да я дразни с втвърдената си мъжественост. — А защо си готова да ме спасяваш с цената на всичко, дори и ако трябва да убиеш всеки, който ме нападне?

Тя изохка, възбудена, докато се опитваше неуспешно да се скрие от неговото набъбнало пулсиращо острие.

— Защото си толкова красив.

За миг Виктор се вцепени от изненада.

— Само за това ли ме харесваш?

Тя смутено прехапа устни.

— И защото си много добър с мен.

— Няма ли още нещо в мен, което да те привлича?

— И защото си толкова… ох, недей, ох, като че ли тялото ти е създадено за моето… Изпълваш ме цялата… Ох!

— Искам да се любим, Рейна, скъпа!

— И аз искам!

— Кажи ми… още нещо сладко за нас двамата.

Тя се усмихна разкаяно.

— Може би с времето ще измисля още причини.

Той отново се загледа в прелестното й лице, нежно отмахна косите от челото и очите й, и тъкмо щеше да проникне в горещото й тяло, когато внезапно се чу драскане зад дървената врата.

Рейна внимателно отмести бедрата му и се надигна с неохота.

— Това е Фрея. Напоследък е много неспокойна.

Виктор въздъхна примирено, стана от леглото, облече се, отиде до лисицата и клекна до нея. Опипа слабините й и рече на жена си:

— Коремът й е много подут и корав. Струва ми се, че контракциите вече са започнали.

— Контра… кции? — учудено премигна Рейна.

— Искам да кажа, че скоро ще роди, скъпа.

— О, милостиви Боже! Но… ние трябва да й помогнем по някакъв начин.

Докато Рейна пренасяше любимата си лисица в другата стая, Виктор навлече останалата част от дрехите си. Двамата съпрузи седнаха върху мечата кожа край огнището и се приготвиха да помагат на дребното зверче по време на великото тайнство на раждането на новия живот. Стараеха се, колкото можеха, да облекчат болките на лисицата, докато тя самата, сред непрекъснат вой и скимтене, успя да изтласка от подутия си корем първото лисиче със сребристокафява кожа. Рейна веднага се зае да го мие и свестява. Жената засия от щастие, когато новороденото започна да врещи в мокрите й ръце, след което побърза да го постави до корема на майка му. Виктор се усмихна и избърса сълзите от очите на съпругата си, горд от неочакваното й умение. Вече не си спомняше добре, но му се струваше, че никога не я е чувствал толкова близка, мила и трогателна. Само в един миг с тъга си зададе въпроса кога ли ще може да избърше едни други радостни сълзи от прелестните й сини очи, кога ли ще вдигне в ръцете си тяхната първа рожба.

Вече бяха окъпали и второто лисиче, когато от двора долетя бесен лай. Двамата тревожно се спогледаха.

— Нима вълците пак ще нахлуят в стаята? — попита уплашено Рейна.

— Не. Този лай не е от вълците — успокои я той. — Освен това нали наредих да ги затворят в старата конюшня. — Виктор се наведе и набързо я целуна по изпотеното й чело. — Чакай ме тук и не изпускай Фрея от погледа си. Ще отида да проверя какво става навън.

Той излезе, но за голяма нейна радост се върна много бързо. В бързината, засуетена около тежко дишащата лисица, Рейна видя бегло, че зад него идва още някой и Виктор разговаря за нещо с непознатия.

— Ела — прозвуча подканващо гласът на мъжа й, — ела при нас. Не се плаши, нищо няма да ти се случи.

В първия миг Рейна не повярва на очите си. След Виктор в стаята неуверено пристъпи едър сивокафяв полярен лисугер, с неспокойно размахваща се опашка и уплашени очи.

— Нима това е лисугерът на Фрея! — възкликна тя. Животното се стъписа от вика й, глухо изръмжа и отстъпи назад.

— Внимавай! — предупреди я Виктор. — В момента е много объркан и не знаем какво ще му скимне да направи. Страх ме е да не се нахвърли върху малките. — Той прегърна жена си и весело й намигна. — А кой знае, може и да иска да подири сметка от любимата си Фрея?

Лисугерът започна предпазливо да се приближава, после внезапно се спря, огледа подозрително Фрея, подуши наоколо и в следващия миг отскочи назад, защото лисицата отново се присви в гърчове и роди третата си рожба.

Рейна посочи с кимване към неканения гост.

— Все пак не можах да проумея, мили, защо го домъкна чак тук, в стаята?

— Струва ми се, че всичко е въпрос на инстинкт — прошепна Виктор. — Внезапно си спомних, че много отдавна бях чел някъде за лисугерите, които често помагали при раждането на малките. Исках да те накарам да се убедиш с очите си, че не винаги мъжките зарязват своите половинки при ражданията.

Рейна се засмя и отново погледна смутения лисугер, който нервно драскаше с нокти по пода и не смееше да откъсне жълтия си поглед от хората.

— Виж, не ни изпуска от очи. Какво да правим?

— Ами да го изчакаме да се успокои — смутено предложи Виктор.

— Ох, Господи, само той ми липсваше в тази бъркотия! Хайде да се залавяме за работа, пък дали този лисугер ще ни помогне, не знам и не искам да мисля и за това…

Двамата продължиха да помагат на Фрея да даде живот на още три полуслепи и мокри лисичета, докато лисугерът ги наблюдаваше предпазливо от другия край на просторната стая, като само от време на време се намесваше с провлачен вой, ръмжене или сумтене. Два-три пъти се осмели да направи няколко кръга около огнището, но на безопасно разстояние от хората. След като раждането приключи, Виктор донесе мокра кърпа, за да може Рейна да си избърше ръцете, а след това отиде да се измие.

Когато се върна и я погледна, младият викинг остана удивен от сълзите в очите й.

— Защо пак плачеш? Но какво ти става, цялата трепериш!

Рейна се извърна към новородените лисичета, а после внезапно прегърна съпруга си и изхлипа:

— Толкова е хубаво… Едва сега започвам да разбирам защо искаш да имаме дете. Това ме плаши.

Виктор уморено въздъхна и я притегли още по-плътно към себе си.

— Ох, скъпа! — В този миг чу зад гърба си нетърпеливо скимтене и добави: — Струва ми се, че е най-добре за малко да оставим щастливото семейство на спокойствие.

— Да… време е и нашето семейство да се усамоти — промърмори тя.

Виктор не изчака втора покана, я вдигна на ръце и я понесе към широкото легло. Сгушиха се под купчината еленови кожи и мълчаливо започнаха да съзерцават как лисугерът на Фрея се окопити, предпазливо пристъпи към рожбите си и започна да ближе родилката, след което дойде и редът на новородените. Накрая лисичето семейство се сви накуп като живо кълбо и всички заспаха като упоени. Гледката бе тъй трогателна, че младата жена отново се заля в сълзи и доста целувки бяха нужни на мъжа й, докато ги пресуши докрай.

Любиха се на леглото — двамата млади, силни и великолепни, страстни и ненаситни. Преплетени едно в друго, телата им се затъркаляха сред просторното легло, изпомачкаха всички завивки, докато най-сетне задъханите им устни се намериха, Рейна се озова върху него и двамата се сляха отначало бавно, но постепенно Виктор започна да налага все по-ускорен ритъм и накрая я обърна под себе си, за да избухнат и двамата в неописуем екстаз.

Отпуснати и запъхтени, те лежаха един върху друг, с преплетени ръце. Виктор внезапно усети как сълзи се надигат в очите му при мисълта за невероятната наслада, с която го даряваше любимата му жена. Целуна я гальовно зад ухото и прошепна:

— Искаш ли след малко да го повторим? — Усети как ръката й пролазиха под раменете му в опит да се освободи от прегръдката му и побърза да я хване за китката. — Ох, скъпа, моля те, не ми позволявай да свършвам тъй бързо… не искам да излизам от теб.

Тя потръпна под него и той усети как отново кръвта започна да нахлува в слабините му.

— Защо си така унесена, Рейна? За какво мислиш в този миг? — попита той още по-настойчиво.

— За твоите видения.

Той се вцепени от неочакваните й думи.

— Но след грубите обиди, които си разменихме тази сутрин, защо пак…

— Да, да, признавам, че бях несправедлива и жестока. Нарочно ти наговорих онези думи, защото ме беше страх. А може би и заради проклетата ми гордост.

— От какво те е страх, Рейна?

Тя подсмръкна през сълзи.

— Кажи ми, скъпа? Какво те измъчва?

Думите й откъслечно започнаха да се отронват от устата й.

— Че ще ми се присмееш, ако ти призная за какво си мисля понякога. — Спря, опита се да си поеме дъх, за да му обясни. — Когато майка ми умря, аз се заклех на гроба й, че никога никой мъж няма да успее да ме смаже така, както Волфгард смаза майка ми, а след това я захвърли като парцал.

Виктор се изуми.

— Нима наистина си мислиш, че имам такава цел? Да те пречупя, да те направя своя робиня?

— Нали искаше да ме опитомиш — възрази му тя. — И вечно ми нареждаш какво трябва и какво не трябва да правя. Да не убивам онзи злодей, да не заминавам за Лоара…

— Обаче се стараех да съветвам така, че да бъде най-добре за теб, скъпа — търпеливо се зае да й обяснява Виктор. — Но нито веднъж не съм искал да ми се подчиняваш безропотно. Хайде, сега ще бъде най-добре да поспиш малко, а като се съвземеш и започнеш да мислиш по-разумно, ще поговорим за всичко, което те измъчва.

— По-разумно? — недоверчиво го изгледа Рейна. — Искаш да кажеш: щом започна да мисля като теб, нали?

Той се засмя и я целуна по челото.

— Какво още те плаши, скъпа?

Очите й отново се наляха със сълзи.

— Може би именно това, че започнах да мечтая за твоите видения дори по-страстно и от самия теб.

— Нима? — прошепна младият викинг и избърса сълзите с топлите си устни.

Рейна отново се разтрепери и изплашено го прегърна.

— Да. Особено след като видях как роди любимата ми лисица. Искам дете от теб, викинг, искам един ден и ние да бъдем така щастливи, както са сега Фрея и нейният лисугер.

— О, скъпа!

Думите му бяха придружени със страстна въздишка, която се отрони от гърдите му в мига, в който отново усети как кръвта нахлу в слабините му и мъжествеността му пак започна да се втвърдява. Притисна се до нея, тя ахна, обзета от страст и нетърпение, а той отново потъна в горещото й тяло.

Рейна обви гладките си бедра около кръста му.

— Ох! Говори ми още за твоите видения, докато се любиш с мен. Разкажи ми какъв красив син ще имаме. Искам да доживея деня, когато ще ви гледам двамата, баща и син, един до друг. Ох! Не спирай… Говори ми за твоя странен Футургард. Така обичам да ми шепнеш на ухото, съпруже…

Не можеше да откъсне погледа си от красивите й очи. Поиска му се да я притисне тъй силно към себе си, че да не ги раздели никаква сила на този или в другия свят.

— Не съм сигурен — задъхано прошепна той, — че ще мога да ти говоря точно в такъв миг.

— Затова няма да бързаш, мили — прошепна му тя и се прилепи още по-плътно към него.

Но думата „бавно“ не успя да стигне до съзнанието му, защото гласът на кръвта заглуши всичко останало и младият викинг потъна в огнената стихия на второто си изригване. Едва когато й дари същата радост и на нея, той я прегърна морно и след това й нашепваше на ухото странните разкази за Футургард, за неговите видения и блянове за тяхното прекрасно бъдеще, докато младата жена не издържа и неусетно се унесе в сън.