Фабио Ланзони
Викинг (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Виктор най-сетне бе заспал, когато някаква ръка го раздруса. Той се събуди и видя Свейн, който се бе надвесил над него с лампа в ръка. Лицето на кръвния му брат бе изкривено от тревога.

Вълците сякаш усетиха нещо лошо и Гери и Тор изръмжаха. Виктор несъзнателно ги погали, за да ги успокои, и седна в леглото.

— Какво има? — попита той.

— Волфгард! Стражите съобщиха, че са видели кораба му, който се приближава към нашия бряг.

— По дяволите, той е истинска напаст, нали? — промърмори младият мъж и прокара ръка през косата си. — Какво ще правим?

— Ако побързаме, вожде, все още има време да се качим на нашия кораб и да му попречим да слезе на брега и да ни нападне.

Виктор се намръщи.

— Не е ли по-добре да го изчакаме да слезе на сушата и тогава да го нападнем? Можем да се скрием в скалите и да му устроим засада.

На свой ред Свейн също се намръщи, явно недоволен от думите на краля си.

— Викингските воини не се крият от враговете си като жени, вожде.

Виктор въздъхна. Тези мъже не знаеха нищо за военна тактика и стратегия. Той бе запратен да живее в жестоки времена, когато мъжете разчитаха само на грубата физическа сила. Може би щеше да успее да направи някои промени и да ги научи на нови неща, но сега трябваше да реши как да защити хората си.

— Добре, Свейн — съгласи се той и стана от леглото. — Ще се качим на кораба и ще се опитаме да попречим на Волфгард да слезе на брега. Събуди останалите.

— Вече казах на Отар да ги събуди.

— Добре. Оседлай конете. Ще се срещнем в конюшнята.

Младият мъж побърза да се приготви за предстоящия бой. Облече кожения си жакет, панталоните, ботушите, сложи ризницата и железния шлем, грабна широката сабя и щита и се втурна навън в студената нощ.

Малко по-късно двамата със Свейн препускаха през тундрата към фиорда, като се ориентираха по лунната светлина. Когато пристигнаха на брега.

Виктор видя, че хората му вече бяха с горящи факли на кораба и бяха готови за отплуване. Корабът беше дълъг около двадесет и седем метра, с изящно извита форма, с резбован фриз, по който се виждаха позлатени инкрустации. Носът на кораба беше издигнат и украсен с издялана от дърво глава на Тир, бога на войната. Около него се виждаха няколко по-малки платноходки и лодки с гребла.

Виктор и Свейн слязоха от конете, изтичаха на пристана и се изкачиха по мостчето. На борда ги посрещнаха Кнут и Роло.

— Готов ли си да победиш Волфгард и хората му, вожде? — попита Роло.

Виктор мрачно кимна.

— Да, ние ще се защитаваме и няма да позволим на Волфгард и воините му да стъпят на нашата земя.

— Вожде, наистина ли си готов да ни водиш? — намеси се Кнут. На лицето му беше изписано съмнение, че Виктор е в състояние да им бъде водач. — Сега не е време за фалшива гордост и за мен ще бъде чест да водя хората вместо теб, докато възвърнеш бойните си умения.

Виктор и Свейн многозначително се спогледаха.

— Аз ще водя хората — твърдо рече Виктор. После сложи ръка около устата си и извика: — Бъдете готови да вдигнете платната!

Гребците заеха местата си и когато Виктор даде сигнал, те потопиха греблата в леденостудената вода. Корабът бавно се плъзна напред. В средата на кораба неколцина яки мъже издигаха тежката мачта, закрепиха я на мястото й и след това разпънаха светлосиньо квадратно платно. Дългият кораб се донесе по посока на вятъра и с помощта на гребците се насочи към фиорда.

Виктор стоеше в средата на кораба, наблюдаваше действията на мъжете и оглеждаше океана пред него. Тъмнината, очертанията на тъмните базалтови скали и студеният вятър го караха да се чувства, сякаш се носеше към ада.

— Виждаш ли, вожде? — чу се гласът на Свейн, изпълнен с напрежение.

Виктор си помисли, че няма да е зле, ако има далекоглед, въздъхна и се взря в далечината. На север от тях различи някакви слаби светлини.

— Волфгард ли е?

— Да.

— И какво ще правим, когато приближим към кораба му?

— Обикновено обстрелваме кораба с горящи стрели, за да му попречим да продължи напред. Ала няма да се изненадам, ако Волфгард закачи кораба си за нашия. Тогава ще трябва да се бием в ръкопашен бой.

— По дяволите, да не мислиш, че той ще предприеме такова варварско нападение?

Свейн го изгледа озадачено.

— Но той много често го прави, вожде.

Виктор стисна устни. Имаше мрачно предчувствие, което нарастваше с всеки изминал миг. Разстоянието между двата кораба намаляваше и той вече можеше добре да види кораба на противника си. Корабът на Волфгард беше по-голям и по-тежък от неговия, ала за сметка на това маневрираше по-трудно и се движеше по-бавно.

По негова заповед десетина стрелци застанаха в предната част на кораба. Те запалиха краищата на стрелите си и започнаха да ги изстрелват към приближаващия кораб. Волфгард и хората му отговориха по същия начин и скоро палубата на кораба бе засипана с горящи стрели. Виктор и воините бързо ги хвърляха в океана, за да не подпалят платната на кораба.

Младият мъж мрачно наблюдаваше как вражеският кораб приближава все по-близо и скоро щеше да се сблъска е неговия. Той видя, че палубата на неприятеля му е пълна с мъже, които надаваха варварски крясъци и обстрелваха кораба му с горящи стрели. Волфгард стоеше гордо изправен, със скръстени пред гърдите ръце, а сребристорусата му коса се развяваше от вятъра. Виктор се взираше напрегнато, очите му търсеха Рейна. Той не я видя и предположи, че тя се е скрила зад воините.

Младият мъж предчувстваше, че ще се разрази жестока битка, и стомахът му се сви на топка. Той мразеше кръвопролитията, ала знаеше, че трябва да защити хората си.

Двата кораба вече бяха съвсем близко. Сякаш беше някакво представление от десети век, помисли си Виктор. Той тръсна глава и даде заповед на кормчията да завие на изток. От рязкото движение корабът се разлюля и той трябваше да се хване за мачтата, за да не падне. След секунди двата кораба се сблъскаха. Чуха се бойни викове, дрънчене на оръжие и битката започна. Десетина от воините на Волфгард се озоваха на палубата на кораба му. Те мятаха копия и размахваха саби и мечове. Виктор измъкна сабята от ножницата, вдигна шита си и се впусна в бой. Срещу него се изправи огромен воин с дълга брада, който размахваше страховита бойна секира. Виктор го нападна, като се прикриваше с щита. Удари силно секирата на неприятеля, но не успя да я избие от ръката му. Гигантът яростно изрева, вдигна отново секирата и се нахвърли срещу Виктор. Младият мъж отново успя да отблъсне атаката му. От всички страни се чуваха бойни викове, примесени със стенанията на ранените, а из въздуха се разнасяше ужасяващата миризма на кръв.

Виктор ловко избегна удара на противника си и силно го удари с щита си. Мъжът изохка и се свлече на палубата.

Ала младият мъж не успя да си поеме дъх, тъй като пред него се изправи друг воин, който крещеше и неистово размахваше сабята си. Очите на мъжа горяха с див пламък. Виктор разбра, че срещу него стои един луд, опиянен от боя и потоците кръв. Той успя да го отблъсне, въпреки че виковете на мъжа смразяваха кръвта му. Най-после успя да удари викинга с плоската страна на сабята си. Последният извика диво като ранено животно, обърна се и побягна към кораба на Волфгард. Виктор реши, че е по-разумно да го остави да избяга.

Младият мъж пое дълбоко дъх и се огледа. Видя, че Волфгард се бие с Роло, и понечи да се притече на помощ на приятеля си. Ала преди да направи няколко крачки, Рейна препречи пътя му.

На лицето й играеше свирепа усмивка.

— Ето че отново се срещнахме, викинг! — извика тя. — И то по-скоро, отколкото си мислеше.

Виктор не успя да й отговори, тъй като тя размаха сабята си и се хвърли към него. В първия миг младият мъж не знаеше какво да прави. Не можеше да си позволи да се бие с жена, но трябваше да се предпази от този демон в женски облик. Реши да се отбранява и да се постарае да не я нарани.

Валкирията замахна със сабята си, но той отби удара с щита. Това я вбеси и тя още по-ожесточено се нахвърли към него. Виктор продължи да отблъсква ударите й.

Тя скоро разбра, че той не иска да се бие с нея и гневно извика:

— Сражавай се, син на злото! — И ожесточено се спусна към него.

Ала Виктор продължи да се отбранява, без да нанася удари.

Младият мъж почувства, че започва да губи сили, но в този миг проехтя вик на Волфгард към хората му да се оттеглят. Воините му се спуснаха към кораба си.

Разгневената валкирия отпусна сабята си и се втренчи в противника си. Сякаш се чудеше как да го убие. После, преди той да може да реагира, тя го удари по главата с тъпата страна на сабята си. Виктор се олюля от удара, но в следващия миг разбра, че тя просто си играе с него. Искаше да покаже, че ще го убие, когато тя реши.

— Засега сбогом, викинг! — извика тя, обърна се и побягна с останалите.

Стоеше неподвижно и гледаше как се отдалечава. След това в него избухна гняв и той се втурна след нея. Успя да я стигне тъкмо когато тя вече се прехвърляше през бордовата ограда и я сграбчи за глезена. Тя извика и го ритна силно, за да се освободи от ръцете му. Допирът до нейната гладка и мека кожа го развълнува. Девойката успя да се изтръгне от ръката му, но Виктор успя да свали от глезена й една медна гривна с изящна украса.

Волфгард и хората му вдигнаха платната и корабът им се отдалечи към фиорда. Виктор гледаше след него и сърцето му се свиваше от безпомощен гняв. В едната си ръка стискаше гривната на валкирията. Тогава я видя. Тя стоеше на палубата гордо изправена и го гледаше с презрение. Той се ухили, размаха гривната и й прати въздушна целувка. Видя как лицето й пламна от гняв. Младият мъж отново й се усмихна и помаха с ръка. Сърцето му бе изпълнено със задоволство. Бяха успели да отблъснат още едно нападение на Волфгард!

Ала радостта му скоро се стопи. Зад гърба му се разнесе вик на Свейн:

— Вожде! Ела бързо!

Виктор се втурна към него. В средата на кораба неговите хора се бяха събрали около двама покрити с кръв воини, които лежаха безжизнено на палубата. Младият мъж разтревожено погледна към Свейн.

— Вожде, Сигурд и Магнус са мъртви — тъжно промълви той.

— По дяволите! — извика Виктор и се огледа. — Пострадал ли е още някой?

— Не, вожде — отвърна кръвният му брат. — Почти всички сме ранени, но ще се оправим…

— Това е истинско нещастие за семействата на Сигурд и Магнус. Каква ужасна загуба! И защо, по дяволите, се води тази кръвна вражда?

Мъжете объркано се спогледаха.

— Ами преди пет години Волфгард открадна от нас един кит, който беше изхвърлен на нашия бряг — неуверено каза Кнут.

— Не, май че враждата започна след като Волфгард открадна три наши робини — намеси се Орм.

— Не, вие бъркате — прекъсна ги Роло и се почеса по брадата. — Всичко започна, когато Волфгард и хората му ни откраднаха няколко надгробни камъка.

— Не, не, всички грешите — обади се Отар. — Моят баща ми каза, че враждата е започнала, когато Волфгард и хората му са прерязали мрежите ни в океана и са откраднали уловената риба.

— Е, сега ще ми кажете ли коя от всичките тези истории е вярна? — остро запита Виктор.

Настъпи тишина и мъжете смутено се спогледаха.

— Вожде, никой от нас не си спомня — неохотно отвърна Свейн.

Виктор бе смаян.

— Нима искаш да кажеш, че всички вие се биете от пет години с племето на Волфгард и никой от вас дори не си спомня защо е започнала тази война? — Той посочи към мъртвите викинги. — Тези мъже са мъртви, а вие дори не знаете защо? Що за глупаци сте вие, щом като сте готови да се избиете заради обида, за която дори не си спомняте?

Мъжете засрамено мълчаха. После започнаха да се измъкват един по един. Виктор и Свейн останаха сами.

Свейн кимна към мъртвите воини.

— Вожде, трябва да изпратим Сигурд и Магнус както подобава на воини, загинали в бой.

Виктор го изгледа изумено.

— Предлагаш да ги изпратим във Валхала на изгарящ кораб?

— Това са обичаите на нашето племе. Всички воини, загинали в бой, се изпращат по този начин, така както изпратихме и теб.

— Добре — промърмори Виктор и се намръщи. Това отново му напомни за последната сцена на филма, след която се бе озовал в този свят. — Добре. Ще ги изпратим както подобава.

Рейна стоеше на кораба на Волфгард и гледаше към отдалечаващите се скали. Около нея мъжете разговаряха за нападението, но девойката не ги слушаше. Тя току-що бе имала отлична възможност да убие врага си, а вместо това… в последния момент нейната женска слабост бе взела връх и тя отново бе пощадила живота му!

Всъщност Виктор през цялото време се отбраняваше и отказваше да я напада. Нима тя го бе пощадила, защото бе разбрала, че викингът не искаше да я нарани? И каква беше тази странна власт, която имаше този мъж върху нея?

А това, което я объркваше още повече, бе фактът, че Виктор я докосна за пръв път, когато я хвана за глезена и измъкна гривната й… Това я беше вбесило, ала докосването му я бе разтърсило и развълнувало. Топлата му ръка сякаш бе изгорила плътта й, а слабините й се бяха облели в топлина, нещо, което никога досега не бе изпитвала.

При този спомен лицето й пламна от срам, а в сърцето й отново се надигна гняв. Не знаеше дали Виктор беше бог или зъл демон, дали беше неин спасител или враг. Чувстваше се толкова объркана и нещастна. Може би сега трябваше да се бие не само за живота си, но и за душата си…

Виктор и Свейн стояха на брега на океана и гледаха как корабът с мъртвите воини се отдалечава към фиорда.

Младият мъж отново се замисли за нелепата смърт на тези мъже и сърцето му се изпълни с гняв и с чувство на безизходност. Нещо трябваше да се направи, тази безсмислена война трябваше да бъде прекратена. Ако не предприемеше нещо, всички щяха да загинат.

Той се обърна към Свейн и твърдо заговори:

— Трябва да се сложи край на тази вражда.

— И как мислиш, че ще стане това, вожде? — недоверчиво попита кръвният му брат.

Виктор решително го изгледа.

— Аз ще отида в селото на Волфгард и ще се разбера с него като мъж с мъж. Трябва да прекратим това безсмислено избиване.

Свейн бе ужасен.

— Вожде, ти трябва да си полудял! Това ще означава сигурна смърт за теб! Ти ще бъдеш заклан на часа, ако се появиш в селището на Волфгард!

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — рязко рече Виктор. — Не съм полудял и знам какво говоря!