Фабио Ланзони
Викинг (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Изминаха няколко седмици. Лятото навлезе в разгара си и жителите на остров Ванахейм можеха да се радват на дългите летни дни и топлото време. Тундрата беше осеяна с диви цветя и разлистени дървета. Наближаваше денят на лятното равноденствие, когато здрачът траеше най-дълго и най-бавно отстъпваше на вечерния мрак.

Всяка вечер в голямата зала на къщата около масата, на която заседаваше военният съвет на племето, Виктор продължаваше да разказва своите истории. Той никога не пропускаше удобните случаи и много често добавяше от себе си примери за моралната възвишеност на измислените от него герои, за да подготви хората си за пълен отказ от кръвопролитните битки.

След няколко буйни сцени мъжете се отказаха повече да протестират и Рейна най-после беше допусната на вечерните сбирки. Винаги сядаше на стола до мъжа си. Отначало воините на Виктор мърмореха недоволно, когато тя се появяваше в залата, изпълнена само с мъже, но младата жена успя да разсее тревогите им, като не реагираше на подмятанията и обидните намеци, дори промърморваше нещо в знак на благодарност, че са й разрешили да присъства. Една вечер, когато Невин се разболя и не можа да присъства, за да налива медовина в роговете на мъжете, Рейна го замести и всички останаха много доволни. Виктор с удивление следеше тези признаци на успокояване и зрялост в поведението на жена си. Освен това вождът беше трогнат от необикновено разпаления интерес на Рейна към неговите беседи. Тя първа от присъстващите протестираше, когато Виктор ставаше от стола си с молба да прекратят за тази вечер, защото се е уморил. Не, тя беше неуморима и искаше още да слуша за приказното бъдеще.

Но сърцето на Виктор тръпнеше от тревоги за предстоящата война с Волфгард. Отар и Свейн продължаваха да се промъкват в стана на неприятеля и редовно осведомяваха Виктор за военните приготовления на противника. Един ден му докладваха с тревога, че още на следващата сутрин новият боен кораб на Волфгард ще бъде напълно готов за прекосяване на фиорда, защото мъжете от племето са приключили със запушването на прорезите с кълчища и смола. Когато узна за тази будеща тревога вест, Виктор отново нареди да се удвоят стражите около селото и по протежението на техния участък от брега на фиорда. Поставиха още постове около къщата на вожда, защото не трябваше в никакъв случай да допуснат още убийци да се промъкнат в покоите на Рейна. Младият вожд дълго обмисляше начин за отблъскване на атаките на войската на Волфгард, без да се дават много жертви и от двете страни, дори се зае да конструира бойни машини, за да облекчи задачата си. През двадесетото столетие, по време на обучението му в колежа в Италия, Виктор усърдно беше посещавал лекциите по средновековна история и натрупаните знания сега се оказаха изключително полезни при създаването на стенобитни, метателни и обсадни машини. Младият вожд предпочиташе да се лиши от много часове от съня си, но да изобрети дори и най-сложните съоръжения, само и само да ограничи кръвопролитията.

Когато Свейн му съобщи, че е време да съберат всички мъже от острова за годишното събрание, което в племето наричаха Великата Тинга на Ванахейм, Виктор реши да даде още един последен шанс на противника си. Искаше да покани коварния Волфгард на това събиране и там, пред всички воини, да го изобличи. Реши да изпрати съобщението чрез Дирк, защото само той от всички пленници не беше изменил на Волфгард.

Виктор отиде до колибата, в която спяха пленниците, за да говори с Дирк. Когато влезе в помещението, пред погледа му се изпречи едрият мъж, седнал на пода, небръснат и мръсен, сърбащ овнешка чорба от една нащърбена купа. Като видя кой е дошъл, пленникът остави купата настрана и изгледа вожда със зле прикрита недоверчивост.

— Здравей — рече Виктор.

Дирк не продума, само опули очи, посегна към каната с мътеница и отпи три глътки от нея.

Виктор се приближи към него и приклекна, но се намръщи от нетърпимата воня, която се разнасяше от пленника.

— Дирк, зная, че твърдо си решил да останеш верен на своя господар, и трябва да знаеш, че те уважавам за това, въпреки че ще си останем врагове. Обаче мога да ти подаря свободата, ако изпълниш едно поръчение…

— Никога няма да предам своя вожд! — гневно изкрещя пленникът.

— Никой не иска това от теб — успокои го Виктор. — Вече се убедих, че няма да се откажеш от Волфгард.

— Да! — гордо извика Дирк. Протегна дясната си ръка и на безименния му пръст Виктор видя сребърен пръстен с инкрустирана на него драконова глава. — Волфгард ми подари този пръстен за смелостта ми при предишното нападение срещу твоето племе. Никога няма да наруша клетвата, която съм дал на Волфгард.

— Разбирам, но отново ти заявявам, че никой не иска да ставаш предател. Искам само да му предадеш едно мое предложение.

— Какво е съобщението, което трябва да отнеса на Волфгард? — запита изненаданият Дирк.

— Искам да му предадеш поканата ми да се срещнем на събора след няколко дни, който тук наричаме Великата Тинга. Кажи му, че искам да съобщи в какво ни обвинява и какво иска от мен, за да се опитаме да уредим споровете по мирен път.

Дирк се засмя презрително.

— Сигурен съм, че Волфгард няма да приеме.

— Дори и когато узнае, че отказът му да преговаряме ще бъде причината да се пролеят реки от кръв?

Дирк се намръщи, но нищо не каза.

— Все пак ще предадеш ли тази моя покана на господаря си, или да търся друг вестоносец?

Пленникът се замисли, а след това кимна.

— Да. Ще предам твоето съобщение.

Виктор се изправи.

— Добре. Ще изпратя един роб да ти донесе едно ведро с вода. Трябва да се измиеш и преоблечеш. А след това ще дойдат двама от моите хора, за да те придружат до брега на фиорда и да се уверят, че благополучно си стигнал до отсрещния бряг.

Дните бавно се нижеха, но за Виктор и Рейна всеки ден беше щастлив. Двамата често разговаряха до късните часове на нощта. Той й разказа още много от видяното и наученото през двадесетия век, а тя го отрупваше с десетки въпроси. Но младата жена обикновено не изчакваше и половин час, зарязваше темите от общ характер и неизменно насочваше любопитството си към неговия личен живот. Той й описа най-подробно детството си в Италия, разходките край реката с баща си с въдиците на рамо, пътуванията на семейството до ски-курортите в Алпите. Понякога в очите му бликваха сълзи — когато отново го налягаше скръбта по изгубените си близки. Рейна го утешаваше с нежни думи и гальовни ласки.

— Сега ти си моето семейство, скъпа — шепнеше й той в нощта. — Ние сме всичко един за друг…

— Да — долиташе задъханият й отговор.

Понякога го молеше да й разкаже за другите жени, които е срещал във Футургард. Особено се интересуваше от любовниците му и най-вече от Моника.

— Рейна, моля те, стига с тези любовници — раздразнено мърмореше младият съпруг. — Знаеш, че никак не ми е приятно да ти разказвам за Моника.

— Да, зная, но ще видиш, че един ден и аз ще замина за твоя приказен Футургард и тогава ще издера очите на всяка, която се доближи до теб — сърдито процеди Рейна през стиснатите си зъби и се доближи до него. — Защото ти си мой, викинг, мой и само мой ще останеш.

— Разбира се, скъпа, нима някой може да оспори това. Искам да ми го повториш още веднъж и да ме целунеш…

А на този, пък и на който и да е друг свят нямаше нищо по-сладко от целувките й!

Възхищението, с което Виктор гледаше на жена си, достигна върха си по време на събора за Великата Тинга. Съборът по традиция се устройваше в тундрата. Летният ден беше топъл. Над цветята се носеше топъл вятър, който навред разнасяше уханието им. Виктор и Рейна се любуваха на празника от върха на близкото възвишение, седнали на богато украсени кресла, приличащи на тронове, а над главите им вятърът изпъваше пурпурния копринен балдахин, който робините бяха изтъкали специално за празника. Рейна беше облечена във великолепна рокля от синя коприна, достойна за една истинска кралица. Огърлица със златни амулети украсяваше шията й, а лъскавата й коса беше пристегната чрез една светлорозова сърмена панделка. Туниката на Виктор Безстрашния беше от тъмножълта коприна, захваната за раменете му с катарами от кована мед. На краката си носеше ботуши от мека еленова кожа.

В деня на празника Виктор и Рейна бяха оставили лисиците в къщата, освен три от лисичетата, които тя реши да вземе със себе си и които сега надничаха уплашено от голямата кошница, оставена на земята до креслото й. Малките лисичета вече бяха на три седмици, рошави, игриви и очарователни като котенца. Рейна прекарваше два или три часа всеки ден с тях — търсеше ги из цялата къща или ги галеше в скута си. А вълците на Виктор бяха пуснати да обикалят в надпревара в подножието на възвишението. Само че на вожда му се стори странно защо Тор, Гери и Хати упорито избягваха да се доближават до кошницата с трите лисичета.

За празника мъжете от племето искаха да уредят бой между млади необяздени жребци — варварско зрелище, което често завършваше със смъртта на единия от двата коня — и не по-малко жестоки кръвопролитни двубои между млади бойци, жадуващи да спечелят уважението на сънародниците си с умелото размахване на тежките бойни секири. Виктор забрани и двете зрелища, но трябваше да положи доста усилия, за да успее да убеди хората си да изберат по-миролюбиви начини за забавление. Дори и сега застаналите недалеч от него Кнут и Роло продължаваха да мърморят недоволни, докато Отар и Свейн се приготвяха за състезанието по стрелба с лък. Ива се мъчеше да се удържи на гърба на едно черно пони, заобиколена от рояк развеселени малчугани. Орм забавляваше десетина жени чрез ловко жонглиране с железни плочи. Наблизо двама мъже се биеха ревностно с дървени мечове и щитове. На двадесет метра от балдахина на вожда юношите от селото се надпреварваха в точно мятане на речни камъни, големи колкото яйца.

Повечето от тези игри беше предложил Виктор, но Рейна бе вложила много усилия, за да насърчава хората от племето, за да ги накара да забравят за древните, но жестоки забавления. Дори се досети да настани Сибеал край една маса, за да предсказва бъдещето на всеки жител на селото.

Като гледаше от креслото си възбудената тълпа, Виктор почувства прилив на гордост, че той и жена му бяха успели да укротят първобитните инстинкти на хората от племето и празникът ще премине без проливане на кръв. Усмихна се на съпругата си, която галеше едно от трите лисичета, докато останалите две се мъчеха да уловят с лапите си гривната от кована мед, която тя беше стегнала около глезена си.

— Щастлива ли си? — попита я той.

— Никога не съм била по-щастлива — отговори му тя и го стисна за ръката.

Виктор се наведе, вдигна от земята едно от лисичетата и го сложи в скута си, но веднага го дръпна, защото усети острите му зъбки през ръкава на туниката си.

Вождът се наведе напред, огледа долината, изпълнена с развеселени мъже, жени и деца, и радостна усмивка огря лицето му.

— Никога не съм вярвал, че ще доживея такъв празник, когато дори Роло и Кнут няма да размахват мечове или секири.

— Ти успя да опитомиш дори и най-свирепите мъже от племето, господарю — похвали го Рейна.

— Но не преставам да се тревожа кога ще успея да опитомя теб — пошегува се той и весело й намигна. — Или моята непокорна валкирия най-после ще признае, че се е уморила да се бунтува срещу заповед на нейния вожд?

Тя сбърчи нос, но нищо не му отговори.

По пладне всички насядаха около трапезата, за да се нахвърлят върху препълнените блюда и да надигнат роговете с медовина. Рейна и Виктор не забравиха да подхвърлят парчета месо на лисичетата. Виктор беше много щастлив от празничното настроение на племето, но като змия, свита на кълбо, в душата му беше спотаена тревогата за заплахата от непредсказуемите действия на Волфгард, който не доведе хората си на празника.

След празничния обед отново се събра военният съвет на племето. Вниманието на Виктор беше привлечено от дългата редица хора, които чакаха реда си, за да се оплачат от старейшините или от своите близки. Един мъж обвиняваше съседа си, че оскърбил жена му, но Виктор бързо успя да уреди този дребен спор, като заповяда на виновника да даде на съседа си една крина жито. Друг селянин, с дребни, но хитри очи, искаше да накарат приятеля му да му отстъпи две от новородените кутрета, защото кучката на втория мъж е била заплодена от кучето на първия селянин. Виктор раздели кученцата по равно между двамата. Повечето от оплакванията бяха много наивни, но младият вожд вече бе разбрал, че в селото може всеки миг да избухне кървава схватка и от най-дребния спор.

Денят вече преваляше. С всеки изминал час ставаше все по-очевидно, че Волфгард няма да се появи на празника. В гърдите на вожда се надигна плаха надежда, когато към залез на билото на близкия хълм се показаха два непознати конника, следвани от тримата часовои, които Виктор предвидливо беше изпратил край брега на фиорда. Новодошлите скочиха от седлата и бавно тръгнаха към креслото на вожда под балдахина. Първият от тях остави малка плетена кошница в краката на Виктор.

— Това е подарък от нашия вожд — рече пратеникът. — Волфгард ми нареди да ти предам съжаленията му, че не можа да удостои празника на твоето племе.

Виктор намръщено погледна към кошницата.

— Надявах се, че твоят вожд ще намери време за нас.

— Не можа, защото беше зает с важни дела — промърмори пратеникът.

— А няма ли поне ти да останеш с нас, да седнеш на трапезата ни? — предложи му Виктор.

Двамата бойци се спогледаха и първият поклати глава.

— Не, трябва да тръгваме, защото ще ни очакват да се завърнем преди да се стъмни.

Пратениците на Волфгард се обърнаха и се отправиха към конете си, без дори да се сбогуват с Виктор и хората около него. Стражите на Виктор изгледаха въпросително своя вожд, готови да се нахвърлят върху тях, но вождът махна с ръка да ги оставят да се приберат в селото си.

Загледан в отдалечаващите се пратеници на Волфгард, Свейн се замисли, после се обърна към Виктор и изкрещя в мига, когато вождът посягаше да вдигне капака на кошницата.

— Стой, вожде! Не вдигай капака! Сигурно е някакъв капан на проклетия Волфгард. Виж колко бързо препускат пратениците му. Може би е скрил отровна змия в тази кошница.

При тези думи Рейна пребледня и хвана ръката на мъжа си.

— Не вдигай капака, Виктор. Свейн може би има право.

Виктор пое дълбоко дъх и кимна към Свейн.

— Да, вярно е, че трябва да съм много предпазлив с подаръците на врага. Ела с мен. Ще отворим тази подозрителна кошница настрани от останалите.

Виктор занесе кошницата до близкото дърво, остави я на земята, а Свейн внимателно повдигна капака с меча си.

— Боже мой! — извика ужасеният вожд.

В кошницата беше захвърлена кървава китка от човешка ръка, безмилостно отрязана с бойна секира.

— Но, вожде, какво може да означава това? — запита Свейн.

Виктор сподави пристъпа на гадене в стомаха си, приближи се още към зловещия „подарък“ на Волфгард и гневно стисна челюсти.

— Това е ръката на Дирк. Познах я по пръстена с драконовата глава. Изпратих този нещастник да предаде на Волфгард моята покана да се срещнем по време на празненствата за Великата Тинга, за да уредим всички спорове. И ето какъв отговор ми изпраща Волфгард! Чувал съм, че понякога убивал пратениците, но това… Боже мой! Този кучи син не се е посвенил да убие един от своите, при това един от най-преданите си хора… само за да се опита да ме сплаши!

— Волфгард е коварен, безчестен и подъл! — мрачно изрече Свейн. — Трябваше да си го разбрал досега, вожде, няма да забравя какво видяхме с Отар, когато на два пъти ни изпрати да огледаме приготовленията му. Помни ми думата, Виктор, този кучи син ще се нахвърли върху нас с цялата си войска в най-скоро време! — Свейн посочи с кимване към кошницата си. — Особено след този зловещ „подарък“. Предзнаменованието е прекалено злокобно, за да не му обърнем внимание.

— Да, не можем да оставим това отвратително предизвикателство на Волфгард без последствия — процеди Виктор с мрачна решителност. — Ще се постарая да измисля заслужен отговор.

Вечерта Виктор се прибра в спалнята и видя Рейна на леглото. До нея лежеше Фреки. В краката й си играеха три от лисичетата, търкаляйки кълбо прежда. На мечата кожа до огнището Фрея кърмеше останалите три от рожбите си.

Виктор се усмихна на тази идилична сцена и предпазливо се изкашля.

— Скъпа, трябва да свърша тази вечер една работа. Не трябва да се тревожиш за мен. Скоро ще се върна.

— Къде ще ходиш?

— По-добре е да не знаеш.

Тя вдигна брадичка и го изгледа ядосано.

— Виктор, много добре знаеш, че не съм малко дете, от което трябва да скриваш неприятностите. Аз съм твоя жена!

— Рейна, разбирам, че имаш право, но ми се стори, че…

— Да не би да е нещо свързано със зловещия „подарък“, който днес получи от Волфгард?

— Да.

— Какво си решил? — настоятелно попита младата жена.

— Повтарям ти, скъпа, че е по-добре за самата теб да не знаеш. — Той седна на стола до леглото, свали празничната си туника и започна да надява тежката бойна ризница.

Рейна не го изпускаше от погледа си. На лицето й се изписа тревога.

— Нима си решил да нападнеш стана на Волфгард?

Той се обърна към нея и навъсено рече:

— Скъпа, вече ти казах, че нямам право да го споделям с теб.

— Защо? Нима не ми вярваш?

— Това няма нищо общо с доверието между нас двамата.

— Ха! Как така нямало нищо общо? Та нали щеше да ми кажеш, ако ми имаше доверие?

— Рейна, скъпа…

— О, защо не се махнеш по-скоро от спалнята? — сърдито изфуча тя.

При тези гневни думи младата жена грабна кълбото прежда от лапите на трите лисичета и го запрати към Виктор. Разочарованите кутрета изскимтяха и се завтекоха към него, за да си върнат играчката.

Виктор хвана кълбото във въздуха и го запрати в кошницата до огнището, където спяха лисичетата. Те се спряха, проследиха ръката на Виктор и се насочиха към кошницата.

Той пристъпи към леглото и призова на помощ цялото си търпение. Дори успя да си наложи да се усмихне.

— Много ме изненадаха вълците днес по време на празненството. Нито веднъж не се доближиха до лисичетата… Как успя да ги опитомиш?

— Щом не споделяш плановете си с мен, и аз няма да ти казвам нищо за себе си — процеди тя през зъби, а лицето й помрачня от гняв.

— Ох, Рейна, защо вечно се държиш като упорито малко дете… — изохка младият вожд.

— Не смей да ме наричаш упорита, защото ти си много по-твърдоглав от мен! И си потаен, на всичкото отгоре!

Виктор въздъхна и отиде до скрина, за да измъкне от него меча и щита.

— Май ще е по-добре да тръгвам.

Тя не помръдна от леглото, стиснала зъби и свъсила вежди.

Но когато Виктор се доближи до вратата, младата жена не издържа и го повика. Той веднага се обърна към нея.

— Какво искаш да ми кажеш, скъпа?

— Пази се… — едва чуто прошепна тя.

— Разбира се — усмихна се Виктор.

След като остана сама, Рейна продължи да се измъчва в догадки. Поне едно беше почти сигурно — навярно проклетият Волфгард е изпратил някакво заплашително известие, защото само някаква много сериозна причина може да накара съпруга й да я остави сама късно вечер — това не се беше случвало откакто се бяха оженили. Сигурно опасността е надвиснала неминуемо над техния дом и Виктор се готви да влезе в решителна схватка с племето на Волфгард. Но ако е така, защо не й каза нито дума? Нима мъжът й най-после е проумял, че нищо няма да постигне с мирни средства, но гордостта не му позволява да си признае грешката си?

Да, сигурно е така. Гордостта винаги принуждава човека да не споделя неуспехите си дори и с най-близките. Колко пъти тя самата беше изпадала в такава конфузна ситуация? Ето, дори не му беше съобщила, че носи дете от него под сърцето си, защото се опасяваше, че Виктор ще използва бъдещото им дете като довод да поиска цялата власт над острова. Не можеше да му признае дори как бе успяла да опитоми вълците и да ги настрои по-благосклонно към лисичето семейство. Можеше ли да му разкаже, че всяка сутрин водеше лисичетата в старата конюшня, за да свикнат вълците с присъствието им. Дори вълчицата Хати на няколко пъти си поигра с тях, като че бяха нейни рожби.

Рейна отново се замисли за спречкването им и се почувства виновна. Виктор вече й липсваше и тя започна да се тревожи за него. Какво ще прави, ако го ранят или убият в нощната схватка? Нима ще я запомни само с горчивите упреци? Защо не му показа още веднъж, че го обича безумно?

Повече не можеше да се излежава. Опасенията за съпруга й не й даваха покой. Скочи от леглото, приближи се до огнището, грабна кошницата и прибра лисичетата в нея.

— Хайде, малките ми, да отидем в старата конюшня и да видим какво правят вълците.

Наближаваше полунощ. На пристана на Волфгард трима мъже с дебели железни пръти в ръце се прокрадваха безшумно към гредата, на която се бяха облегнали тримата часовои, които пазеха новопостроения боен кораб на Волфгард. Двама от тях играеха шах на оскъдната светлина на кандилото от китова мас, а третият не откъсваше поглед от дъската и се подиграваше на грешките на другарите си. Войниците не подозираха, че на петнадесетина метра от тях се спотайваха трима непознати мъже. Както се смееха, часовоите внезапно замлъкнаха и се строполиха в несвяст на земята, повалени от ловките удари на нападатели.

— Добре се справихме — промърмори Виктор, загледан в проснатите мъже. — Отар, завържи по една кърпа на устата на всеки от тях, после им вържи ръцете отзад на гърба. — Вождът се вгледа напрегнато в застрашителния силует на кораба, извисяващ се пред тях като скала. — Все пак, красив кораб, нали? Дори ме е срам, че трябва да пробием дъното му.

— Струва ми се, че фалшбортът е доста дебел, вожде — начумери се Свейн. — Защо просто да не прережем въжетата и да го оставим да го отвлече течението към средата на фиорда?

— Не. Вече мина пролетното топене на ледовете, а на места фиордът е много плитък — отговори Виктор. — Корабът може да заседне в някоя плитчина недалеч от брега, а Волфгард може да изчака прилива, за да го изтегли до пристана и да го използва срещу нас.

— Хм, може би имаш право… Но доста по-трудно е да го изпратим на дъното.

— Защо пък да не го подпалим? — предложи Отар, докато набързо превързваше глезените на първия боец от зашеметените стражи.

— Да, може, но от селото ще видят пламъците — възрази му Виктор.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се залавяме за работа — кимна Свейн.

Виктор Безстрашния и Свейн се покачиха през борда и с железните пръти започнаха да пробиват отвори в дебелото дъно на кораба, който — като всички кораби на викингите — приличаше на дълга и тясна лодка. Отар привърши с връзването на стражите и побърза да се присъедини към тях. След половин час водата бликна през дупките и корабът започна бавно да се пълни с вода. Мъжете скочиха през борда, извадиха кинжалите си и започнаха да режат въжетата.

Виктор се усмихна доволно при вида на потъващия кораб.

— Е, сега, приятели, дори и да го намери, Волфгард няма да може да го използва за нападение.

 

 

Изтощеният Виктор се спря на вратата на спалнята, загледан в очарователната гледка. Рейна се беше изтегнала на леглото, заобиколена от Фреки, Фрея, шестте лисичета и… трите вълка! Трябваше да примига на два пъти, за да повярва на очите си. Да, наистина около жена му се бяха скупчили осемте члена на лисичето семейство и трите грамадни вълка! Две от лисичетата дори хапеха леко ушите на Тор, а той най-безгрижно се оглеждаше наоколо.

Виктор остави меча си и щита си, след което тихо пристъпи към леглото, без да свали учудената усмивка от лицето си. Веднага към него се насочиха дванадесет чифта очи, единадесет опашки неспокойно се помръднаха.

— Какво става тук? — попита я той.

Виктор можеше да се закълне, че долови израз на облекчение в кафявите й очи.

— Връщаш се невредим от тайнствената ти разходка?

— Очевидно. А както виждам и ти не си скучала, докато ме нямаше.

— Да, вече всички сме добри приятели — промълви тя и погали най-близкото от лисичетата.

— Това на теб ли се дължи?

— Да.

— Но как го постигна?

Рейна вдигна във въздуха едно лисиче и го притисна към бузата си. Малкото създание я близна с езичето си и тя се засмя.

— Постепенно приучих вълците да свикват с миризмата на лисиците и ги възнаграждавах с месо, когато не се зъбеха. После занесох едно от лисичетата при вълците в старата конюшня. Първо го прие Хати. Останалото беше лесно.

— Ти си удивителна жена — усмихна се Виктор.

Тя сви рамене.

— Така ме изплаши с това неочаквано напускане на къщата посред нощ, че трябваше да измисля нещо, за да се успокоя. И ето, че трябва да седя тук и да ги галя, за да не мисля за непослушния си съпруг.

— А няма ли да погалиш и непослушния си съпруг? — намигна й той.

Тя вирна изящното си носле и отвърна престорено надменно:

— Не съм сигурна дали е заслужил тази чест. Между другото, къде беше, съпруже?

— Трябваше да преплуваме фиорда, за да зарадваме Волфгард с няколко по-едри дупки на дъното на новия му кораб.

Неочаквано за него очите й заблестяха от възторг.

— О, Виктор, та това е толкова вълнуващо! — В следващия миг сянка падна върху лицето й. — Но защо не ми каза?

Виктор свали ризницата си и я остави в ъгъла.

— Защото нямаше да мога да те убедя да останеш тук сама.

— Наистина нямаше да можеш да ме спреш. Щях да дойда с теб! С радост бих пробила няколко дупки в сърцето на този звяр Волфгард! — Тя се наведе към него и го загледа напрегнато. — Сигурен ли си, че сте успели да го пратите на дъното?

— Да. Корабът вече го няма.

— Прекрасно! — Рейна погали Тор.

— Рейна, хм… не зная…

— Какво, скъпи?

Той се изчерви и се усмихна дяволито.

— Къде, според теб, трябва да легна? На леглото няма една педя свободно място.

Тя отметна косата от челото си, за да не се заплетат в него лапите на едно от лисичетата, което се катереше по рамото й.

— Разбира се, че ще легнеш при нас.

— Но… как ще се съберем?

Тя се усмихна предизвикателно.

— Е, такъв смел воин заслужава да му се стори място в леглото, нали?

Той се пъхна при нея под завивките.

— А дали ще искаш да ме галиш? Заслужава ли един смел воин поне част от ласките ти, или те са запазени само за вълци, лисици и други зверове? Искам да кажа, готова ли си да посрещнеш съпруга си…

Рейна се намръщи, но после го погледна закачливо.

— Хм, още не съм готова, въпреки съблазнителната ти усмивка и опечаления ти поглед.

— Аз ли гледам опечалено?

Сега беше неин ред да се помъчи да сдържи усмивката си.

— Да, скъпи, не зная защо, но винаги ме гледаш така нажалено, когато се опитваш да ме съблазняваш.

— А пък аз сега именно с това съм решил да се заема.

Но в следващия миг, когато Рейна забеляза как в очите му се появи познатият й пламък, тя вдигна ръка и се намръщи:

— Не мисли, че този път ще успееш да ме прелъстиш. Вярно е, че много те желая, с цялото си сърце, но не мога да ти простя обидата, която ми нанесе. Не очаквах, че ми нямаш доверие, особено след всичко, което преживяхме двамата заедно. Та ти се държа с мен като с малко дете, което не трябва да знае нищо за заниманията на възрастните!

Виктор отчаяно махна с ръка.

— Рейна, постъпката ми снощи няма нищо общо с това дали ти имам доверие или не. Цялата тайнственост снощи се обяснява само с желанието ми да не пострадаш, да те спра да не идваш с нас, защото беше извънредно опасно. Нали вече ти го обясних?

— Ха! Нима мислиш да ми се извиниш с това сухо обяснение? И откога престана да споделяш с мен най-важните си планове, викинг?

— Но нали току-що ти разказах с каква задача заминах снощи на отсрещния бряг на фиорда. Как можеш да ме упрекваш, че не съм споделял с теб?

— И ще продължавам да те упреквам! Защото си призна едва когато разбра, че не можеш да скриеш истината от мен. А това променя всичко!

— А нима ти не си скривала досега нещо от мен? — Като видя как очите й гузно се опитаха да отбягнат втораченият му поглед, младият вожд побърза да добави: — Както сега например… Защо се опитваш да ме отблъснеш?

Тя се опита да погледне сърдито, но устните й се разтрепериха, а погледът й не можеше да се откъсне от мускулестото му тяло. Виктор вече бе успял да се съблече до кръста.

— Е, господарке на моето сърце? Кой от нас двамата не иска да споделя с другия?

Младата жена като че ли не чу последния му въпрос, защото очите й жадно проследиха как мъжът й свали останалите си дрехи от себе си. Гърлото й пресъхна и започна да преглъща едва-едва.

Когато Виктор продължи да говори, гласът му бе станал дрезгав от трудно сдържаното му желание:

— Рейна, скъпа, стига сме се заяждали един с друг. Толкова съм уморен след снощното пътуване. А ти точно сега реши да ми докажеш, че завинаги ще останеш най-своенравната жена, която някога съм познавал. Не може ли да легна при теб и да се стоплим в леглото? Не може ли поне веднъж да отстъпиш и да бъдеш малко по-кротка, като всички останали жени на този и на който щеш още свят? Знаеш, че няма да се случи нищо добро, ако се опитваш да ми се противопоставяш на всяка крачка.

Тя въздъхна, но във въздишката й се долавяше повече облекчение, отколкото примирение.

— Хм, така, значи… Ако правилно съм те разбрала, от мен се иска само да те целувам и утешавам.

— Най-после! — Младият мъж захвърли последната дреха от себе си и се приближи към нея, като погледна с възторжен поглед към просторното легло, заето в момента от вълци и лисици. — Но, скъпа, как ще се любим в това пренаселено легло?

Тя посегна да погали наедрялата му мъжественост и облиза пресъхналите си устни.

— Досега ти си се справял чудесно при всякакви обстоятелства, викинг.

— Проклета сладострастница!

Тя се усмихна нежно и го хвана за ръката.

— Хайде, мили ми съпруже! Наистина ми изглеждаш уморен. Ела в леглото при мен.

Голият Виктор успя някак да се вмести сред единадесетте животни, а след няколко минути дори се добра близко до тялото на жена си. Погледна Гери, който дишаше тежко в лицето му, докато Тор размахваше опашка зад главата му. В това време четири от лисичетата се заеха с нова игра — покатерваха се върху двамата съпрузи, опитваха малките си, но остри зъбки по краката им, а едното от тях дори се осмели да започне да гризе пръстите на краката на Виктор през завивката.

Виктор свирепо се намръщи.

— Рейна, но това е направо смешно. Искам да се любя с теб, но ми е трудно да го направя, когато се чувствам като попаднал в кучешка колиба, а единадесет псета следят действията ми с интерес. Така нищо няма да стане…

— Не, ще стане — дрезгаво прошепна тя и страстно се притисна към него. — Ела още по-близо до мен, мили мой, и аз ще ти покажа как две тела могат да заемат място колкото за едно тяло…

— Хмм… — промърмори младият викинг, вече готов да се наслади на урока й.