Фабио Ланзони
Викинг (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

— Татко, Рейна я няма! Търсих я из цялото село, но никъде я няма! Понито й е в конюшнята и аз се страхувам, че тя е изчезнала! Сибеал също я няма!

Когато Рагар се втурна в стаята, Волфгард седеше на пода и ядеше овесена каша.

Волфгард изсумтя и вдигна глава. Брадата му бе изцапана с овесена каша, но той не си направи труда да се избърше.

— Твоята природена сестра е изчезнала, така ли? Е, очаквах го. Виктор Безстрашния обеща, че ще я отвлече.

Рагар стисна зъби.

— Но как е могъл да го стори? Как е могъл да се промъкне в селото, без никой да го види?

Баща му сви рамене.

— Аз поставих стражи както обикновено — трима на пристана и двама, преди да се влезе в селото.

— Поставил си само обичайните постове? — младият мъж бе смаян. — Но, татко, как може да не усилиш охраната, когато знаеш за коварните планове на Виктор?

Викингът отпи от чашата и я остави на пода.

— Не се опитвай да ми даваш съвети как да защитавам хората си, синко. Особено след като ти самият не си в състояние сам да се справиш с тази работа.

Рагар наведе глава.

— Разбирам, че не съм истински воин, какъвто ти би искал да бъда, татко. Ала въпреки всичко най-обикновената логика показва, че…

— Махай се оттук… ти и логиката ти! — отсече Волфгард. — Всъщност нямам нищо против да се отърва за известно време от тази валкирия. Да, ще си почина от нея. Обаче съм сигурен, че Виктор Безстрашния скоро ще я върне обратно, след като се умори от злия й характер.

— Но ти не можеш да оставиш Рейна на милостта на нашия враг!

— Чуй ме, синко, струва ми се, че нашият враг е този, който се нуждае от милост — ухили се баща му.

Младият мъж гордо изправи глава.

— Ако ти смяташ да изоставиш сестра ми, то аз не мога да сторя същото. Ще събера хора и ще отида да я освободя.

Волфгард скочи на крака и събори чиниите, наредени на пода.

— Говориш глупости — изрева той. — Не можеш да отидеш да я спасиш, защото нямаме кораб.

— Наистина ли? И защо?

Викингът се почувства неудобно, извърна поглед и се изкашля.

— Егил ми каза, че нашият кораб е изчезнал. Намерил е стражите вързани на пристана. Те са казали, че миналата нощ Виктор ги е нападнал и обезвредил, а малко по-късно е отвързал кораба ни и той е отплувал в океана.

Рагар разпери ръце.

— Значи сега ние сме съвсем беззащитни?

— Стореното си е сторено — изръмжа Волфгард. — И навярно ще ни трябват месеци, докато направим нов кораб.

— Тогава ще стигна до селото на Виктор по суша.

— По суша? — презрително се изсмя баща му. — Не разбираш ли, че сега се топят ледовете и започнаха пролетните дъждове, така че не можеш да преминеш през фиорда? Ще бъдеш принуден да минеш през планините и да заобиколиш реката.

— Готов съм да го направя.

Волфгард изненадано го погледна.

— Ти си готов да си навлечеш гнева на Сурт или да затънеш във врящата тиня?

— Ще направя всичко, което е необходимо, за да спася сестра си.

Викингът пристъпи към младежа. На лицето му, белязано от битките, се изписа безпокойство.

— Синко, ти наистина не си това, което се надявах да бъдеш. Ала въпреки всичко си мой син и част от самия мен. Ти не си воин. Не рискувай живота си заради тази неблагодарница!

— Тази „неблагодарница“ е моя сестра, татко — тихо, но решително отвърна Рагар. — И аз нямам друг избор. Трябва да я освободя. Това е въпрос на чест.

— Ба! — махна пренебрежително Волфгард. — Не е въпрос на чест да спасиш една жена.

Момъкът гордо вдигна глава.

— Ще направя всичко, за да я измъкна от ръцете на Виктор. Тя е моя сестра — рече той и се отдалечи. Последваха го проклятията на баща му.

Волфгард започна гневно да крачи из стаята. Лицето му се бе изкривило в свирепа гримаса, а от устата му излизаха животински звуци. Когато позволи на Виктор толкова лесно да отвлече Рейна, той не си бе представял, че момчето ще реагира по този начин. А сега синът му се правеше на глупак. След като Рагар бе решил да предприеме това гибелно пътуване, той не можеше да го спре, защото това означаваше да покаже на хората си, че Рагар е мамино синче.

Дявол да я вземе тази Рейна! Това момиче не му носеше нищо друго освен неприятности! Трябваше да я остави във Франция. Единственото му утешение бе мисълта, че жестоката Рейна ще отмъсти на неговия враг Виктор Безстрашния и ще го накара да страда.

Волфгард се ухили самодоволно. Наистина нямаше търпение да получи известия от своя човек в селото на Виктор.

 

 

Рагар излезе от къщата и се отправи да търси братовчед си Харалд. Откри го в тундрата да се упражнява в стрелба с лък.

— Братовчеде, трябва да говоря с теб — започна той.

Харалд опъна лъка и стреля. Стрелата безпогрешно улучи дървото, което му служеше за мишена.

— Ти се тревожиш за Рейна, нали? — обърна се Харалд към Рагар.

— Да. Вече си чул, че тя е изчезнала?

Харалд извади една стрела от колчана си.

— Кулар и аз открихме стражите Ролф и Торалд завързани и скрити зад една купа сено. Те ни казаха, че миналата нощ Виктор е идвал.

— Защо веднага не ми съобщи? — възмути се Рагар.

— Дойдох да ти кажа, но ти вече беше излязъл.

Момъкът кимна намръщено.

— Да, бях отишъл да търся сестра си. Баща ми не се е притеснил особено от нейното изчезване. Искам да ми помогнеш да съберем няколко бойци и да отидем да я освободим.

Братовчед му се замисли за миг и после каза:

— Приятелю, разбирам, че се страхуваш за Рейна. Ала Один знае каква лудост е да се захващаш с всичко това.

— Защо?

— Повечето от нашите хора не се интересуват от съдбата на природената ти сестра. Никой не съжалява за нейната загуба и едва ли някой ще се съгласи да дойде с теб.

— Тогава ще трябва да ги убедя! — извика Рагар.

— Знаеш, че съм готов да дам живота си за теб и Рейна — развълнувано продължи Харалд. — Ала аз съм се заклел да те защитавам. Как мога да ти позволя да се впуснеш в това начинание, което означава сигурна смърт? И не само твоята, но може би и на Рейна?

— Трябва да опитаме. Аз не се страхувам.

Харалд въздъхна.

— Приятелю, ние не можем да отидем да я спасим. Нашият кораб е изчезнал…

— Да, знам. Ще минем по сушата и ще заобиколим фиорда.

Братовчед му изненадано повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че смяташ да минеш през планините и да предизвикаш гнева на Сурт?

— Нима ще позволим страхът да ни спре? Ние воини ли сме или жени? — възбудено възрази Рагар.

Братовчед му тъжно поклати глава.

— Приятелю, аз съм откровен с теб. Нашите воини се боят от духовете и троловете, които обитават планините и хълмовете. Те няма да искат да дойдат с нас.

— Тогава ще тръгна сам.

Харалд отново въздъхна.

— Добре, аз ще дойда с теб. Ще се опитам да убедя някои от мъжете да се присъединят към нас, но ми трябва известно време. Няма да е лесно да ги убедя да рискуват живота си заради една жена, от която не са видели нищо друго освен обиди.

— Знам това — тъжно се съгласи Рагар. — Ала не се бави прекалено много, в противен случай ще трябва да тръгна сам.

 

 

Виктор стоеше пред залостената врата на малката хижа, където бе затворена Рейна. Беше изминал един ден и той се надяваше, че момичето се е укротило. Скоро щеше да дойде Сибеал, за да донесе закуската на господарката си, и той искаше да провери дали девойката вече се е примирила с участта си.

Вдигна резето и отвори вратата. Слънчевият лъч освети мръсния под… Тя беше изчезнала! Младият мъж пристъпи вътре.

— Рейна?

В следващия миг тя се хвърли на гърба му и го притисна с всичка сила. Със закъснение разбра, че момичето се бе скрило зад сламеника. Тя нададе яростен вик и започна да го удря с юмруци по главата…

Господи, тя наистина беше полудяла! Той успя да се извърти, сграбчи я за кръста, завлече я до сламеника и я хвърли върху него.

Девойката притихна и се втренчи в него. Господи, помисли си Виктор, тя наистина приличаше на луда с тази разрошена коса, потънала в прах, и с тези очи, които горяха с див пламък!

После чертите й се изкривиха от гняв и момичето отново се нахвърли върху него!

Ала този път Виктор бе подготвен. В гърдите му се надигна ярост, той я сграбчи за кръста и отново я стовари върху сламеника. Тя се извъртя и изфуча като подивяла котка.

Младият мъж скръсти ръце пред гърдите си и погледна към нея.

— Е, ще има ли и трети рунд? — спокойно попита той.

Рейна не отговори. Очите й го гледаха предпазливо, със стаена омраза.

— Доста войнствено си настроена — промърмори Виктор, разтри главата си и се намръщи от болка.

На лицето й се появи злобна усмивка. Самодоволната й усмивка го ядоса.

— Да не би тази малка демонстрация да е израз на порасналото ти уважение към мен, вследствие на вчерашните ми целувки?

Момичето изръмжа и отново се хвърли към него, като се опита да го хване за коленете. Той разбра, че се опитва да го събори, отстъпи назад и отново я хвана за кръста. Краката й се мятаха отчаяно, роклята й се вдигна и разкри част от прелестното й задниче.

Виктор не можа да се сдържи и със свободната си ръка я потупа отзад…

Девойката замръзна и той се ухили, като видя почервенялото й от срам лице.

— А, така вече е по-добре — промърмори викингът.

Рейна се изви в ръцете му, а той я потупа още веднъж, с което предизвика още един отчаян опит да се измъкне от ръцете му. Младият мъж я стисна силно и отново я стовари върху сламеника. Пред него се мярнаха дългите й стройни крака…

Рейна оправи роклята си, но лицето й бе зачервено като домат. Напуши го смях, но успя да се сдържи, тъй като това само би предизвикало нов буен изблик от нейна страна.

— Знаеш ли, Рейна, понякога си доста трудна — промърмори той.

— Тогава ме върни обратно при моето племе!

— А, значи все пак още не си си изгубила гласа и можеш да говориш?

Младото момиче му хвърли един кръвнишки поглед.

— И откога Волфгард и племето му ти станаха толкова близки? — подигравателно продължи той. — Това наистина ме изненадва.

— Защо не ме пуснеш да си отида, викинг? Ти много добре знаеш, че и двамата се презираме взаимно.

— Така ли? — насмешливо попита Виктор. — Е, трябва да ти призная, че понякога ти наистина ме вбесяваш, но това е за кратко. Аз все още искам да се оженя за теб. — Погледна я внимателно и се засмя. — Ако трябва да съм искрен, в момента никак не приличаш на младоженка — косата ти е сплъстена и виси като водорасли, а ти си мръсна от главата до краката.

— Защото ме държиш затворена като някое животно! — избухна тя.

— И въпреки всичко си красива. — Виктор лениво се отправи към вратата и й намигна. — Струва ми се, че днес няма да те целуна, макар че това може да те разочарова.

— Да ме разочарова? — извика девойката. — По-скоро ще целуна отровна змия!

— Май вчера не мислеше така.

— Това беше, защото ти ме надви с груба сила!

— Очарован съм, че признаваш моето надмощие.

— Дано изгориш в ада!

Младият мъж отегчено въздъхна.

— Ако се държиш по-разумно, Рейна, аз ще ти дам повече свобода…

— Свободата да стана твоя съпруга? — презрително изсумтя момичето.

— Да. — Той се ухили. — Ала може би е време да напуснеш този малък затвор, да се изкъпеш… — Погледна я и повдигна вежди. — Ти наистина се нуждаеш от една хубава баня, скъпа моя.

— Вземи си свободата и банята и се задави с тях, викинг!

Виктор поклати глава.

— Рейна, ти нямаш по-лош враг от самата себе си. Ще останеш тук, докато не се научиш как да се държиш.

— Никога няма да се науча!

— Никога ли? — Викингът пристъпи към нея и застрашително заговори: — Знаеш ли, Рейна, единственият път, когато прояви известно уважение към мен, бе, когато те потупах по задника. Ако продължаваш да ме предизвикваш, ще се наложи да те натупам по-силно, докато задничето ти се изприщи.

— Чумата да те порази, кучи сине!

— Може би заедно ще изгорим в ада.

Търпението му се изчерпа, той излезе и залости вратата. Стисна ядно устни и закрачи към селото, като дори не обърна внимание на Свейн и Сибеал, Робинята носеше храна на господарката си. Дали наистина можеше да набие това злобно момиче? Омразата й към него беше голяма и не отслабваше. Тя наистина го вбесяваше, а това го плашеше. Едновременно с това я желаеше толкова много, че това го смущаваше и объркваше. Нима тази жена не се страхуваше от нищо и дори не се боеше за живота си? Можеше само да се надява тя да се усмири, преди да я е удушил! Момичето предизвикваше първобитния и груб човек в него и го караше да забрави, че е джентълмен…

В малката хижа Рейна си припомняше срещата с Виктор и трепереше от гняв и унижение. Защо този омразен викинг предизвикваше в тялото й такива предателски усещания? Дори когато се бореше с него, тя отново почувства онова ужасяващо вълнение, особено когато ръцете му я потупаха по задника, сякаш беше негова собственост, когато я гледаше толкова жадно, сякаш искаше да я изпие с поглед? Как може да изпитва толкова страстно желание към един мъж, когото мрази?

Внезапно вратата се отвори и това прекъсна мислите й. Младото момиче се напрегна, тъй като помисли, че Виктор отново се е върнал, ала след това видя, че това беше Сибеал, която носеше поднос с храна. Зад робинята се виждаше фигурата на един от приближените на Виктор.

Рейна погледна кръвнишки към робинята. Сибеал изглежда не обърна внимание на погледа й, прекоси стаята и остави таблата до нея.

— Господарке, трябва да хапнеш — загрижено каза тя.

— Не се осмелявай да разговаряш с мен! Ти си предателка! — изсъска девойката. — Ти можеше да ме спасиш, но позволи на моя враг да ме отвлече!

Робинята я погледна смутено и на лицето й се изписа състрадание.

— Господарке, аз позволих на Виктор да те отведе, защото съм убедена, че твоята съдба е свързана с него.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш с тези глупави приказки, жено! — гневно извика Рейна. — Това не е извинение за твоята измяна!

— Господарке, умолявам те, бъди по-разумна. Ти се опитваш да се бориш против съдбата, но това ще ти донесе само излишни нещастия и мъки…

— Ти си тази, която е виновна за моето нещастие, защото ме предаде! А сега ме остави, преди да съм те удушила с голи ръце!

Сибеал въздъхна отчаяно, изправи се и излезе.

Рейна погледна към храната. Как се осмелява Сибеал да я моли да бъде по-разумна! Как се осмелява Виктор да настоява за същото, сякаш всички бяха забравили, че тя е тази, която бе измъкната посред нощ от леглото си и отвлечена? В гърдите й се надигна злоба. Нямаше да се докосва до храната! Така щеше да покаже презрението си към Сибеал, Виктор и всички останали!

По-добре да умре от глад, отколкото да отстъпи пред желанията на врага си!

През следващите няколко дни Виктор отново и отново се опитваше да достигне до Рейна. Той стоеше изправен до вратата и разговаряше спокойно с нея. Разказваше й колко хубаво и щастливо ще живеят, когато се оженят, но тя само ръмжеше, съскаше презрителни обиди и хвърляше чинии по него. Понякога го ядосваше толкова много, че едва се сдържаше да не я удари.

— Може сега да съскаш като тигрица, Рейна — каза й той една сутрин, — но когато станем мъж и жена, ще започнеш да мъркаш като котенце.

Тя хвърли пълна шепа пръст в лицето му.

— Ще имаме красиви деца — каза й младият мъж на следващия ден.

Тя се изплю в краката му.

— Ако продължаваш да упорстваш като магаре, Рейна, ще се наложи да те науча как да ме уважаваш! — не се сдържа и избухна той.

Тя се озъби и злобно изръмжа.

Трябваше със съжаление да си признае, че не може да се справи с тази твърдоглава девойка. Изпадна в толкова отвратително настроение, че се боеше да не избухне, и реши да не ходи при нея. Тъй като Сибеал се оплака, че господарката й не яде и не пие достатъчно, Виктор заповяда на приближените си да й носят храна по два пъти на ден, като се редуват. Предупреди мъжете да не се отнасят зле с нея, независимо как се държи тя.

Ала изглежда и те не можеха да се справят с нея. Една вечер Роло влетя в стаята му, треперещ от гняв. По лицето му се стичаха остатъците от овнешкото задушено, а на челото му се бе образувала голяма цицина.

— Това момиче хвърли чинията със задушеното що мен, вожде! — яростно извика той. — И освен това ме нарече презрян глупак! По-скоро ще изям меча си, отколкото да отида пак да й нося храна.

— Добре. Благодаря, че все пак се опита. Следващия път ще изпратя Орм.

Следващата сутрин Орм отвори вратата на стаята му. Той куцаше, лицето му бе зачервено, а юмруците — гневно стиснати.

— Тази валкирия ме ритна в слабините и ме нарече свиня! Вожде, позволи ми да я убия!

Виктор изпъшка.

— Иди да се накиснеш в гореща вода. Следващия път ще изпратя Кнут да се оправя с нея.

Вечерта Кнут се втурна в голямата зала, като ревеше от гняв. Никога преди Виктор не го бе виждал толкова бесен.

— Тази вещица ми рече, че онази ми работа е сбръчкана и увиснала! — кресна той и удари с юмрук по масата. — Тя жестоко обиди моята мъжественост! Позволи ми да я завлека в тундрата и да й прережа гърлото! Ще я принеса в жертва на Сурт, ще я изкормя и ще се изплюя върху вътрешностите й!

— По дяволите! — Виктор скочи на крака. — Тази малка вълчица си го заслужи! Достатъчно! Сега ще й дам да се разбере!

Младият мъж изхвръкна от къщата и се спусна към каменната хижа. Видя пред вратата Сибеал, която бе оставила таблата с храна на земята и отчаяно чупеше ръце.

— Вожде, аз съм много разтревожена за моята господарка! Тя не иска нито да яде, нито да пие!

Виктор беше толкова бесен, че не обърна внимание на думите й.

— Ти си разтревожена? Съветвам те да се разтревожиш за другите, които се нуждаят повече от твоите грижи! Рейна наистина побърка мен и хората ми! Но този път ще й дам хубав урок! Ще ме запомни това малко разглезено зверче! И не се опитвай да ме спреш, жено!

Сибеал отстъпи назад и прехапа устни.

Младият мъж дръпна резето и ритна вратата. Огледа се, тъй като очакваше валкирията да се нахвърли върху него. Тогава я видя — тя лежеше върху сламеника. Момичето едва-едва се изправи, ала Виктор беше толкова разгневен, че не обърна внимание на бавните й движения.

— Ти! — изкрещя той и застрашително размаха пръст. — Сега ще те науча как трябва да се държиш! Ще бъде доста болезнен урок за теб, но ще ми достави истинско удоволствие!

Прекоси стаята, коленичи и я сграбчи. Тя не се противопостави. Виктор я метна през коленете си и тогава най-после забеляза колко зачервено и измъчено беше лицето й. Намръщи се и инстинктивно сложи ръка на челото й.

— Господи, жено, ти изгаряш от треска! — извика той.