Джоана Линдзи
Пленница на любовта (43)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Розалин се измъчваше с този проблем през цялото време на полета. Беше се съгласила с Дейвид, че е прав, и го бе уверила, че ще преосмисли нещата и ще забрави натрапените от подсъзнанието й спомени. Нямаше да е лесно, след като сънуваните събития й се струваха твърде правдиви. А и чувствата й не се поддаваха на натиска на разума.

Когато пристигна в Щатите, реши да наеме кола и първо да се види с Гейл. Готова бе да разкаже на приятелката си всяка подробност от странното изживяване — от появата на Торн в класната стая до момента, в който пусна оръжието в скута му. Докато говореше с нея, тя бе наясно, че не си спомня сън, а споделя ярки моменти от миналото си. Но и Гейл, както и брат й, разпалено твърдеше, че Проклятието на Бладдринкър никога не е попадало в ръцете на Розалин и тя не го е носила при нея.

Изморена, но и облекчена, че се е доверила някому, гостенката промълви:

— Зная, че трябва да е било сън, Гейл, но защо си го спомням с такива подробности? Как Торн откри телевизията през последната ни седмица заедно. Нищо не ме разсмивало както реакциите му, когато му демонстрирах възможностите на дистанционното управление. Представи си само как някой се захласва по рекламите.

— О, стига! — изкиска се Гейл. — Какво да направя, за да сънувам като теб? Да хвана пневмония ли? Защо просто не се радваш, че имаш необичайни спомени, без да се тормозиш повече?

Да се радва на недействителните преживявания ли? Би могла, ако Торн не й липсваше толкова. Що се отнася до този конкретен сън, той бе причинил ужасна бъркотия в емоционалния й свят.

Преди да си тръгне, приятелката й отбеляза:

— Твоята история ми звучи като един роман, който четох наскоро. Предполагам, че ти също си го прочела и от силната треска си повярвала, че си го изживяла. Леле, колко сладко! Притежавам цял шкаф с книги, в чийто сюжет бих искала да се включа. Май ще отида да си пъхна главата във фризера. Според теб колко време ще ми е необходимо да хвана пневмония?

Гейл винаги бе в състояние да я разсмее. Розалин беше доволна, че първо се е отбила при нея. Сега поне се надяваше, че най-накрая ще преодолее любовта си към викинга. Но малко я смути скъпата стъклена витрина, която бе поръчала за меча. Тя все още висеше празна, заела централно място в колекцията й от старинни оръжия.

Стигна дома си късно следобед и щом погледна към нея, объркването й се върна с пълна сила. Дали я бе поръчала, понеже се бе надявала да се спазари за меча? Не бе лекомислена по природа. Естествено това би обяснило защо се е разгневила на Диърборн, когато е отказал да й продаде Проклятието на Бладдринкър, след като е похарчила пари за съхранението му. Но защо си спомняше случая по друг начин?

Докато умуваше над този парадокс, на вратата се позвъни. Тя отвори и една ръка тикна под носа й празна чаша.

— Ще ми заемете ли малко захар, госпожо?

— Моля?

— Розалин Уайт, нали така? — попита мъжът, който държеше чашата. — Казвам се Торнтън Блубейкър. Съседката ви, Каръл… как й беше името, ми разказа всичко за вас.

Тя вдигна очи и ги задържа върху лицето му. Едва не се строполи. Изумена се втренчи в него. Носеше светло кестенявата си коса модерно подстригана. Дрехите му бяха съвременни — тесни черни джинси, потник, военно кожено яке с щампи на американското знаме. Но лицето, тялото и прекрасните сини очи бяха досущ като тези на Торн. Даже името му звучеше прекалено познато.

Умът й търсеше обяснение на приликата, преди да се разплаче от нервно напрежение. Искаше да се хвърли на врата му и да го обсипе с целувки… но той беше непознат. Явно това бе новият съсед, чието предстоящо настаняване преди време я бе притеснило.

— Срещнахме се преди да замина за Европа, нали? — попита с надежда тя. — Не мога да си спомня точно кога и как…

— Не, щях да запомня, ако се бяхме запознали, повярвайте ми — отвърна той. Погледът му предизвика сладостни тръпки в слабините й. — Но е възможно да сте ме зърнали, докато се нанасях. Мисля, че това е било преди вашето пътуване.

Тя кимна. Сигурно бе така. Навярно го бе видяла и без да го осъзнае, образът му се бе запечатал в паметта й. Тъй като й се бе сторил красив, много, много красив, го бе пренесла в сънищата си. Значи, в края на краищата, не беше превъртяла.

— Чух, че сте преподавателка в колеж. Аз почти си бях избрал същото поприще, докато някой не ме насочи към писането.

— Какво пишете?

— Приказна фантастика. Последната ми книга излезе преди два месеца. Може би сте я видяла на летището преди последния си полет.

Спомняше си единствено как бе бързала да се върне и да вземе Проклятието на Бладдринкър, а после от една будка на летището бе грабнала някаква книга, без дори да погледне останалите. Естествено, това беше част от нейния сън. Истинското й пътуване за Европа трябва да е било доста обикновено, след като изобщо не й е направило впечатление. Така че вероятно е видяла книгата му.

— За какво се разправя? — поинтересува се тя от чиста любезност.

— За Торн, почти неизвестен брат на бога на викингите Тор. Любопитна история за един прокълнат меч и пътуване във времето… Лошо ли ви е?

Краката й се подкосиха. Сълзи премрежиха очите й. Почти припадна, но той я прихвана, когато започна да се свлича надолу. Допирът и близостта му само влошиха нещата. Бе ужасно объркана, представяше си, че е Торн и желаеше да… О, Боже, отново ли сънуваше?

— Добре съм — измънка тя. Но не беше. Усети, че полудява. — Малко ми прилоша. И аз… май съм чела книгата ви. Предполагам, че съм я купила на летището.

— Наистина ли? — усмихна се широко той. — Хареса ли ви?

— Беше доста… необикновена. В нея имаше и любовна история, нали?

— Да. По принцип не включвам любовни истории, не съм специалист по тях. Но този път подхождаше на сюжета.

— Не стигнах до края. Как завърши?

— Один каза на моя герой, че неговата дама е излъгала. Тя всъщност го е обичала, и то много, за да го отпрати. Убедена била, че знае какво е най-доброто за него. Опасявала се, че няма да бъде щастлив в нейния век.

Изражението му беше такова, че сякаш я обвиняваше…

— Чувам, че телефонът звъни — рече тя. — Защо не помолите Каръл да ви даде захар?

Затвори му вратата, преди да успее да й отговори. Облегна се на нея, стисна очи и изстена. Сърцето й биеше до пръсване. Сетне се почувства страшно глупаво.

Разбира се, че не я бе гледал с укор. Само си въобразяваше, понеже го бе заслужила. А и трябва да е прочела романа му на път за Англия. Гейл бе подхвърлила подобно обяснение. По време на болестта, в трескавото си бълнуване, тя някак бе изживяла историята. Била е толкова зле, че се бе поставила на мястото на героинята, а съзнанието й бе изтрило част от действителния й живот и я бе заменило с кошмари.

На вратата отново се позвъни и тя се стресна. Той беше. Знаеше го. Разчиташе на това. Торн никога не би се отказал толкова лесно… О, Боже, какво й минава през ума? Та той не е Торн, а съвсем непознат човек.

Но щом отвори, този съвсем непознат човек я взе в прегръдките си и я целуна, не бегло, а с дълбока страст, сякаш я бе чакал цели столетия.

Когато я пусна и краката й отново докоснаха пода, тя копнееше пак да се озове в ръцете му. Така бе свикнала с тези ласки, че въобще не й хрумна да го удари за дързостта.

— Няма да ти се извинявам за това — прокрадна се в гласа му нещо собственическо. — Надявам се да не го сметнеш за нахалство от моя страна, но по някакви неведоми причини ми се стори, че имам право да те целуна.

Розалин знаеше на какво основание тя би си присвоила такова право. Но той? По-добре да не обсъждат станалото. Затова тя кимна и смени темата:

— Забравих да попитам каква е развръзката на любовната история в романа ти.

Торнтън се усмихна:

— Героят ми не можеше вечно да пребивава във Валхала, където беше гост благодарение ходатайството на брат си. Но раят на викингите е за мъртвите, а той си беше съвсем жив, въпреки че страдаше от ужасно дълбока сърдечна рана. Така че Один се смили над него и му позволи да си избере време, в което да прекара оставащите му години. Познай какво си избра.

Тя се насили да се усмихне:

— Ами, как да кажа. Като се вземе предвид колко обичаше битките и войните…

— Но нея обичаше повече, Розалин — отвърна той и изведнъж се вгледа в очите й така сериозно и напрегнато, че сърцето й за миг спря да бие. — Беше готов на всичко, за да се върне при нея. Дори и да започне живота си отново в нейния век и да я изчака да достигне възрастта, на която го е срещнала, за да я открие и отново да я направи своя.

— Това… така ли е постъпил?

— О, да. И е убеден, че чакането си е заслужавало. Не си ли съгласна?

Устните й бавно се разтегнаха в усмивка, но скоро цялото й лице грейна. Нямаше да разпитва как се е случило. Предположи, че наистина бе преживяла сънищата си и че настоящето й бе малко променено, за да запази Торн в спомените си — а Один лесно би се погрижил за това. Или така се бе впечатлила от него и книгата му, че се бе влюбила насън, а заради болестта й историята изглеждаше толкова убедителна.

Дали е съгласна ли?

— Всъщност мисля, че дълги години ще трябва да го обезщетява за наивността си да смята, че знае какво е най-доброто за него.

Рязкото му кимване й бе до болка познато.

— Не е лошо да се вземе мнението на една жена. Ще се допитам до теб за края на следващата си книга.

В очите му проблесна надежда:

— Харесва ми идеята да го обезщети.

Тя повдигна вежди:

— Така ли приключи романът?

— Не, завърши доста внезапно. Намериха се повторно и тя го покани на вечеря.

Розалин схвана намека и се разсмя:

— Сега, като спомена… Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря у дома и да обсъдим творбата ти по-задълбочено?

— Внимавай, Розалин — предупреди я той, а в гласа му се преплитаха сериозност и закачка. — Поканиш ли ме веднъж, после трудно ще се отървеш от мен.

Никога нямаше да поиска подобно нещо! Не би повторила същата грешка. Увери го в намеренията си с усмивка. Беше си върнала викинга и щеше да го задържи при себе си завинаги.