Джоана Линдзи
Пленница на любовта (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

— Правиш го много добре — прошепна Розалин, а пръстите й галеха гърдите на викинга.

Не бяха нужни повече обяснения. Торн се изчерви, а тя се засмя. Не беше свикнал с откровеността на двадесети век. Тя също не бе дискутирала открито този въпрос, но някакси усещаше, че с лекота би споделила с него каквото и да е.

— Вярно е, знаеш го — продължи тя. — Не че имам голям опит в тези неща, имай го предвид. Но за няколко минути ме накара да достигна на два пъти върха. Гарантирам ти, че средният американец рядко би се похвалил с такова постижение — освен ако не се фука.

— Говориш неприлични неща — измърмори той.

Дали не се беше изчервил по-силно? Тя се усмихна. Беше наистина забавно да се види как този едър, безстрашен, закален в битки викинг изпада в неудобство от нейните сексуални подмятания.

— Как може нещо толкова красиво да е неприлично? — попита го тя.

— То е за правене, не за обсъждане.

— Защо?

Той се накани да стане — неговият начин да избегне темата. Все още лежаха върху пода, където бяха изживели нещо прекрасно. Тя се облегна върху него, за да го спре. Той се отпусна, но изражението му издаваше недоволство.

— Хайде, назови ме дръзка, нали ти е на езика?

— Наистина си такава — изсумтя той.

— Все още не си ми пояснил защо.

— Така свободно се изказват само проститутките и…

Помисли, че е по-добре да не довърши. Умно от негова страна, но прекалено късно, тъй като за нея беше съвсем естествено да продължи изречението му.

— Метресите? — рече тя и се учуди, че този път не се ядоса на думата. Дори успя да попита: — Това, което направихме току-що не ме ли превръща в твоя метреса? Поне според начина ти на мислене?

— Превръща те в моя жена.

— Каква е разликата? — вдигна тя скептично вежди.

— Един мъж не се жени за метресата си.

Розалин застина, когато го чу. Обзе я паника, но и някакво противоречиво усещане, подобно на радост. Радост? Сигурно грешеше. Да се ожени за Торн Бладдринкър? Разбира се, че не. Той беше на хиляда години, бе в състояние да я напуска, когато си поиска. Навярно е полудяла, щом през ума й изобщо минаваха подобни идеи.

И въпреки това, нищо на света не би я спряло да доуточни:

— Ще се ожениш за мен, така ли?

— Да.

А после колебливо и със затаен дъх промълви:

— Молиш ме да се омъжа за теб?

— Когато ти предложа, ще го разбереш съвсем ясно, Розалин.

Гъста червенина обля лицето й.

— Значи не ми предлагаш?

— Необходимо ти е малко укротяване, за да станеш добра съпруга — отвърна той спокойно.

Тя се надигна и коленичи до него. Шоколадено кафявите й очи проблеснаха с омраза:

— Укротяване? Укротяване! Аз не съм някакво проклето животно, което да играе по свирката ти. Изясних това в предишните ни разговори. И няма да се омъжа за теб, даже и да беше…

Не й предостави възможност да довърши речта си. В миг вече лежеше по гръб, а тялото му наполовина покриваше нейното. По този чувствен начин й припомни, че са все още голи.

Но мислите му не бяха заети с любовна игра.

— Ти имаш нужда от опитомяване, жено, страшно си опърничава — упрекна я той.

Тя ахна:

— Не съм!

— Не си ли? — реагира той. — Не крещиш ли при най-нищожната провокация? Не ме ли нападаш за недостатъци, които само ти виждаш? Ама наистина, прекалено често не си в настроение.

Ядът на Розалин съвсем се разпали, но някак си успя да запази спокоен тон:

— Махни се от мен, негоднико.

Големият негодник й се ухили:

— Не, много ми е удобно така. Тази близост позволява бързо да ти запуша устата, ако решиш отново да крещиш.

Имаше предвид, че целувките му я карат да млъкне. Бяха му помагали преди. Вероятно си мислеше, че така ще става всеки път. Щеше да се разочарова, ако опита и сега. Но тя копнееше да се изправи и да се махне от него веднага. Почти се задушаваше от обидите, които беше получила току-що. Обаче откри, че да премести голямото му и тежко тяло е непосилна задача, освен ако той не й помогне. А точно в този момент той не бе готов да й съдейства.

— Добре, какво искаш, за да се махнеш от мен?

Погали я с пръст по бузата и каза:

— Наистина ли държиш да го направя?

— Точно сега да.

Той се раздвижи, но не я остави на мира. Вместо това я покри изцяло и я притисна. Главата му се настани върху гърдите й. По някаква непонятна причина или не й беше повярвал, или щеше да следва прищевките си, независимо от мнението й. Искрено се надяваше да не е чак толкова своеволен.

— Споменах ли ти колко привлекателна изглеждаш в тези дрехи?

Променяше темата за да разсее гнева й, и за момент успя. Споменаването на облеклото й припомни, че Торн носеше нови одежди, различни от оставените под душа миналата нощ. А със сигурност не беше взел дългата си кафява туника и гамашите с кръстосано връзване от гардероба на брат й.

— До Валхала ли ходи за нови дрехи? — попита тя, без да размисли. Той се надигна. По усмивката му разбра, че се забавлява.

— Как тогава бих могъл да се върна тук без да ме повикаш?

Тя мразеше глупавите въпроси, особено когато сама ги задаваше.

— Откъде намери удобно облекло за толкова кратко време? Не си стандартен размер, та всичко да ти става.

— Облеклото си е мое, от предишното ми пребиваване тук. Сложил съм и други в ей оня сандък.

Тогава тя си спомни старите съмнения и всички подробности, които възнамеряваше да научи. В момента не и се събираше информация, но някои въпроси не търпяха отлагане, например…

— Няма опасност да срещнеш самия себе си, нали?

— Не.

— Но това момче Гай се държеше така, като че ли те познава отдавна.

— Да, така е.

— Добре, нека допуснем, че мозъкът ми не функционира с пълна сила днес, така че не те разбирам.

Викингът улови иронията в тона й, но срещна трудност да разбере съдържанието на забележката й.

— Нито пък аз схващам какво имаш предвид.

Розалин въздъхна и се опита да уточни:

— Ако мислех нормално, сигурно щях да проумея това сама. Но тъй като не се справям, защо не ми го обясниш? Бил си тук и преди. Твоят бъдещ оръженосец те познава. И пак нямало опасност да се натъкнеш на другото си аз?

— Вече съм напускал това време веднъж. Доведох ни тук в самия ден, в който собственичката на моя меч е престанала да съществува. Така че бях освободен от вашия свят, за да се върна в моя.

— Престанала да съществува? Починала ли е?

— Така предполагам. Винаги това е било начинът временно да се освободя от Проклятието на Бладдринкър. Единствена ти от притежателките му беше готова да ме отпратиш. Другите с готовност приемаха силата на меча ми и ме задържаха в своето столетие. Никоя от тях не пожела да се раздели с меча, да го даде или продаде на някой мъж, което би ме освободило. Бях свързан с тях, докато не умрат.

— Но ти не знаеш със сигурност дали жената е умряла. Не си бил свидетел, нали?

— Не, тя живееше в Анжу.

Розалин си спомни какво бе казало момчето — че било пратено при Торн за обучение.

— Била е сестрата на Гай, нали? Блайд ли се е казвала?

— Той е говорил за нея?

— Да, тази сутрин.

Торн кимна:

— Да, тя и брат й бяха под настойничеството на лорд Уилям. Нейната преданост заслужаваше възхищение. Бях тук по нейна заповед — да охранявам Уилям и да подпомагам начинанието му.

— Защо прие? Ти нямаш причина да се намесваш в надпреварата за английския трон… не, не ми отговаряй — измънка тя с леко отвращение. — Тъп въпрос. Всяка предстояща битка е подходящо място за теб.

Той избухна в смях:

— Твърдиш, че ме познаваш добре, нали?

— Когато става дума за сражения — изсумтя тя. — Да, считам, че съм на прав път относно теб.

По лицето му се изписа объркване и тя се поправи, преди да я попита:

— Тоест, надявам се, че не се лъжа за чувствата ти относно войните.

— Може би. Но в този случай мисля, че каузата е доста добра. Уилям е истинският крал на Англия. Англичаните ще съжаляват, че избраха узурпатора Харолд Годуайнсън вместо него.

Прииска й се да се засмее. Между другото, в състояние бе да посочи десетина научни източника, които не бяха съгласни с правото на норманите върху английската корона. Уилям Копелето е бил просто един амбициозен мъж. Въпреки това, историята си е история и не е редно да се пренебрегва. Човекът наистина бе станал първият нормандски крал на Англия и наготово е поднесъл страната на своите потомци. Но тя не би спорила с Торн за това. За разлика от него знаеше фактите, които подкрепят двете страни в спора, но не желаеше да се възползва от предимството си. Освен това се сети, че искаше да знае колко време им остава преди норманите да отплават за Англия.

— Какъв ден е днес? — поинтересува се тя.

Той се ухили:

— Празничен ден. Флотата, която се събираше цяло лято, вече е достатъчна да пренесе армията наведнъж. Всичко е готово, а получихме и новини, че Харолд Годуайнсън е напуснал укрепленията си на южния бряг. Утре ще отплаваме.

— Уилям с открил, че противникът му е бил принуден да разпусне войската си поради липса на провизии? — попита тя развълнувано. — Невероятно. Разбира се, документирано е, че Харолд е бил принуден да вземе такова решение поради разпръскването на по-голямата част от бойците му — предимно селяни, заради приближаването на жътвата. Но никъде не е записано, че Завоевателя е знаел за това.

Торн сви рамене:

— Това е маловажно.

— Не е. Това е неизвестна подробност, която се надявах да науча с идването си тук. Можеше просто да отговориш на първия ми въпрос и да споменеш датата и аз щях да ти кажа какво точно ще се случи. Как разбра Уилям за завръщането на Харолд в Лондон?

— Новината се получи при разпита на английски шпионин.

Тя премигна, като си представи на какви мъчения е бил подложен бедният човек, за да издаде такава важна тайна на врага.

— Интересно. Това обяснява защо Уилям е толкова нетърпелив и беснее срещу северния вятър, който му пречи цели две седмици да отплава от Сент Валери.

— Сент Валери? Ние ще тръгнем от устието на река Дайвс, където е събрана цялата флотилия.

— Да, да — каза тя снизходително. — Но корабите ще се преместят до Сент Валери на река Сом, за да бъдат по-близо до целта.

— Защо мислиш така? Защо да не отплаваме директно за южния бряг на Англия, щом сме осведомени, че в момента не е защитен?

— Защото ако разстоянието е по-кратко, има по-голям шанс да се избегне английската флота… Чакай малко! — намръщи се тя. — Ако Уилям знае, че Харолд се е върнал в Лондон, знае ли също, че английската флота се е разпръснала? Това ли е причината, поради която той тръгва за… Не, няма значение. Документирано е, че премества корабите си в Сент Валери на дванадесети септември, независимо от това, какво е научил за действията на английските войски.

— По-добре смени книгите си. Днес е първи септември, а утре ще отплаваме за Англия.

Розалин пребледня.

— Не може да бъде. Не е станало така.