Джоана Линдзи
Пленница на любовта (7)

ГЛАВА СЕДМА

Розалин слезе долу с леко замаяна глава. Когато се отърси от дрямката си, птичата кост се намираше все още в спалнята й. Сега тя я държеше с два пръста, сякаш беше умрял плъх, който трябва да изхвърли. И точно с това намерение се запъти към кухнята, където завари Дейвид, който тъкмо започваше да приготвя вечеря за двама. Стоеше с гръб към сестра си, а на плота пред него лежаха наредени разнообразни зеленчуци.

Като го видя, тя промълви първото нещо, дошло й на ум:

— Ощипи ме, Дейвид. Мисля, че продължавам да сънувам.

Той се обърна, хвърли й един поглед и каза:

— За Бога, изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Розалина с мъка потисна истеричното си желание да се разхили. Хрумването му да определи бледостта й точно с тези думи беше твърде иронично съвпадение, за да може разумно да го понесе. Но той за щастие забеляза предмета, който сестра му гнусливо държеше, и добави:

— Котката на Елизабет ли го е домъкнала вътре?

Простичкият въпрос рязко я върна в света на нормалното и разумното.

Разбира се, ето го логичното обяснение. Котката на Елизабет Хюмс понякога се вмъкваше в къщата, а котките обичат кокали не по-малко от кучетата, особено пилешките. Нямаше сега да се опитва да обяснява незначителния факт, че бе видяла първо въпросната кост в ръката му. Явно я е забелязала, преди да задреме, но е била прекалено уморена, за да си даде сметка какво точно представлява. Ето защо я е сънувала.

Отиде до кухненската кофа за отпадъци и пусна в нея костта. Усмихна се и попита брат си:

— Имаш ли нужда от помощ?

Той промърмори нещо за навика й да не обръща внимание на темите, които не желае да обсъжда. Направо ги пропускаше покрай ушите си.

— Радвам се, че цветът на лицето ти се върна, но искам да разбера, защо беше така пребледняла преди малко. Нали не се разболяваш, Роузи?

— Не, не мисля.

После сви рамене. Реши, че няма да й навреди да признае:

— Сънувах почти същия сън като снощи, с духа на оня викинг, Торн Бладдринкър. Пак се материализира в ъгъла на стаята ми и при появата му се чу гръм.

— Защо вече го наричаш дух?

— На хиляда години е — отвърна тя, — а идва в наше време, макар и само в сънищата ми. Как другояче би предложил да го наричам?

— Обезсмъртен, да речем.

Тя награди забележката му единствено с изсумтяването, което заслужаваше. Това го разсмя и той добави:

— Този път попита ли го за проклятието?

— Бях прекалено изплашена. Само му казах да си върви. Преди да изчезне ме предупреди, че мога да го отпратя, но че щял да си тръгне само ако той поиска. И в случай, че реши да остане, нямало начин да се отърва от него.

— Поне докато се събудиш.

При тези простичките думи тя изпита истинско облекчение и широко се усмихна. До този момент не си беше давала сметка колко силно е нервното й напрежение.

— Жалко, че не се сетих за това, докато спях.

— Щом вече го знаеш, следващия път навярно ще успееш да…

— Следващ път няма да има, Дейвид, — прекъсна го тя, а в гласа й прозвуча повече решителност, отколкото сигурност.

— Ако все пак се случи, задръж го достатъчно дълго и го попитай за проклятието. Любопитен съм да разбера какъв отговор ще изплува от подсъзнанието ти.

Но Розалин не беше. И без това от първия сън насам умът й беше ангажиран с твърде фантастични мисли, а съвсем не беше наясно с възможностите на подсъзнанието си в областта на фантасмагориите.

— Между другото — продължи брат й, — няма да се учудя, ако гръмотевицата този следобед е предизвикала съня ти. Може и да не си забелязала, но бурята, която така и не се разрази снощи, вече започна.

Не бе забелязала. Погледна през кухненския прозорец и видя, че навън вали проливен дъжд. Но усмивката й грейна като слънце.

— И през ум не ми е минавало, че някога ще се радвам на дъжд. Честно да ти призная, напоследък се бях поуплашила от тези светкавици и гръмотевици от ясно небе. Поне сега са предвещавали съвсем нормална буря.

Той избухна в смях:

— Май ставаш суеверна, а?

Тя леко се изчерви, но усмивката не слезе от лицето й.

— Малко.

През останалата част от деня успя някак си да забрави за призраците, викингите и хилядолетните проклятия и да се наслади на компанията на Дейвид, докато все още я има. Но не й беше лесно.

Планираше да се заеме с проучванията си следващата седмица. Трябваше да посети музеи и книжарници, на стари библиотеки, в които се пазеха истинско богатство от неиздавани вече книги и, разбира се, места — арени на древни битки. Нямаше време за анализ на сънища, който на практика не би задоволил любопитството й относно проклятието. Каквито и отговори да дадеше подсъзнанието й, те нямаше да съответстват с действителността и…

Обаче по-късно същата вечер в главата й започнаха да се въртят отново тези идеи. Свита на леглото си, Розалин се опитваше да заспи, но едно зрънце съмнение правеше това невъзможно. Ами ако не е сънувала?

Много важно „ако“. Нейната логика хитро се измъкваше и неотклонно следваше фактите. Не бе открила доказателства, че е жертва на безвкусна шега. Ако не бе и сънувала, значи е разговаряла с привидение. А това пораждаше маса други въпроси.

Торн Бладдринкър си беше тръгвал по нейна заповед всеки път, но дали не бе казал истината — че ще остане, щом пожелае? Та какво знаеше тя за призраците, освен че не вярва в тях или не беше вярвала в тях? Неизбежната поява на първия собственик ли беше проклятието на меча?

Предишният притежател е бил предупреден, че го чакат вечни мъки, ако мечът попадне в ръцете на жена. Само жена ли бе способна да „извика“ духа? Той с нея ли щеше да остане, докато тя притежава оръжието. Последната възможност изглеждаше едновременно ужасяваща и пленителна. Ако й е отредено от Съдбата да бъде тормозена от призрак, хубав като…

Тя притисна лице във възглавницата и изстена. Дали пък не започваше да вярва в тези глупости? Но какво, ако… какво, ако Бладдринкър наистина беше дух на хиляда години, дух на викинг…

Сърцето й силно заби, когато й хрумна друга вероятност. Дали той е бил свидетел на всичките векове след смъртта си? Дали би могъл да й разкаже като очевидец за Средновековието, да й разкрие неизвестни факти и да й помогне в изследванията?

Самата възможност дотолкова я развълнува, че тя отхвърли завивките си, за да вземе меча, но се овладя и мъчително въздъхна. Наистина е трябвало хубаво да си почине, преди да пристигне в Англия, вместо да си обещава, че ще го направи тук. Това според нея бе единствената причина за развихреното й въображение.

Е, не изключваше още една — ентусиазмът, с който се ровеше в миналото. Но и това не бе извинение за подобни суеверия. Не съществуваха привидения. Нито пък проклятия. За разлика от странните сънища.

Беше време да ги забрави. Имаше и идея как да го направи. Просто щеше да спре да мисли за тях, да се отдаде на заслужен отдих и чак тогава да започне проучванията, заради които бе дошла в Англия. Искрено се надяваше, че постигне ли това, нищо няма да наруши спокойствието й през следващата седмица.