Джоана Линдзи
Пленница на любовта (38)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Четиринайсети октомври настъпи след две дълги седмици. Розалин прекара по-голямата част от тях на борда на „Мора“ — обикновено по нареждане на Торн, но понякога и по свой избор — например когато наоколо миришеше на изгорени колиби.

Норманите не се нуждаеха от много време, за да завладеят пристанището и близката околност на Хейстингс. Да опустошат би било по-точното описание. Дори прочутият гоблен от Байо, който увековечава битката на Уилям за жадувания английски трон, показва как Завоевателя празнува в Хейстингс с братята си Одо и Робер, докато жена с дете бяга от пламналата си къщурка.

Това е война, все пак, напомняше си Розалин. Понеже предварително знаеше изхода и всички тактически ходове, тя не възприемаше събитията твърде сериозно. Но истината беше, че умираха хора, и че до края на деня същата участ щеше да сполети и други англичани.

Розалин схвана връзката между този факт и собствената си съдба доста след заминаването на Уилям и войската му. Тя беше в безопасност на кораба, но Торн напредваше с бойците по пътя, свързващ Хейстингс с град Батъл. Не можеха да го убият, но можеха да го ранят, понеже той щеше да се стреми само да защити херцога, а не да се бие до смърт.

Тя знаеше, че посред нощ съгледвачите на Завоевателя са докладвали за пристигането на Харолд и армията му, че норманите са разтурили лагера и че сраженията ще започнат в девет часа сутринта, тоест след час. Знаеше също така, че англичаните ще бъдат задържани на хълма, където са заели позиции, и че всички атаки на норманите ще бъдат съсредоточени там.

Щом си помисли, че викингът е в опасност, а тя не е до него, едва не полудя от безпокойство. Трябваше да отиде на бойното поле. Лесно щеше да го намери. Битката нямаше да се разпростре дотолкова, че да се изложи на опасност, ако се промъкне наблизо. И щеше да наблюдава Торн.

Да вземе решението беше по-лесно, отколкото да го осъществи. Гай Дьо Анжу бе получил заповед да я охранява и я следваше по петите. И на него това не му харесваше, но се стараеше да не я изпуска от поглед. Приемаше задълженията си много отговорно, откакто миналия път по негова вина едва не пострада.

Розалин не се съмняваше, че момчето предпочита да е в разгара на битката и да пази гърба на Торн съгласно дълга на всеки оръженосец… какъвто той още не бе станал. А ето го тук като неин пазач. Подопечната му не виждаше начин да избяга от него, значи се налагаше да го убеди да тръгне с нея.

Момчето прояви неимоверно упорство и… снизходителност. Естествено, засмя се, когато тя му подхвърли идеята. Най-твърдоглаво отказа да напусне кораба за цял час, дори когато тя го убеди, че е сънувала, че битката ще се състои точно днес. Хората от Средновековието бяха достатъчно суеверни, за да повярват на сън или поличба.

Най-сетне го склони, като погъделичка честолюбието му.

— Ако Англия бъде покорена, тук ще се заселят и други нормани — напомни му тя, — нетърпеливи да чуят за славната битка, с която е спечелена тази земя. Това ще бъде една от най-известните битки в историята, Гай. Не би ли желал да станеш неин свидетел и да разказваш за нея като очевидец? Или ще се наложи да признаеш, че си събирал вестите оттук-оттам?

Той не промени мнението си на секундата, но се беше хванал на въдицата на собствената си суетност. Не след дълго с мрънкане се съгласи да доведе коня си, сигурно единствения останал край корабите. Строго я предупреди, че ще я придружи, но без да се приближават до сражението прекалено много — само колкото да помогнат, когато то свърши.

„Как пък не!“ щеше да му отвърне тя, но се въздържа. Ясно й беше, че момчето няма да устои на изкушението да хвърли един поглед, ако до тях долита звън на оръжия. Права беше. Той се престори на глупав и сякаш не долавяше грохота на стълкновението, чак докато не стигнаха нормандските флангове.

Едва тогава възкликна с преувеличена изненада:

— Ау, колко сме се доближили!

Но не обърна коня си, за да поправят грешката. Седна и зачака тя да започне да го убеждава, че мястото е безопасно. Бедата беше в това, че оттук Розалин не виждаше нищо, освен гърбовете на високите нормани пред себе си, въпреки че битката се водеше по хребета на хълма на който Харолд се бе укрепил. Но на запад се издигаше втори хълм и може би от него Уилям бе зърнал англичаните за първи път.

Така че се обади:

— Прав си. Не мислиш ли, че ей там ще бъдем по-прикрити и ще наблюдаваме, без да ни пречи нещо?

Не се наложи да го увещава повече, за да подкара животното в тази посока. Скоро слязоха и залегнаха в храсталака. Виждаха знамената на Харолд, забучени до самотното ябълково дърво на върха на възвишението — бойния дракон на Уесекс и личния му флаг с изображение на сражаващ се мъж.

Както твърдяха историците, англичаните образуваха непревземаема стена и имаха много силна защитна позиция. Харолд би спечелил войната, ако хората му не бяха разкъсали редиците си, за да преследват отстъпващия враг, загубил надежда да направи пробив. Розалин не знаеше в кой точно етап на битката са пристигнали, но скоро разбра.

— Нашите се оттеглят — измънка Гай обезсърчено.

Така беше, но за нея това беше началото на техния триумф.

— Да, научили са, че Уилям е убит, след като цяла сутрин безуспешно са се опитвали да пробият преградата от английски щитове. Но я погледни там — развълнувано прошепна тя. — Онзи, който размахва боздугана си, е епископ Одо. Той повдига духа на мъжете и ги уверява, че предводителят им е жив и здрав.

— Но англичаните нападат! — изкрещя той, когато те наистина се спуснаха по склона след норманите.

Тя се усмихна:

— Не се тревожи, Гай, в това им е грешката. Ще видиш как рицарите на Уилям се обръщат и ги правят на кайма.

Той слисано я зяпна, когато предсказанието й се сбъдна, но Розалин не забеляза. Беше изцяло съсредоточена да търси Торн и накрая го откри из подножието на хълма близо до Завоевателя. Все още никой от двамата не бе влизал в схватка.

Камък й падна от сърцето. Със закъснение се сети, че съвсем логично викингът ще остане до Уилям и така ще бъде недосегаем за кавалерията. Нали затова бе тук, да открие защо лордът не бе дал прословутата заповед на стрелците си.

Доста щяха да почакат и затова тя небрежно спомена:

— Това отстъпление беше истинско, но ще последват и привидни такива, с все същия изход.

— Откъде знаеш?

— А, нали ти казах, сънувах сражението.

Не беше сигурна, че момчето е повярвало на неубедителния отговор, но сега я гледаше с други очи, впечатлено от обширните й познания върху днешната битка.

— Ще победим ли? — попита колебливо той.

Добър въпрос. Би трябвало да отвърне с „да“, стига само норманите да пуснеха стрелите си. Затова се обади:

— Събудих се, преди да узная, но везните май натежаваха в наша полза.

Гай кимна доволно и пак се втренчи в касапницата. Тя извърна очи от нея и следеше единствено Торн. Много се изненада, когато го зърна да разговаря със сър Рейнар, но не гневно или заплашително. Дори отметна глава назад и се разсмя, а това вече я изуми.

Учудването й беше толкова голямо, че измина доста време преди пак да се съсредоточи върху обстановката. Изведнъж осъзна, че е късен следобед. Във въздуха политнаха стрели. Тя премигна и се взря в другия хълм. Една от тях със сигурност бе улучила Харолд Годуайнсън, както пишеше в хрониките. Розалин трепна. Нормандската конница атакуваше възвишението.

Войната скоро щеше да приключи. Харолд щеше да умре до залез слънце на мястото, което твърдо бе отбранявал от сутринта. На свечеряване нападателите щяха да се откажат да преследват оцелелите англичани и щяха да доведат Идит Лебедовата шия, любовницата на Харолд, да разпознае трупа му. По заповед на Уилям Годуайнсън щеше да бъде погребан на брега, който бе отбранявал. Чак след много години новият крал на Англия щеше да позволи тялото му да бъде пренесено в свещената земя на църквата в Уолтъм.

Историята отново следваше естествения си ход и бъдещето на Розалин щеше пак да си е същото. Не й хрумна какво толкова се е променило, за да предизвика заповедта на Уилям. Но това нямаше значение, щом бяха постигнали желания резултат.

Закле се повече да не прескачат през вековете. Беше много изнервящо, а и събитията твърде лесно се объркваха, без те изобщо да забележат. Ако не разполагаше с историческите книги, които да я насочат към причините за тези промени…

— Да, наистина, подозирах, че ще те открия наоколо.

Розалин и Гай се сепнаха и се обърнаха. Торн се извисяваше над тях и но лицето му се четеше не толкова неодобрение, колкото отчаяно примирение.

Розалин само се усмихна, но момчето започна да пелтечи:

— Господарю, аз… аз мога…

— Не се безпокой, Гай — прекъсна го той. — Не е трудно да се досети човек защо сте тук. Наясно съм как дамата умело се чумери и тормози хората до смърт, докато не получи каквото поиска.

— Тормозя ли? — изсумтя Розалин. — Този път ще направя изключение…

— Все едно, ще бъде безполезно. Как ще ми обясниш присъствието си тук, когато те оставих на кораба?

Тя пропусна въпроса му покрай ушите си.

— Бях сигурен, че ще го направиш — добави викингът. После рече на оръженосеца си: — Скоро ще започнат да издигат лагера, а трябва някой да се погрижи и за ранените. Отиди да помогнеш с каквото можеш. Аз ще остана с дамата.

Гай бързо се измъкна, преди да го сполети гнева на господаря му. Розалин се запита дали ще й се скара сега, когато останаха сами. Но реши, че е малко вероятно. Изглеждаше поуморен, бяха го вдигнали в малките часове на нощта, когато съгледвачите на Уилям; докладваха какво са научили. Ядът му не бе преминал, но явно не се канеше да я грабне пак и здравата да я разтърси.

Торн само каза:

— Готова ли си да напуснеш това време?

Беше по-готова от всякога. Дори за всеки случай бе донесла калъфката от възглавница с принадлежностите си. Но изгаряше от любопитство и не се сдържа:

— Разбра ли какво е изменило нещата тук? Не че е важно, щом като…

— Твоят сър Рейнар предложи да се използват уменията на стрелците по този необичаен начин. Преди да му дам да разбере, че няма да те притежава, той мечтаел единствено за теб. Толкова бил заслепен от любов, че не го било грижа за изхода от битката. Но мислите му отново се прехвърлиха върху военната стратегия. Когато норманите едва не се предадоха, той спомена на Завоевателя за тази тактика, която веднъж видял да се прилага.

Незнайно защо бузите й пламнаха:

— Значи пак аз съм причината… непряко.

— Да, така е.

— Не е необходимо да ми го натякваш. Не съм го насърчавала.

— Няма нужда да окуражаваш някого, Розалин. Трябва само да присъстваш и всеки мъж ще се влюби в теб.

Тя се изчерви още по-силно.

— Е, не е моя вината.

— Не е ли? Не би срещнала Рейнар Дьо Морвил, ако не…

— Добре де! Беше толкова невинна… и глупава грешка… която подкрепя решението ми. По никакъв начин не бива да се намесваме в миналото. Затова ще си взема обратно разрешението да използваш Проклятието на Бладдринкър за пътуване във времето — след като ме върнеш вкъщи, разбира се.

Той въздъхна, взе ръката й и я докосна с устни, преди да признае:

— Очаквах го. Один ме предупреди, че миналото може да не ми хареса.

Тя грубо му възрази:

— Ами, всяка минутка ти достави удоволствие…

— Не, Розалин. Не обичам, когато се тревожиш и ядосваш — отвърна той искрено. — Не бих ти причинил неудобство дори в името на най-доброто сражение.

С думи като тези я предизвикваше да го нацелува, докато започне да моли за милост, но той не й предостави такава възможност. Тъкмо протегна към врата му свободната си ръка и навлязоха в тъмната пустош, която ги изпрати през владенията на времето.