Джоана Линдзи
Пленница на любовта (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Не мога да повярвам, че го носиш със себе си — отбеляза Дейвид, докато си сипваше шотландско уиски на малкия бар в ъгъла. — Ако ми беше минала мисълта, че ще го направиш, щях просто да го пратя тук, в Кавеноу, за да те чака.

Розалин не смееше да срещне погледа на брат си и затова си играеше с ледените кубчета в чая си.

Не можеше да признае до каква степен е завладяна от меча. Дейвид не би й повярвал, а и тя не знаеше на какво се дължи. Така или иначе, сърце не й даде да остави Проклятието на Бладдринкър в Щатите.

Изпусна първия си полет до Англия, защото на път за летището обърна колата и се върна да вземе оръжието. Пристигна в Лондон ден по-късно. Поради някаква необяснима и за самата нея причина усещаше, че трябва да държи антиката близо до себе си, поне в страната, в която е и тя.

Но брат й заслужаваше някакво обяснение, затова каза:

— Не бих могла да чакам още цял месец до лятната ваканция, за да дойда тук и да го видя за първи път. Не е толкова необичайно, че го донесох със себе си. Като се има предвид колко е ценен и колко ненадеждни са алармените системи — особено моята, която е доста остаряла… Щях да се притеснявам за него през цялата си почивка. Освен това в апартамента до мен се настаняват някакви хора и още не сме се запознали. Камионът с мебелите им пристигна едва преди няколко дни. Знаеш как ме изнервят новите съседи. Не съм сигурна дали се нанася поредният масов убиец или поредната ти най-добра приятелка — продължи тя.

Той се усмихна и вдигна чашата си за поздрав:

— Закачах те, Роузи. Не съм забравил с какво нетърпение го очакваше. Няма да се изненадам, ако всяка вечер го слагаш в леглото си.

Той все още се шегуваше, но беше толкова близо до истината, че тя се поизчерви от смущение. За последния месец на няколко пъти почти го бе направила. Привързаността й към точно тази антика беше абсурдна, даже неестествена.

Притежаваше и други стари оръжия. Предишната перла на колекцията й, великолепна тридесетина сантиметрова кама, датираше от петнадесети век. Канията й имаше две джобчета, с миниатюрни прибори за хранене с дръжки от скъпоценни камъни. Розалин я обожаваше, но, за разлика от Проклятието на Бладдринкър, камата никога не бе предизвиквала у нея такава буря от чувства. За Бога, та тя се отнасяше с меча като със своя рожба — безпокоеше се, когато не бе пред очите й; дразнеше се, ако друг го докосва; страхуваше се да не се повреди или загуби.

Беше в паника почти през целия полет, представяше си, че нехайни товарачи го блъскат напред-назад, въпреки че го бе опаковала с такова педантична грижливост. Митническата проверка се оказа същински ад, защото всеки миг очакваше някой непознат да й нареди да отвори кашона и… но имаше късмет. Мечът премина незабелязан, само един от трите й куфара предизвика интерес. Със сигурност обаче щеше да помоли Дейвид да го транспортира обратно в Щатите с частния самолет на жена си и да си спести повторно кошмарно изживяване.

Навярно Дейвид би определил чувствата й като съвсем нормални, след като с години бе чакала да се сдобие със скъпоценния предмет. Дори щеше да я увери, че тревогите й са временни и скоро ще преминат. Розалин реши, че няма да му даде шанс да тълкува. Не можеше да си признае първите симптоми на маниакалност, дори и пред сърдечно обичания си брат. Щом тя не разбира причините, защо да се надява, че той ще успее?

Усмихна му се, за да покаже, че е разбрала шегата и зачака да седне на дивана до нея. Сутринта я беше посрещнал на летището и оттам пристигнаха направо в Кавеноу Котидж. Жена му Лидия в този момент се намираше във Франция за да разговаря с декораторите на най-новата си придобивка, един замък край Троа. Очакваха я да се върне в края на седмицата, така че Дейвид щеше да прекара няколко дни с Розалин в Кавеноу Котидж.

Без кръвна връзка. Нямаше причина двамата да си приличат само защото са живели в един дом. Но по ирония на съдбата прилика помежду им съществуваше. Видеха ли ги заедно, всеки би се заклел, че са брат и сестра, а нито Розалин, нито Дейвид си правеха труда да коригират това мнение.

Той бе запазил рожденото си име, Дейвид Малън, което пък караше останалите да смятат, че някога Розалин е била омъжена. Различните им фамилии позволиха на Дейвид да поеме преговорите с предишния собственик на меча, когато Розалин не успя да се спогоди с него.

И двамата бяха стройни и високи. Имаха дълбоки шоколадено кафяви очи, без никакви златни петънца, които да им придават по-светъл нюанс. Въпреки че неговата тъмнокестенява коса нямаше меките червеникави отблясъци на косата на Розалин, и двамата бяха с добре очертани скули и издължени очи, а веждите им се сключваха под еднакъв ъгъл.

Тя беше петгодишна, когато Дейвид — на седем години — загуби родителите си и дойде да живее с нейното семейство. Ако питаха нея, той й беше истински брат, а и самият Дейвид мислеше така. Все пак има неща, които е неудобно да споделяш с роднини или с добри приятели — връстници. И едно от тях е вероятността да си изпаднал в нервна криза.

Без да сменя темата, а само за да поизмести насоката на разговора, тя продума:

— Знаеш ли, чувствам се някак виновна, че притежавам Проклятието на Бладдринкър поради голямата му историческа стойност и красота. Все си мисля, че мястото му е в музей, където всички да му се възхищават.

Дейвид повдигна вежди и попита с прикрита усмивка:

— Възнамеряваш да направиш дарение ли?

Розалин се ухили:

— Не бих твърдяла точно това. Ще си живея с вината.

— Като каза музей, се сетих, че зададох същия въпрос на сър Айзък, след като мечът стана мой. Старецът наистина е ексцентричен. Заяви, че не би го поверил на институция, където жена може да го докосне.

— Спомена ли изобщо защо не трябва да го продава на жена?

— Представа нямал.

— Какво?!

Брат й се засмя.

— Такава беше и моята реакция. Но Сър Айзък ме убеди, че баща му го завещал със страховито предупреждение — ако не искал да прекара вечността в страданията на прокълнатите, трябвало да се погрижи мечът никога да не попада в ръцете на дама. Явно бащата на Диърборн е подписал клетвена декларация подобна на моята, когато за първи път се е сдобил с Проклятието на Бладдринкър. Същото се е случило и със собственика преди него. Диърборн не разполагаше с информация за по-далечни времена — поне за най-старите притежатели. Ще ти доверя нещо, Роузи, което Сър Айзък не призна направо, но пролича в думите му и начина му на действие. Бих се заклел, че той вярва, че оръжието е прокълнато.

— Заради името му ли?

Дейвид сви рамене.

— Би трябвало да признаеш, че е странно всички собственици така да се страхуват и толкова да пазят меча. Сигурно има причина.

— Най-вероятната е някоя легенда — толкова стара и неясна, че не е оцеляла през последните векове. Нали знаеш колко суеверни и надарени с въображение са били хората през Средновековието. Езическите богове, магьосниците и вещиците, демоните и дяволите, даже елфите и феите са имали голямо значение тогава, защото са вярвали в тях. Този меч е имал на разположение хиляда години, за да придобие лоша слава. Жалко, че легендата за проклятието или каквото там суеверие е свързано с него, не се е запазила. Всичко бих дала, за да я науча.

— Не е трудно човек да се досети, че е замесена жена или жени.

Розалин кимна утвърдително:

— Което само по себе си е странно, ако се замислиш. В исторически план, с малки изключения, жените не са били свързвани с никакви оръжия. Кралиците са командвали армии, но не са участвали в сражения.

И после се усмихна:

— Пак с малки, но забележителни изключения.

— А, сега ми стана ясно. Да не би да поиска да се сражаваш, когато докосна меча?

Тя се разсмя и отговори:

— Не чак да се сражавам. Но имах желание да го изпробвам върху Бари, когато ми сервира една доста безвкусна шега, за да отпразнува професорското си място.

Дейвид се намръщи, понеже не му бе споменала случая. Тя самата почти го бе забравила и вече можеше да го разкаже без смущение.

— Какво е направило този път това копеле? — попита той.

— Отнякъде бе разбрал, че най-сетне съм получила или скоро ще получа меча и ми прати млад мъж, облечен като викинг, който много добре си изигра ролята. Нарече се Торн Бладдринкър.

— Торн Бладдринкър?

По израза на лицето му пролича, че възмутен от тази част от номера. Дейвид знаеше за каламбурите, свързани с името й — за розовите храстчета и трънчета, които трябваше да понася през годините. Но поне никой не се бе опитвал да твърди, че собственото му име е Торн. В края на краищата, кои нормални родители ще кръстят сина си с такова име?

— Именно — рече тя. — Предполагам, че Бари е обмислял шегичката си от доста време. Случайно ме е видял да влача кашона с меча към класната си стая. След като го прибрах от пощата нямах възможност да го закарам вкъщи. Не е било трудно да се досети какво има в кашона и е имал достатъчно време, за да подготви този цирк вечерта.

— Какво искаш от човек без принципи и…

— Ш-ш-шт — прекъсна го тя, когато лицето му започна да почервенява. Дейвид също презираше Бари. — Някой ден ще му се върне. Убеден съм, че възмездието рано или късно достига тези, които временно са му се изплъзнали.

Розалин смени темата, докато брат й се поуспокои и изхвърли Бари Хортън от ума си. Доста лесно успя да го развесели, понеже притежаваше особено забавно чувство за хумор, което разкриваше само пред близките си. После се върна на проблема, който в момента я бе заинтригувал.

— Та кажи ми, защо сър Айзък изобщо сключи сделката с меча, щом го безпокои някакво глупаво проклятие?

— Защото беше истински разтревожен. Смята, че не му остават много години живот, а има само дъщери. Те са наследнички на имението му и той искаше да продаде антиката далеч от тях, преди да умре.

Тя поклати глава.

— Невероятно е, че в този век и на тази възраст някой вярва в проклятия.

— Да, но ти спечели от това — ухили се той. — Ако сър Айзък не вярваше, че оръжието е прокълнато, ти никога нямаше да го получиш. Но ето, седим си ние тук като доказателство, че няма защо да се страхуваме от него. Все още не ме е сполетяло нещастие за това, че дадох меча на жена — каквото и да е то. А и ти все още не си се превърнала в камък, нито пък забелязвам да посивяваш…

Той се прекъсна и се разсмя, когато Розалин хвърли по него възглавница от дивана.