Джоана Линдзи
Пленница на любовта (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Розалин бавно вдигна глава и го видя — Торн Бладдринкър, яхнал един от по-ниските клони на дървото над нея. Клатеше крака напред-назад и с това й заприлича на малко момче. Но нямаше нищо детско в широката и порочна усмивка, предназначена за нея. Тя издаваше намеренията му — да сложи край на продължилото твърде дълго въздържание.

За секунда Розалин го изгледа с безразличие, но в следващия миг чувствата й се смениха от униние до… е, сега определено не беше унила. Трескава възбуда би било добро описание на състоянието, в което започваше да изпада.

Наистина ли бе решила, че ще успее да се справи с него? Той беше представител на най-агресивното, войнолюбиво, най-варварското племе в човешката история, което с безподобна арогантност вярваше в рай, запазен изключително за тях. Рай, в който се влизаше само след смърт в бой, с оръжие в ръка. Това бе показателно за начина им на мислене, за начина, по който и този мъж мислеше.

Щеше незабавно да се втурне към колата си, ако мисълта й внезапно не се насочи в съвсем друга посока.

— Как се качи там горе? — изтърси тя с надеждата въпросът й да отвлече вниманието му.

Той повдигна рамене в отговор и доста широката бяла туника, която носеше, се плъзна надолу и оголи голяма част от гърдите му. Тъмнокафявите му гамаши бяха натъпкани във високи меки ботуши, прикрепени към колената му с кръстосани кожени ремъци. Щеше да го възприеме като случайно срещнат почти безопасен, ако на широкия му колан не висеше ножница. В нея нямаше меч, но това не я успокои, защото до нея бе втъкната зловеща наглед кама с дълго острие.

И тогава той измърмори.

— Ти можеш да ме призоваваш, но аз избирам къде да стъпя. Засега предпочитам да не докосвам земята.

Фактът, че когато реши да слезе от дървото ще се озове точно пред нея, я накара да отскочи и да се премести извън обсега му. Чу тихия му смях. Наясно беше точно какво усеща тя, какви са опасенията й спрямо него. Това едва ли й осигуряваше добри позиции за пазарлък.

Розалин беше облечена с дълга до глезените пола на сини и жълти цветя, жълто копринено потниче над полата без колан и сандали. Ако не бе толкова топло, би сложила дреха с дълъг ръкав. Но и така облеклото й бе най-близко до модата по негово време. Все пак до началото на този век женските крака над колената са се показвали само в спалнята и едва няколко по-смели жени бяха нахлузили мъжки панталони. Не знаеше в кой век е било последното призоваване на Торн, но възнамеряваше да научи.

Носеше очилата си като шлем, косата й бе прибрана в още по-стегнат кок от обикновено, просто като предпазна мярка. Съзнаваше, че поема риск той отново да свали очилата и фибите й, но по-важно бе да му покаже, че не смята умишлено да го съблазнява.

Розалин изправи рамене и се опита да поправи току-що създаденото впечатление, че е страхливка. И с тон, който заковаваше дори стокилограмовите атлети от колежа по местата им, заяви:

— Бих искала да говоря с теб, Торн.

Не го впечатли. Всъщност изражението му, преди да се отскочи от клона, показваше, че му е забавно.

— Направи го… след това.

Беше се приземил приблизително на два метра от Розалин, но за жалост не си остана там. Тя не отстъпи. С бягане не би поставила ултиматума си по-убедително, а се налагаше да го изрече мигновено, преди той да стопи разстоянието между тях.

— Още една стъпка и няма да се върнеш в своя свят.

Той спря на две крачки от нея. Можеше да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Вместо това се втренчи в краката си, сякаш очакваше, че там е скрит капан, заложен специално за него. Понеже се убеди, че в изпъстрената с розови цветчета зелена трева няма нищо необичайно, викингът се озърна наляво и надясно, всъщност огледа навсякъде около себе си. Усети, че е нащрек, може би преценяваше изгледите цяла армия да се е скрила в житото.

Все още без да я поглежда, той се опитваше да съзре връх на стрела или проблясване на меч и настойчиво попита:

— Обясни ми, лейди. Какво ще ме задържи тук?

В този момент тя се поколеба дали да не хукне към колата — това, което предстоеше да му признае, със сигурност щеше да го разгневи, а той и без друго беше неспокоен и изпълнен с опасения. Но трябваше да му отговори.

— Аз.

Той бавно вдигна очи към нея. В началото й се стори объркан, а по-късно само любопитен.

— Ти ли? Как?

Тя прочисти гърлото си и измънка:

— Като не произнеса думите, с които те освобождавам.

Той пак не се ядоса, напротив, развесели се.

— Значи ще ме запазиш за себе си?

Изводът му я стресна, но тя го изгледа присвила очи, за да му покаже, че не й е смешно.

— Неправилно тълкуваш думите ми. От теб искам единствено отговори на въпросите си. И не ми посягай. Ако се споразумеем няма да те задържам нито миг.

— Не съм съгласен.

Неизвестно защо, Розалин не бе предвидила такъв категоричен отказ.

— Защо не? — извиси глас тя.

— Желая те.

Тези прости думи имаха съкрушителен ефект. Краката й се подкосиха и от устните й се отрони подобен на стон звук. А това, което пронизващите му сини очи предизвикваха в нея…

— И ти ме желаеш — добави той.

— Това… това е извън… не съм съгласна с твоята цена.

Лицето му се стегна.

— Ще ме задържиш тук и няма да се погрижиш за глада ми?

— Подготвила съм се за това. Зад теб има кошница, пълна с храна.

— Знаеш, че нямам това предвид, лейди.

Сега вече беше разярен. Но странно, това й вдъхна нова смелост.

— Ще задоволя само нуждата ти от храна — твърдо рече тя. — Ще ти осигуря и легло за спане, подчертавам, спане. А твоето предложение е неприемливо. Ние едва се познаваме.

— Аз те вкусих и ти ми хареса. Повече не ми трябва да те познавам.

Ето ги пак, горещите вихрушки в слабините й. Бузите й пламнаха. Откровеността му бе типично варварска. Чудеше се дали Торн е в състояние да подходи с такт към дадена тема.

— Тогава нека го кажа с други думи. Аз едва те познавам — и забрави, че си ме целунал. Няма да го разискваме. Ще държиш ръцете и физиката си далеч от мен, или никога не ще видиш своята Валхала.

— Моята физика?

Розалин беше изумена, че най-сетне контролира гласа си и той звучи строг и безпристрастен, въпреки че си умираше от неудобство.

— Тялото ти — поясни тя и още по-силно се изчерви, особено когато той отметна глава и се засмя от сърце.

— Много мъдро спомена и двете, лейди. Добре, няма да ти посягам. Позволи ми сега да си тръгна и ще отговоря на въпросите ти.

Прекалено лесно отстъпи.

— Очакваш да ти повярвам? Няма да стане. Ще изпълня молбата ти, след като получа необходимата информация.

— А аз да ти повярвам ли?

— Май предимството в момента е на моя страна. Наистина не искам да те задържам много. Просто удовлетвори любопитството ми. Изцяло.

— А ти ще удовлетвориш ли моето?

Беше го накарала да приеме условията й, но чак сега си отдъхна. Любопитството му? Всичко се развиваше като по предписание. Най-накрая разполагаше с нещо в замяна, което да успокои чувството й за вина, че го насилва да й сътрудничи.

— Естествено — усмихна му се тя колебливо. — Какво искаш да научиш?

— В кое време живееш?

— Двадесети век.

Той изсумтя и се огледа.

— Не е много различно от последния век, в който ме викаха.

Розалин се бе надявала тъкмо на това, когато бе избрала ливадата. Не коментира изказването му, а на свой ред попита:

— В коя година беше това?

— Наричаха я хиляда седемстотин двадесет и трета, а аз не харесвам тези нови епохи, освен… Да водите някоя война, в която да изпробвам силите си?

Защо ли не се учуди, че това е едно от първите неща, които го интересуват? Мислено поклати глава. Викинги, винаги жадна за битки. Не бе зле постоянно да си го напомня.

— Опасявам се, Торн, че съвременните войни не приличат на вашите. Оръжията, които навярно си забелязал в седемнадесети век, пистолетите и взривните вещества, сега са невероятно усъвършенствани.

Усети, че той не проумява казаното от нея, може би не разбираше понятия като „усъвършенствани“ и „взривни вещества“, затова поясни:

— Не се използват мечове. Никой не обича да се приближава толкова до врага. Освен това, в страната цари мир.

Очевидно последното не му хареса. Разочарованието му си пролича.

— И в коя страна си ме извикала?

— Англия.

Тук той се ухили:

— А, англичаните никога не поддържат мир за дълго.

Примерите от историята го подкрепяха, затова Розалин се почувства задължена да изтъкне:

— Понеже трета световна война би изтрила човешкия вид от лицето на земята, държавите сега, включително Англия, разрешават проблемите си по-дипломатично.

— Имало е световна война? И съм я пропуснал?

Тя повдигна очи при този нов изблик на разочарование.

— Нямаше да ти допадне нито последната, нито тази преди нея. Забрави за това, Торн.

И за да отвлече вниманието му от темата, тя обобщи:

— Повече от двеста години не са те призовавали, ще забележиш безброй разлики. Историята не познава по-драстични промени от настъпилите през последното столетие. Някои от тях ще ти харесат, но повечето — едва ли. Например това, което искаше да правиш с мен, е противозаконно без моето разрешение.

— Противозаконно?

— Срещу закона.

Той се усмихна:

— Аз сам си кова закона, лейди, и с меч го налагам.

Тя поклати глава:

— Съжалявам, но подобни действия не са приети тук.

Изражението му показваше, че той ще постъпва така както си знае. Тя разбра, че спорът им може да продължи безкрайно, без да постигнат съгласие. Не искаше да го задържи, просто й бяха необходими определени факти. Освен всичко друго, нейна беше вината, че му напомни за предишното му „посещение“.

Но той сам смени темата:

— Вече видях някои от разликите. Портретът на Уилям, приликата е невероятна, като жив е.

След тези думи вече нямаше никакво съмнение, че за първи път се бе появил в класната й стая в Щатите и че реално съществува. Оставаше й да проумее защо и как се е получило така.

Реши да почака с тези подробности. Щом бе възбудила интереса му към настоящето, не би се възпротивил да сподели знанията си за миналото.

— Не беше портрет, а увеличена фотография — каза тя, а Торн я зяпна не разбиращо. — Ела, ще ти покажа.

Отиде до одеялото и коленичи върху него, за да прерови чантичката си. Забеляза, че и той се е приближил и клекнал до нея, чак когато вдигна портфейла си и се обърна — за да го види на сантиметри от нея.

Не гледаше с какво се занимава, а наблюдаваше лицето й. В един безкраен миг Розалин срещна погледа му и не намери сили да отмести очи. Заля я същата топлина, която бе усетила предишния път, същото сладостно присвиване в слабините й. Представи си как погалва бузата му, после обвива ръце около врата му, а неговите устни се притискат към нейните. Дъхът й спря. Можеше почти да усети вкуса им…

Затвори очи. Господи, лудост беше да го задържа около себе си, когато близостта му упражняваше такова въздействие върху тялото й. Не, поправи се Розалин, лудост беше, че не направи това, което току-що си бе представила. Изохка вътрешно при тези противоречиви мисли. Само да не я бяха възпитавали така, само Торн да беше обикновен мъж, който не се появява и изчезва по прищевките на някаква си антика…

Когато отново го погледна, той й се усмихваше. Знаеше. Знаеше точно какво й причинява и бе уверен, че скоро ще получи желаното.

— Щеше нещо да ми показваш, лейди.

Така ли? А, да снимките. Концентрирай се върху тях, намери начин да го удивляваш, така да го заслепяваш със съвременни чудеса, че да не разполага с време да омагьосва чувствата ти.

Отвори портфейла си, след това и отделението, в която държеше фотографиите. Първата снимка направо пъхна под носа му и започна да му подава останалите една през друга.

— Ето снимки на хора, които познавам: родителите ми, брат ми, Дейвид, най-добрата ми приятелка, Гейл, Бар… по дяволите, не мога да повярвам, че още я пазя.

Грабна снимката на Бари, за която бе забравила, и почна да я къса на малки парченца.

— Нали ти стана ясно колко често ги разглеждам — изръмжа тя.

— Защо го направи?

Преди да му отговори Розалин се наведе и изхвърли в кошницата унищожената снимка.

— Защо скъсах фотографията ли? Не понасям мъжа на нея.

— Но нали е скъпа?

— Съвсем не. Опитвах се да ти обясня, че плакатът, който видя в класната ми стая, когато се появи за първи път, е също снимка, подобна на тези, само че с по-големи размери. Не е рисувана от художник. И Уилям Копелето определено не е позирал за нея. Изображението се получава с фотоапарат, малък като кутийка уред, открит преди повече от век. Ще ми се да бях взела един и да ти покажа как се правят снимки…

Спря, защото Торн вече не я слушаше. Навярно повечето обяснения бяха непонятни за него и той не схващаше смисъла на думите я. Може би вниманието му бе ангажирано с друго откритие понеже беше почнал да тършува из чантата й без позволение.

Съвсем естествено, тази волност възмути Розалин. Но си наложи да стисне устни и да преглътне негодуванието си. В края на краищата, тя щеше да спечели, ако нещо привлече вниманието му. Не биваше да забравя това и да обуздава темперамента си.

Да се ядосва на един мъж олицетворение на мъжкото себелюбие, би било чиста загуба на време. Отношението му към жените беше варварско, той сам беше варварин. Тя знаеше къде е било мястото на „нежния пол“ в неговата епоха — при добитъка и запасите с медовина, част от имуществото. На практика, в онези години жените са имали дори по-ниска стойност от стоката за продан.

Дали ще го е грижа, ако тя се обиди? Ако демонстрира характер? Ни най-малко. Розалин се усмихна. Общуването с него щеше да е истински урок по история. Вътрешно се поздрави за обширните си познания в тази област, защото й помагаха да пренастрои мисленето си. Не се и съмняваше, че без тази нагласа викингът щеше постоянно да я вбесява, а това щеше да провали намеренията й да получи сведения.

Прехапа език и зачака да види какво е възбудило интереса му. Джобното флаконче с парфюм? Малкият калкулатор със слънчеви батерии? Или пакетчето хартиени носни кърпички, които бе купила на летището?

Торн измъкна ръката си. Държеше червилото й. Разгледа лъскавия метален цилиндър основно, от всички страни. Логично бе да го заинтригува, понеже той свързваше метала единствено с направата на оръжия. Дори го почука с нокътя на показалеца си, за да се убеди, че е метал, при което капачката леко се отмести. Той не пропусна движението. Очите му се разшириха от учудване, когато издърпа капачето и се захвана да изследва кухото цилиндърче. Напразно се опита да пъхне широкия си пръст вътре. Беше безкрайно очарован и развълнувано съобщи причината:

— Не съм виждал толкова тънко изчукан метал — идеално кръгъл и със страхотно качество. Вашите ковачи са гениални, лейди!

Розалин не можа да сдържи усмивката си. Ако нещо толкова древно като червилото го изумяваше, сигурно щеше да изпадне в шок, когато му покаже телевизор или… Господ да му е на помощ, самолетът ще го побърка!

— Трудно ще откриеш ковач в наши дни, Торн. Западнаха, когато конят престана да бъде жизненоважен за човека. Няма значение, ще разбереш това по пътя за вкъщи.

Изведнъж много й се прииска да го вкара в колата. Ще се изплаши ли, или ще се преклони пред возилото? Или ще го възприеме като средство да стигне по-бързо до някоя битка? За да не избухне в смях, трябваше да престане да си представя реакциите му и да изтика от ума си образа му — размахал диво меч през отворения прозорец, докато профучава край танкове и подвижни ракетни установки.

— Що се отнася до метала — продължи тя, — от него в наше време се изработват предмети с всякакви форми и размери. Използваме и пластмаси, стъклопласти и… както и да е, едни фабрики произвеждат детайлите, други ги сглобяват и така се раждат съвременните удобства, които ние по принцип приемаме за даденост. Ти самият ще се сблъскваш с много от тях. Но не ме карай да ти обяснявам как работят. Технологията не е моя специалност.

Той изсумтя в отговор и Розалин се досети, че обясненията й са абсолютно непонятни за него. Отново се бе заел да разглежда находката си, но чак сега бе забелязал съдържанието на долната част. Розалин се усмихна и посочи:

— Дръж тази част и завърти дъното.

Той го направи. Очите му заблестяха, когато червилото се показа от цилиндъра. После завъртя дъното в обратната посока и то хлътна навътре. Близо минута го движеше нагоре-надолу, точно като дете, което е направило откритие.

Накрая попита:

— За какво служи?

Това поне можеше да обясни. С обикновени, познати за него думи.

— За да оцветява устните, женските устни.

— Защо?

Усмихна се по-скоро на самата себе си:

— И аз често съм се чудила. Едно от стотиците козметични средства, които се използват за разкрасяване.

Погледът му се плъзна по устните й и се задържа там толкова дълго, че отново започна да й става горещо. Невероятно беше колко лесно я възбужда, но очите му правеха точно това.

Розалин тъкмо се канеше да се обърне, за да се предпази от въздействието му, когато той отмести очи към бледоморавото червило и отбеляза:

— Ти не си го използвала.

Успя да отвърне, макар че гласът й бе напрегнат:

— Рядко го правя.

Той й връчи гилзата.

— Покажи ми.

Това беше заповед. Явно очакваше да му се подчини безусловно. В момента това не я разгневи. Щеше да изпълни всичко, за да забрави, колко силно е било изкушението да се хвърли на врата му.

С няколко бързи и умели движения тя постави червилото върху устните си и ги разтри една в друга. Направи го без огледало и машинално прокара пръст по горната си устна — ако се е размазало малко червило, да го изтрие.

Когато отново вдигна очи, той многозначително я попита:

— Как е на вкус?

Розалин разбра в каква посока бяха тръгнали мислите му — ако изобщо се бяха отклонявали.

— Няма да научиш — отсече тя.

В отговор Торн взе от нея червилото и бавно, дразнещо бавно, го прокара по средата на езика си. През цялото време я наблюдаваше как гледа устата му като омагьосана.

Накрая той присви устни, погледите им се срещнаха и тя го чу да казва:

— Не е безвкусно, но предпочитам теб.

Тя изстена и отчаяно забута към него кошницата с храната. Почти изкрещя:

— На ти, яж! Аз отивам да се разходя.

Какво ти ходене, тя почти спринтира в обратната посока, надолу по поляната, а смехът му я следваше по петите.