Дейвид Балдачи
Последният жив (21)

21

Вечерята с Деби Райнър и децата й протече много по-вяло, отколкото се бе надявал. Там беше и Каръл Гарсия заедно с едно от нейните деца. Насядаха около масата и заговориха на разни дребни, незначителни теми, избягвайки почти всичко, което имаше отношение към опустошения им живот. Когато Каръл и детето й се прекръстиха преди вечерята, Уеб си спомни какво бе казвал на Дани Гарсия преди всяка бойна задача. Но на глас каза само:

— Бихте ли ми подали картофите?

Членовете на ОБТ по правило не подтикваха съпругите си към участие в групи за взаимопомощ, понеже не искаха жените им да ги одумват в тяхно отсъствие. По време на тренировки и бойни задачи всеки оперативен агент разкриваше всякакви страни на характера и личността си, някои от които не особено приятни. Ако някой от тях неволно се изтървеше да каже нещо в семейството си, това щеше незабавно да се разнесе като клюка между жените, особено ако бяха добре организирани. Освен това те много държаха да спестят на съпругите си излишни тревоги в резултат от невярна информация, слухове и спекулации за местонахождението, мисията и съдбата на мъжете им или дори дали са живи или мъртви.

Децата седяха с наведени глави по местата си, ровеха отегчено в чиниите и очевидно предпочитаха да са където и да е, само не там. С Уеб — техния стар приятел, който си бе играл с тях като малки, бе ги носил на конче и им се бе радвал, докато растяха пред очите му — те се държаха, сякаш не го познаваха. Всички, дори седемгодишната дъщеричка на Деби Райнър, която бе влюбена в него от мига, в който се бе родила, изглеждаха облекчени, когато той се надигна и започна да се сбогува.

— Обаждай се! — каза Деби, като набързо го целуна по бузата. Каръл само му махна от безопасно разстояние, докато синът й се притискаше със стъклен поглед до широкия й ханш.

— Да, да, разбира се — отвърна Уеб. — Хайде, всичко хубаво. Благодаря за вечерята. Ако имате нужда от нещо, звъннете. — Той се качи във форда и потегли със съзнанието, че едва ли ще ги види някога повече. Време беше да продължи напред, това бе посланието на тази вечеря.

 

 

Точно в девет на следващата сутрин Уеб прекрачи прага на Клеър Даниълс. Първият, когото видя, беше д-р О’Банън.

— Уеб, радвам се да те видя. Искаш ли кафе?

— Знам къде е. Ще си налея сам, благодаря.

— Аз бях във Виетнам, знаеш. Не на фронта, аз и там служих като психиатър. Но съм срещал много хора. По време на битка стават такива неща, каквито не можеш даже да си въобразиш. Е, човек като теб сигурно ще заякне още повече от бойния стрес. Лекувал съм военнопленници, които ония мръсници от Виетконг бяха обработвали с психотропни средства. Какво ли не бяха преживели горките — физически и психически изтезания, карцер за най-малкото провинение, лишаване от всякаква морална и физическа опора. Ония контролираха дори съня им, казваха им в каква поза да лежат. Тъмничарите ги насъскваха един срещу друг в името на колектива, каквото и да означаваше това според тях. Разбира се, между нас, психиатрите, не е прието да си крадем един друг пациентите. Честно казано, постъпката на Клеър леко ме изненада. Сигурен съм обаче, че и тя мисли като мен: най-важното е интересът на пациента. Така че, ако някога решиш да се върнеш при мен, аз ще те приема. — Той потупа Уеб по рамото, удостои го с поглед, който би трябвало да бъде окуражаващ, и си влезе в кабинета.

След няколко минути Клеър подаде глава от своя кабинет, видя го и двамата заедно си направиха кафе. В това време от стаичката, където се помещаваха електрическите и телефонните табла на етажа, излезе униформен техник по поддръжката и си тръгна.

— Проблеми ли имате? — попита Уеб.

— Не знам, току-що пристигам — отвърна Клеър.

Докато си правеха заедно кафе, Уеб огледа жената. Клеър беше облечена с блузка и пола до коляното, която разкриваше стройните й, загорели прасци и тънките глезени, но косата й, макар и къса, беше разчорлена и в безпорядък. Тя проследи погледа му и приглади с ръка стърчащите кичури.

— Сутрин обикалям пеша около квартала, за да се раздвижа. Тоя вятър и влагата във въздуха не се отразяват добре на косата. — Тя отпи от кафето и добави още захар. — Готов ли си?

— По-готов не бих могъл да бъда.

В кабинета си Клеър прелисти две папки, докато погледът на Уеб се спря на един чифт маратонки в ъгъла. Сигурно с тях се раздвижва, помисли си той. После погледна неспокойно към нея.

— Най-напред, Уеб, искам да ти благодаря, че ми се довери да поема твоето лечение.

— И аз не знам защо го направих — отвърна искрено той.

— Каквато и да е причината, ще се постарая да оправдая доверието ти. — Тя вдигна от бюрото една малка папка. — Това е цялата документация по твоя случай, която ми предостави доктор О’Банън.

Уеб се опита да се усмихне.

— Предполагах, че папката ми ще е доста по-дебела.

— Да ти кажа право, и аз мислех така — изненадващо отвърна Клеър. — Тук са бележките от няколко редовни сеанса; предписал ти е разни лекарства, антидепресанти, нищо необичайно.

— Е? Това добър знак ли е или лош?

— Добър, стига да са ти помогнали. Предполагам, че са, щом си се върнал към пълноценен живот.

— Но?

— Но може би твоят случай заслужава да бъде проучен малко по-подробно. Изненадана съм, че О’Банън не те е подлагал на хипноза. Много е добър по тази част и обикновено предписва хипноза като част от курса на лечение. Всъщност той води специален курс в университета „Джордж Вашингтон“ и веднъж на всеки няколко години хипнотизира показно по някой студент. Кара го например да изключва от съзнанието си определена буква от азбуката, така че, като види написана думата „ток“, да прочете „то“. Или пък му внушава, че около ухото му лети комар, такива разни работи. В нашата професия това е обичаен метод за предизвикване на визуални или слухови халюцинации.

— Спомням си, че с О’Банън говорихме за тези неща още при първата ни среща. Само че аз отказах да се подложа и той не настоя повече — каза сухо Уеб.

— Разбирам. — Клеър вдигна от бюрото друга, много по-дебела папка. — Това е официалното ти досие от Бюрото — отвърна тя в отговор на питащия му поглед.

— Така и предположих. Само че тази информация не е ли секретна?

— Още когато си приел да се подложиш на психотерапия, си подписал декларация, че не възразяваш. Личното досие на пациента се предоставя на психотерапевта за ползване. Разбира се, без строго секретната информация. Ние нямаме достъп до всички данни, с които разполага един щатен агент на ФБР. Когато ти реши да се прехвърлиш при мен, доктор О’Банън ми даде досието ти.

— Честито! — Уеб изпука с пръстите на ръцете си и я погледна очаквателно.

— Вторият ти баща Реймънд Стоктън е починал при падане вкъщи, когато си бил на петнайсет години. При първото ни събеседване не спомена това.

— Така ли? Аз пък мисля, че ти го бях казал. Но тогава ти не си водеше бележки, така че не можеш да си сигурна.

— Повярвай ми, Уеб, такова нещо щях да запомня. Освен това ти ми каза, че с втория ти баща сте се разбирали добре, така ли беше? — Тя погледна записките си.

Уеб усети как сърцето му заби по-бързо, а страните му пламнаха. От него нямаше да излезе убедителен свидетел. Тя току-що го бе уличила в лъжа, сякаш го бе зашлевила през устата.

— Имахме някои противоречия, но кой ли няма?

— Тук има цели страници с оплаквания за физическо насилие. Някои подадени от съседи, други лично от теб. Всички до един против Реймънд Стоктън. Това ли наричаш „някои противоречия“? — Уеб се изчерви и ядоса едновременно, но тя бързо добави: — Не те иронизирам. Просто искам да разбера какви са били отношенията ви с този човек.

— Няма нищо за разбиране. Просто нямахме отношения.

Клеър отново погледна бележките си; докато тя прелистваше досието му, Уеб следеше всичките й движения с нарастваща боязън.

— Къщата, завещана от майка ти, същата ли е, в която почина Стоктън? — Уеб не отговори. — Уеб! Тази къща…

— Чух въпроса ти — сопна се той. — Да, същата е, и какво от това?

— Просто питам. А възнамеряваш ли да я продадеш?

— Теб пък какво те засяга? Да не би през свободното си време да работиш като брокер на недвижими имоти?

— Просто ми се струва, че имаш някакъв проблем с тази къща.

— Не беше най-приятното място да си прекара човек детството.

— Разбирам. Но често човек трябва да се изправи с лице срещу страховете си, за да ги преодолее и да заживее нормален живот.

— В тази къща няма нищо за преодоляване.

— Защо да не поговорим още малко за това?

— Виж, Клеър, не мислиш ли, че отиваме твърде далеч назад? Аз се обърнах към теб, защото целият ми екип е мъртъв и това ме влудява. Да се придържаме към темата! Да забравим миналото. Да оставим тази къща на мира и да не споменаваме бащи и така нататък. Всичко това няма нищо общо с темата, с мен самия.

— Напротив, има много общо с това, което си. Без да съм разбрала миналото ти, аз не мога да ти помогна с настоящето. Още по-малко с бъдещето. Толкова е просто.

— Защо не ми дадеш някакви хапчета и да приключваме, а? Така и Бюрото ще е доволно, и аз ще си оправя мозъка, и ти ще си свършила добра работа.

— Не става така, Уеб — поклати глава Клеър. — Аз искам да ти помогна. Мисля, че мога. Но и ти трябва да ми помогнеш. По тези въпроси не правя компромиси.

— Аз пък си мислех, че според теб имам посттравматичен синдром или нещо такова. Какво общо има тук вторият ми баща?

— Това, за което говорихме, е едно от възможните обяснения за случилото се с теб в онази тъмна уличка. Не съм казвала, че е единственото обяснение. Ако наистина искаме да се справим с проблемите ти, сме длъжни да изследваме всички възможности.

— Проблемите ми. Така, както го казваш, звучи толкова просто. Сякаш имам младежки пъпки и трябва да ги мажа със спирт.

— Можем да използваме и друга дума, ако предпочиташ, но не вярвам това да промени нещо.

Уеб закри лицето си с длани и заговори през процепите между пръстите си:

— Какво, по дяволите, искаш от мен?

— Истината в рамките на възможното. Аз мисля, че ти си честен човек, Уеб. Просто ми се довери, това е.

Уеб свали ръцете си от лицето.

— Добре тогава, чуй истината. Стоктън беше гнусно влечуго. Наркоман и пияница. Животът му беше замръзнал някъде в шейсетте години, в епохата на битниците. Работеше в някаква мухлясала канцеларийка, където беше длъжен да носи костюм по осем часа на ден, а през останалото време се изживяваше като втори Дилан Томас или нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че е бил разочарован мечтател и идеалист или по-скоро се е преструвал?

— Опитваше се да се представя за по-голям интелектуалец, дори за по-талантлив от майка ми, но разликата между двамата беше от небето до земята. Стиховете му бяха пълен боклук, така и не успя да издаде дори един ред. Единственото нещо, по което приличаше на Дилан Томас, беше къркането. Явно си мислеше, че вдъхновението се продава в бутилки.

— И така, той биеше майка ти? — Тя потупа с ръка папката.

— Така ли пише вътре?

— Всъщност най-интересно е онова, което не го пише. Майка ти никога не е подавала официална жалба срещу Стоктън. Ти и съседите да, но не и тя.

— Ами щом няма, значи не е подавала.

— Той биеше ли я? — запита отново Клеър и Уеб отново не отговори. Той седеше и гледаше втренчено огъня. — Или само теб биеше? — Уеб бавно вдигна поглед към нея, но не каза нищо. — Значи само теб. И майка ти допускаше това?

— Нея повечето време я нямаше. Тя бе направила голяма грешка, задето се бе омъжила за него. После бе осъзнала грешката си и го избягваше.

— Разбирам. Но явно не е мислила за развод.

— Веднъж вече се бе развеждала. Мисля, че нямаше желание да преживее още веднъж същото. По-лесно й беше просто да се качи в колата и да изчезне в нощта.

— Като те остави с мъжа, за когото е знаела, че те тормози? А ти как се чувстваше при това положение? — Уеб не каза нищо. — Ти говори ли изобщо някога с нея? Каза ли й как си се чувствал тогава?

— Нямаше смисъл. За нея този човек не съществуваше.

— Тя се опитваше да се освободи от спомена за него, така ли?

— Както искаш го кажи. Ние просто не разговаряхме за това.

— Когато той почина, ти беше ли вкъщи?

— Може би. Не си спомням. Като че ли и аз съм се освободил от спомена.

— В досието ти пише, че баща ти бил паднал. Как точно падна?

— От стълбата за тавана. Там криеше тайните си запаси от пиене и разни други нещица, с които да се привежда в определени състояния. Беше надрусан, подхлъзна се, сцепи си главата в отвора на тавана, а като падна долу, си счупи и врата.

— Ти не ми отговори дали си бил вкъщи, когато Стоктън почина. А също и майка ти, тя беше ли вкъщи, или тъкмо тогава бе изчезнала в нощта, както казваш?

— Какво, сега на агент на ФБР ли ми се правиш?

— Просто се опитвам да разбера ситуацията.

— Шарлот си беше вкъщи. Тя лично повика линейката. Но, както ти казах, той беше вече мъртъв.

— Ти винаги ли наричаш майка си на малко име?

— Защо, какво лошо има?

— Предполагам, че си почувствал облекчение след смъртта му.

— Едно ще ти кажа: не плаках на погребението му.

Клеър се наведе напред и заговори с тих глас:

— Уеб, следващият ми въпрос е доста труден, така че, ако не искаш да ми отговориш веднага, няма проблем. Но аз съм длъжна да го задавам в случаите на родителски тормоз.

Уеб вдигна ръце.

— Стоктън никога не е пипал интимните ми части, нито пък ме е карал аз да пипам неговите. Ясно ли е? Нищо такова нямаше. Още навремето ме питаха и аз още тогава им казах истината. Човекът не беше педофил. Беше просто жесток, подъл садист, който се мъчеше да компенсира собствените си разочарования и чувството си на несигурност, като млатеше едно дете. Ако се бе опитал и да се гаври с мен, щях да намеря начин да му светя маслото. — Уеб изведнъж си даде сметка какво бе казал и бързо добави: — Само че той падна от оная стълба и пукна доброволно.

Клеър се облегна назад и остави папката. Този незначителен жест подейства успокоително на Уеб; той се понадигна в стола си. Тя каза:

— Ти явно добре си запомнил времето, прекарано с втория ти баща, и имаш достатъчно основания да го мразиш. А имаш ли спомени от биологичния си баща?

— Бащите са си бащи.

— Какво искаш да кажеш, че Хари Съливан и Реймънд Стоктън са едно и също за теб?

— Така поне не ми се налага да ги мисля много.

— Лесният изход обикновено не решава нищо.

— Не знам откъде да започна, Клеър. Наистина не знам.

— Добре, да се върнем за малко на случката в двора. Знам, че боли, но трябва да я обсъдим още веднъж.

Уеб се подчини и наистина го заболя.

— И така, онази групичка хора, на които се натъкна, те нямаха някакъв ефект върху теб, поне доколкото си спомняш.

— Нищо особено, ако не се брои, че се запитах дали някой от тях няма да се опита да ни убие или да сигнализира на някого, че идваме, но през цялото време знаех, че снайперистите ги държат на мушка. Така че, ако не се смята опасността от незабавна смърт, всичко беше напълно спокойно.

Дори да се засегна от неговия сарказъм, жената не го показа. Уеб чак се впечатли.

— Сега се опитай да си представиш момчето. Можеш ли да си спомниш какво по-точно каза?

— Толкова ли е важно това?

— На този етап все още не знаем кое е важно и кое не.

Уеб въздъхна тежко.

— Е, добре, изведнъж видях онова хлапе. То ни гледаше. Каза… — Уеб се спря, защото изведнъж сцената изплува ясно в съзнанието му: дупката от куршум в бузата, белегът от нож през челото, мършавото телце на дете, видяло какво ли не и по чудо останало живо. — Каза: „Проклятие и триста дяволи!“ Това каза. — Той я погледна. — И после се засмя. Това не беше смях, а някакъв зловещ кикот.

— А кога усети, че нещо става с теб?

Уеб помисли малко.

— Струва ми се, когато го чух да говори. Изведнъж сякаш мъгла обгърна мозъка ми. — Уеб добави: — Ами да. „Проклятие и триста дяволи!“ Точно това каза. Ето, отново имам същото усещане, сякаш пръстите ми изтръпват. Това е някаква лудост!

Клеър си записа нещо и после вдигна поглед към него.

— Не е много обичайно за малко момче от гетото да се изразява по този начин. Звучи някак архаично, сякаш от друга епоха. Ти как мислиш?

— Звучи като взето от някой филм за Гражданската война или нещо подобно.

— Точно така. Много странно наистина.

— Повярвай ми, Клеър, цялата тази история е много странна.

— Нещо друго почувства ли?

Уеб се замисли.

— Очаквахме заповед да ударим обекта. Получихме я. — Той поклати глава. — В момента, когато я чух в слушалката си, аз блокирах. Просто замръзнах на място. Помниш ли, като ти разправях за онези пистолети „Тейзър“ с електрически стрели, дето си играехме с тях? — Тя кимна. — Сякаш ме бяха улучили с такава стрела. Не можех да помръдна.

— Да не би някой наистина да е стрелял по теб с нещо такова?

— Невъзможно. Нямаше никой наблизо, пък и стрелата щеше да спре в кевлара. Освен това щях да я забележа как стърчи навън, нали?

— Точно така. Извинявай. — Клеър отново си записа нещо. — Предишния път ми каза, че първо си замръзнал на място, после си станал и си влязъл в двора.

— Това беше най-трудното нещо, което съм вършил през целия си живот. Имах чувството, че тежа цял тон, тялото не ме слушаше. Накрая то ме победи, аз просто паднах и останах на земята. И тогава затрещяха картечниците.

— Кога започна да се съвземаш?

Уеб помисли.

— Стори ми се, че бяха минали години. Но всъщност не бях лежал толкова дълго. Преди още да започне стрелбата, аз донякъде се бях опомнил. Можех вече да движа ръцете и краката си, но те ужасно ми пареха. Както когато си спал накриво и крайниците ти са изтръпнали, и после кръвта се раздвижва по вените, нали разбираш? Не че в този момент толкова ми бяха нужни, нямаше къде да ходя.

— Значи ти се съвзе без външна помощ, както без видима външна причина получи и пристъпа? Да нямаш увреден нерв някъде на гръбнака? Такива неща се случват при тренировки и могат да предизвикат частична парализа.

— Нищо такова няма. Ако не си в идеална физическа форма, не те допускат до бойна задача.

— И когато чу картечниците да гърмят, изтръпването на тялото ти премина?

— Да.

— Нещо друго?

— Онова хлапе. Виждал съм хиляди като него. И все пак то не беше като останалите. Не мога да го избия от съзнанието си. Не защото имаше огнестрелна рана, такива съм виждал с хиляди. Не знам. Когато картечниците загърмяха, отново го видях. Беше клекнало на края на уличката. Ако направеше още една крачка напред, куршумите щяха да го срежат на две. Аз му извиках да се дръпне назад. Пропълзях до него. Видях, че е смъртно уплашено. От едната страна се чуваше приближаването на екип „Хотел“, а от другата ония проклети картечници не спираха да стрелят. Усещах, че хлапето се готви да претича през двора, а там щеше да си намери смъртта. Не можех да допусна това, Клеър. Тази нощ и бездруго загинаха твърде много хора. Изведнъж хлапето скочи, аз също скочих и го пресрещнах във въздуха, и трябваше да го успокоявам, защото то се развика, че нищо не е направило, а когато едно дете твърди това, то, разбира се, крие нещо.

Той си пое дъх и продължи:

— И така, аз го успокоих малко. То попита дали целият екип е загинал и аз казах „да“. После му дадох шапката си и бележката и изстрелях сигналната ракета. Знаех, че иначе хората от „Хотел“ може да го застрелят, като го видят, че тича към тях. Не исках това дете да загине, Клеър.

— Прекарал си ужасна нощ, Уеб, но трябва да си горд, че поне си спасил детето.

— Трябва ли наистина? Защо го спасих? За да се върне на улицата? Виж какво, това не е случайно дете. Братче е на Големия X, гангстер и наркотрафикант. С такъв по-добре да си нямаш работа. Та значи съперниците на Големия X се опитват да го отстранят, а братчето му за малко не загива заради това.

— Смяташ, че са замесени враговете на Големия X или както там му викат?

— Не е изключено. — Той помълча, мислеше дали да го сподели с нея. — После някой подмени детето. В тъмната уличка.

— Подменили са детето? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че този Кевин Уестбрук, когото спасих в уличката, и детето, което е предало шапката ми и бележката на екип „Хотел“, не са едно и също дете. Хлапето, което изчезна от мястото на инцидента, не е същият Кевин Уестбрук, когото спасих.

— Какъв е смисълът на всичко това?

— Ето, за въпрос като този в телевизионно състезание получаваш шейсет и четири хиляди долара. Нямам никаква представа и усещам как полудявам. Знам само, че спасих живота на Кевин Уестбрук, а детето, с което са го заменили, разправяло на екип „Хотел“, че съм страхливец. Защо?

— Имам чувството, че момчето се е опитвало нарочно да те дискредитира.

— Едно хлапе, което дори не познавам? — Уеб поклати глава. — Някой се опитва да ме дискредитира, в това няма съмнение, и този някой е казал на детето какво да говори. След това той идва на мястото на инцидента и най-спокойно отвежда фалшивия Кевин в неизвестна посока. Най-вероятно второто дете е вече мъртво. А може би и истинският Кевин.

— Имам чувството, че всичко е било много добре планирано — каза Клеър.

— Бих желал да знам защо.

— Можем само да опитаме, Уеб. Аз ще ти помогна с каквото мога, но такива разследвания са доста над възможностите ми.

— А вероятно и над моите. От осем години вече не работя като следовател. Някогашните ми инстинкти са доста ръждясали. — Той нервно въртеше пръстена на ръката си. — О’Банън ми изнесе един урок за посттравматичния синдром у военнослужещите.

Клеър вдигна вежди.

— А, така ли? За виетнамската разновидност? — Тя с усилие сдържаше усмивката си.

— Явно не му беше за пръв път да изнася тази лекция. Но ти също ли мислиш, че това, моето, е посттравматичен синдром? Искам да кажа, ако не се брои случката с детето?

— Рано е да се каже, Уеб.

— Знам, че някои войници превъртат. Като стрелят по теб, няма как да не превъртиш. Това е напълно разбираемо.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Но?

Той заговори бързо:

— Но повечето войници влизат в истинска битка след съвсем повърхностно обучение. Те нямат представа какво е да убиеш човек. Нямат представа какво е, когато около теб свирят куршуми. Докато аз през целия си съзнателен живот съм се обучавал точно за това. Преживял съм ситуации, каквито не можеш даже да си представиш, Клеър. По мен са стреляли с какво ли не, от пищови и картечници до минохвъргачки. Ако те удари мина, нищо не остава от теб. Убивал съм хора, докато кръвта ми е изтичала на пода. И нито веднъж не ми се е случвало да се гипсирам така, както онази вечер. При това преди да е изстрелян дори един патрон. Кажи ми, как е възможно? — Уеб млъкна и изпусна такава дълбока въздишка, сякаш бе задържал дъха си от момента, когато неговият екип бе намерил смъртта си под куршумите.

— Знам, че търсиш отговори на много въпроси, Уеб. И ще продължаваме заедно да ги търсим. Но искам да ти кажа, че човешкото съзнание поднася всякакви изненади.

Той я погледна, поклати глава и си каза, че пътят, по който е поел, няма да го изведе доникъде.

— Докторе, това, което говориш, не ми помага много. Колко ти плаща Бюрото, за да ме будалкаш? — Той рязко стана и си тръгна.

Както и предишния път Клеър не се опита да го спре, нито пък щеше да успее. И преди й се бе случвало пациенти да я напускат, но никога след втория сеанс. Клеър се намести удобно в стола, огледа бележките си, вдигна диктофона от бюрото и започна да диктува.

Неизвестно за нея в димния детектор на тавана беше скрито миниатюрно подслушвателно устройство, което се захранваше от електрическата мрежа на сградата, но имаше и батерии в случай на нужда. Всички психиатри и психолози, които работеха в тази сграда, имаха подобни устройства в кабинетите си. В стаичката с телефонните и електрическите табла имаше допълнителна апаратура за електронно следене; същия ден един от „бръмбарите“ бе изгорял и трябваше да идва преоблеченият техник, за да отстрани повредата.

Всички тези електронни уши събираха огромни количества информация за всеки пациент, който прекрачваше прага на някой от кабинетите. Само през последната година над сто души от всички поделения на ФБР — тайни агенти, хора от Отдела за разследване на корупцията, от Вашингтонското оперативно бюро, Куонтико и ОБТ, както и двайсетина съпруги на служители бяха идвали на този етаж, като се бяха надявали на конфиденциалност за всички свои лични тайни и проблеми. И до един бяха останали излъгани.

Веднага след като Уеб си тръгна ядосан от кабинета на Клеър, Ед О’Банън се измъкна тихомълком от своя кабинет, слезе с асансьора до подземния гараж и се качи в новото си ауди. Шофирайки, той извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. След няколко последователни иззвънявания отсреща вдигнаха слушалката.

— Удобен ли е моментът? — попита предпазливо О’Банън.

Отговорът беше, че моментът винаги е удобен, стига да говори кратко и по същество.

— Лондон беше днес тук.

— Чух — отвърна гласът. — Моят човек е бил там да поправи някаква повреда в подслушвателната уредба. Как е старият Уеб?

— Прехвърли се при друг психиатър — отвърна притеснено О’Банън. После бързо добави: — Опитах се да го разубедя, но той не ме послуша.

Гласът от другата страна изведнъж стана толкова гръмък и гневен, че О’Банън трябваше да дръпне слушалката по-далеч от ухото си.

— Не очаквах да се случи такова нещо — обясни О’Банън. — Какво? Казва се Клеър Даниълс. Някога работеше при мен. Дългогодишен специалист, много е способна. При други обстоятелства нямаше да представлява проблем.

Тогава събеседникът му предложи нещо, от което О’Банън цял се разтрепери и отби колата в банкета.

— Не, не! Ако тя умре, това само ще предизвика подозрение. Познавам Лондон. Твърде добре даже. Много е хитър. Ако нещо се случи с Клеър, той ще се хване за това и няма да го остави, докато не разрови случая докрай. Вярвай ми, познавам го отдавна. Нали затова ме нае?

— Не само затова — отвърна гласът. — И доста добре ти плащам, Ед. Повече от добре. Това, че Лондон се среща с тая Даниълс, никак не ми харесва. Особено сега.

— Съгласен съм. Но нещата са под контрол. Познавам Лондон. Той ще иде няколко пъти при нея и после ще се откаже. А ако нещо излезе от тая работа, ще го знаем.

— Дръж нещата под контрол — каза гласът. — Защото в момента, в който ги изпуснеш, се намесваме ние. — Линията прекъсна и О’Банън, смъртно уплашен, изкара колата на шосето и даде газ.