Дейвид Балдачи
Последният жив (16)

16

Скот Уингоу изкачи полегатата рампа с инвалидния си стол и отключи входната врата на солидната четириетажна тухлена сграда от деветнайсети век, в която се помещаваше правната му кантора. Съботата беше любимият ден на мистър Уингоу. Разведен и с пораснали вече деца, той имаше процъфтяваща адвокатска практика в своя роден Ричмънд, щата Вирджиния, където бе прекарал целия си живот. Съботите бяха времето, когато можеше спокойно да поработи в кантората, необезпокояван от звън на телефони, тракане на клавиатури, изтормозени сътрудници и претенциозни клиенти. Всичко това му се случваше в достатъчни дози през останалите дни на седмицата. Той си направи кана кафе, прибави вътре няколко капки от любимия си бърбън „Джентълмен Джим“ и подкара количката към личния си кабинет. Адвокатската кантора „Скот Уингоу и сътрудници“ беше една от институциите на Ричмънд през последните трийсетина години. През това време Уингоу бе израснал от начинаещ адвокат, заемащ една стаичка колкото килер и готов да защитава всеки, който има пари да си плати за услугата, до шеф на кантора с шестима сътрудници, щатен детектив и осем души технически персонал. Като единствен собственик Уингоу си докарваше седемцифрени суми в добри години, като и в не дотам добри не падаше под четири-петстотин хиляди. Клиентелата му се бе разраснала и станала някак по-солидна. В продължение на години се бе въздържал да представлява наркобарони, но не можеше да се отрече, че тези хора носят сериозни доходи, а на Уингоу в един момент му бе омръзнало да гледа как далеч по-неопитни адвокатчета от него им лапат парите. Оттогава се утешаваше с мисълта, че всеки човек, каквото и ужасно престъпление да е извършил, заслужава компетентна, а защо не и вдъхновена защита.

Уингоу беше ловък адвокат, чийто авторитет пред съдебните заседатели не бе намалял от обстоятелството, че преди две години бе прикован на инвалидна количка от напреднал диабет, съчетан с бъбречна и чернодробна недостатъчност. В известен смисъл този физически недъг правеше пледоариите му да звучат още по-убедително в съдебната зала. Мнозина колеги от Щатската асоциация на юристите завиждаха на Скот Уингоу за дългата му кариера, изпълнена с блестящи съдебни победи. Някои открито го презираха заради неговия професионализъм, благодарение на който платежоспособни престъпници успяваха да избегнат възмездието за своите ужасни деяния. Разбира се, Уингоу гледаше другояче на нещата, но той отдавна бе престанал да спори по тази тема — една от малкото, по които не си струваше да се печелят спорове.

Уингоу обитаваше голяма къща в Уиндзър Фармс — заможен и извънредно примамлив жилищен район на Ричмънд; караше специално пригоден ягуар; пътуваше често в чужбина; отнасяше се добре с децата си и беше щедър и коректен с бившата си съпруга, която продължаваше да живее в някогашния им семеен дом. Но преди всичко той работеше. Петдесет и пет годишен, Уингоу бе надживял вече доста прокоби за своята ранна смърт. А такива не липсваха било поради влошеното му здраве, било заради многобройни закани от озлобени бивши клиенти или жертви на престъпления, които смятаха, че правосъдието е с вързани ръце поради това, че Скот Уингоу дотолкова е усъвършенствал умението да посява семената на съмнението в душите на дванайсетте мъже и жени в съдебната зала. Ала той съзнаваше, че времето му изтича. Усещаше това по изхабените си вътрешни органи, по отслабващото оросяване на крайниците си, по това, че все по-лесно се изморяваше. Казваше си, че ще работи, докато издъхне; в края на краищата това не бе най-лошият начин да си отиде човек от този свят.

Уингоу посръбна от кафето с бърбън и вдигна слушалката. Обичаше да си върши работата по телефона, особено през почивните дни — още повече, когато му се налагаше да връща обаждания на хора, с които не желаеше да говори. В събота сутрин почти никой не си беше вкъщи, така че той имаше основателна причина да им остави любезно съобщение на телефонния секретар, уведомяващо ги колко ужасно съжалява, дето не е успял да ги намери. Тази сутрин той проведе десет такива задочни разговора и си каза, че напредва бързо. Устата му пресъхна от говоренето и той отпи солидна глътка от кафето с уиски. После насочи вниманието си към една съдебна преписка за обявяване неправомерността на събран доказателствен материал. Ако искът на защитата получеше положителен отговор, всички улики срещу неговия клиент — една организирана банда за обири по домовете — щяха да пропаднат, преди още да са стигнали в съдебната зала. Много хора едва ли си даваха сметка, че най-често делата се печелеха именно по този начин. В конкретния случай, ако съдът уважеше иска, изобщо нямаше да има дело, защото мотивите на обвинението щяха да бъдат предварително разбити по липса на доказателства.

Той свали очилата си и разтърка очи. Проклетият диабет го изяждаше отвътре; ето че само преди седмица му бяха установили глаукома. Може би Господ го викаше при себе си заради всички добрини, които бе свършил на земята.

Стори му се, че чу някъде да се отваря врата. Вероятно някой от скъпоплатените му сътрудници се бе сетил да намине покрай кантората, за да свърши все пак малко работа през почивния ден. Днешните младежи просто нямаха трудовата етика на неговото поколение, нищо, че получаваха безбожни заплати. Нима през първите петнайсет години от кариерата му имаше почивен ден, в който самият Уингоу да не бе работил? А пък тия капризни младоци почваха да мърморят, ако им се наложеше да останат в кантората след шест вечерта. По дяволите, очите не ми служат вече, каза си той. Пресуши чашата с кафе, но жаждата не го напускаше. Отвори вратичката на бюрото и отпи от скритата за всеки случай гарафа с вода. Главата му пулсираше. Гърбът го болеше. С пръст на китката си премери пулса. Беше неравен и ускорен, както се случваше едва ли не всеки ден напоследък. За днес вече си бе поставил инсулина, но се замисли дали да не скъси интервала между инжекциите. Или пък кръвната му захар бе паднала рязко? Той непрестанно променяше проклетата дозировка, но все не можеше да я улучи.

Отново се чу шум. Този път със сигурност беше вратата.

— Ало! — извика той. — Ти ли си, Миси? — После се сети, че Миси, кучката му, бе умряла преди десет години. Това пък откъде му дойде? Опита се да се съсредоточи върху преписката, но очите му бяха замъглени, а тялото му отказваше да го слуша. Уингоу се уплаши. Сигурно беше инфаркт, макар да нямаше болки в гръдния кош и да не усещаше тъпо пулсиране в лявото рамо.

Той погледна часовника, но не различаваше стрелките. По дяволите часът, трябваше незабавно да предприеме нещо.

— Хей, ало! — провикна се отново той. — Помогнете ми! — Стори му се, че чува приближаващи се стъпки, но никой не влезе в стаята. — Така ли? Майната ви на всички тогава! Кучи синове! — извика той. Вдигна слушалката и успя да накара ръката си да натисне деветката и после два пъти единицата. Зачака, но никой не отговори. Ето къде ми отиват данъците, каза си ядно той. Набирам 911, а отсреща няма никой. — Помощ! — извика той в слушалката. И чак тогава забеляза, че няма сигнал. Затвори и отново я вдигна. Наистина нямаше сигнал. Мамка му! Затръшна телефона, но не улучи вилката и слушалката падна на пода. Задушаваше се. Разхлаби яката на ризата си. Откога се канеше да си купи мобилен телефон, пък все не му оставаше време. — Има ли някой там, дяволите ви взели? — изкрещя той.

Сега ясно чу стъпките. Не можеше да диша, сякаш някой го стискаше за гърлото. От него шуртеше пот. Със замъгленото си зрение видя как вратата се отваря. Някой влезе.

— Мамо? — Що за глупости, та майка ми почина преди двайсет години, каза си той. — Мамо, помогни ми! Нещо не ми е добре.

Разбира се, в стаята нямаше никой. Уингоу халюцинираше.

Тялото му се свлече на пода. Опита се да пълзи, от гърлото му излизаха хрипове.

— Мамо — прошепна прегракнало той на видението, — помогни на твоето синче, нещо не му е добре.

Когато стигна до нея, тя вече бе изчезнала — ей така, просто се бе измъкнала изпод носа му. Той положи глава на пода и бавно затвори очи.

— Има ли някой? — прошепна Скот Уингоу за последен път. — Нуждая се от помощ.