Дейвид Балдачи
Последният жив (51)

51

Клеър подскочи и се събуди. Въпреки преживените ужаси изтощението си бе казало думата и тя бе изпаднала в дълбок сън. Щом усети пръстите по кожата си, тя събра всичките си сили да отблъсне нападателя, но в този момент той я заговори.

— Клеър, аз съм — каза Кевин и махна превръзката от очите й.

В помещението нямаше лампа и Клеър напрягаше зрението си, за да се ориентира в тъмното. До нея седеше Кевин, вдигнал ръце към белезниците, с които беше прикована за стената.

— Ти не беше ли също вързан?

Той се усмихна и вдигна малко късче метал пред очите й.

— Бях. Но извадих ей това от един маркер, който ми бяха дали да си рисувам. С него се справих с ключалката. Много ме бива в ръцете.

— Виждам.

— След минута и ти си свободна.

На Кевин дори не му бе нужна цяла минута. Клеър разтърка китките си и се изправи в леглото, огледа се и спря поглед върху вратата.

— Предполагам, че е заключена?

— Беше в началото. Може би сега не е, защото те си мислят, че сме вързани.

— Вярно. — Клеър се изправи и веднага се олюля. Краката просто не я държаха. Мракът също й пречеше да владее движенията си. Тя отново се огледа. — Имаме ли нещо, което да използваме като оръжие, ако зад вратата има някой? — прошепна тя.

Кевин преобърна нара и разви два от металните му крака. Той подаде единия на Клеър, а другия задържа за себе си.

— Удряш по главите и после ниско долу — каза той.

Клеър кимна, но не изглеждаше уверена. Тя много се съмняваше, че може да удари човек. Кевин усети раздвоението й и бързо добави:

— Удряме само ако ни нападнат, нали така?

— Точно така — отвърна Клеър, този път по-твърдо.

Те се промъкнаха до вратата и натиснаха дръжката. Беше заключено. Двамата се заслушаха, но от другата страна като че ли нямаше никой; само шумът на неизвестната машина се чуваше сякаш по-силно отпреди.

— Предполагам, че няма да си тръгнем оттук, докато те не решат това.

Кевин се отдръпна назад и огледа вратата.

— Я, това пък не го бях забелязал!

— Кое?

— Че пантите на вратата са отвътре.

Надеждата на Клеър трая само миг.

— Да, но ни трябват чук и отвертка, за да ги извадим.

— Чук имаме. — Той вдигна металния крак на леглото. — А и отвертка ще си направим.

Той заведе Клеър до халката в стената, за която бяха приковани белезниците й. С общи усилия двамата успяха да я развият, после Кевин изхлузи белезниците и вдигна едната пред очите й.

— Виж какъв хубав ръб има, става за отвертка.

— Много си досетлив, Кевин! — отбеляза с възхищение Клеър. Докато тя се суетеше безпомощно, хлапакът й бе демонстрирал фокуси, достойни за магьосник.

Отне им доста време, защото трябваше да спират и да се ослушват при всеки шум, но най-после извадиха металните болтове от пантите на вратата. Дръпнаха я и тя се открехна. Външното помещение също беше тъмно и те се запрепъваха по тесния коридор, като се подпираха на стената. Миризмата на хлор се засили. Стигнаха до още една заключена врата, но Кевин успя да се справи с ключалката с подръчния си шперц. Следващата врата за техен късмет се оказа незаключена.

Клеър въздъхна дълбоко; Кевин стори същото.

— Хубаво е да си навън!

— Я да се измитаме оттук, преди отново да са ни набутали вътре!

Те минаха покрай покрития за зимата басейн, пропълзяха през храстите и продължиха по лъкатушеща пътечка през тревата. Когато стигнаха края й, Клеър забеляза импозантната сграда, която се извисяваше в далечината. Бе я видяла при предишното си идване. Те се намираха във фермата „Източен вятър“!

— Боже мили! — възкликна тя.

— Шшшт! — изсъска Кевин.

Тя се наведе и зашепна в ухото му:

— Знам къде сме. Тук имам приятели, просто трябва някак да стигнем до тях. — Проблемът беше там, че в тъмнината щеше да им е трудно да намерят постройката, в която бяха настанени Уеб и Романо, дори да използваха голямата къща за ориентир.

— Откъде знаеш, че са ти приятели, като живеят на това място, дето ни държаха заключени?

— Просто знам. Да вървим! — Тя го хвана за ръка и двамата тръгнаха натам, където според Клеър трябваше да е къщата с ветропоказателя. Те не бяха изминали и няколко метра, когато чуха шум на автомобил и замръзнаха на място. Побегнаха в храстите и занадничаха през клоните към пътя. Когато видя автомобила, Клеър се умърлуши. Беше обикновен пикап, а не мустангът на Уеб или корветът на Романо. В този момент пикапът спря и от него слязоха неколцина мъже с пушки. Клеър тихо извика от ужас. Явно бягството им беше разкрито. Двамата с Кевин побягнаха слепешком през гъсталака; скоро напълно изгубиха посоката.

Когато най-после спряха, за да си поемат дъх, Кевин се огледа уплашено.

— Никога не съм виждал толкова дървета на едно място. Не знам накъде да вървим.

Клеър дишаше дълбоко, опитваше се да се успокои, да мисли рационално.

— Така е — кимна тя и се огледа, сякаш търсеше ориентир. В този момент съвсем наблизо се чуха стъпки. Клеър дръпна Кевин за ръката и двамата приклекнаха в храстите.

Фигурата се движеше по пътеката и мина покрай тях, без да ги забележи. Клеър надникна през шубраците. Тя не познаваше Гуен Канфилд и й се стори доста странно, че сама жена с дълга червена рокля може да се разхожда боса в гората по това време. Помисли си да й извика, но после се спря. Не знаеше кои бяха техните похитители; можеше да се окаже, че тази жена е между тях.

След като Гуен се загуби от погледа им, Клеър и Кевин продължиха пътя си. Стигнаха до някаква притъмняла къща, пред която имаше паркиран пикап. Клеър тъкмо се чудеше дали да не се опита да проникне вътре и да използва телефона, за да извика полиция, когато вратата се отвори с трясък, някакъв мъж изтича до пикапа, метна се в него и даде газ.

— Сигурно току-що е научил, че сме избягали — прошепна тя на Кевин. — Хайде, ела.

Те изтичаха до къщата; в бързината си мъжът бе оставил вратата отворена. Тъкмо се канеха да влязат, когато се чу шум, от който стомахът на Клеър се преобърна.

— Връща се! — извика Кевин. Двамата хукнаха да бягат през храсталаците, докато пикапът се носеше към тях. Клони и листа ги шибаха през лицата. Клеър загуби обувките си; ризата на Кевин бе разкъсана на парцали от бодли и остри клони. Излязоха на открито пространство, поспряха да си поемат дъх и отново побягнаха, гонени от шума на приближаващи се стъпки.

— Бързо! — извика Клеър. — Оттук!

Те се изкачиха по рампата за товарене и влязоха в маймунарника през една дупка в стената. Клеър се огледа и потръпна от ужас при вида на ръждясалите клетки.

— Абе, много смърди тука! — обади се Кевин.

Човешките гласове и лаят на кучета отвън приближаваха.

— Оттук! — извика отчаяно Клеър. Тя се покачи върху някакъв сандък, повдигна Кевин и му помогна да пропълзи в една дупка в стената, явно от разрушена вентилационна шахта. — Стой там и не издавай звук!

— А ти къде отиваш?

— На разузнаване — отвърна тя. — Но дори и да ме открият, ти недей да излизаш. Разбираш ли?

Кевин бавно кимна.

— Клеър! — подвикна той. Тя се обърна. — Моля те, отваряй си очите.

Тя се усмихна уморено, стисна ръката му и слезе от сандъка. Огледа се и през една цепнатина в зидарията пропълзя навън. Посрещна я лай на кучета, още по-силен, близък и ужасяващ. Сигурно им бяха дали да подушат нещо нейно или на Кевин. Тя откъсна парче от роклята си, уви в него един камък и го запрати надалеч, после пое в обратната посока. Когато стигна гората, тя се плъзна по един склон и се спря в подножието. Огледа се, като се опитваше да прецени откъде идва шумът. После се изкатери с мъка по отсрещния склон и се намери на равно място. Беше толкова изтощена, че й идваше да легне там и да дочака своите преследвачи. Но си наложи да продължи. Когато стигна до следващия наклон, тя се хвана за едно младо дръвче и по стеблото му се оттласна нагоре. Подаде глава над ръба на склона. Огледа се. В далечината видя светлина, после втора, трета, все по двойки. Шосе. Пое няколко пъти дълбоко дъх и се затича с всички сили. Краката й бяха изранени и кървяха, но тя не позволи на болката да я забави. Трябваше да намери помощ. Трябваше да измъкне Кевин оттам.

Гласовете на мъжете и кучетата не се чуваха и тя си позволи малката надежда, че може би все пак ще успее да избяга. Спря се и приседна в канавката. От очите й рукнаха сълзи, които повече не можеше да възпира. Сълзи на крайно изтощение, страх и усещане за неочаквана свобода. Чу да се приближава кола, скочи на крака, застана по средата на пътя и замаха с ръце, като отчаяно крещеше за помощ.

Отначало колата нямаше вид, сякаш изобщо възнамерява да спре. Клеър си каза, че сигурно са я взели за някаква умопобъркана. Но накрая колата забави и спря. Тя изтича до предната врата и я отвори. Първото нещо, което видя, беше Кевин, свит на седалката, с вързани ръце и крака и запушена уста. А второто — Немо Стрейт, насочил пистолета си към нея.

— Здрасти, докторке — каза той. — Не искаш ли да се повозиш?

 

 

Той протегна дългото си тяло и неволно потрепери от студа. Нощта беше доста хладна и влагата се бе просмукала в костите му. Загърна се плътно с одеялото.

Франсис Уестбрук не беше свикнал да живее сред природата. Това, което правеше сега, за него беше равносилно на живот на открито, и то никак не му се харесваше. Той отпи глътка вода и подаде глава от скривалището си. Скоро слънцето щеше да изгрее. Не бе спал добре тази нощ; всъщност бе загубил съня си още откакто научи за изчезването на Кевин. Оттогава единственото, което бе получил, беше едно телефонно обаждане. След което се бе срещнал с Уеб Лондон, бе му предал каквото му бяха поръчали и го бе осведомил за тунелите, точно както се искаше от него. В същото време, наистина, бе приключил и изясняването на отношенията си с Туна. Независимо от това, което бе разправял на Уеб, той не наказваше хората, които отклоняваха за себе си част от печалбата му; принуден беше да търпи дори и онези, които сами използваха стоката под носа му. В тоя бизнес, ако почнеш да дебнеш подчинените си дали си облизват пръстите от меда, те просто няма да работят за теб — толкова е просто. Но за предатели Големия X нямаше милост. Мейси му бе намекнал какви ги върши Туна зад гърба му и той сам бе направил някои проверки, колкото да се убеди, че Мейси е прав. И така, Туна бързо се превърна в храна за рибите. Понякога все пак има справедливост в този живот, каза си Франсис.

До ушите му бе достигнал слух, че Пийбълс е убит. Пада му се, помисли си той. Не беше читав човек. Но Уестбрук научи, макар и със закъснение, и нещо друго: че Антоан Пийбълс бе подготвял изтласкването му от бизнеса и постепенното обединение на неговата банда с останалите улични банди в района. Тази новина го бе сварила неподготвен. Изобщо не бе очаквал такова нещо от стария Тоан. А Мейси сякаш бе потънал вдън земя. Тази измяна беше голяма обида за Големия X. Той вдигна рамене. Така му се падаше, след като се бе предоверил на тоя бял никаквец.

Сега обаче убийците на Тоан може би си точеха зъбите и за него. Явно трябваше да се посниши и да разчита само на себе си, докато отмине бурята. Да разчита на себе си — като в доброто старо време. Той имаше два пистолета, няколко пълнителя патрони, около хиляда долара в джоба. Откакто бе почнал да се крие, Уестбрук се бе отказал от навигейтъра; доколкото знаеше, ченгетата продължаваха да го търсят. Нека търсят, каза си той. Уестбрук с очите си бе видял федералните, които патрулираха наоколо, но имаше достатъчно опит в играта на сляпа баба с полицията, за да може да укрие дори собственото си твърде едро тяло така, че да минат на два метра от него, без да го забележат. Освен това около мястото, където се криеше, се вършеха странни неща. В далечината се чуваше лай на кучета. Това беше лош знак. Той се сгуши още по-навътре, като се зави плътно с одеялото, покрито с клечки, листа и пръст, докато лаят отмина. Доколкото можеше да прецени, оня Лондон се навърташе още наоколо, а ако Уеб Лондон бе решил, че на това място става нещо важно, то беше важно и за Франсис Уестбрук. Той провери пистолета си, отпусна се назад и отпи глътка вода. Заслушан в песента на щурците, той се запита какво ли ще му донесе новият ден. Може би Кевин?

 

 

Ед О’Банън крачеше напред-назад из тясното, немебелирано помещение. Уж не бе пушил от години, а само през последните два часа бе привършил цял пакет цигари. Отначало се бе страхувал да не го открият, но нещата бяха протекли гладко и с набъбването на банковата му сметка той постепенно се бе успокоил. Отвън се чуха стъпки и О’Банън се извърна към вратата. Тя беше заключена и затова, като видя топката да се превърта, той се изплаши и отстъпи назад. Когато мъжът влезе, О’Банън въздъхна облекчено.

— Отдавна не сме се виждали, докторе.

О’Банън протегна ръка и Немо Стрейт я стисна.

— Не бях сигурен, че ще успееш, Немо.

— Кога съм те подвеждал досега?

— Трябва да изчезвам. Федералните ще завардят границите.

— Не се шашкай, де! Имаме безброй начини да те измъкнем. Разполагаме с хора, самолети и нужните документи да те закараме където кажеш. — Той вдигна нагоре стиска книжа. — През Мексико до Рио и после до Йоханесбург. А оттам, докъдето ти душа иска: Австралия, Нова Зеландия, там е пълно с бегълци. Или пък, ако те гони носталгията, до Югоизточна Азия.

О’Банън огледа пачката документи и повторно въздъхна с облекчение. Усмихна се и запали нова цигара.

— Сякаш съм бил там преди хиляда години.

— Да, ама едва ли си го забравил. Спаси ми живота, когато ония от Виетконг се бяха бъзикали с мозъка ми.

— Депрограмиране. Твърде елементарно за някой, който си знае работата.

— За мой късмет ти се случи този някой — каза Стрейт. Той се ухили. — Но за да не си капо, и ти понамаза малко от дрогата. Нещо като бонус към лекарската практика.

О’Банън вдигна рамене.

— По онова време всички крадяха от продукта.

— Е, да, дори и аз. Само дето аз си го ползвах сам.

— Трябва да ти призная, че когато ме откри след толкова години и ми предложи да сложим микрофони в кабинетите и да продаваме информацията на уличните банди, това си беше направо гениално.

Стрейт се ухили.

— Федералните извадиха такива ресурси срещу нас, че просто бяхме длъжни да поизравним условията на играта. При тая схема печелим от всяко положение. Ти имаш информацията, аз познавам хора, които се нуждаят от нея, за да си въртят бизнеса, между които съм и аз. Ти изкарваш добри парички, аз си прибирам своето, а федералните остават с пръст в устата. Какво по-хубаво от това?

Когато Гуен бе посветила Стрейт в плана си за отмъщение срещу хората, замесени в смъртта на сина й, той бе започнал да събира информация едновременно за ОБТ и за Уеб Лондон. Немо отдавна бе разбрал, че прекараните години като конегледач бяха развили у него методичност и последователност. Най-напред той събираше всичката налична информация, после разработваше план за действие и накрая пристъпваше към изпълнението на плана. До пленяването си от Виетконг Стрейт се бе изявявал като превъзходен командир, водил ротата си към победа при най-невъзможни условия, за което бе награждаван толкова пъти, че на гърдите му не бе останало място за всичките медали и отличия. Не че наградите имаха някакво значение за него. Много по-късно той бе открил, че Ед О’Банън, когото бе познавал във Виетнам, е същият О’Банън, при когото ходеше Уеб. Оттам му бе хрумнала гениалната идея да използва блестящите хипнотизаторски способности на О’Банън, за да обработи Уеб по такъв начин, че да вкара целия ОБТ в капана. Отначало, както можеше да се очаква, О’Банън се бе възпротивил. Но когато Стрейт научи колко служители от федералните агенции се лекуват при него, той се върна и му направи такова предложение, на което докторът просто не можа да откаже. Те монтираха подслушвателни устройства в кабинетите, като продаваха информацията на подземния свят и си поделяха парите поравно. О’Банън беше твърде алчен, при това с годините алчността му не намаляваше, а се увеличаваше. В част от записите се съдържаше онази безценна информация, която позволи на Стрейт да заложи капана за ОБТ. Той така и не сподели с О’Банън за новия канал за оксиконтин, защото без съмнение докторът щеше да поиска дял и оттам. А ето че сега Стрейт изведнъж се сдоби със съдружник в лицето на Гуен Канфилд. Двайсет и пет процента, за бога! Но пък след онова, което му бе показала предишната нощ, си струваше.

— Когато ти ни доведе Клеър Даниълс, аз се смаях — рече сега той. — Макар че, като си помисля, не трябваше толкова да се учудвам. Още когато ми каза, че Уеб ходи при нея, усетих, че ще си имаме неприятности.

— Опитах се да го предумам да остане при мен. Но, както ти обясних, не можех да го притискам прекалено, защото щеше да заподозре нещо. Разбира се, задържах по-голямата част от досието му. А като я спипах, вие бяхте единствените, на които можех да разчитам.

— И правилно постъпи. Едно нещо ти обещавам: Клеър Даниълс никога няма да свидетелства против теб.

О’Банън поклати глава.

— Направо не е за вярване, че всичко приключи.

— Е, хубава работа свършихме заедно.

— Свършихме, да — заяви О’Банън с известна тъга в гласа.

— Имам чувството, че и ти недолюбваш правителството.

— След всичко, което видях във Виетнам? Защо да ги обичам! А и докато работех на щат в Бюрото, не видях нищо, което да промени отношението ми.

— Е, предполагам, че поне си скътал достатъчно парички, за да си осигуриш живота.

О’Банън кимна.

— Постъпих умно. Сега се надявам, че ще имам възможност да си ги харча с удоволствие.

— Искам да ти благодаря за всичкото съдействие, докторе. Ти чудесно се справи с тоя Лондон.

— С неговия произход никак не беше трудно, повярвай ми. Даже нямаше нужда от медикаменти. — Той се усмихна. — Човекът ми имаше доверие. Какво говори това за могъщото ФБР?

Стрейт се прозина и разтърка очи.

— Снощен ли си?

— Може и така да се каже. Просто вземам каквото ми се предлага. Човек трябва да се възползва от всяка ситуация.

На вратата тихо се почука.

— Влез! — извика Стрейт. После добави: — Това е твоят шофьор. Най-довереният от хората ми. Той ще се погрижи за всичко.

Клайд Мейси влезе в стаята. Той огледа О’Банън от глава до пети и после погледът му се спря на Стрейт.

— С това момче се знаем много отдавна — продължаваше да говори Стрейт. — Аз го направих човек, вкарах го в пътя.

— Ти си ми вместо баща — отвърна Мейси.

Стрейт се изсмя.

— Може и така да се каже. Ще ми повярваш ли, че този момък проникна в една банда черни наркопласьори във Вашингтон и така ги изпързаля, че те опраха пешкира за това, което правим ние. Един от тях, някой си Антоан Пийбълс, се опитваше да издърпа чергата изпод краката на боса си. Нашият Мейс се направи, че му помага, Пийбълс ни свърши черната работа и после Мейс му пръсна черепа.

О’Банън изглеждаше озадачен.

— Защо го направи?

— Защото исках — отвърна Мейси, без да откъсва студения си, безмилостен поглед от него. — Това си беше моя идея от самото начало. И аз я доведох докрай.

Стрейт се изхили доволно.

— А после провокира „Свободните“ и федералните да се избият помежду си. Този човек няма цена. Мейс, това е Ед О’Банън, моят приятел, за когото съм ти разправял. — Той подаде на О’Банън документите, потупа го по рамото и се ръкува с него. — Още веднъж благодаря, докторе, за всичко. Добра работа свърши. Хайде, на добър час, и с кеф да си харчиш парите.

С тези думи Стрейт се обърна и излезе от стаята. Още докато затваряше вратата, отвътре се чу приглушен изстрел, после втори. Мейси не си губеше времето. Добре съм го обучил тоя момък, каза си той. Мейси имаше и някои дребни дефекти. Например тази вечна надпревара с ФБР беше доста изнервяща, да не говорим, че понякога пречеше на работата. Една от отстъпките, които бе направил — да се грижи за момчето, — беше доста рискована, но пък Стрейт не би се оправил във всичко това без Клайд Мейси.

Не че Стрейт имаше нещо лично против О’Банън; той просто не обичаше да оставя пролуки, от които можеше да изтече информация. Немо Стрейт нямаше доверие никому. Една такава пролука беше вече затворена, оставаха още две — Кевин Уестбрук и Клеър Даниълс. Веднъж му се бяха измъкнали, но втори път това нямаше да се случи. След което можеше вече да счита кариерата си за успешно приключила. Гръцките острови го зовяха. Животът му се беше развил нелошо за едно селско момче, израснало в мизерия и разчитало само на себе си. Наистина, Америка беше страната на неограничените възможности.

Докато се качваше в пикапа, Немо Стрейт си помисли дали и в Гърция има ферми за коне. Искрено се надяваше да няма.

 

 

Уеб се събуди и се огледа. Не чуваше Романо да се движи из своята стая; когато погледна часовника си, разбра защо. Още нямаше шест сутринта. Уеб стана, отвори прозореца и вдиша свежия утринен въздух. Тази нощ бе спал необичайно дълбоко. Скоро предстоеше да си тръгват; част от него се радваше, докато на останалата й беше мъчно.

Това, което най-много занимаваше съзнанието му, беше Клеър. Опитът му подсказваше, че шансовете тя да е още жива са минимални. Видя Гуен да се приближава по пътя откъм голямата къща в открит джип. Тя паркира в покрития с плочи двор и слезе от колата. Беше облечена за езда с джинси, пуловер и високи ботуши; дългата й коса обрамчваше грациозно лицето. Не носеше шапка.

Когато Гуен стигна до входната врата, той й извика от прозореца:

— Чекът с наема пътува по пощата, не ни изхвърляй още от квартирата!

Тя вдигна глава и усмихнато му махна с ръка.

— Рекох си, че ще дойдеш да пояздим за последно. — Небето от изток просветляваше. — Докато оседлаем конете, времето ще е много подходящо да обходим пътеките. Идвате ли, мистър Лондон?

Двамата оседлаха конете си; Гуен взе Барон както винаги, а за Уеб бе избрала един по-дребен пъстър кон на име Комет. Тя обясни, че Бу има възпаление на копитото.

— Дано да се оправи скоро — подхвърли Уеб.

— Не се бой, конете са много жилави — отвърна Гуен.

За час и половина двамата обходиха значителен участък от имението. Докато яздеха един до друг, Гуен си мислеше, че никога преди не е убивала човек. Наистина, предишната вечер бе заплашила Немо Стрейт с пистолет, но ако нещата бяха стигнали дотам, дали щеше да натисне спусъка? Тя погледна крадешком към Уеб и се опита да си го представи като своя най-зъл враг, кошмара на нейния живот. Не беше лесно. В течение на години Гуен си бе мечтала да избие до последния човек тази банда така наречени герои, тези фукльовци, които се смятаха за най-добрите под слънцето. Които си бяха повярвали, че могат да изведат нейния син и останалите заложници живи и невредими от онова училище, и се бяха опитали да убедят и нея. Беше все едно да кажеш на някого, че има рак, но в това няма нищо лошо, защото ракът се лекува сто процента, и да го накараш да ти вярва сляпо, докато не захлупят ковчега над главата му и не го спуснат в черната земя. Наистина, те почти бяха постигнали целта си — бяха спасили всички заложници, като бяха оставили само нейния син да загине. А после тя трябваше да гледа как лицето на тоя Лондон краси първите страници на вестниците и кориците на списанията, как се плези от екрана на телевизора, докато разни тъпи журналисти раздуват басни за героизма му, докато на човек започне да му се повръща. Чак президентът му връчи медал за храброст! Гуен не се интересуваше от ужасните му рани. Тя не знаеше и не искаше да знае за нечовешките изпитания, които бе преминал, за да се върне в своя отряд. Това нямаше никакво значение за нея. Гуен знаеше само, че нейният син е мъртъв, а Уеб Лондон е жив. Голям герой, няма що!

При вида на сина й, който лежеше безжизнен до ранения Уеб, нещо в мозъка й бе прещракало. Сякаш я бе ударил гръм и шокът от електрическия разряд бе преминал през всички фибри на тялото й. От този момент тя вече не беше същата. Не минаваше ден, без да извика в съзнанието си окървавеното тяло на своето дете, проснато на земята. Не можеше да забрави гледката на всички ония мъже с пълна бойна екипировка, дошли уж да спасяват нейния Дейвид, а успели да изведат невредими всички останали, с изключение на него. Тя отново спря погледа си на Уеб и той й се стори някакъв черен, долен злодей. Да, Гуен бе готова да го убие. И с това кошмарът в душата й най-после щеше да свърши.

— Вие с Романо май си тръгвате днес?

— Така изглежда.

Тя му се усмихна и отметна косата от лицето си. Ръката й стисна поводите на коня, за да не затрепери.

— Делото приключи, а?

— Може и така да се каже. Как е Били?

— Добре е. Понякога изпада в депресивни настроения като всички нас.

— Не ми изглеждаш депресивен тип. По-скоро имаш вид, сякаш умееш да потискаш настроенията си.

— Ти просто не ме познаваш още!

— Страхотно парти беше снощи.

— Били много го бива. А братя Рансъм не се оказаха такива, каквито ги мислех.

— Ти май не вярваш, че това е истинското им име?

— В никакъв случай.

— Когато се запознах с тях, най-напред ги помислих за хомосексуалисти. После ти влезе в стаята и по реакциите им разбрах, че не са.

Гуен се засмя.

— Приемам това като комплимент.

Те минаха покрай прохода към малката долчинка, където беше параклисът на Гуен.

— Днес няма ли да се отбиеш в параклиса?

— Не. — Гуен дори не погледна пролуката между дърветата. Днес не беше ден за молитва. Но докато Уеб не я гледаше, тя скришом се прекръсти. Прости ми, Господи, греха, който се готвя да извърша. Докато устата й безмълвно произнасяше тези думи, Гуен изобщо не вярваше, че молитвата й ще бъде чута.

Те стигнаха до стръмен склон, на върха на който растеше китка дървета. Гуен никога преди не бе водила Уеб дотук, но през цялото време бе очаквала този миг. Тя пришпори Барон и препусна нагоре по склона, докато Уеб я следваше на Комет; в един момент той почти я задмина. Когато стигнаха върха, те спряха задъханите коне и се загледаха в панорамата, която се разкриваше пред тях.

— Впечатлена съм от ездата ти — каза Гуен и погледна Уеб с искрено възхищение.

— Ами имах добър учител.

— Наблюдателницата е съвсем наблизо. Гледката оттам е още по-хубава.

Уеб не й каза, че вече е бил там с Романо, когато оглеждаха имота на братята Рансъм.

— Добра идея — отвърна той.

Двамата отидоха до наблюдателницата, привързаха конете към дървения стълб и ги оставиха да пасат. Гуен отведе Уеб до върха на кулата. Слънцето изгряваше над събуждащата се за живот гора.

— Толкова е красиво, че повече не може да бъде — възкликна Уеб.

— Така е — каза Гуен.

Той се облегна на парапета, който му стигаше до кръста, и я погледна.

— Проблеми ли имате с Били?

— Не е ли очевидно?

— Е, има и по-страшни случаи.

— Нима? Ами ако ти кажа, че ти даже не знаеш какво говориш? — отвърна тя, внезапно разгневена.

Уеб остана невъзмутим.

— Знаеш ли, че никога досега не го бяхме правили? Искам да кажа, да поговорим като хората.

Тя избягваше погледа му.

— Истината е, че с теб съм говорила повече, отколкото с който и да било друг. А пък едва те познавам.

— Бъбрили сме си. Това не е говорене. А иначе при мен няма нищо особено за опознаване.

— Още не се чувствам напълно удобно с теб, Уеб.

— Не остава много време за това. Не вярвам, че някога вече ще се срещнем. Като си помисля, може и да е за добро.

— Може би — отвърна тя. — Пък и ние двамата с Били няма да се задържим още дълго в „Източен вятър“.

Уеб я погледна изненадан.

— Аз пък смятах, че най-после сте намерили това, което търсите. Защо ви е да ходите другаде? Може да си имате вашите проблеми, но тук поне сте щастливи. Нали? Това е животът, който сте искали, не е ли така?

Тя отговори отчетливо:

— Уравнението на щастието се състои от много фактори, някои очевидни, други не дотам.

— Тук едва ли мога да ти бъда от помощ. Аз самият не съм специалист по щастието, Гуен.

Тя го изгледа с любопитство.

— Нито пък аз.

Няколко дълги мига двамата се гледаха неловко един друг.

— Ти поне заслужаваш да бъдеш щастлива.

— Защо? — запита бързо тя. По някаква своя причина искаше да чуе доводите му.

— Понеже толкова много си страдала. Би било справедливо, ако може изобщо да се говори за справедливост в тоя живот.

— А ти страдал ли си? — В думите й имаше омраза и горчивина, но тя бързо ги прикри, като си придаде съчувствено изражение. Много искаше Уеб да отговори, че и той е страдал. Разбира се, неговото страдание не можеше да се сравнява с нейното.

— И аз съм преживял своите лоши моменти. Детството ми не беше образец на щастие и хармония. Нито пък като възрастен съм успял особено да наваксам пропуснатото на младини.

— Винаги съм се чудила как могат хора да вършат това, което вършиш ти. И другите като теб, така наречените „добри“. — Тя каза това напълно сериозно.

— Върша това, което върша, защото трябва да бъде свършено, а повечето хора или не могат да го свършат, иди не искат, или и двете. Много бих се радвал, ако професията ми стане излишна, но не го виждам в скоро време. — Уеб наведе поглед. — Досега не съм имал възможност да ти разкажа едно нещо, а едва ли ще имам друг случай оттук нататък. — Той си пое дълбоко дъх. — Когато се случи оня инцидент в Ричмънд, това беше първата ми акция като командос. Така се наричат онези, които проникват в сградата и извеждат навън заложниците. — Той отново замълча и после продължи: — След провала при Уейко ФБР ужасно се изплаши и започна да действа крайно предпазливо в ситуации, където има заложници. Не казвам, че е правилно или не, просто вече не е същото. Чакаме да приключат преговорите и слушаме всички лъжи, които страните си разменят по телефона. Така все трябва някой да умре, преди да се намесим. Но такива са правилата и ние трябва да играем по тях. — Той поклати глава. — Аз разбрах, че става нещо ужасно още когато „Свободните“ престанаха да преговарят. Усещах го. Толкова години съм бил снайперист, наблюдавал съм час по час развитието на толкова критични ситуации, че съм развил нещо като шесто чувство. — Той погледна Гуен. — Искаш ли да ти разкажа?

— Да! — Тя изрече това толкова бързо, че не си остави време да помисли.

— Били знае част от историята. Разказах му, когато дойде да ме види в болницата.

— Съжалявам, че аз така и не успях.

— Не съм очаквал да дойдеш. Когато видях Били, направо се изумих. — Уеб отново спря сякаш за да подреди мислите си. През това време Гуен гледаше замислено билото на далечните планини. Вече знаеше, че няма никакво желание да чуе разказа му, но беше късно да му го каже.

Уеб продължи:

— Добрахме се необезпокоявани до вратата на гимнастическия салон. Аз погледнах през прозорчето. Синът ти ме видя. Погледите ни се срещнаха.

Чутото явно я изненада.

— Не знаех.

— Не съм го казвал на никого, дори на Били. Моментът все ми се струваше неподходящ.

— Как изглеждаше той? — попита бавно тя. Сърцето й биеше бясно в гърлото, кръвта шумеше в ушите й.

— Изглеждаше уплашен, Гуен. Но заедно с това и решителен, непримирим. Нещо, което не е никак лесно, когато си само на десет години и си заобиколен от банда психари с пушки. Сега разбирам откъде Дейвид е наследил своя силен дух.

— Продължавай — каза тихичко тя.

— Аз му направих знак да запази спокойствие. С вдигнат нагоре палец, защото исках да му дам кураж. Ако се уплашеше и реагираше по неподходящ начин, те веднага щяха да го убият.

— А той уплаши ли се?

Уеб поклати глава.

— Не. Той се държа много разумно. Разбра какво се опитвам да направя. Той ми помагаше, Гуен. Сред цялата тази бъркотия наоколо Дейвид запази смелост и самообладание като никой друг.

Гуен забеляза, че очите му се насълзиха. Тя се опита да каже нещо, но гърлото не я слушаше. Ужасът на миналото започна да избледнява, сякаш изтрит като с гума от неговите думи.

— Тъкмо се готвехме да влезем. Кротко, без взривове. През прозореца се виждаха позициите на всичките терористи. Щяхме да ги изтрепем до един. Започнахме да броим и тогава се случи това.

— Какво? Случи се какво?

— Отвътре се чу някакъв звук. Като птичи крясък или свирка, или аларма някаква. Висок, пронизителен звук, който се разнесе в най-неподходящия момент. „Свободните“ веднага скочиха и когато влязохме през вратата, откриха огън. Не знам защо стреляха точно по Дейвид, но той падна пръв.

Гуен сякаш не го слушаше; изцъклени, очите й гледаха към далечните хълмове. Свирка?!

— Аз видях как куршумът го удари. — Гласът му трепереше. — Видях лицето му, очите. — Изпод стиснатите клепачи на Уеб рукнаха сълзи. — Той продължаваше да ме гледа.

Очите на Гуен също се изпълниха със сълзи, но тя не гледаше към Уеб.

— А как изглеждаше той?

Уеб се извърна и впери поглед в нея.

— Изглеждаше предаден — каза той. После вдигна ръка и попипа обезобразеното си лице. — Нито раните по лицето, нито двете дупки от куршум, които имам в тялото си, не са ми причинили толкова голяма болка, колкото погледът на твоя син. — Той повтори: — Дейвид изглеждаше предаден.

Гуен трепереше така, че трябваше да се подпре на парапета; от очите й бликнаха сълзи. Тя още не можеше да обърне поглед към него. Свирка.

— Може би точно затова се включих в сегашната атака срещу „Свободните“ в нарушение на издадена заповед. — Той се обърна към нея. — Това ми струва кариерата, Гуен. Бях изритан от Бюрото за неподчинение. Но ако зависеше от мен, бих го направил още веднъж. С това исках да изкупя греховете си. Твоят син заслужаваше много повече, отколкото успях да му дам. Тази мисъл не ме напуска оттогава. Съжалявам, че го предадох, че предадох теб. Не очаквам прошка, но просто исках да го знаеш.

— Май че трябва да се връщаме — тихо каза Гуен.

Тя избърза напред и вместо да се качи на Барон, отиде до Комет и вдигна предния му крак. Всеки нерв в тялото й пареше като огън, кръвта пулсираше в ушите й. Тя едва стоеше на краката си, но беше длъжна да го направи, въпреки това, което бе научила току-що. Беше длъжна. Достатъчно дълго бе чакала. Тя затвори очи и после пак ги отвори.

— Проблем ли има? — попита Уеб.

Тя нямаше сили да го погледне.

— Нещо май накуцва с единия преден крак. Нищо сериозно. Ще яздя отзад и ще го наглеждам.

Тя протегна ръка и погали Комет по гривата, а после, докато Уеб гледаше настрани, скришом мушна под седлото предмета, който стискаше в дланта си.

— Е, време е да положиш големия изпит — каза тя. — Ще препускаме в галоп надолу по склона ей до онези дървета, но когато стигнеш до тях, трябва да опънеш поводите и да спреш коня, защото пътеката по-нататък през гората е прекалено тясна. Ясно ли е?

— Готов съм. — Уеб потупа Комет по шията.

— Виждам това. Е, хайде.

Двамата се метнаха на седлата и обърнаха конете.

— Не искаш ли все пак да водиш? — попита я Уеб, докато се наместваше на седлото.

— Не, ти води. Аз ще наглеждам крака на Комет.

Внезапно без предупреждение конят на Уеб се втурна напред. Докато Уеб се усети, Комет се носеше в пълен галоп към горичката.

— Уеб! — изкрещя Гуен и препусна подир него; същевременно тя умело възпираше Барон и дистанцията между двамата започна да се увеличава. Тя видя как едното стреме на Уеб се откъсна и той за малко не падна. Той пусна юздите и отчаяно се вкопчи в лъка на седлото, докато дърветата се приближаваха към него със страшна скорост. Уеб нямаше как да знае, че с всеки скок на Комет малкото кабарче, което Гуен бе поставила под седлото, се забиваше все по-дълбоко в кожата на коня.

Уеб нямаше възможност да погледне назад. Но ако можеше да го стори, щеше да види зад себе си жена, разкъсвана от ужасно раздвоение. Гуен Канфилд искаше кон и ездач да се разбият в дънерите на дърветата. Тя искаше Лондон да загине пред очите й, да се провали в преизподнята. Неговата смърт щеше най-после да облекчи болката, която толкова дълго я бе измъчвала. Това беше на път да се случи; от нея се искаше само да остане назад и да гледа безучастно. Вместо това тя пришпори Барон и с всички сили препусна след Уеб. От дънерите на дърветата го деляха някакви си петнайсет метра, а Комет правеше всичко, за да оправдае името си. Когато до мястото на сблъсъка оставаха дванайсет метра, Гуен се наведе настрани върху седлото. Девет метра. Тя протегна ръка. Шест метра. Животът на Гуен вече зависеше от съдбата на Уеб. Ако не успееше да спре Комет, тя щеше да загине заедно с него, защото конете им щяха да се забият едновременно в дънерите на дърветата.

До удара оставаха три метра, когато тя сграбчи юздата на Комет и я дръпна с цялата си тежест, с чудовищната сила на болката, която се бе натрупвала у нея през всичките тези години. Това се оказа достатъчно; съвсем сама, Гуен Канфилд успя да спре петстотинкилограмовия кон, който се носеше бясно напред, едва на метър и половина от линията на дърветата.

Останала без дъх, тя погледна Уеб, който едва се крепеше безпомощно на седлото. Той също я погледна, но не каза нищо. Въпреки това Гуен чувстваше, сякаш огромна тежест се бе смъкнала от раменете й, сякаш бе победила всичкото нещастие и болка на света. Оковите, които стягаха душата й, се разсипаха като песъчинки, отнесени от вятъра. Не можеше да се начуди, че една окончателна победа над омразата може да я направи толкова неизказано щастлива. Но жестокостите на живота не бяха преминали за Гуен Канфилд, защото мястото, освободено от омразата, бързо се запълни с нещо още по-разяждащо и мъчително: чувството на вина.