Дейвид Балдачи
Последният жив (17)

17

Франсис Уестбрук се чувстваше сериозно ощетен. Обичайните му свърталища, местата, където въртеше бизнеса си, изведнъж започнаха да му се изплъзват. Той не се съмняваше, че федералните са по петите му; освен това, който и да му бе погодил онзи номер, рано или късно щеше да го спипа. В неговия свят параноята беше единственото средство за оцеляване. Затова той реши да прекара следващия един час в склада за месо на една кланица в югоизточната част на Вашингтон. Този омразен хладилник, в който зъбите му веднага затракаха, се намираше едва на десет минути от Капитолия и от останалите правителствени сгради. Уестбрук бе прекарал целия си досегашен живот в столицата, а нито веднъж не бе посетил която и да било от нейните забележителности. Националните светини не означаваха нищо за него. Той не се смяташе за американец, гражданин на столицата или на каквото и да било. Беше чернокож, който се опитва да свърже двата края. Едва десетгодишен, целта му беше да доживее до петнайсет. После — до двайсет. До двайсет и пет. Преди две години, на трийсетия си рожден ден, той си устрои такъв юбилей, сякаш бе станал на осемдесет. В неговия свят трийсет години бяха истинско дълголетие. В живота всичко е относително, а в живота на Франсис Уестбрук — още повече.

Сега съзнанието му беше заето от мисълта какво точно бе оплескал с Кевин. Желанието да осигури на момчето сравнително нормален живот бе приспало бдителността му. Преди той го водеше навсякъде със себе си, но веднъж малък диспут с екипа му се бе изродил в престрелка, при която Кевин получи куршум в лицето и за малко не умря. Франсис дори не бе успял да го закара лично в болницата, защото се боеше да не го арестуват. От този момент той бе поверил Кевин на грижите на нещо като семейство — някаква възрастна госпожа и нейния внук. Той често наминаваше да го види, но главно се грижеше Кевин да се радва на свободата, от която се нуждае всяко момче.

Важното беше Кевин да не расте като Франсис. Той трябваше да живее пълноценен живот, далеч от всякакви патлаци и дрога и от неизбежното последно отпътуване към градската морга с картонче на палеца на крака. Затова той не трябваше да се навърта много-много около Франсис, за да не се изкуши да нагази в същото блато, от което измъкване нямаше да има. Такова нещо не бива да се случи с Кевин, бе обещал пред себе си той още когато малкият се роди; само че напоследък нещата изглеждаха, сякаш нещото вече се бе случило. Би било несправедливо Франсис да надживее Кевин; не, той нямаше да допусне това.

Уестбрук беше бос на един от най-успешните канали за дрога в района на федералния окръг Колумбия. Досега той нямаше нито един арест дори за дребно хулиганство, макар вече двайсет и три години да беше в „бизнеса“. Започнал съвсем малък, той не обичаше да си спомня миналото, в което нямаше и нищо чак толкова хубаво за запомняне. Въпреки не дотам праведния си начин на живот, Франсис много се гордееше с чистото си полицейско досие. Това не беше въпрос само на късмет; той имаше старателно разработена стратегия за оцеляване, при която от време на време подаваше точно отмерена информация на точно определени лица, след което те го оставяха за известно време на мира да си движи делата. Това беше неговият житейски принцип: не вдигай много шум, не се замесвай в скандали, не убивай без нужда. И не се закачай с федералните, защото те Имат достатъчно пари и възможности да ти вгорчат живота — що ли ти трябва? Животът на Франсис Уестбрук и без това беше достатъчно труден. А без Кевин не струваше нищо.

Той погледна към Мейси и Пийбълс, неговите две неизменни сенки. Недоверчив по природа, на тях двамата той вярваше повече, отколкото на всеки друг. Уестбрук винаги носеше пистолет и неведнъж бе прибягвал до него, за да си спаси живота. Бе си научил добре урока. Той вдигна глава и погледна към вратата, където се бе появил гигантът Туна.

— Ей, Туна, новини ли ми носиш? Има ли нещо за Кевин?

— Нищо засега, шефе.

— Тогава се измитай оттук и не ми се мяркай, докато не научиш нещо!

Обиден, Туна се изниза навън и Уестбрук погледна Пийбълс.

— Говори, Тоан.

Антоан Пийбълс изглеждаше угрижен и внимателно намести скъпите си очила, преди да заговори. Уестбрук знаеше, че Пийбълс е напълно наред с очите, но използва очила за четене, за да си придава важност, да изглежда едва ли не като уважаван бизнесмен. Франсис Уестбрук отдавна се бе примирил с дребните човешки слабости на сътрудниците си. Всеки по-важен избор в живота му бе направен още когато се бе родил на задната седалка на един стар кадилак, вдигнат върху четири тухли. Майка му беше твърде надрусана с кокаин и когато Франсис се бе изсулил между краката й, пръв го бе поел мъжът, с когото тя ходеше по онова време; той бе прерязал пъпната връв на новороденото с нечист нож и после спокойно се бе облекчил в устата й. Когато малкият Франсис поотрасна, той чу тази историйка с най-цветисти подробности лично от майка си, която през цялото време се заливаше от смях, сякаш това беше най-забавното нещо на света.

— Новините не са добри — каза Пийбълс. — Основният ни дистрибутор разправя, че докато не премине тая шумотевица около тебе, не може да ни осигурява повече стока. А понастоящем и без това запасите ни са доста изчерпани.

— По дяволите, това е голям удар за нас — извика Уестбрук. Той се опитваше да запази спокойствие пред Мейси и Пийбълс, но проблемът наистина беше сериозен. Ако Франсис Уестбрук не беше в състояние да осигури препитание на хората си, те щяха да идат при някой друг. С което шансовете му да доживее до следващия си рожден ден щяха значително да намалеят. — Добре, по-късно ще мисля за това. А какво става с оня бе, как му беше името, Уеб Лондон?

Пийбълс отвори една кожена папка и намести очилата за четене на носа. Уестбрук мислено се усмихна на този ритуал. Той знаеше, че Пийбълс се изживява като някакъв финансов магнат, като едър буржоа, какъвто в никакъв случай не беше. Той дори измъкна копринена кърпичка с монограм, за да почисти стола, преди да седне, и цялото му държание показваше колко унизително е за него да провежда деловите си срещи в хладилник за месо. Пийбълс много обичаше пачките банкноти, които издуваха джобовете му; той си падаше по скъпи дрехи и хубави ресторанти, и особено по красиви девици, готови да изпълнят всичките му най-разнообразни желания. Не носеше пистолет и доколкото Уестбрук можеше да предположи, едва ли знаеше от коя страна се държи. Пийбълс бе навлязъл в наркобизнеса в един период, когато пистолетите и уличните банди отстъпваха място на компютри, счетоводства, мирно и тихо пране на пари, инвестиционни портфейли и усамотени вили в екзотични местенца, до които се стига с частен самолет.

Десет години по-възрастен от Пийбълс, Уестбрук бе израснал на улицата. Продавал бе нискокачествен хероин за дребни монети, спал бе по разни дупки и мазета, гладувал бе като куче, бягал бе от куршумите и сам бе изстрелял доста, когато се бе налагало. Пийбълс беше доста добър в своя занаят; той се грижеше бизнесът да върви гладко, стоката да идва навреме и да достига до онези, за които е предназначена. Освен това той внимателно следеше всички парични вземания — когато за пръв път чу този термин, Уестбрук щеше да се пукне от смях — да постъпват пунктуално. Парите се препираха успешно, излишъкът се реинвестираше, следяха се всички нововъведения в бизнеса и начаса се внедряваха най-новите технологии — всичко това под зоркия поглед на Антоан Пийбълс. И все пак Уестбрук не можеше да се насили да изпита уважение към този човек.

Колчем възникваха проблеми с личния състав обаче — което означаваше, че някой от подчинените им се опитва да ги прецака, — Антоан Пийбълс незабавно абдикираше. Той нямаше нерви за тия работи. Тогава Уестбрук трябваше лично да взима решения и поема отговорности. И тогава идваше ред на Клайд Мейси да заработи своя дял.

Уестбрук погледна към дребничкия си бял помощник. Когато Мейси се бе обърнал към него за работа, той си бе помислил, че дребосъкът се шегува. „Кво дириш в тоя квартал бе, момче — рече му тогава той. — Твоите хора са по-нагоре, на северозапад от тука. Върви си откъдето си дошъл.“ И си каза, че се е отървал от Мейси, докато наскоро след това белият не опука две гангстерчета, които се бяха опитали нещо да се закачат с Уестбрук. При това Мейси много държеше да се подчертае, че услугата е pro bono, един вид с рекламна цел, колкото да покаже на какво е способен. Оттогава той беше в екипа на Уестбрук вече близо две години, като нито веднъж не го бе разочаровал. Кой би могъл да предположи, че от дебелия черен Франсис Уестбрук ще излезе безпристрастен работодател на всякакви хора, без оглед на раса, цвят на кожата и т.н.?

— Уеб Лондон — започна Пийбълс, после се спря, прочисти гърлото си и се изсекна, преди да продължи — работи във ФБР от близо четиринайсет години, а в Отряда за борба с тероризма е от около осем. Високо ценен служител. Досието му е пълно с похвали, отличия и награди. Веднъж за малко не загинал при изпълнение на служебния си дълг. В престрелка с някакви военизирани отряди, нещо такова.

— Военизирани отряди — повтори Уестбрук. — Това доживяхме, и белите да си мислят, че държавата им бърка в задника. Я да дойдат да ни видят нас, черните, тогава ще им светне какви късметлии са.

Пийбълс продължи:

— Понастоящем се провежда разследване на престрелката в оня вътрешен двор.

— Тоан, кажи ми нещо, дето не го знам. И двамата замръзваме в тоя шибан хладилник.

— Лондон ходи на психиатър. Нещатен, към Бюрото, но на договор.

— Познаваш ли го?

— Това е психиатричен кабинет в сградата до клуба на Тайсън. Още не знам със сигурност при кого точно ходи.

— Ами да се опитаме да разберем тогава. Пред куку-доктора той ще изпее работи, дето не би ги казал на никой друг. После ние ще си поприказваме с доктора, и толкоз.

— Разбрано. — Пийбълс се изпъчи доволно.

— Още нещо, Тоан. Искам да знам какво, по дяволите, са правили след онази нощ. Не мислиш ли, че може да е важно?

Пийбълс се изпъчи доволно.

— Тъкмо щях да мина на темата. — Той зашумоля с хартиите, докато Мейси съсредоточено лъскаше пистолета си, отстранявайки от цевта микроскопични сажди, които само той можеше да види. Пийбълс откри онова, което търсеше, и вдигна поглед към шефа си: — Това никак няма да ти хареса.

— Много неща никак не ми харесват. Казвай.

— Говори се, че обект на операцията си бил ти. В тая сграда уж се намирала финансова централа на нашия бизнес. Счетоводство, компютри, картотеки, всичко. — Пийбълс поклати глава. Изглеждаше обиден, понеже бе засегнато професионалното му достойнство. — Сякаш ние сме някакви дебили, та да наблъскаме всичко на едно място! Затова са пратили тъкмо отряда — да изловят счетоводителите живи и после да ги накарат да дадат показания против теб.

Уестбрук беше толкова смаян от чутото, че забрави да се скара на Пийбълс, задето бе казал „нашия бизнес“. Бизнесът си беше негов, на Уестбрук.

— А от къде на къде им е хрумнало такова нещо? Та ние даже не сме се доближавали до тая сграда! — Внезапно му мина една мисъл, но той реши да я запази за себе си. Когато смяташ да се пазариш, трябва да имаш какво да предложиш. Може би той имаше нещичко, което се отнасяше до същата тази сграда. Навремето, когато едва започваше бизнеса, Уестбрук познаваше доста добре къщата. Тя беше част от жилищен комплекс, построен през 50-те години със субсидии от държавата специално за бедни семейства, които имат нужда от помощ, за да си стъпят на краката. Само двайсет години по-късно целият комплекс се бе превърнал в едно от свърталищата на наркомани в столичния град, където всяка нощ ставаха убийства. Докато белите деца в предградията гледаха гангстерски филми по телевизията, Франсис Уестбрук ги гледаше на живо, в задния двор на собствения си дом. В тази сграда обаче имаше още нещо — нещо, което и федералните едва ли подозираха. И той щеше да го впише в графата „бъдещи сделки“. Изведнъж се почувства малко по-добре, но съвсем малко.

С очила, смъкнати на върха на носа си, Пийбълс внимателно наблюдаваше своя началник.

— Предполагам, че от Бюрото са имали свой човек отвътре, агент под прикритие, и той им е казал друго.

— Кой, по дяволите, може да е тоя агент?

— Това вече не знаем.

— Точно това трябва да знаем. Ако някой разпространява лъжи по мой адрес, аз съм длъжен да знам кой е. — Докато Уестбрук се опитваше да си придава кураж, той усети как някаква ледена ръка го сграбчи за сърцето. Вече не се чувстваше толкова добре. Ако тайният агент на ФБР бе посочил тази сграда като негов финансов център, това означаваше, че от Бюрото вече се интересуват от него. А защо се интересуваха? Неговият бизнес не беше кой знае колко голям, нито пък беше единственият в града. Имаше банди, много по-опасни от неговата. От известно време вече никой не се опитваше да го измести от неговата територия, но през последните години той се бе снишил, гледаше да не дразни никого, а понякога правеше и дребни услуги на полицията. Ама в днешно време на кого да има вяра човек?

Пийбълс каза:

— Който и да е издрънкал на Бюрото, е знаел какво върши. Те не пращат екипите си току-така. Искали са да измъкнат хората живи от сградата, за да свидетелстват против теб. Така поне казват нашите източници.

— А какво са намерили вътре освен картечниците?

— Нищо, сградата е била празна.

— Значи тоя агент им е вързал тенекия.

— Или някой на него.

— Искаш да кажеш, че са го прецакали, за да прецакат мен — каза Уестбрук. — Виж какво, Тоан, ченгетата пет пари не дават, че вътре не е имало нищо. След като е на моя територия, те са си рекли, че аз стоя зад това. Който и да го е направил, си е струвало риска. Играят ми с белязани карти от самото начало. Не са ми оставили никакъв шанс. Прав ли съм, Тоан, или ти мислиш по-иначе?

Уестбрук наблюдаваше внимателно Пийбълс. Нещо в позата на подчинения му — нещо неуловимо — се бе променило. Уестбрук обаче бе развил до съвършенство способността си да забелязва такива неуловими неща. Тази способност му бе спасявала живота неведнъж. Сега бързо разбра какво става. Въпреки дипломата си от колеж и безспорните си делови умения Пийбълс не притежаваше таланта на Уестбрук да се ориентира мигновено във всяка ситуация. Уличните му инстинкти бледнееха в сравнение с тези на шефа му. И затова си имаше причина — просто Уестбрук бе оцелял през всичките години, прекарани на улицата, благодарение на същите тези инстинкти, които през цялото време бе развивал, усъвършенствал и донастройвал. На Пийбълс те просто не му бяха нужни.

— Да, вероятно си прав.

— Вероятно — каза Уестбрук. Той се загледа, мрачно усмихнат, в Пийбълс, докато помощникът му сведе поглед към документите си. — Така че, както вероятно ми се струва, ние засега не знаем нищо за тоя Лондон, освен дето ходи на доктор и дето бил блокирал при атаката. Ако питаш мен, той може да е замесен в цялата тая работа и същевременно да лъже всички, че уж нещо не му е наред с главата.

— Като нищо е замесен — съгласи се Пийбълс.

Уестбрук се облегна назад и се усмихна.

— Не, Тоан, не е замесен. Просто те изпитвах да видя колко си печен. Още за нищо не ставаш, братле. Никак даже.

Пийбълс вдигна изненадано поглед.

— Но ти сам каза…

— Да бе, да. Знам какво казах, Тоан. Все още се чувам какво говоря. — Той се наведе напред. — Гледах по телевизията филма за оня Уеб Лондон. Прав си, човекът е герой, няма спор. Раняван и тъй нататък.

— Аз също го гледах — каза Пийбълс. — Само дето не видях нищо, което да ме убеди, че Лондон не е замесен. Напротив, лично вдовицата на един от собствените му хора твърди, че е. Не видя ли какво стана пред къщата му? Извади пистолет и стреля по група репортери. Тоя човек е пълен психар.

— Не е вярно, стреля във въздуха. Ако мъж като него иска да убие някого, тоя някой го пиши убит. Не му е за пръв път да хваща пищов в ръка.

Пийбълс не отстъпваше.

— Според мен истинската причина да блокира и да не влезе в оня двор е, че просто е знаел за картечниците. Моите хора казват, че е залегнал тъкмо преди да почне стрелбата. Сигурно е знаел нещо.

— Значи така, Тоан. Сигурно е знаел.

Пийбълс вдигна глава.

— Ако питаш мен, няма начин да не е знаел.

— Нещо друго искам да те запитам. Случайно да са стреляли някога по теб?

Пийбълс сепнато погледна първо Мейси и после Уестбрук.

— Не. И слава богу.

— Има за какво да благодариш на Господ. Затова пък по мен са стреляли. А също и по Мейси. Нали, Мейс?

Мейси кимна и остави пистолета, за да се заслуша в разговора.

— Разбираш ли, Тоан, на нормалните хора не им е приятно, когато по тях се стреля. Някак си е противоестествено. Ако Лондон наистина беше замесен, той щеше да направи всичко възможно да се измъкне от тая операция. Щеше да се простреля в крака по време на тренировки, да получи хранително отравяне или нещо такова. Да си счупи ръката например. Само и само да не попада там. Ама не, той участва наравно с всички. И изведнъж блокира, а в това време екипа му го очистват. Е, добре. Ако той наистина е бил в играта, какво щеше да направи в този момент? Щеше да си трае, може би да изстреля някой и друг патрон, а после да иде на доктор и да каже, че е превъртял или нещо такова. Ако беше виновен, нямаше да се навира пред дулата на тия петдесятни. Щеше да изчака да се размине бурята и после мирно и тихо да си прибере париците, задето е предал другарите си. Тоя тип обаче се вдига на крака и прави нещо, дето и на мен няма да ми стиска да го направя. — Той се поспря. — И не само това.

— Какво още?

Уестбрук поклати глава и си каза, че Пийбълс наистина има голям късмет, дето е толкова сведущ по деловата част, защото за нищо друго не го бива.

— Освен ако всички не са се наговорили да ме лъжат, този тип е спасил Кевин. Един гузен предател за нищо на света не би се набъркал в такова нещо.

Пийбълс се облегна на стола си победен.

— Ако си прав и той наистина не е замесен, едва ли ще знае къде е Кевин.

— Точно така. Няма да знае. Всъщност аз самият нищо не знам освен разни дивотии, дето наникъде не водят. — При тези думи той отправи на Пийбълс унищожителен поглед. — И сега не съм по-близо до това да си върна Кевин, отколкото бях преди седмица. Доволен ли си, Тоан? Щото аз никак не съм.

— И какво ще правим сега? — попита Пийбълс.

— Ще проследим тоя Лондон и ще открием с кой доктор се среща. И ще изчакаме. Тия момчета, дето са отмъкнали Кевин, не са го направили току-тъй. Те все ще ни потърсят и тогава ще разберем какво става. Едно нещо обаче искам да ти кажа, Тоан. Ако открия, че случайно някой ме е изработил, мен и Кевин, тоя някой може да се скрие, ако ще, и на Южния полюс, но аз ще го намеря и ще го давам на белите мечки парче по парче. И ако тоя някой си мисли, че просто така си приказвам, не му пожелавам да пробва.

Въпреки ужасния студ в помещението, когато Уестбрук обяви съвещанието за закрито, едра капка пот пълзеше по челото на Антоан Пийбълс.