Дейвид Балдачи
Последният жив (23)

23

Туна се шмугна на шофьорската седалка и заключи вратата отвътре. После протегна назад дългата си ръка и подаде плика на Франсис, който се беше изтегнал в задната част на черния линкълн навигейтър. Мейси седеше пред него на междинната седалка, с неизменните си тъмни очила, макар че и ванът беше с тъмни стъкла. В ухото си имаше слушалка на миниатюрна радиостанция, а на колана — пистолет в кобур. Пийбълс не беше с тях.

Франсис погледна плика, но не го пое.

— Кой ти даде това, Туна? Колко пъти да ти казвам да не ми подаваш нещо, дето не го знаеш какво е?

— Чисто е. Проверил съм го, шефе. Не знам откъде е, но вътре няма бомба или нещо такова.

Франсис грабна писмото от ръката му и му каза да потегля. Още щом пръстите му докоснаха плика, той знаеше какво има вътре. Отвори го и извади пръстена. Беше златен и малък, едва ли би станал и на кутрето му, но когато го купи, идеално прилягаше на средния пръст на Кевин, откъдето беше свален. От вътрешната страна бяха гравирани имената на Кевин и Франсис. По-точно пишеше „Франсис и Кевин. Завинаги“.

Франсис усети как ръцете му затрепериха. Туна не отделяше очи от него в огледалото за обратно виждане.

— Потегляй, Туна, ако не искаш да се намериш в някой контейнер за боклук с цял пълнител в задника!

Навигейтърът се отдели от бордюра и се понесе по улицата.

Франсис внимателно измъкна писмото. Беше написано с главни печатни букви като в детективски филм. Хората, които държаха Кевин, искаха — заповядваха му — да направи нещо за тях, ако държи да види момчето живо. Това, което искаха от него, беше доста странно. Франсис бе очаквал паричен откуп и бе готов да го плати, а след като си върне Кевин, да проследи похитителите му и да ги избие до един, най-вероятно със собствените си ръце. Но онези не искаха откуп и той се почувства объркан и още по-изплашен за Кевин, отколкото преди. Франсис изобщо не разбираше какво бяха намислили тези хора. Той знаеше какво би могло да накара някого да вземе чужди пари или да отнеме чужд живот. С това си мислеше, че разбира от всичко. Очевидно похитителите знаеха и нещо друго, което знаеше и той — нещо за разположението на сградата, в която бяха избити федералните. Едва ли много хора можеха да знаят това.

— Откъде пристигна това писмо, Туна?

Туна срещна погледа му в огледалото.

— Тоан казва, че се било получило на онова място в центъра. Някой го бил мушнал под вратата.

Онова място в центъра беше луксозен апартамент — едно от малкото свърталища, които Уестбрук бе използвал повече от един-два пъти. Апартаментът беше регистриран на името на фирма, чието единствено предназначение бе да позволи на Франсис наркобарона да притежава нещо легално, без полицията да дойде веднага и да му разбие вратата. Той си го бе обзавел с вкус, по стените имаше оригинални картини от неколцина черни братя от гетото, които той харесваше, защото правеха невъзможното, за да си изкарват почтено хляба. Точно така, Франсис Уестбрук беше меценат на изкуствата. Освен това апартаментът беше претъпкан с правени по поръчка мебели, достатъчно големи и здрави, за да издържат масата и обема на тялото му. Адресът се пазеше в строга тайна, защото това беше едно от малкото места, където той можеше наистина да се отпусне. Сега обаче някой бе узнал неговата тайна, бе нарушил неприкосновеността на убежището му и той никога повече нямаше да стъпи там.

Той сгъна писмото и го сложи в джоба си, но задържа малкия пръстен в огромната си лапа и го погледна. После извади снимката от джоба на ризата си. Тя бе направена на деветия рожден ден на Кевин. Франсис държеше момчето на раменете си. Двамата бяха ходили на мач и бяха облечени с еднакви спортни фланелки с емблемата на любимия им отбор „Редскинс“. Франсис беше толкова едър, че на стадиона много хора го бяха помислили за играч от отбора. С тоя ръст и цвят на кожата той можеше да бъде само спортист, който нищо друго не умее да прави, а при това се въргаля в пари. Само че на Кевин това му се бе сторило адски гот. Във всеки случай тоя хлапак смята, че е по-добре баща му да е спортист, отколкото да продава дрога, си бе казал той.

Какво ли си мислеше синът му за него? Какво ли си бе казал за човека, когото смяташе за брат, но който му беше баща, когато попадна в кръстосания огън, предназначен да убие Франсис, а рани детето? Франсис си спомни как веднъж бе държал Кевин с една ръка, докато с другата стреляше с пистолета си по онези кучи синове, имали наглостта да превърнат един мирен рожден ден в касапница. Не можеше дори да го закара в болница, трябваше да го даде на Джеръм, докато Кевин се дърпаше и пищеше, и искаше своя батко, а Франсис не можеше да направи нищо по въпроса, защото след престрелката ченгета бяха завардили цялата болница. Само да влезеше някой с огнестрелни рани по себе си, веднага щяха да му щракнат белезниците. Ченгетата отдавна му се точеха да го приберат на топло. Така че, ако бе дръзнал да извърши една толкова човешка постъпка, като да закара ранения си син на доктор, той щеше да си подпише сам затворническата присъда.

Очите му се напълниха със сълзи, които той с мъка преглътна. Франсис Уестбрук помнеше да е плакал само два пъти през живота си. Първият път беше, когато се роди Кевин, а вторият — когато Кевин бе прострелян в лицето и за малко не загина. Франсис се бе надявал да натрупа достатъчно пари за два човешки живота: своя и на Кевин. Искаше, когато един ден се оттегли от бизнеса и се отправи към своя лелеян остров някъде по света, някъде далеч от дрогата, бандите и престрелките, от преждевременната смърт, която ги обграждаше отвсякъде, когато този момент дойдеше, той искаше синът му да бъде с него. Сега искаше това повече отвсякога, но то нямаше да струва пукната пара без Кевин.

В този момент мобилният му телефон иззвъня, точно както пишеше в писмото. Той бавно го вдигна към ухото си.

— Кевин?

Когато чу името, Туна се извърна. Мейси остана неподвижно, загледан в пода на колата.

— Кевин, добре ли си, малкото ми мъжле? Добре ли се отнасят с теб? — каза Франсис в микрофона и закима, докато слушаше отговорите. Двамата поговориха около минута и след това връзката прекъсна. Франсис прибра телефона. — Мейс — каза той. Мейси веднага вдигна глава. — Мейс, трябва да открием тоя Уеб Лондон. Нещата се променят.

— С цел премахване или обмен на информация? Ние ли да отидем при него, или той да дойде при нас? Ако е за информация, по-добре той да ни открие. Ако го искаш мъртъв, ще намина покрай него и е свършен. Ти само кажи.

Мейси както винаги беше рационален и делови. Отгатваше мислите на Франсис, самият той мислеше с главата си, оглеждаше всички възможности, анализираше, взимаше трудни решения и беше добра отмяна за шефа. Франсис знаеше, че Туна не е способен на това; дори Пийбълс беше с доста по-ограничени възможности. Каква ирония — един бял дребосък с кръвожадни инстинкти да стане пръв заместник на Франсис Уестбрук, негово доверено лице и дори нещо като душеприказчик, доколкото можеше да има такова нещо между бели и черни.

— Засега търсим информация. Той идва при нас. Колко време ни трябва според теб?

— Той продължава да се навърта наоколо, души за следи. Не мисля, че ще отнеме много време. Имаме какво да му предложим като стръв, няма начин да не клъвне.

— Хайде тогава. А, и благодаря за останалите неща, Мейс.

— Просто си върша работата, шефе.

Кевин вдигна поглед към мъжа, който прибра телефона.

— Добре се справи, Кевин.

— Искам да видя брат си.

— Всяко нещо с времето си. Ти вече говори с него. Виждаш, че не сме лоши хора! И ние разбираме от семейни отношения, нали така? — Нещо в смеха на мъжа подсказа на Кевин, че похитителят му едва ли има семейство. Момчето потърка пръста, от който му бяха свалили пръстена.

— Защо ми даде да говоря с него?

— За него е важно да знае, че си добре.

— За да прави каквото му кажете, така ли?

— Дявол да те вземе, ти наистина си умно хлапе. Може би искаш да работиш за нас? — Мъжът се ухили още веднъж, обърна се и излезе, като заключи вратата.

— Искам да се махна оттук! — извика Кевин.