Дейвид Балдачи
Последният жив (39)

39

Съни Венабълс, облечен с цивилни дрехи след смяна, седеше в кола без отличителни знаци и наблюдаваше района. Отзад се чу лек шум; мъжът, сврян на пода зад предните седалки, се опитваше да протегне дългите си крака.

— Гледай да не се схванеш, Ранди — каза Венабълс. — Ще има още доста да повисим.

— Бъди спокоен, и по-дълго време ми се е случвало да стоя неподвижен, при това на далеч по-неприятни местенца от задната седалка на кола.

Венабълс изтръска с една ръка цигара от пакета в джоба си, запали я, свали прозореца и издуха дима навън.

— Беше почнал да ми разправяш за срещата си с Лондон.

— Аз през цялото време го прикривах, без той да подозира. Просто така, за всеки случай, макар да не мислех, че Уестбрук има намерение да го очисти.

— Чувал съм за тоя тип, макар че никога не съм го срещал.

— Е, имал си късмет. Повярвай ми обаче, има много по-лоши и от него. Уестбрук поне има чувство за чест, докато повечето в тоя занаят са напълно смахнати. Убиват човека като нищо, просто за да има с какво да се хвалят после. А когато Уестбрук предприема нещо, той си има причина.

— Например да очисти екип на отряда?

— Не мисля, че това е негово дело. Той обаче предал на Лондон важна информация за тунела под сградата, където стана издънката. Изглежда, че тъкмо оттам са вкарали картечниците. Лондон и Бейтс после отишли на място да проверят и Уестбрук се оказал прав.

— От това, което си ми казвал за Уестбрук, не ми прилича на куриер, който само предава информация.

— Но може да бъде и такъв, ако този, който го е пратил, държи човек, когото Уестбрук счита за важен. Например сина му.

— Ясно. Значи този някой стои зад случилото се с отряда?

— Така ми се струва.

— А какво общо има оксиконтинът с всичко това?

— Ами че цялата тази сграда беше разпределителен център за канала! Видях го с очите си. Никакъв кокаин, само пълни торби с хапчета. И компютри, където всичко се водеше на отчет. Бизнес за милиони долари. А само след два дни — нищо!

— Защо да си дават целия този труд? Защо им беше да очистват екипа? Ами че сега Бюрото няма да ги остави, докато не ги натика в миша дупка!

— Наистина не виждам смисъл — съгласи се Коув, — но ми се струва, че точно това е станало.

Изведнъж Венабълс се стегна и изхвърли фаса през прозореца.

— Представлението почва, Ранди.

От сградата, която наблюдаваха, излезе някакъв мъж, повървя малко по тротоара, после сви в страничната уличка. Венабълс запали двигателя и колата бавно потегли.

— Тоя ли чакаше? — попита Коув.

— Да. Ако ти трябва информация за всичката нова дрога, която се доставя в града, това е човекът, който може да ти каже. Казва се Тайроун Уокър, но всички му викат Тий. Човек с въображение. През годините сменил три или четири улични банди. Лежал в затвора, по болниците, в клиника за рехабилитация на наркомани. Сега е около двайсет и шест годишен, а изглежда десет години по-стар от мен, не че аз младея за годните си.

— Интересно, как не съм се натъкнал досега на тоя Тий?

— Ти да не мислиш, че имаш монопол върху информацията в тоя град! Може да съм обикновено ченге, но и аз подочувам това-онова.

— Слава богу, Съни, понеже аз съм вече бита карта. Никой не иска да разговаря с мен.

— Е, старият Тий може и да проговори, ако бъде предуман по съответния начин.

Венабълс зави в първата пряка, настъпи газта и след няколко метра сви още веднъж в следващата, успоредна на улицата, където бяха паркирали. Веднага след това видяха как Тий излезе от тъмната алея, която свързваше двете главни улици.

Венабълс се огледа.

— Изглежда чисто. Смяташ ли да действаш?

Коув вече бе слязъл от колата. Преди да разбере какво става, Тий лежеше по лице на задната седалка с надлежно претърсени джобове, а тежката лапа на Коув го стискаше за врата да не мърда. Той бясно псуваше и ругаеше, докато Венабълс подкара колата. Когато Тий се успокои, бяха вече на три километра от мястото на отвличането; кварталът наоколо изглеждаше много по-приличен. Коув вдигна пленника си за яката и го сложи да седне. Човекът гледаше уплашено ту него ту Венабълс.

— Здрасти, Тий! — любезно каза Венабълс. — Добре изглеждаш. Сигурно живот си живееш.

Коув усети, че гостът им се готви да скочи през отсрещната врата, затова го стисна за шията.

— Мирувай, Тий! Искам просто да поговорим. Нищо друго.

— Ами ако аз не искам да говоря?

— Тогава слизай от колата.

— А, така ли? Спри да сляза.

— По-полека, Тий. Не съм казал, че непременно ще спра, преди да слезеш. — Венабълс завъртя волана, колата изкачи рампата за междущатска магистрала 395, след малко минаха моста на Четиринайсета улица и прекосиха границата с Вирджиния. Венабълс настъпи педала и колата се понесе със сто километра в час по шосето.

Тий погледна през прозореца към профучаващите край тях коли, след това се отпусна на седалката, скръстил ръце на гърдите си.

— И така, моят приятел… — започна Венабълс.

— Твоят приятел няма ли си име? Пръстите на Коув се свиха около врата му.

— Имам, и още как! Викат ми Тий-Рекс. Ще му обясниш ли защо, Съни?

— Защото яде по един като теб на закуска, обяд и вечеря — услужливо отвърна Съни.

— В момента ми трябва само малко информация за един нов продукт, който се появи на пазара. Всички банди го купуват като луди и тъй нататък. Не се бой. Само две-три имена и те връщаме, откъдето те взехме.

— Повярвай ми, Тий, хич не ти трябва да се бъзикаш с моя приятел — добави Венабълс.

— Нищо не можете ми направи, ченгета, защото ще ви съдя, та мамата ще ви разплача.

Няколко секунди Коув гледа Тий в упор, след което заяви:

— Я по-добре се дръж прилично. Нещо не съм в настроение и пет пари не давам дали ще ме съдиш, или не.

— Да ти го начукам отзад!

— Съни, на първия разклон свий вдясно. Там има закътани местенца — добави Коув многозначително.

— Дадено.

След няколко минути излязоха на панорамния път Джордж Вашингтон и поеха в северна посока.

— На следващото разширение спри — нареди Коув.

Отбиха на една панорамна площадка, от която се разкриваше красива гледка към Джорджтаун. Далеч под краката им течеше река Потомак; само една каменна стена ги делеше от стръмната пропаст. Свечеряваше се, на паркинга нямаше други коли. Коув се огледа, отвори вратата и измъкна Тий навън.

— Ако ще ме арестувате, искам адвокат!

Венабълс също слезе, погледна надолу в пропастта и сви рамене. Коув вдигна дребничкия Тий през кръста и го повлече към парапета.

— Ей, какво правиш, бе?

Докато Тий риташе и отчаяно се дърпаше, Коув се покачи на парапета и слезе от другата страна. Там имаше тесен бордюр, след който започваше трийсетметрова пропаст, в дъното на която се виеше реката. На отсрещния бряг, малко по-надолу по течението, се виждаха сградите на няколко гребни клуба. Имаше и лодки с гребци, излезли да се поразкършат.

Тий обаче беше принуден да наблюдава тази живописна сцена наопаки, защото Коув го държеше за краката и леко го люлееше над пропастта.

— Олеле, боже! — изпищя Тий, като видя какво го чака.

— И така, можеш да ни кажеш как предпочиташ да свършим работата, по лесния начин или по трудния? — заяви Коув. Решавай бързо, защото времето и търпението ми са на привършване.

Венабълс седеше на ръба на каменната стена и се оглеждаше за преминаващи коли.

— Слушай какво ти се казва, момче — обади се той. — Тоя човек не лъже.

— Ама вие сте ченгета, дяволите да ви вземат! — захленчи Тий. — Не можете да постъпвате така. Не е конституционно!

— Никога не съм казвал, че съм ченге — беше отговорът.

Тий се вцепени от ужас и погледна към Венабълс.

— Но той поне е, неговата мамка!

— Не съм обаче бавачка на моя приятел — отвърна Съни. — Пък и смятам скоро да излизам в пенсия, тъй че какво ми дреме.

— Окси — каза спокойно Коув. — Искам да знам кой изкупува оксиконтина във Вашингтон.

— Ти да не си откачил бе? — изврещя Тий.

— Точно така, откачен съм тотално. — Коув разхлаби пръстите си около прасците на Тий и той се хлъзна десетина сантиметра към пропастта.

— Божичко, Исусе Христе, помогни ми! — зави жално дребосъкът.

— Не ти прилича да разговаряш с Господ, много си грешен — каза Венабълс. — Може да те тресне гръм, а пък аз съм наблизо.

— По-добре разговаряй с мен — подсказа Коув, — за окси.

— Нищо не мога да ти кажа. Ония приятели ще ми видят сметката.

Коув отново разхлаби хватката си. Ръцете му вече стискаха глезените на човека.

— Защо носиш мокасини, Тий? — попита той. — Ще ти се изсулят като нищо.

— Върви по дяволите!!!

Коув пусна единия му крак и вече го държеше с две ръце за стъпалото. Той се извърна назад към Венабълс.

— Съни, предлагам да го пуснем тоя долу и да си хванем някой по-умен.

— Сещам се кой. Хайде да тръгваме.

Коув се направи, че пуска крака.

— Не! — изпищя Тий. — Ще говоря. Всичко ще ви кажа.

Коув не се помръдна.

— Оставете ме на земята и ще ви кажа всичко.

— Съни, върви да запалиш колата, докато аз се отърва от тоя боклук.

— Не!!! Ще говоря, още тук, кълна се!

— Окси — подсказа още веднъж Коув.

— Окси — повтори като ехо Тий. После заговори бързо като картечница и изпя на Коув всичко, което искаше да знае.

 

 

Клеър Даниълс паркира своето волво в алеята пред гаража и угаси двигателя. Кварталът беше доста приятен, не много далеч от кабинета й, и тя бе имала късмет да си купи къщата, преди цените да скочат. Не че печелеше зле, но животът в Северна Вирджиния беше направо абсурдно скъп. Всяка педя земя вече беше застроена, а напливът от желаещи да купят имот по тези места не секваше.

Къщата беше изцяло дървена, със стръмен покрив с множество капандури и един голям комин в средата; на прозорците в сандъчета растяха цветя, а отстрани имаше долепен гараж за две коли. Улицата беше с два реда дървета, а кварталът беше тих и зелен. Населението беше доста смесено — млади и стари, образовани професионалисти и обикновени работници.

Отдавна разведена, Клеър бе свикнала с мисълта, че ще остане сама до края на живота си. В нейния кръг имаше сравнително малко свободни мъже, като нито един от тях не бе привлякъл достатъчно вниманието й. Много нейни приятелки се опитваха да я сватосват с този или онзи адвокат или компютърен гений, но всички й се бяха сторили пълни егоисти и самовлюбени лекета; тя си казваше, че и да се омъжи за някой от тях, ще продължи да се чувства сама. Веднъж се бе опитала да подиграе някакъв млад пуяк, като на едно събиране го бе запитала дали е чувал за Нарцис. В отговор той бе попитал дали това не е някаква нова програма, дето може да се свали от интернет, след което бе продължил да й обяснява колко е знаменит.

Клеър извади куфарчето си от багажника на колата и закрачи към стълбите. Нарочно не вкара волвото в гаража, защото смяташе малко по-късно пак да излиза. Тя се стресна, когато видя мъжа, който излезе иззад къщата; беше едър и черен, с бръсната глава, която блестеше на залеза като метален шлем. Клеър забеляза, че е облечен с униформата на газовата компания, а в ръката си държи нещо, което прилича на газомер. Когато двамата се разминаха, той й се усмихна и продължи пътя си. Тя се засрами от инстинктивната си подозрителност при вида на един чернокож, макар с известно неудобство да си даде сметка, че в квартала й почти всички са бели. Ала кой можеше да я упрекне след всичко, преживяно с Уеб Лондон и хора като него?

Тя отключи вратата и влезе в къщата, като през цялото време си мислеше за сеанса с Уеб. Разкритията, до които бе успяла да стигне, бяха извънредно полезни, макар и шокиращи. Тя остави куфарчето си на пода и отиде в спалнята, за да се преоблече. Навън беше още светло и тя си каза, че в такова хубаво време си струва да се поразходи. Спомни си за флакона с таблетките в джоба си, извади го и още веднъж ги разгледа. Непознатото хапче сериозно я бе заинтригувало. Един неин познат работеше във ведомствената аптека на болницата във Феърфакс. Той би могъл да изследва лекарството и да определи точно какво съдържа. Не й приличаше на нито едно от известните хапчета за сън, но можеше и да греши. Освен това се надяваше, че подозренията й за неблагоприятна медикаментозна реакция като основна причина за блокирането на Уеб няма да се потвърдят. Ако те наистина се окажеха верни, съществуваше възможност той никога да не се съвземе. Колкото и да беше налудничава неговата теория за черната магия, Клеър предпочиташе причината да е нечия клетва, отколкото нещо, което той сам си бе причинил и което бе довело до смъртта на другарите му. Не, каза си тя, отговорът сигурно се крие в неговото минало.

Тя се събу и се преоблече в тениска и къси панталони, защото жегата се бе върнала. Боса се върна в стаята и погледна телефона. Може би трябваше да се обади на Уеб, за да поговорят още малко. Все някога трябваше да му съобщи какво е научила за смъртта на Стоктън. Разбира се, моментът трябваше да бъде внимателно подбран. Ако разкритието бъдеше направено твърде рано или пък твърде късно, последиците можеха да бъдат катастрофални. Може би разходката щеше да й помогне да реши. Клеър отвори чекмеджето на скрина и извади бейзболна шапка. Тъкмо щеше да си я сложи, когато една ръка се пресегна изотзад и запуши устата й. Тя пусна шапката и се задърпа бясно, но в този миг усети върху шията си хладния допир на пистолет. Задъхана, с разширени от ужас очи, Клеър замръзна на място. Много добре си спомняше, че на влизане бе заключила вратата. Кварталът беше съвсем безопасен или поне така й се бе струвало. Тя се запита дали оня газов техник не беше преоблечен бандит, промъкнал се след нея, за да я изнасили и убие.

— Какво искате? — запита тя с глас, заглушен от тежката лапа на устата й. Ръката беше с ръкавица, но по силата си личеше, че е на мъж. Хватката върху устата й се разхлаби, ръката се спусна надолу и я сграбчи за шията.

Мъжът не отговори. Клеър забеляза превръзката за очи, малко преди той да й я нахлузи; след миг отвсякъде я обгърна тъмнина. Усети, че невидими ръце я водят към леглото, и с ужас си помисли, че ей сега ще бъде изнасилена. Да пищи или да се съпротивлява? Дулото на пистолета не се отделяше от шията й. През цялото време нападателят не бе издал нито звук.

— Спокойно! — изрече накрая мъжът. — Трябва ни информация. Нищо друго не искаме от теб.

Тя разбра какво иска да й каже. Тялото й не беше в опасност. Поне засега.

Той я постави да седне на ръба на леглото. Клеър си каза, че ако мъжът я събори по гръб и легне върху нея, тя ще се бори въпреки пистолета. Но той се отдалечи от нея или поне така й се стори. В същото време усети, че някой друг влезе в стаята. Тя се скова от страх, когато новодошлият седна до нея на леглото. Но и той не я докосна, макар че и с вързани очи тя усещаше погледа му върху себе си.

— Срещаш ли се с Уеб Лондон?

Тя трепна, като чу въпроса; до този момент не й бе хрумнало, че случващото се може да има връзка с Уеб. Това само по себе си беше странно, защото в нейния собствен живот нямаше нищо, което да предизвика интереса на разни мъже с пистолети. Оръжието и насилието бяха част от живота на Уеб, ала сега, тъй или иначе, този живот бе станал част от нейния собствен.

— Какво имате предвид? — успя да каже тя.

В отговор мъжът изръмжа. От раздразнение, помисли си тя.

— Ти си психиатър, а той е твой пациент, нали така?

Клеър искаше да отговори, че професионалната етика не й позволява да разкрива тази информация, но си каза, че ако направи това, той ще я убие. Какво го интересуваха него професионалните й задръжки! Стори й се, че чу прещракването на затвора. Като консултант в лабораторията по криминалистика бе чувала безброй пъти този звук. В стомаха й се образува ледена буца, краката и ръцете й изтръпнаха; тя се запита какво ли би направил Уеб на нейно място.

— Срещаме се, да.

— Ето, така те искам. А той спомена ли пред теб едно момче на име Кевин?

Устата й бе пресъхнала и не можеше да произнесе звук; затова кимна с глава.

— Случайно Уеб да знае къде се намира сега това момче?

Тя поклати глава и после се вцепени, когато ръката му леко я стисна за рамото.

— Успокой се, драга, никой нищо лошо няма да ти стори, стига да правиш каквото ти се каже. Ако ли пък се бъзикаш с мен, може да си имаме неприятности — добави многозначително той.

Клеър го чу как щракна с пръсти; около минута след това цареше тишина. После нещо докосна устните й. Тя инстинктивно се дръпна.

— Водичка, драга — каза мъжът. — Пресъхнала ти е устата. Като те хване шубето, и езикът ти залепва. Пий.

Последната дума беше заповед и Клеър незабавно се подчини.

— Хайде сега приказвай като човек, без повече кимане и клатене на глава. Ясно ли е?

Тя понечи да кимне, после се сети и бързо каза:

— Да.

— Какво ти каза той за Кевин? Искам да знам всичко.

— Защо? — Самата тя не знаеше откъде й дойде кураж за този въпрос.

— Имам си причини.

— Да не сторите зло на момчето?

— Няма — отвърна тихо мъжът. — Искам да си го прибера при мене си.

Гласът на мъжа звучеше искрено, но пък гласовете на много престъпници звучаха така, напомни си тя. Тед Бънди беше цар на красноречието, което не му бе попречило да убие с усмивка на уста няколко десетки жени.

— Нямам специална причина да ви вярвам, нали разбирате?

— Кевин ми е син.

Когато чу това, тя се стресна, после се поуспокои. Дали това наистина беше Големия X, за когото Уеб й бе разправял? Според него обаче той беше брат, а не баща на момчето. Гласът му наистина звучеше като на загрижен родител, но все пак нещо не беше съвсем наред. Клеър реши да се довери на професионалните си инстинкти. Тя не се съмняваше, че тези мъже ще я убият.

— Уеб каза, че бил видял Кевин в тъмната уличка. Кевин бил някак особен, въздействал му по странен начин. Видял го и по-късно, когато картечниците вече стреляли. Пъхнал му бележка в ръката и го отпратил. След това не го видял повече. Но го търсил.

— Това ли е всичко?

Клеър кимна и веднага се опомни. Тя усети как мъжът се приближи и въпреки превръзката на очите си стисна клепачи. Усети, че й потичат сълзи.

— Казах, никакво кимане и клатене на глава. Ще отговаряш с думи. За последен път те предупреждавам, ясно ли е?

— Да! — Тя се опита да преглътне сълзите.

— А не каза ли още нещо, не спомена ли нещо да е станало, когато е видял Кевин втория път?

— Не — отвърна тя, но след кратко колебание. Стори й се, че забавянето продължи едва ли не цяло денонощие. Помисли си, че може и той да го е забелязал. Оказа се права, защото веднага след това усети студения допир на оръжието до бузата си.

— Нещо като че ли не се разбираме с тебе. Да не би аз да не приказвам ясно? Виж какво ще ти кажа сега, кучко. За да си върна момчето, ще ти пръсна черепа като едното нищо, на теб и на всички твои близки и познати. Кое е това момиченце на снимките? Дъщеря ти е, нали?

Клеър не отговори и ръката му веднага я улови за шията. Тя се учуди защо е с ръкавица, после си спомни, че има уреди, които снемат пръстови отпечатъци и ДНК дори от трупове. От нейния труп! Стори й се, че ще припадне.

— Тя ли е?

— Да!

Ръката му не пускаше шията й.

— Виждаш ли, дъщеря ти е на сигурно място. В малка къщичка в хубав тих квартал. Мойто момче не е на сигурно място, а аз само него си имам. Как така ти ще си имаш дъщеря, пък аз няма да си имам синче? Справедливо ли е това? А? — Пръстите му се свиха около шията й и тя усети как въздухът й спира.

— Не!

— Какво не?

— Не мисля, че е справедливо — успя да каже тя, доколкото й стигна въздухът.

— А, така ли? Май си позакъсняла, драга.

Клеър усети как някаква могъща сила я блъсна назад върху леглото. Бе се зарекла да се бори, ако почнат да я изнасилват, но това сега й изглеждаше абсурдно, толкова беше парализирана от страх. Мъжът постави възглавница върху лицето й и после нещо твърдо се притисна в нея. Тя разбра, че се готви да я застреля, а възглавницата ще послужи като заглушител на изстрела.

През съзнанието й със страшна скорост преминаваха различни образи и картини. Сети се за дъщеричката си Маги, после си представи как ще открият трупа й. Сълзите се стичаха по бузите й. После изведнъж й дойде просветление.

— Уеб каза, че някой бил подменил детето в тъмната уличка.

Няколко секунди възглавницата не се помръдна и Клеър си каза, че все пак е загубила играта. После възглавницата се махна от лицето й, ръката му я сграбчи и я вдигна с такава сила, че щеше да й изкълчи рамото.

— Какво рече?

— Уеб ми каза, че Кевин е бил сменен в тъмната уличка с друго дете. Момчето, което е било предадено на полицията, не е Кевин. Някой го е отвлякъл от уличката, преди полицията да го прибере.

— Каза ли защо?

— Не. Освен това той не знае кой го е направил. Знае само, че е станало.

Тя отново усети дулото на пистолета върху бузата си. Допирът му този път сякаш не я изплаши толкова.

— Ти май ме мотаеш нещо, но това, което смятам да ти направя, хич няма да ти хареса.

— Така каза той! — Тя изпитваше усещането, че е предала Уеб, за да спаси живота си; същевременно се питаше дали той по-скоро не би умрял, вместо да постъпи като нея. Много беше възможно. Сълзите й рукнаха отново, този път не от страх, а от срам заради слабостта й. — Уеб предполага, че присъствието на Кевин в тъмната уличка е било планирано от онези, които са замислили цялата засада. Той смята, че Кевин по някакъв начин е замесен. — Тя бързо добави: — Без да иска. Нали е само дете.

Пистолетът се отдели от бузата й; тя усети как едрото тяло на нейния инквизитор също се отдалечава от нея.

— Това ли е?

— Това е, което знам.

— Кажеш ли на някого, че сме били тук, знаеш какво ще ти се случи. Мога да открия дъщеря ти като нищо. Огледахме цялата ти къща, вече знаем всичко за вас двете. Ясно ли е?

— Да — успя да промълви тя.

— Искам само да си върна сина, разбери. Не ми е работа да влизам в чужди къщи и да тормозя непознати хора, особено жени, не ми е в стила, обаче трябва да си върна сина. Наистина.

Тя усети, че кима несъзнателно.

Не ги чу кога си тръгнаха, макар че в този момент слухът й бе изострен до крайност. Изчака няколко минути, преди да извика: „Ало!“ Почака още малко и пак извика. После ръцете й се вдигнаха нагоре и бавно свалиха превръзката. Очакваше всеки миг нечии чужди ръце да я спрат, но това не се случи. Когато можеше отново да вижда, предпазливо се огледа, сякаш се боеше някой да не скочи върху нея. Единственото й желание беше да се просне по очи на леглото и да плаче цял ден и цяла нощ, но не можеше да го направи. Те бяха казали, че са огледали навсякъде в къщата. Тя нахвърля малко дрехи в една пътна торба, грабна ръчната си чанта и чифт маратонки и пристъпи към входната врата. Огледа се; наоколо не се виждаше никой. Притича до колата и седна зад волана. Докато караше, често поглеждаше в огледалото, за да провери дали не я следят. Не беше специалист, но й се стори, че отзад няма никой. Когато стигна до околовръстния път, Клеър натисна газта, без да знае закъде е тръгнала.