Дейвид Балдачи
Последният жив (44)

44

Тъй като не успя да открие произхода на групировката, организирала канала за вкарване на оксиконтин в района на Вашингтон, Рандъл Коув реши да смени тактиката и да удари получателя вместо доставчика. Той използва информацията, получена от дребния гангстер Тий, за да проследи банда наркопласьори, които се бяха специализирали в разпространение на новата дрога. Наистина безценна информация можеше да се изкопчи от един доносник, стига да бъде полюлян достатъчно дълго с главата надолу над Потомак! В един момент Коув реши, че си струва да си набави още малко от безплатния информационен продукт. Тази му нова тактика го бе довела посред нощ на това място и той се надяваше, че резултатите ще оправдаят очакванията.

Гората беше непрогледна, а Коув се движеше през нея толкова тихо и незабелязано, колкото изобщо е по силите на едно човешко същество. Той спря там, където свършваха дърветата, приклекна и огледа терена. Колите стигаха до коларския път, който се виеше през гъсталака по границата между Западна Вирджиния и Кентъки. Ако Коув имаше възможност да повика подкрепление, би го направил. По едно време си мислеше да вземе със себе си Венабълс, но Съни вече достатъчно му бе помогнал, а пък имаше жена и деца и при това се готвеше за пенсия. Затова нямаше никакво желание да му проваля живота. Самият Коув беше храбър мъж, свикнал да попада в опасни ситуации, но същевременно добре познаваше тънката граница между храброст и идиотизъм и гледаше никога да не я прекрачва.

Когато забеляза, че неколцина мъже се събират около една от колите, той се сниши още повече и извади очилата си за нощно виждане, за да ги огледа по-добре. Мъжете носеха някакви пакети, увити в найлон; това потвърди подозренията му. Не приличаха на калъпчета кокаин, а по-скоро на пликове с десетки хиляди хапчета вътре. Той извади фотоапарата си за нощни снимки без светкавица и изщрака няколко пози, след което се замисли какво да предприеме. От мястото си различаваше поне петима мъже, до един въоръжени. Не можеше да ги арестува, без да се постави в сериозна опасност. Докато размишляваше, той не забеляза как посоката на вятъра леко се промени. Разбра това едва когато кучето, което до този момент кротко бе лежало до една от колите, скочи и се втурна право към него.

Коув изруга наум, обърна се и се затича навътре в гората. С всяка крачка обаче кучето го настигаше, а коленете на Коув бяха преживели доста и се готвеха да го оставят. Освен това той дочу нещо, което още повече го разтревожи. В преследването се бяха включили и двукраки същества.

Те го обградиха в едно мочурище. Кучето се хвърли върху него с оголени зъби, Коув вдигна пистолета си и го просна мъртво на земята. Това беше последното, което успя да направи, преди цяла гора от цеви да се насочат към него. Той вдигна пистолета си нагоре в знак, че се предава.

— Хвърли го! — извика един от преследвачите и Коув се подчини.

Мъжете се приближиха и един от тях го претърси; откри втория пистолет в ръкава на якето и му взе фотоапарата.

Немо Стрейт коленичи до кучето и нежно го погали. После хвърли на Коув такъв поглед, сякаш врагът току-що бе заклал родната му майка. Стрейт вдигна пистолета си и пристъпи напред.

— Имах Проклетията от шест години. Страхотно куче беше.

Коув не каза нищо. Друг от мъжете го блъсна в гърба с приклада на пушката си, но в отговор Коув само изръмжа.

Стрейт направи още една крачка напред и го заплю в лицето.

— Аз съм си виновен, че не проверих дали си пукнал, когато блъснахме колата ти в пропастта. Трябваше още тогава да запалиш дебела свещ за късмета си и да се разкараш от града.

Коув не отвърна и на това, но направи една незабележима крачка към Стрейт. Крадешком огледа останалите. Нападателите бяха облечени в градски дрехи и до един бяха черни. Но той не можеше да се надява на помощ от собствената си раса. В престъпния свят парите говореха по-силно от лоялността между свои.

Стрейт погледна през рамо към фургона, в който се намираше Боби Лий, и после отново се обърна към пленника.

— Какво бе, приятел? — ухили се той. — Ти не можеш ли да не си навираш носа в чуждите работи? А? — Той допря дулото на пистолета до бузата на Коув, после замахна и здравата го цапардоса с твърдия метал. — Отговаряй, като те питам!

В отговор Коув се изплю в лицето му. Стрейт се избърса, после отново вдигна пистолета и го опря до слепоочието на негъра.

— Кажи си сега молитвата.

Ножът се появи от същия ръкав, където бе скрит резервният пистолет. Коув знаеше от опит, че там, където вече е открито едно оръжие, не проверяват за други. Той се целеше право в сърцето, но кракът му се подхлъзна в калта, а и Стрейт се оказа по-бърз, отколкото бе очаквал, та ножът се заби в рамото му. Стрейт падна по гръб в блатото, дръжката на ножа стърчеше от раната.

Коув остана на мястото си, вперил поглед в мъжете, които го заобикаляха. В продължение на няколко мига настана пълна тишина. В съзнанието му изплува картина: жена му и децата тичаха към него през една поляна, покрита с прекрасни пролетни цветя; техните усмивки и предвкусването за топлите им обятия прогони мисълта за всички отвратителни гадости, които бе преживял.

Пушките и пистолетите гърмяха. Коув бе ударен от няколко куршума и се строполи на земята. В същия миг наблизо се чу шум на хеликоптерен двигател и няколко секунди по-късно над върховете на дърветата се появи ярка светлина.

Стрейт скочи на крака.

— Хайде да се измитаме!

Въпреки раната си той вдигна на ръце мъртвото си куче и хукна да бяга. След по-малко от минута поляната се опразни. Хеликоптерът прелетя ниско и продължи по пътя си, без да подозира за разигралата се долу драма. Стрейт не бе познал — машината просто превозваше група бизнесмени след закъсняла делова среща.

Когато нормалните звуци на нощта се възвърнаха, в мрака се разнесе стон. Рандъл Коув се опита да се надигне, но колкото и да беше силен физически, не успя. Бронежилетката бе спряла три от куршумите. Останалите два, попаднали в жива плът, си бяха свършили работата. Той се отпусна назад. Кръвта му оцвети водата на блатото в червено.

Тази вечер Клеър Даниълс остана до късно в кабинета си. Външната врата беше заключена и сградата се охраняваше, така че тя се чувстваше в по-голяма безопасност на работното си място, отколкото в хотела, където се бе настанила. Нейният познат фармацевт й бе позвънил с анализ на странното хапче, което бе взела от Уеб. Клеър бе предположила, че е някакво мощно сънотворно, понеже все още смяташе, че фатална комбинация от лекарства със закъсняло действие бе парализирала Уеб по време на атаката. Теорията й може би беше твърде смела, но поне засега не й хрумваше нищо по-убедително. В този момент бе иззвънял телефонът и отговорът бе обърнал всичко надолу с главата.

— Хапчето е плацебо — обяви нейният познат, — каквито дават на контролните групи при изпитания на нови препарати.

Плацебо?! Мнимо лекарство?! Клеър бе изумена. Всички останали таблетки й се бяха сторили напълно редовни. Тя се облегна назад в стола и се замисли дълбоко. Ако не беше медикаментозна реакция, то какво би могло да бъде? Разумът й отказваше да приеме, че Кевин Уестбрук наистина бе проклел Уеб през онази нощ със странното си възклицание. И все пак всичко сочеше натам. Нима Уеб наистина бе преживял психически срив?

Клеър прегледа някои от блокчетата, които Уеб й бе позволил да задържи. Рисунката, на която Кевин насочваше дистанционното устройство, бе предадена веднага за анализ на ФБР, а тя беше единствена по рода си; в нито едно от останалите блокчета нямаше нищо подобно. Клеър разгледа другите рисунки, някои от които бяха доста добри. Момчето явно имаше талант.

На нито една рисунка не беше написано „Проклятие и триста дяволи!“ или нещо подобно. Клеър отново се замисли за звученето на израза. Доста архаичен, вероятно от времето на Гражданската война. „Проклятие и триста дяволи, пълен напред!“ — това или нещо подобно бе казал вероятно адмирал Фарагът по време на решаващата морска битка между Севера и Юга.

Клеър си записа думите върху лист хартия. От времето на Гражданската война, бе предположил Уеб. Робство. Черни и бели. Черно и бяло. Неофашизъм. Челото й цялото се набърчи от усилието, но изведнъж й хрумна нещо. После веднага си каза, че това е невъзможно.

„Свободното общество“? Дявол го взел! Тя погледна към компютъра си. А защо не? Няколко кликвания с мишката, и след минута отговорът се появи на екрана. „Свободното общество“ поддържаше свой интернет сайт. Отблъскваща, изпълнена с омраза пропаганда, предназначена да привлича в редиците им невежите и озлобени от живота лумпени. Когато го видя, сърцето й се спря в гърлото.

В този момент лампите угаснаха и кабинетът й потъна в мрак. Съвпадението между внезапната тъмнина и онова, което току-що бе научила, я накара да извика. Тя позвъни на охраната.

Гласът на дежурния звучеше любезно и успокояващо.

— Не е в цялата сграда, доктор Даниълс. Тук имаме ток. Сигурно е изключил бушон. Да се кача ли да проверя?

Тя погледна през прозореца си и видя, че околните сгради също са осветени.

— Не, няма нужда. Мисля, че имам фенерче. Ако е бушон, аз ще го включа.

Тя затвори, порови в чекмеджетата на бюрото си и накрая измъкна електрическо фенерче, после премина от кабинета си в тъмната приемна. Намери електрическото табло и натисна дръжката. Беше заключено. Странно, помисли си тя, но се сети, че през таблото минаваха също телефонните кабели и връзките на охранителната система, затова вероятно го пазеха от външни лица. Но как тогава да вдигне падналия бушон? Тя си помисли да опакова вещите си и да си отиде в хотела, но всичките й бележки бяха в кабинета, а освен това нямаше лаптоп, с който би могла да влезе в интернет от хотелската стая.

Клеър освети с фенерчето си ключалката на таблото. Изглеждаше пределно проста. Тя отиде в кухнята и намери отвертка. После се върна, стисна фенерчето под мишница и се хвана на работа. След около пет минути, в резултат повече на късмет, отколкото на умение, ключалката поддаде и вратичката се отвори. Тя освети вътрешността на таблото, видя падналия предпазител и го вдигна нагоре. Лампите в помещението веднага светнаха. Тъкмо се канеше да затвори вратичката, когато нещо привлече вниманието й. Към жиците, които минаваха нагоре по стената, беше прикрепено малко устройство. Клеър не разбираше много от тези неща, но устройството й се стори някак не на място, сякаш беше поставено там допълнително. Сякаш беше за подслушване.

Може би от внезапното откритие, което бе направила, или от обхваналата я напоследък параноя, изведнъж Клеър разбра всичко. Тя изтича обратно в кабинета си, без да забележи малкия електрически прекъсвач върху рамката на таблото, който се задействаше с всяко отваряне на вратичката.

Тя нахълта тичешком в кабинета си и се заоглежда. Погледът й обиколи всичките стени и накрая се спря на тавана. Грабна стола от бюрото, събу си обувките и се качи на стола, като протегна ръка към детектора на противопожарната система. След годините, през които бе работила с полицаи, тя знаеше, че тези детектори бяха предпочитано място за поставяне на подслушвателни устройства. Тя дръпна пластмасовата капачка и отдолу се проточи някаква жица, която не би трябвало да я има. Дали само нейният кабинет се подслушваше, или всички останали?

Клеър остави детектора да виси от тавана, скочи от стола и изтича в съседния кабинет, този на О’Банън. Вратата беше заключена, но ключалката беше същата като на електрическото табло. С отвертката, която държеше в ръка, тя бързо се справи с бравата. На тавана също имаше пожарен детектор като в нейния кабинет. Тя свали капачката и отвътре се показа същата съмнителна жица. Клеър тъкмо щеше да продължи към следващия кабинет, когато забеляза отворената папка на бюрото на О’Банън.

Вътрешният й глас й каза, че това, което се готви да направи, е неколегиално и крайно нередно, но обстоятелствата я оправдаваха. Тя вдигна папката. Беше психиатричното досие на Дебора Райнър. Уеб й бе споменал за нея — вдовицата на един от участниците в неговия някогашен екип. Тя прелисти набързо дебелия куп хартия. Деби Райнър явно идваше отдавна и често при О’Банън. Това, което изненада Клеър, беше броят на хипнотичните сеанси, на които жената се бе подлагала. О’Банън я бе хипнотизирал почти при всяка среща.

Когато Клеър проследи датите на срещите, изведнъж през ума й мина ужасяваща мисъл. Една от тези дати беше точно три дни преди гибелта на екип „Чарли“.

Тя остави папката върху бюрото и пристъпи към картотеката, където се съхраняваха останалите досиета на пациенти. Шкафът беше заключен, но ключалката беше съвсем проста и Клеър я отвори без всякакво усилие; тя вече пет пари не даваше за професионалната етика. Върху папките прочете имената на много агенти и служители от всякакви отдели на Бюрото и на техните съпруги. Прегледа някои от досиетата. Също както при Деби Райнър броят на хипнотичните сеанси, на които се бяха подлагали, беше извънредно висок.

Клеър мислеше трескаво. Хипнозата е особено състояние на съзнанието. Под хипноза човек може да бъде накаран да извърши деяния, които нормално никога не би му хрумнало да предприеме. Но което е още по-важно, в състояние на хипноза от пациента може да бъде измъкната всякаква информация, а ако пациентът е агент на ФБР или негова съпруга — и оперативни данни, които представляват служебна тайна. Клеър живо си представи как О’Банън е разпитвал обърканата и уязвима Деби Райнър за всякакви подробности от работата на съпруга й. Включително за целите на предстоящи операции и точната дата и час на планирания удар, ако Теди Райнър ги бе споделял с жена си. А някои мъже правеха това въпреки изричната уставна забрана. Много често семейният живот изискваше подобни нарушения на професионалната етика само за да има мир вкъщи. Или пък човек можеше да се издаде неволно, а после съпругата му да сподели чутото в състояние на хипноза.

Всичко това беше детска игра за професионалист с опита на О’Банън. Разбира се, след сеанса той разполагаше с достатъчно възможности да изтрие от паметта на пациента всякакъв спомен за случилото се, дори за самия акт на хипнозата. Господи! — помисли си Клеър. — Деби Райнър може несъзнателно да е допринесла за смъртта на съпруга си!

На всичко отгоре подслушвателните устройства през цялото време бяха записвали поверителната информация, която пациентите споделяха със своите психотерапевти. Ценна информация, която би могла да се използва за изнудване или за умишлен саботаж, както бе станало с екипа на Уеб. Без да се впуска в подробности, Уеб й бе споменал, че в Бюрото има проблеми. Ако Клеър се окажеше права, О’Банън през цялото време бе стоял в дъното на тези проблеми.

Докато гледаше втренчено картотеката, Клеър си даде сметка за нещо, което липсваше в нея. На буквата „Л“ бяха класирани няколко досиета на пациенти. Между тях имаше една голяма празна папка. Клеър се запита дали тя не бе съдържала досието на Уеб Лондон. Само че онова, което О’Банън й бе дал навремето, далеч не беше чак толкова много. Или може би той не й бе предал всичко? Клеър знаеше, че О’Банън е извънредно самонадеян, дори арогантен човек. Той се смяташе за по-умен и по-опитен от всички останали. Може би нарочно бе укрил от нея информация, за да я остави да се лута. А може би имаше и по-важни причини от професионалната суета да се опита да задържи Уеб като пациент.

Тя затършува из кабинета му. Започна от бюрото и мина през всички места, където той би могъл да укрие липсващата от папката на Уеб информация. Не намери нищо. После вдигна поглед нагоре. Помещението беше модерно обзаведено, с окачен таван. Клеър стъпи на стола с фенерчето в ръка и надигна една от плоскостите. Като се изправеше на пръсти, можеше да види какво има в кухината. Тя освети наоколо с фенерчето си и веднага забеляза малка кутия, поставена върху металната рамка, която поддържаше плоскостите. Клеър премести стола си под съответната точка и извади кутийката. Вътре беше остатъкът от досието на Уеб; още щом седна да го прегледа, Клеър разбра, че е попаднала на съкровище. С всяка следваща страница тя все повече се удивяваше на невероятните разкрития, които съдържаше това досие.

Клеър Даниълс прекрасно знаеше, че О’Банън е маниак на тема ред; в миналото двамата неведнъж се бяха шегували с това му качество. И той наистина си бе водил най-подробни бележки. От тях тя разбра, че след смъртта на майка му О’Банън многократно бе подлагал Уеб на хипноза, дори повече, отколкото Деби Райнър. Всеки път той бе прилагал метода на сугестията, за да изтрие спомена за хипнотичния сеанс от съзнанието му. Клеър буквално подскочи, когато откри, че при един от сеансите Уеб бе разказал на О’Банън цялата история за смъртта на втория си баща. Бележките бяха пределно лаконични, сякаш шифровани, но вътре се споменаваха неща като „Стоктън“, „тавана“ и „ТАТКО, МИЛИЧЪК!!!“ — последното написано изцяло с печатни букви. Чак сега й стана ясно защо Уеб бе изкрещял: „Много добре знаеш какво виждам!“ Подсъзнанието му вече веднъж бе споделило всичко това, само че не с нея, а с О’Банън. Използването на плацебо вместо истински медикаменти също се споменаваше в бележките. Клеър предположи, че това е правено, за да може О’Банън да прецени до каква степен неговите заповеди са проникнали в подсъзнанието на Уеб. Наистина, докато му бе давал плацебото, О’Банън бе успял да му внуши, че това е най-доброто сънотворно на пазара, а на свой ред Уеб бе докладвал, че то наистина действа отлично. Уеб също така бе разказал на О’Банън за опасните игри с „Тейзър“ — пистолета с електрошоковите стрелички.

Най-после Клеър Даниълс разбра истината за случилото се с Уеб в онази тъмна уличка. Много добър ход, призна тя, защото Уеб не е бил принуждаван да извърши нещо нередно или против волята си, като например да убие хладнокръвно някой невинен, а му е било вменено точно обратното — да не прави нищо.

Тя реши незабавно да се свърже с Уеб, за да му обясни до какъв извод бе стигнала, както и да го помоли за съдействие, но не можеше да стори това оттук, с всичките подслушвателни устройства в сградата.

Още известно време Клеър продължи да прелиства материалите от досието. Отношенията между лекар и пациент бяха разкрити в цялата си жестокост на последната страница, където О’Банън си бе отбелязал, че без съмнение Уеб ще постъпи точно така, както му е наредено. С характерния си кодиран език той всъщност бе написал, че двамата с Уеб вече са изградили помежду си прекрасни взаимоотношения на пълно взаимно доверие. О’Банън бе добавил многозначително, че един психиатър (тук той предвидливо се бе въздържал да спомене себе си) би могъл да се впише в съзнанието на Уеб като някаква бащинска фигура в живота му, призвана да го защити. И че ако Уеб откаже да изпълни указанията на психиатъра, вторият му баща ще се върне, за да го убие; на практика самият живот на пациента трябваше да изглежда зависим от точното изпълнение на дадените инструкции. О’Банън бе стигнал до заключението, че Уеб Лондон е извънредно податлив на постхипнотична сугестия, с което представляваше риск от гледна точка на сигурността. Клеър, която вече познаваше достатъчно отблизо Уеб, прекрасно разбра за какво става дума: със своята психологическа нагласа Уеб просто не беше в състояние да не изпълни дадената заповед. Но тя знаеше и друго: че от един момент нататък той се бе съвзел от внушението, бе се хвърлил напред в двора и се бе изправил сам срещу картечниците въпреки силните вътрешни гласове, които се опитваха да го спрат. И тъкмо в това се заключаваше най-забележителното му постижение през онази нощ.

Клеър трябваше да признае, че О’Банън бе водил бележките си много умело и бе положил всички усилия да прикрие следите си — още една причина тя да бъде извънредно предпазлива. Колегата й бе предвидил всички усложнения и опасности освен една: възможността Уеб да се прехвърли при нея и тя по свой път да узнае за него онова, което О’Банън вече бе научил. Не бе предвидил и още нещо — откриването на подслушвателните устройства, а също и на оригиналното досие. Нищо чудно, че О’Банън толкова много бе настоявал Уеб да остане негов пациент.

Време беше Клеър да се свърже с онези, които знаеха как да се справят със ситуацията. Тук решително не беше в свои води.

Тя се извърна и тръгна към кабинета си; искаше да си вземе нещата и да си ходи. Тогава видя мъжа, който стоеше и я гледаше. И докато тя държеше в ръка отвертка, в неговата имаше пистолет.

При това Ед О’Банън нямаше вид, че ще се поколебае да го използва.