Дейвид Балдачи
Последният жив (12)

12

Майката на Кевин Уестбрук, научи Уеб, вероятно беше починала, макар никой да не знаеше това със сигурност. Преди години тя просто бе пропаднала вдън земя. Наркоманка, развила зависимост от метамфетамин и нискокачествен хероин, тя най-вероятно бе завършила живота си след убождане със замърсена игла или смъркане на непречистен прах. Бащата беше неизвестен. Очевидно в света, обитаван от Кевин Уестбрук, подобни непълноти в биографията не бяха необичайно явление. Уеб пресече с колата си една част от Анакостия, която дори полицаите избягваха, за да достигне до разнебитената двуетажна къща, в която се твърдеше, че живеел Кевин заедно с куп полуроднини: втори братовчеди, пралели, далечни — условно казано — вуйчовци, девери на майка му по линия на всевъзможните й мъже и прочее. Нито Уеб, нито който и да било друг имаше някаква приблизителна представа за семейната среда, в която бе израсъл Кевин. Това беше някакъв нов, доразвит вариант на разширеното американско семейство. Кварталът изглеждаше, сякаш преди десетилетия бе станал зона на радиоактивно замърсяване и оттогава така и не можеше да се възстанови. По тия места не растяха нито дървета, нито цветя; тревата в малките дворчета беше болнаво жълта. Дори уличните котки и кучета имаха такъв вид, сякаш всеки момент ще се търкулнат в канавката. Хора, къщи и предмети изглеждаха напълно изхабени.

Дворът на къщата беше като бунище; вонята от гниещ боклук спираше дъха на несвикналия. Вътре из стаите се гонеха най-различни други зловония. Когато целият този отровен коктейл удари Уеб в носа, за момент той си помисли, че жив няма да излезе. Струваше му се, че по-леко би понесъл граната сълзотворен газ в лицето пред това тук.

Хората, наклякали направо на пода, не изглеждаха прекалено разтревожени, че Кевин не е между тях. Може би детето и преди бе изчезвало след подобни грандиозни престрелки в квартала.

— Вече дадохме показания в полицията — бе единственото, което изсъска през зъби един намръщен младеж.

— Правя някои доуточнения — обясни Уеб, който за момента избягваше да мисли какво ли би му се случило, ако Бейтс разбереше, че е тръгнал на своя глава да души из квартала. Само че той дължеше това на Райнър и останалите момчета, така че всички процедурни правилници на Бюрото можеха да вървят по дяволите. Което не му пречеше да усеща как цели ята пеперуди пърхат в стомаха му.

— Затваряй си устата, Джеръм! — кресна някаква възрастна матрона, седнала до въпросния младеж. Тя имаше посребрени коси, големи очила, огромни провиснали гърди и лице, което говореше, че на нея такива не й минават. В ханша беше широка колкото малолитражен автомобил и имаше вид, сякаш може без проблем да се справи с Джеръм, ако се наложи. Къде ти, и с Уеб можеше да се справи като нищо. Преди да махне веригата от вратата, тя на два пъти бе поискала да види значката и документите му. — Не пускам в къщата си непознати. Ако ще да са и от полицията. Тоя квартал е опасен, откак се помня. Независимо на чия страна си — добави жената с вдигнати вежди и многозначителен поглед, който проникна дълбоко в душата му на федерален агент.

„Не че аз самият много желая да съм тук — искаше да й каже Уеб, — особено сега, когато ми се повръща от тая воня.“ Когато седна срещу тях, през цепнатините на дюшемето се виждаше, че къщата е построена направо върху утъпкана пръст. Тия нещастници сигурно пукат от студ през зимата, помисли си той. Навън в момента беше около осемнайсет градуса, а вътре температурата по-скоро клонеше към нулата. В къщата не се чуваха никакви успокояващи домашни звуци — нито бумтене на печка, нито къкрене на вкусни манджи в бабината кухня. В единия ъгъл на стаята имаше купчина празни кутийки от диетична пепси-кола. Явно някой се пазеше да не надебелее. В същото време до тях се виждаше друга купчина — от опаковки на „Макдоналдс“. Най-вероятно бяха на Джеръм. Той имаше вид, сякаш нагъва само хамбургери и пържени картофи.

— Напълно ви разбирам — отвърна Уеб. — Отдавна ли живеете тук?

В отговор Джеръм само изсумтя, докато баба му оглеждаше сключените пръсти на ръцете си. Накрая тя каза:

— От три месеца. На предишното място обаче живяхме дълго. Направихме ремонт.

— Докато един ден решиха, че сме прекалено богати за такава хубава къща — добави ехидно Джеръм, — и ни изритаха. Ей така, просто ни изритаха и това е.

— Никой не е казал, че животът е справедлив, Джеръм — намеси се старицата. Тя огледа кочината около себе си и пое дълбоко дъх; Уеб усети как всичките му надежди се изпаряват. — Един ден и тук ще направим ремонт. Къщата ще стане хубава. — Уеб забеляза, че гласът й не звучи толкова уверено.

— Има ли някакъв напредък в издирването на Кевин от страна на полицията?

— Що не ги питаш тях? — сопна се бабата. — На нас те нищо не ни казват.

— Ами че нали те го загубиха! — обади се Джеръм, като се свря още по-навътре в безформената купчина продънени, мръсни възглавници, които минаваха за канапе. От мястото си Уеб не виждаше дали под тях изобщо има рамка. Таванът на стаята се бе пропукал на три места и бе провиснал толкова ниско, че още малко нямаше да им трябва стълба, за да се качат на втория етаж — просто щяха да се хващат за цепнатините и да се набират на ръце. По стените растеше черна плесен. Уеб си каза, че малкото боядисани повърхности сигурно са покрити с оловна боя, а кухините около водопроводните тръби като нищо са запълнени с азбест. Подът беше покрит с мишина, а Уеб бе готов да се обзаложи на хиляда долара, че всички дървени части са проядени от термити, което обясняваше защо, гледана откъм улицата, къщата беше леко наклонена наляво. Сигурно строителните инспектори отдавна бяха отписали тоя квартал, иначе къде им бяха очите?

— Имате ли снимка на Кевин?

— Имаме, разбира се. Дадохме я на полицията — каза бабата.

— Нямате ли друга?

— Ти какво, всичко ли искаш да ни вземеш? — озъби се Джеръм.

Уеб се надвеси напред така, че дръжката на пистолета му да попадне в полезрението на младежа, от когото можеше да се очаква всичко.

— Точно така, Джеръм. Всичко, което поискам. И ако ми се правиш на важен, ще те хвана за яката и ще те закарам в участъка, където бързо ще ти извадим всичките кирливи ризи от компютъра. Пък ако искаш, можеш да ме лъжеш до утре, че нямаш криминално досие, умнико.

Джеръм отмести поглед и каза само:

— Мамицата му!

— Затваряй си устата, Джеръм! — повтори баба му. — Просто млъкни и не се обаждай.

А така, бабке, помисли си Уеб. Тя измъкна отнякъде малък портфейл и от гънките му извади снимка. Когато я подаваше на Уеб, ръцете й затрепериха и гласът й заседна в гърлото, но тя бързо се окопити.

— Това е последната ми снимка на Кевин. Гледай да не я загубиш.

— Ще я пазя. Ще си я получите обратно.

Уеб погледна снимката. Беше Кевин. Същият Кевин, когото бе спасил в сляпата уличка.

Значи Кортес и Романо бяха бавили някакво друго хлапе, което ги бе излъгало, че се казва Кевин Уестбрук, а също и за куп други неща. Това не бе станало случайно, сигурно е било планирано отпреди. Или пък беше плод на моментно вдъхновение. Така или иначе, с каква цел?

— Значи казвате, че сте дали на полицията снимка на Кевин?

Бабата кимна.

— Той е добро момче. Ходи на училище, разбирате ли, почти всеки ден. Специално училище, защото Кевин не е случайно дете — добави гордо тя.

По тия места, каза си Уеб, ходенето на училище само по себе си беше постижение, сравнимо с това да оживееш до сутринта.

— Убеден съм, че е добро момче. — Той погледна Джеръм, този нагъл, наежен хлапак, готов престъпник. Ти също май си бил някога добро момче, а, Джеръм? — Полицаите униформени ли бяха?

— Ти кво бе, за будали ли ни смяташ? Бяха от ФБР, приятел, също като теб!

— Сядай, Джеръм — каза Уеб.

— Сядай, Джеръм! — кресна бабата и Джеръм седна.

Уеб мислеше напрегнато. Ако в Бюрото имаха снимка на Кевин, вече трябваше да са разбрали, че макар и за кратко, са задържали друго момче. Или може би не? Романо май дори и не подозираше, че са замесени две момчета. Той просто описа хлапето като чернокожо. Може би това гласеше и официалният полицейски доклад? Ако фалшивият Кевин Уестбрук бе изчезнал, преди Бейтс и останалите да бяха стигнали до мястото на инцидента, тогава те можеха да знаят само, че някакво чернокожо момче на около девет-десет години на име Кевин Уестбрук, живеещо на такъв и такъв адрес в близост до сляпата уличка, е изчезнало безследно. Щяха да дойдат, да разговарят със семейството, да вземат снимка — както впрочем бяха направили — и да продължат с разследването. Едва ли непременно щяха да искат от Романо и Кортес да разпознаят детето на снимката, особено ако нямаха причини да подозират, че е станала подмяна. А и Маккарти му бе казал, че снайперистите дори не са погледнали истинския Кевин, когато „Чарли“ бяха минали покрай него на път за обекта. Може би само Уеб знаеше за измамата.

Уеб се огледа наоколо и единствено заради бабата, или каквато там се падаше на Кевин, се опита да прикрие отвращението си.

— Кевин тук ли живееше? — Бейтс бе споменал, че условията на живот в дома на Кевин са мизерни и че той избягвал да се прибира вкъщи, което може би обясняваше защо онази нощ се бе скитал самичък навън, вместо да си е в леглото. Наистина, домашната му среда беше отвратителна, но не и по-лоша от тази на много други деца в подобни квартали. Бедността и престъпността вървяха ръка за ръка, а видимите следи от тях в никакъв случай не можеха да се нарекат красиви. И все пак бабата изглеждаше непоклатима като канара. Добра жена; по всичко личеше, че истински обича Кевин. Защо му трябваше да бяга от нея?

Бабата и Джеръм се спогледаха.

— Повечето време — отвърна тя.

— А къде живееше през останалото време?

И двамата мълчаха. Уеб ги наблюдаваше — бабата, забила поглед в огромния си скут, и Джеръм, който се полюляваше на място, затворил очи, сякаш в главата му звучеше някаква негова си, натрапчива и досадна музика.

— Знам, че Кевин има брат. С него ли живее през останалото време?

Внезапно Джеръм се ококори, а бабата престана да съзерцава скута си. Двамата погледнаха Уеб така, сякаш бе насочил пистолет в главите им и им казваше да се целунат за сбогом.

— Не го познаваме, никога не сме го виждали — каза бързо бабата, като се полюляваше напред-назад, сякаш обзета от внезапна болка. Изведнъж войнственият й вид се стопи. Заприлича на обикновена старица, изплашена до смърт.

Когато погледът на Уеб се премести върху Джеръм, хлапакът скочи като пружина и преди Уеб да успее да реагира, изхвърча навън. Уеб просто чу как входната врата се затръшна след него и стъпките му бързо се отдалечиха в мрака. Той отново погледна към бабата.

— Джеръм също не го познава — добави тя.