Дейвид Балдачи
Последният жив (15)

15

— Ти да не си откачил, бе! — Бък Уинтърс се взираше разярено в Уеб, който стоеше прав до вратата на малката заседателна зала във Вашингтонското оперативно бюро. До Уеб бе застанал Пърси Бейтс. — Да стреляш с пистолет на публично място, и то пред цяла глутница репортери! Да се оставиш да те заснемат! Да не си се побъркал нещо?

— Не е изключено — сопна се Уеб. — Държа да знам откъде е изтекла информация до Джули Патерсън. Следствието трябваше да е поверително. Откъде, по дяволите, знае тя какво съм говорил?

Уинтърс погледна с отвращение Бейтс.

— Бейтс, ти му беше учител и наставник нали? Видя ли какво постигна с него? — Погледът му се върна на Уеб. — Цял екип работи по този случай. Не ми се прави на наивен, сякаш не знаеш, че щом са замесени толкова хора, все нещо ще се разчуе. Особено когато една жена иска на всяка цена да разбере какво е станало със съпруга й. Ти се панира, Уеб, и оплеска работата, това е. А не ти е и за пръв път.

— Виж какво, на излизане от къщи ме напада цяла тълпа, а собствените ми колеги не си мърдат пръста да ме защитят. Хората ме блъскат, удрят, крещят ми обвинения в лицето. Всеки друг би постъпил така на мое място.

— Покажи му какво е направил, Пърс. — Бейтс тихо пристъпи към телевизора в ъгъла, вдигна дистанционното и натисна няколко копчета. — С почитанията на пресслужбата — добави Уинтърс.

Лентата тръгна и на екрана се появи вътрешността на църквата. Джули Патерсън мачкаше с ръце празния си корем, крещеше в лицето му, заплю го и го зашлеви с всичка сила. А той понасяше всичко това, неподвижен като истукан. Собствените му думи, че е направил всичко, което е могъл, загадъчно липсваха от записа или поне той не ги чу. Единственото, което заснетият Уеб успя да каже от екрана, бе: „Съжалявам, Джули.“ Прозвуча така, сякаш той лично бе теглил куршума на Лу Патерсън.

— Най-хубавото тепърва предстои — каза Бък Уинтърс, измъкна дистанционното от ръката на Бейтс и натисна едно копче. Сцената се смени, намираха се вече пред дома на Уеб. Записът беше монтиран професионално; сцените с разярената тълпа бяха изрязани, кадърът беше прецизно фокусиран върху лицата на Уеб и интервюиращите го репортери. Самите журналисти бяха показани като твърди, безкомпромисни, но учтиви и коректни във всяко отношение. Удареният от Уеб репортер бе изкаран истински герой, който, без да обръща внимание на кървящия си нос, самоотвержено и професионално води зрителя през безумието, което тече на екрана. Самият Уеб изглеждаше като някакъв бесен звяр; той крещеше като обезумял, псуваше и накрая извади пистолет. Скоростта на лентата беше леко забавена, така че изваждането на оръжието да изглежда като преднамерен, хладнокръвен акт на агресия, а не отчаяна постъпка на човек, който брани живота си. Имаше и смразяващи кръвта сцени на съседи, притиснали невръстни дечица до гърдите си, отчаяно опитващи се да избягат от побеснелия убиец. На последния кадър Уеб стоеше сам, гордо изправен сред хаоса, който бе сътворил, след което спокойно прибра още димящия пистолет и закрачи в неизвестна посока.

Никога през живота си Уеб не бе виждал такъв професионален монтаж освен може би само в холивудски филм. Бяха го изкарали умопобъркан садист и злодей — истински Франкенщайн. Камерата на няколко пъти бе уловила отблизо обезобразената страна на лицето му, но в репортажа не се казваше и дума за обстоятелствата, при които е бил ранен.

Уеб поклати глава, погледна Уинтърс и каза:

— По дяволите, това изобщо не отговаря на истината. Аз да не съм някакъв Чарли Менсън!

Уинтърс подсвирна.

— На кого му пука за истината! Важно е как се възприемат нещата. Сега това тече по всички телевизионни канали в града. А също и по националните мрежи. Моите поздравления, ти стана телевизионна звезда. Когато му доложили, директорът прекратил важна среща в Денвър и тръгнал незабавно за насам. Свършен си, Лондон, този път ще ти теглят шута в задника!

Уеб се отпусна тежко на един стол и не каза нищо. Седнал срещу него, Бейтс почукваше с молива си по заседателната маса. Уинтърс застана пред него с ръце на гърба. Цялата тази история сигурно му доставя голямо удоволствие, помисли си Уеб.

— Както знаеш, официалната линия на Бюрото при подобни ситуации е да не предприема нищо. И преди сме си заравяли главата в пясъка. Понякога това помага, понякога не. Обикновено онези по върховете предпочитат да изчакаме. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

— Да вървят по дяволите. Не съм приритал за тяхната защита.

— Не, Уеб, този път обаче няма да стоим със скръстени ръце — намеси се Бейтс в разговора. — За начало от пресслужбата подготвят специален филм за теб, който да отразява нашата гледна точка. Сега за публиката ти си просто кръвожаден психопат. Ние обаче ще им покажем, че всъщност си един от най-добрите ни агенти, безброй пъти награждаван за доблестта служба. В момента подготвяме съобщения за печата с най-малки подробности от служебната ти биография. Второ, макар че, ако следва инстинктите си, Бък Уинтърс би те удушил собственоръчно, утре по обяд той дава пресконференция, която ще се излъчва директно по телевизията и на която той ще заяви какъв прекрасен служител си, и след това ще те покажем на филм в цялото ти величие. Ще разкрием и някои подробности за онази случка в тъмната улица, за да им докажем, че не си побягнал от страх, а си се бил мъжки и еднолично си успял да обезвредиш цялата артилерия на противника.

Уеб се обади:

— Не можете да направите това, докато тече разследването. Ще издадете следствена тайна.

— Готови сме да поемем този риск.

Уеб погледна Уинтърс.

— Пет пари не давам какво се приказва за мен! Аз самият знам кой съм и какво съм направил. Това, което за нищо на света няма да приема обаче, е да кажа или направя нещо, което да ни попречи да спипаме онези, които очистиха моя екип!

Уинтърс се наведе над Уеб, лицата им бяха едва на няколко сантиметра едно от друго.

— Ако зависеше от мен, бих те смачкал като хлебарка. В Бюрото обаче има хора, за които си нещо като герой и сега те са решили да те подпрат отзад да не паднеш. Повярвай ми, аз бях против. — Той изгледа Бейтс изпод вежди. — Ала твоето приятелче тук спечели битката. — Уеб погледна изненадан Бейтс. Уинтърс продължи: — Но не и войната. А аз нямам никакво намерение да те правя мъченик. — Той огледа обезобразеното му лице. — Сакат мъченик. Та сега Пърс е устроил целия този цирк в твоя чест, за да оправим кашата, която ни надроби. Аз лично няма да участвам, защото ми се повръща. Чуй какво ще ти кажа, Лондон, и хубаво си отваряй ушите. В момента висиш на косъм и за мен ще бъде голямо удоволствие да го скъсам този косъм. Оттук нататък ще те следя толкова плътно, че ще те чувам как дишаш. И при първата издънка, а аз не се съмнявам, че скоро ти пак ще се издъниш, резето хлопва и си вън от играта. Този път завинаги. И тогава ще си налея едно голямо уиски за твое здраве. Ясно ли се изразих?

— Доста по-ясно, отколкото при Уейко, когато командваше операцията.

Уинтърс се наежи и двамата известно време се гледаха с бясна омраза. Уеб продължи:

— Винаги съм се чудил, Бък, как стана така, че ти се оказа единственият отговорен — или по-точно единственият безотговорен — за онова фиаско, който успя да направи кариера. Знаеш ли, че докато висях с дни в засада с екипа на снайперистите, през цялото време си мислех, че работиш за врага. Толкова бяха идиотски заповедите, които издаваше.

— Млъкни, Уеб — намеси се рязко Бейтс и погледна смутено Уинтърс. — Спокойно, Бък, аз ще се оправя с него.

Уинтърс погледа вторачено Уеб още няколко секунди, после тръгна към вратата, но там се спря и се извърна.

— Ако зависеше от мен, Лондон, нямаше изобщо да има такъв отряд, а от мен тепърва ще зависят доста неща. И познай кой ще бъде първият, който ще изхвърчи. Е, как ти се струва това като отговорно решение?

Когато вратата след Уинтърс се затвори, Уеб въздъхна дълбоко. Той не бе предполагал, че има толкова въздух в дробовете си. Тогава Бейтс се нахвърли върху него.

— Аз си рискувам задника заради теб, използвам всичкия авторитет, който имам в Бюрото, за да те измъкна, а ти за малко да се прецакаш сам. За какво ти трябваше да се заяждаш с него? Толкова ли си загубен?

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна предизвикателно Уеб. — Само дето не съм те молил за всичко това. Пресата може да ме разкъса на парчета, ако иска, но нищо не бива да пречи на разследването.

— Ще получа някой инфаркт от теб, истина ти казвам. — Най-после Бейтс се поуспокои. — Та слушай сега какво ти нареждам. Известно време се покриваш. Няма да се прибираш вкъщи. Ще ти намерим служебна кола. Скриваш се някъде и не се показваш. Бюрото ще плати всички разноски. Ще ти изпращам шифровани съобщения по мобилния телефон. Проверявай си ги редовно. Колкото и ужасно да изглеждаше днес по телевизията, ние ще се погрижим да загладим впечатлението. И само да съм те видял да се приближиш до Бък Уинтърс, днес или през следващите трийсет години, аз лично ще те застрелям. А сега ми се махай от главата! — Бейтс пристъпи към вратата, но Уеб не помръдна от стола си.

— Пърс, защо правиш всичко това? Ние никога не сме били особено близки.

Бейтс се загледа втренчено в пода пред себе си.

— Може да ти прозвучи сантиментално, твоя си работа. Но е истина. Правя това, защото оня Уеб Лондон, когото познавах някога, рискува живота си за Бюрото. Защото три месеца те гледах, прикован към болничното легло, и не бях сигурен дали ще прескочиш трапа. Още тогава можеше да напуснеш Бюрото с почести и да получиш пълна пенсия. И сега да си ходиш мирно и тихо за риба или където там ходят пенсионираните агенти. Ама не, ти се върна в строя и отново се изправи под куршумите. — Той си пое дъх. — И защото знам прекрасно какво направи в онази тъмна уличка, дори целият останал свят да се прави, че не знае. Ще го узнаят обаче и те, Уеб. Не останаха много живи герои. Но ти си един от тях. Само това ще ти кажа. И нищо повече не ме питай.

С тези думи той излезе и остави Уеб да разсъждава върху една страна от характера на Пърси Бейтс, за която не бе подозирал.

Наближаваше полунощ и Уеб нямаше време за губене. Той прескачаше огради, пристъпваше крадешком през съседски дворове. Тази нощ целта му беше лесна, но затова пък доста абсурдна. Трябваше да проникне някак в собствения си дом. През задния прозорец, защото глутницата журналисти го дебнеха отпред. Там стояха на пост и двама униформени служители на ФБР, подсилени от кола на щатската полиция, чиито бляскащи сини светлини разсичаха мрака. Уеб се надяваше, че няма да има повече озверели тълпи, готови да го линчуват. Стига да не го забележеха съседи как се промъква през прозореца на собствената си баня. Тогава сам щеше да си е виновен.

В тъмното Уеб наблъска най-необходимото в една платнена чанта, хвърли вътре няколко резервни пълнителя за пистолета и някои други дребни приспособления, които можеха да му дотрябват, и изпълзя обратно навън. Прескочи оградата и се шмугна в двора на съседите. Спря се, отвори чантата и извади уред за нощно виждане, който превръщаше мрака в ден, макар и леко зеленикав. Погледна през него към скупчените на улицата пред къщата му журналисти. Тези нещастници, чийто смисъл на живота беше да ровят в калта и да очернят хората, заслужаваха да им го върне тъпкано и Уеб се закани, че все някой ден ще се заеме и с тях. Засега той реши да се задоволи с една дребна шегичка. Извади сигналния пистолет, зареди ракета, насочи цевта към точка някъде над главите на групата и дръпна спусъка. Ракетата се извиси, избухна и освети небесата с яркожълт блясък. През очилата си за нощно виждане Уеб видя как цялата тази група от храбри, доблестни борци за истината едновременно вдигнаха ужасени глави нагоре и после с отчаяни писъци се разбягаха във всички посоки. Малките неща правят живота хубав, каза си той. Да излезеш на разходка, да посрещнеш слънцето след проливен дъжд, да си играеш с палави малки кученца, да накараш банда лицемери да се подмокрят от страх…

Той стигна тичешком до паркирания наблизо служебен форд краун виктория, който Бейтс му бе издействал, и потегли. Тази нощ Уеб прекара в някакъв вонящ хотел край щатско шосе номер едно в Южна Александрия, където приемаха заплащане в брой, никой никому не придиряше, а единственият рум сървис беше пликът с храна от „Макдоналдс“, който си носеше отвън, ако не се брои машината за дребни закуски и безалкохолни, завързана с верига за оплесканата с графити подпорна колона пред стаята му. Уеб погледа телевизия и изяде своя чийзбургер с пържени картофи. След това извади от платнената чанта бурканчето си с таблетки за сън и глътна две. Заспа и за пръв път от много време не сънува кошмари.