Дейвид Балдачи
Последният жив (31)

31

Гуен беше в развъдника с Барон, когато съпругът й я помоли да разведе Уеб из фермата. Тя веднага го поведе към конюшните.

— Най-добрият начин да се разгледа една ферма за коне е на кон. Ти яздиш ли? — попита тя.

— Малко. Във всеки случай не съм от твоята класа.

— Тогава имам специален кон като за теб.

Бу, обясни му тя, бил тракенер — германска порода буйни кавалерийски коне, мелез между темпераментен арабски жребец и кротка впрегатна кобила. Въпросният екземпляр тежеше около 800 килограма, беше висок метър и осемдесет и имаше вид, сякаш може да отхапе главата на Уеб като зряла смокиня.

— Бу беше великолепен яздитен кон, но вече остаря и сега го мързи да скача толкова. Станал е един дебел, самодоволен дядо. Но иначе е голям добродушко и много послушен. Можеш да го яздиш с английско или каубойско седло, както предпочиташ.

— Ясно. — Уеб предпазливо огледа зверилището. Бу май не се радваше особено, че някакъв непознат пришълец е нарушил личното му пространство.

Гуен сложи на гърба на коня правоъгълно кече и после помоли Уеб да й помогне да постави отгоре тежкото каубойско седло.

— Гледай сега как ще поеме дъх и ще си надуе корема, докато стягам седлото. — Пред изумения поглед на Уеб конят направи точно така. — Тъкмо вече си мислиш, че е стегнато, той издишва въздуха и то се разхлабва. И ако не му знаеш номерата, направо се изтърсваш на земята, докато конят си умира от смях за твоя сметка.

— Добре е да знаеш, че една безсловесна твар може да бъде толкова хитра.

Накрая всичко си беше на място, притегнато и нагласено, след което изведоха коня отпред, Уеб стъпи на масивен каменен блок и се озова на седлото.

— Е, как ти се струва? — запита го Гуен.

— Ами, високо…

Тя посочи с пръст пистолета в кобура на кръста му.

— Това трябва ли да го носиш навсякъде със себе си?

— Да — отвърна твърдо той.

Двамата се отправиха към манежа и Гуен му показа как да държи поводите, как да спира коня, да го кара да завива или връща назад, какви звуци да издава с уста и как да го посритва в ребрата, за да тръгне, ускори или спре.

— Бу познава всеки квадратен метър от тая ферма, така че, ако се оставиш, той сам ще те отведе докъдето трябва. Само кротко, той си знае работата.

Докато двамата се занимаваха с Бу, конярите бяха докарали Барон.

— Бу е патриархът на стадото, а двамата с Барон никога преди не са препускали заедно. Така че удържай Бу, понеже той ще се опита да ухапе Барон по врата, за да покаже кой е шефът.

— Също като мъжете с твърде много тестостерон — отбеляза Уеб.

Гуен го изгледа.

— Бу е скопен, Уеб. — Той я погледна въпросително и тя поясни: — При хората това се нарича евнух.

— Горкичкият.

Постепенно конете се успокоиха. Гуен извади от джоба на джинсите си малка радиостанция „Моторола“ и я включи.

— За всеки случай — каза тя.

— Много е важно винаги да имаш връзка — отбеляза Уеб. — Аз също си нося мобилния.

— След това, което се случи с Били, не ми се похваща мобилен телефон.

Уеб погледна надолу към своя и усети, че и него го обземат съмнения.

Двамата подкараха конете напред, следвани по петите от две ловджийски кучета, които Гуен нарече съответно Опи и Тъф.

— Стрейт също си гледа куче — каза тя. — Вика му Дъртата проклетия. Много сполучливо наименование, ако питаш мен.

Небето беше яркосиньо и Уеб имаше чувството, че от билото на някой хълм ще види Шарлотсвил. Отначало Бу се задоволи да следва Барон и Уеб беше доволен.

На върха на поредния нисък хълм Гуен спря Барон. Уеб също дръпна поводите и застана до нея.

— Както ти казах, „Източен вятър“ е имение с дълга история. През седемнайсети век, точната година не е известна, тогавашният крал на Англия подарил на лорд Кълпепър няколко хиляди квадратни километра земя. Един от потомците на лорда приписал на най-голямата си дъщеря участък от тези наследствени земи в размер на двайсет хиляди декара при сватбата й с някой си Адам Ролф. Този Ролф, който освен търговец бил и майстор строител, започнал да строи централната част на къщата през 1765 година и я завършил през 1781 година. Обърна ли внимание на фасадата? — Уеб кимна. — Тя е от времето и в стила на Джордж Трети. А дентикулите под корниза са измежду най-изящните и майсторски изработени, които някога съм виждала.

— От времето на Джордж Трети, и аз така си помислих — излъга Уеб. Той не можеше да различи сграда от времето на Джордж Трети, дори тя да му се хвърлеше отгоре и да го ухапеше с дентикулите си.

— Имението останало собственост на фамилията Ролф до 1900-та година. С времето то се развило в голяма плантация. Отглеждали тютюн, соя, коноп, разни такива неща.

— Сигурно и роби са имали. Поне до Гражданската война — подметна Уеб.

— Всъщност, не. Фермата е близо до Вашингтон и собствениците били симпатизанти на Севера. Дори оттук е минавал един от важните канали за прехвърляне на избягали роби в Канада. През 1910 година — продължи Гуен — имението било продадено. До края на Втората световна война се изредили няколко собственици, докато най-после имението било купено от Уолтър Сеник, натрупал огромно състояние с продажба на свои патенти на автомобилната промишленост. В зенита си Сеник имал над триста работници и служители; по негово време „Източен вятър“ се разраснала в цяло градче, с телефонна централа, смесен магазин, пожарна команда и прочее.

— Това му се казва всичко да ти е подръка — подметна Уеб.

Докато Гуен говореше, той оглеждаше терена и преценяваше откъде биха могли да проникнат евентуални нападатели и как най-добре да бъде поставена охраната. За да има смисъл това обаче, най-напред трябваше да се убедят, че сред хората на Канфилд няма предател. Иначе всичко отиваше по дяволите. Троянският кон си е троянски кон, сега или преди хиляди години.

Гуен кимна.

— Днес фермата наброява шейсет и осем сгради, а оградата е с обща дължина над четирийсет километра. Имаме деветнайсет конюшни, петнайсет постоянни служители, както и два пъти повече сезонни работници, доставчици и коняри. Изпълняваме и много активна природозащитна програма. Занимаваме се и с малко земеделие, главно отглеждане на царевица, макар че основната ни дейност са чистокръвните коне. Имаме двайсет и две бременни кобили, напролет очакваме нови жребчета. А сегашните годиначета скоро ще са за продан. Както виждаш, не скучаем.

Скоро пътят ги изведе до дълбок ручей със стръмни брегове и Гуен посъветва Уеб да остави коня сам да си избере брод. Докато слизаха по склона, тя показа на Уеб как да легне назад върху седлото, така че гърбът му почти да допира задницата на коня. После при изкачването на отсрещния бряг тя му каза да се наведе силно напред и да се държи за гривата. След като успешно преодоля препятствието, Уеб получи заслужена похвала.

Минаха покрай стара постройка от камък и дърво; Гуен обясни, че по времето на Гражданската война била военен лазарет, който мислели да превърнат в музей.

— Отвътре сградата е напълно ремонтирана, има централно отопление и климатик, оборудвали сме кухничка и спалня, така че уредникът на музея да си живее в него — каза Гуен. — Има запазена автентична операционна маса и хирургически инструменти — добави тя.

— Доколкото разбирам от тия работи, всеки войник би предпочел да го застрелят на място, отколкото да попадне в такъв лазарет — подметна Уеб.

По-нататък пътят ги отведе покрай двестагодишен хамбар на два етажа, остроумно вписан в стръмния склон, така че да има врата на всеки етаж. Имаше и малък манеж, където в момента един дресьор обучаваше млад кон на различни похвати. Дресурата се състои в усвояване на задължителен набор стъпки и движения с различна трудност, по което много прилича на задължителната програма във фигурното пързаляне, обясни Гуен. Минаха и покрай висока дървена кула с каменни основи, за която Гуен му каза, че била използвана в миналото като наблюдателница за горски пожари, а също и за конните състезания, които се провеждали по тези места през деветнайсети век.

През цялото време Уеб внимателно оглеждаше местата, през които минаваха, и околностите на фермата. Като бивш снайперист той веднага оцени предимствата на наблюдателната кула, но си даде сметка, че няма кого да сложи на пост там.

Минаха и покрай двуетажна сграда с кръстосани дървени греди, която се оказа къщата на управителя на имението.

— Тоя Немо Стрейт много работа ви върши.

— Немо е човек с опит и знае какво прави. Той лично е подбирал всички работници, което сигурно има значение. — На Уеб му се стори, че темата не й е кой знае колко интересна.

През цялото време Уеб опипваше с поглед околния терен и запомняше всяка гънка на релефа. По едно време иззад дърветата прибяга сърна и Опи и Тъф хукнаха да я гонят. Конете не реагираха на оживлението, но самият Уеб толкова се изненада при вида на префучалото под носа му животно, че за малко не падна от седлото.

После тя го поведе към закътана долчинка, оградена с дървета. Чуваше се шум на поток, макар водата да не се виждаше. След поредния завой на пътя пред очите им се изправи малка белосана постройка с дървен покрив, която отначало му заприлича на градинска беседка, но после видя кръста на покрива и малкия олтар с място за коленичене и статуя на разпнатия Исус.

Той извърна глава към Гуен. Тя се взираше втренчено в този необичаен храм, сякаш изпаднала в транс. После се съвзе и каза:

— Това е личният ми параклис, ако мога да го нарека така. Аз съм католичка. Баща ми беше пастор, двама от чичовците ми са кюрета. От малка съм много религиозна.

— И нареди да ти построят личен параклис?

— Да, за сина ми. Идвам тук да се моля за него всеки ден, зиме и лете. Имаш ли нещо против?

— Моля ти се!

— Ти религиозен ли си?

— В известен смисъл.

— Някога самата аз бях много по-религиозна, отколкото съм сега. От известно време се питам как може Бог да позволи да се случи това с едно напълно невинно дете. Засега не мога да намеря отговор.

Тя скочи от коня и влезе в параклиса, прекръсти се, извади от джоба си броеница, после коленичи и започна да се моли, докато Уеб я наблюдаваше мълчаливо отстрани. След няколко минути тя стана и се върна при него. Двамата се качиха на конете и не след дълго стигнаха до голяма, очевидно изоставена сграда.

— Старият маймунарник — каза Гуен. — Сеник построил тази сграда, за да отглежда тук разни шимпанзета, павиани, дори горили. За какво са му били, нямам представа. Говори се, че когато някои от животните избягали и се скрили в гората, местните дървари ги подгонили с двуцевките си. Затова и цялата гора наоколо станала известна като Маймунския лес. Само като си помисля, че бедните маймуни били изпозастреляни от банда пияни глупаци, направо ми се повръща.

Двамата скочиха от конете и влязоха в сградата. През дупките на покрива, пробити от годините и природните стихии, тук-там се виждаше небето. Покрай стените все още имаше наредени празни стари клетки, отдавна ръждясали и разкривени, а по дължината на помещението се виждаха плитки канавки, вероятно за отвеждане на животинския тор и други гнусотии. По бетонния под бяха разпилени изпочупени машинни части, боклуци и изгнили листа. Уеб се запита какво ли бе привлякло един изобретател към света на животните. Нито един от възможните отговори на този въпрос не му се виждаше особено приятен. Представи си бедните животни, завързани с каиши за металните маси, оплетени в електрически кабели и всякакви други уреди за изтезания в името на неговите налудничави експерименти. Представи си как смахнатият Сеник с бяла престилка и скалпел в ръка се навежда над поредната вцепенена от ужас жертва. Атмосферата в сградата беше определено потискаща и мъртвешка; във въздуха миришеше на морга.

Уеб и Гуен продължиха пътя си; тя му показваше различните забележителности на имението и подробно му обясняваше тяхната история. Затрупан с толкова информация, Уеб едва смогваше да запомня главното. В един момент той погледна часовника си и с изненада откри, че от началото на разходката им бяха минали три часа.

— Да се връщаме, а? — предложи Гуен. — За първа езда три часа са предостатъчни. Ще хванеш мускулна треска.

— Нищо ми няма — каза Уеб. — Беше ми много приятно, честна дума.

Разходката им беше спокойна, отпускаща, той бе изпитал непознати усещания и бе правил някои неща за пръв път през живота си. Но когато се върнаха в развъдника и Уеб слезе от Бу, изведнъж усети гърба и краката си толкова изтръпнали и вдървени, че едва можеше да ходи. Гуен го изгледа и се усмихна кисело.

— Утре ще те болят и някои други части…

Двама коняри изтичаха да поемат юздите. Гуен обясни на Уеб, че те ще свалят седлата и сбруята и ще изчеткат и изкъпят конете.

— Обикновено това е работа на ездача — поясни тя. — Така се заздравява връзката между човека и животното. Ако се грижиш за коня си, и конят ще ти се отплати с грижи — добави Гуен.

— Ставате нещо като партньори.

— Точно като партньори. — Гуен погледна към малкия офис на комплекса и каза: — Изчакай ме две минути, Уеб, искам да проверя нещо.

Когато тя се отдалечи, Уеб започна да сваля кожените си гамаши.

— Май доста време не си сядал на кон, а? — попита Немо Стрейт, който се появи отнякъде. Двама мъже с бейзболни шапки седяха в един пикап, натоварен с бали сено, и гледаха Уеб с интерес.

— Как позна?

Стрейт приближи до Уеб и се облегна на камъка за стъпване. Той погледна в посоката, където бе изчезнала Гуен.

— Тя е страхотна ездачка.

— И на мен ми се струва така, ама какво разбирам аз…

— Понякога доста преуморява коня обаче.

Уеб го погледна изненадан.

— Струва ми се, че тя обича конете.

— Можеш да обичаш някого и пак да му причиняваш болка, не е ли така?

Уеб не бе очаквал подобен дълбок мисловен процес точно от Немо Стрейт. Отначало конярят му бе заприличал на някакъв недодялан неандерталец, а сега изведнъж се оказа, че е грижовен и едва ли не чувствителен човек.

— Ти явно доста време си прекарал сред коне.

— Аз съм израсъл сред коне. Много хора си мислят, че ги разбират. Но един кон не можеш да го разбереш. Трябва просто да му се довериш. Голяма грешка е да си мислиш, че изцяло владееш коня. Тогава със сигурност ще си счупиш главата.

— Същото се отнася и до хората — подхвърли Уеб.

В отговор на това Стрейт почти се усмихна. Почти, отбеляза си наум Уеб. Той погледна към пикапа. Двамата мъже не отделяха поглед от него.

— Наистина ли мислиш, че мистър Канфилд е в опасност?

— Не мога да съм стопроцентово сигурен, но предпочитам да бъда опроверган, отколкото да се окажа прав.

— Голяма проклетия е, но иначе всички много го уважаваме. За разлика от повечето богати земевладелци по тия места той не е получил парите си в наследство, а си ги е спечелил сам, с пот на челото. Затова заслужава уважение.

— Така е. Да имаш някаква представа как оня телефон се е озовал в колата му?

— Мислех по въпроса. Там е работата, че освен него и мисис Канфилд никой друг не кара тоя джип. Тук всички си имаме коли.

— Когато Канфилд се качи в джипа, той беше отключен. Нощно време те прибират ли си колите в гаража?

— Двамата имат много коли и пикапи, а гаражът е само с две отделения. При това едното е пълно с провизии за фермата.

— И така, някой е могъл да се добере до джипа, особено през нощта, да остави вътре телефона и никой нищо да не забележи.

Стрейт се почеса по врата.

— Така излиза. Разбираш ли, по тия места много хора дори къщите си не заключват.

— Поне докато не разнищим тази история, всичко трябва да се заключва. Така кажи на хората си. Искам да разбереш, че опасността може да идва както отвън, така и отвътре.

Стрейт го изгледа изпитателно.

— „Свободното общество“, а? Чувал съм за тях.

— Познаваш ли човек, който е членувал в тая организация, сега или в миналото?

— Не, но ще поразпитам.

— Само по-дискретно. Не бива да ги подплашим.

— Никой от нас няма интерес нещо лошо да се случи на семейството. Всички работим за тях, имаме интерес да са добре.

— Хубаво. Нещо друго да имаш да ми кажеш?

— Виж какво, ако наистина е замесен вътрешен човек, трябва да знаеш, че една ферма е пълна с опасности. Големи трактори, остри сечива, бутилки с пропан-бутан, заваръчно оборудване, коне, които ритат, отровни змии, стръмни сипеи. Има толкова начини да ти видят сметката, а да изглежда като нещастен случай.

— Добре е да го имам предвид. Благодаря ти, Немо — каза Уеб, докато се питаше наум това съвет ли беше или заплаха.

Стрейт се изплю в прахоляка.

— Продължавай все така с ездата и след нула време ще си втори Бъфало Бил.

 

 

Гуен се върна от офиса и разведе Уеб из развъдника. Комплексът наброяваше единайсет сгради.

Най-напред отидоха при яслите, където се раждаха малките жребчета, и Гуен му показа телевизионните камери, с които наблюдаваха бременните кобили. Подът беше застлан с линолеум, а отгоре имаше пръсната слама.

— Големи надежди възлагаме на жребчетата, които трябва да се родят догодина. Някои от кобилите ни бяха заплодени в Кентъки от извънредно расови жребци.

— И колко струва това удоволствие?

— Може да излезе шестцифрена сума на сеанс.

— Това му се вика да даваш луди пари за секс.

— Плащането на сумата зависи от няколко условия, между които жребчето да се роди живо, да се изправи на крака и да засуче. Но едно здраво и хубаво годиначе, заченато от прочут състезателен жребец, може да донесе наистина много пари. Много капризен бизнес е, да знаеш. Длъжни сме да предвидим всичко, но понякога един малшанс може да провали и най-добрия план.

— Доколкото разбирам, тази работа не е за мекушави хора.

— Парите не са лошо нещо, но те не са най-важното, Уеб. Аз обичам да гледам как едно конче се ражда, израства пред очите ми, обучава се и после лети като вихър по пистата. Това е най-красивата, най-съвършената състезателна машина на света. А когато твоят любимец прекоси пръв финалната линия, поне за няколко минути имаш усещането, че животът наистина е хубав. Нищо друго не може да се сравни с това чувство.

Уеб се зачуди дали отглеждането на расови коне не запълваше по някакъв начин липсата на загиналия син. Той се зарадва, че Гуен Канфилд бе успяла да намери нов смисъл в живота си.

— Предполагам, че ти също получаваш удовлетворение от работата си.

— Може би навремето — отвърна той.

— Отначало не можах да се сетя, че и ти си участвал в онзи трагичен инцидент във Вашингтон. Много съжалявам.

— Благодаря. Цялата история е много трагична.

— Не мога да разбера как човек може да се хване на подобна работа.

— Най-лесният начин да го разбереш, Гуен, е да си кажеш, че ние вършим тая работа, понеже на тоя свят има хора, които ни принуждават да я вършим.

— Хора като Ърнест Фрий?

— Именно. Такива като него.

На тръгване Гуен го попита какво е искал от него Стрейт.

— Даде ми няколко приятелски съвета. Между другото, той беше ли във фермата, когато я купихте, или го наехте по-късно?

— Били го взе на работа. Немо показа много добри препоръки. — Тя се огледа. — А сега накъде?

— Какво ще кажеш да огледам голямата къща?

Докато пътуваха към голямата къща в отворен джип, Уеб чу над главата си рев на мотори. Над тях в бръснещ полет прелетя хеликоптер „Бел“ и се загуби зад върховете на дърветата.

— Накъде отива? — попита той Гуен.

Тя се намръщи.

— Към съседната ферма. „Южняшка красавица“. Освен хеликоптерна площадка ония типове имат и малко летище. Когато каца реактивният им самолет, конете ни полудяват от страх. Били се опита да говори с тях, но те си знаят своето.

— Че кои са те?

— По-важно е какви са. Някаква частна фирма. И те имат ферма за коне, но доста особена.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че конете им не са чак толкова много, а гледачите им имат такъв вид, сякаш едва ли могат да различат жребец от парен локомотив. Но явно добре се оправят. Къщата в „Южняшка красавица“ е по-голяма от нашата.

— Сигурно също като вас имат много сгради и съоръжения?

— Да, но нашите са някак по-разпръснати. Докато те построиха няколко нови сгради, огромни, приличат по-скоро на складове, макар че изобщо не мога да си представя какво могат да складират в такива количества. Живеят във фермата едва от две години и половина.

— Значи сте им били на гости?

— Два пъти. Първия път, за да им се представим по съседски, но те се държаха много грубо. Втория път, за да се оплачем от нисколетящите им самолети. Тогава направо ни изхвърлиха. Били се почувства страшно неудобно, а обикновено той е този, който поставя хората в неудобно положение.

Уеб се отпусна назад и се замисли над чутото, докато погледът му се рееше в посоката, където се бе изгубил хеликоптерът.

Отне им доста време, но успяха да разгледат голямата каменна къща от горе до долу. На приземния етаж имаше билярдна, изба и съблекалня за басейна. Самият басейн беше девет на осемнайсет метра и, както му обясни Гуен, бе изработен изцяло от стоманата на бракуван военен кораб от времето на Втората световна война. Кухнята беше оборудвана с готварска печка „Вулкан“, на чиято излъскана табелка се виждаше годината на производство — 1912. Имаше и работещи асансьори от същата епоха за изкачване на храна до трапезарията на горния етаж, както и перално помещение. В котелното Уеб обърна внимание на двата лъскави парни котела, които разпръскваха наоколо приятна топлина, а отстрани имаше склад за дърва, където в големи дървени сандъци с номерата на стаите от къщата бяха наредени едри цепеници за камините.

Стените на трапезарията, която се намираше на първия етаж, бяха украсени с еленови глави, а от тавана висеше полилей от еленови рога. Кухнята беше огромна, цялата облицована с плочки от делфийски порцелан, с голям бюфет за сребърните прибори. Имаше три бални зали, различни кабинети, будоари и дневни, както и малка зала за фитнес. На горните два етажа бяха разположени седемнайсет бани, двайсет спални, библиотека, в която отрупаните с книги рафтове сякаш нямаха край, и множество всякакви други помещения. Къщата беше наистина грамадна и за голяма жалост на Уеб практически неохраняема.

Когато приключиха обиколката, Гуен го погледна с известна тъга.

— Наистина съм влюбена в този дом. Съзнавам, че е прекалено голям и може би излишно грандиозен, но лично на мен ми действа целебно.

— Забелязах. С какъв домакински персонал разполагате?

— Имаме три приходящи чистачки, които идват, почистват, изпират прането и си тръгват, освен когато сме канили повече гости на вечеря; тогава остават да помогнат при прибирането. И трите са местни момичета.

— Кой готви?

— Аз. Още едно от нещата, които ми носят радост. Имаме и нещо като домашен майстор. Казва се Франки, изглежда поне на двеста години, но не е стар, просто е живял доста тежко. Идва почти всеки ден. Немо и хората му се грижат за самата ферма. Тъй като яздитните коне трябва да се извеждат всеки ден, имаме и платени ездачи — три млади момичета и един мъж. И четиримата живеят при развъдника.

— Имате си и алармена система. На влизане забелязах главния панел.

— Никога не я използваме.

— Сега вече ще я използвате.

Гуен не отговори. Двамата влязоха в последната стая. Това беше спалнята на господарите. Уеб забеляза, че в преддверието към спалнята има отделно легло.

— Били често работи до късно и не иска да ме буди, когато си ляга — обясни тя. — Много е внимателен.

Нещо в погледа й накара Уеб да си помисли, че Били Канфилд далеч не е чак толкова внимателен към младата си съпруга. Тя продължи:

— Повечето хора виждат Били само откъм грубата му страна. Когато решихме да се оженим, много наши познати бяха скептично настроени. Половината си мислеха, че се омъжвам за Били заради парите му, а другата половина — че той се жени за дъщеря си. Истината е, че ние просто си допаднахме от пръв поглед. Много ни е приятно заедно. Когато започнахме да излизаме, майка ми имаше напреднал рак на белите дробове; в продължение на четири месеца Били всеки ден идваше да я види. И не просто да я гледа как умира — носеше й подаръци, разговаряше с нея, бистреха политиката и спорта. Били й помагаше да се чувства жива. Благодарение на него на всички ни беше по-леко. Това е нещо, което никога няма да забравя. Неговият собствен живот е бил доста тежък и поради това е израснал грубоват и малко недодялан. Но той ми даде всичко, което един мъж може да даде на една жена. Напусна Ричмънд, родния си град, и остави единствената работа, от която разбираше, за да започне отначало, във ферма за коне, понеже аз го бях помолила. Усещаше, че трябва да се махнем оттам, от ужасните спомени.

Тя помълча и продължи:

— Били беше прекрасен баща за Дейвид, всичко вършеха заедно. Никога не го е глезил, защото казваше, че глезеното дете израства без характер, но го обичаше с всяка фибра на тялото си. Аз дори смятам, че загубата на Дейвид го съсипа едва ли не повече, отколкото самата мен. Макар че Били има деца и от първия си брак, Дейвид беше единственият му син. Били е наистина рядък човек. За приятелите си е готов да даде и последния си цент. Няма на света много такива като него.

Уеб огледа снимките по стените и във вградения стенен шкаф. Много от тях бяха на Дейвид. Беше много хубаво момче, приличаше повече на майка си, отколкото на баща си. Уеб се извърна и видя, че Гуен също гледа сина си през рамото му.

— Колко време измина… — прошепна тя.

— Знам, знам. Времето не чака никого и нищо.

— Казват, че времето помагало. Не е вярно.

— Дейвид единственото ти дете ли беше?

Тя кимна.

— Били има големи деца от първия си брак, но Дейвид беше единственият ми син. Интересно, когато бях малко момиченце, все си казвах, че един ден ще имам голямо семейство с много деца. Аз лично имам четирима братя и сестри. Като си помисля само, че момченцето ми сега щеше да бъде ученик в гимназията! — Тя се извърна назад и Уеб забеляза как ръката й се вдигна към очите.

— Мисля, че за днес стига, Гуен. Благодаря ти, че ми отдели толкова време.

Тя отново се обърна към него и той видя влажните й бузи.

— Били ме помоли да поканя теб и приятеля ти на вечеря. Днес.

— Наистина, няма нужда.

— Моля те, Били много държи. Ти му спаси живота и щом ще живеем заедно, би трябвало да се опознаем. И така, в пет и половина?

— Ти сигурна ли си, че искаш да дойдем?

— Абсолютно съм сигурна, Уеб, но ти благодаря, че попита.

— Да знаеш обаче, че не си нося никакви по-изискани дрехи.

— Ние не сме изискани хора, Уеб.