Дейвид Балдачи
Последният жив (46)

46

Когато се върнаха във фермата, Уеб се обади на мобилния телефон на Клеър, но никой не отговори. Той позвъни на служебния й номер; и там я нямаше. После я потърси в хотела, където беше отседнала, но отново без успех. Затвори телефона. Това никак не му харесваше. Замисли се дали да не отиде до хотела. Можеше пък Клеър просто да е в банята. Накрая реши да изчака и да опита по-късно.

След това двамата с Романо направиха нещо, което не можеха повече да отлагат — легнаха и поспаха няколко часа. После отидоха до голямата къща и смениха дежурната охрана. Гуен ги посрещна на входната врата; лицето й беше пребледняло.

— Видях новините по телевизията — каза тя.

Тримата влязоха вътре и седнаха в една стая встрани от главния коридор.

— Къде е Били? — попита Уеб.

— Горе. Лежи. От години не беше гледал тази касета. Дори не знаех, че още я пазим. — Уеб забеляза, че лицето й е мокро от сълзи.

— Аз съм виновен, Гуен. Не знам какво ми стана, за да си позволя да я пусна във вашия дом.

— Няма значение, Уеб, все някога щеше да се случи.

— Можем ли с нещо да помогнем?

— Достатъчно ни помагате.

И тримата се извърнаха и погледнаха към вратата; на прага стоеше Били. Беше бос, с изтъркани джинси и извадена отгоре риза; косата му беше разчорлена, изглеждаше ужасно. Той запали цигара и пристъпи към тях, като подложи отдолу шепата си, за да не падне пепел на пода. Този път Гуен изобщо не направи опит да го смъмри, задето пуши.

Били седна срещу двамата мъже и през дима от цигарата впери в тях пронизващ поглед. От него лъхаше на алкохол; Уеб беше сигурен, че и Гуен го е усетила. Тя стана и се опита да се премести при него, но той я отпрати с махване на ръка.

— Гледах новините по телевизията — обясни Били.

— Гуен ми каза — отвърна Уеб.

Били присви очи, сякаш от петдесетте сантиметра, които ги деляха, не можеше да види Уеб на фокус.

— Всичките ли ги утрепахте?

— Не всичките. Но повечето. — Уеб не отделяше поглед от него. Чудеше се дали Били ще почерпи за смъртта на „Свободните“, или ще ги изхвърли от къщата си, задето не са ги избили до крак.

— Е, как беше?

— Били! — извика Гуен. — Нямаш право да им задаваш такива въпроси. Става дума за убити хора.

— Знам какво е да се убиват хора, скъпа — каза Били, загадъчно усмихнат. После отново погледна Уеб; явно очакваше отговор.

— Беше ужасно. Всеки път е ужасно. Повечето бяха хлапета или старци.

— Моят син беше на десет години. — Били изрече това с равен глас, без да влага чувства. Просто констатира един неоспорим факт.

— Знам.

— Но те разбирам. Не е лесно да убиваш. Освен ако не си се чалдисал нещо. Много е трудно, ако си от добрите. — Той посочи с пръст Уеб и Романо. — Такъв като вас.

Гуен приседна до съпруга си и преди да успее да я спре, обгърна с ръка раменете му.

— Хайде да се връщаме горе.

Били не й обърна внимание.

— По телевизията казаха, че нашият приятел Ърнест Фрий не бил между убитите. Вярно ли е? — Уеб кимна. — Тоя кучи син пак отърва кожата, а?

— Така изглежда. Но ако се е надявал да се прибере при своите, сега ще трябва да си търси ново място за живеене.

Били се замисли над казаното.

— Е, все пак е нещо. — Той вдигна поглед към Гуен. — Къде е Стрейт?

Гуен изглеждаше облекчена от тази смяна на темата.

— Връща се от панаира. Тази вечер трябва да пристигне. Обади се по пътя. Всичко минало много успешно. Продали били всички годиначета, и то за исканата цена.

— Е, най-после повод за празнуване! — Той изгледа Романо и Уеб. — Как е, момчета, пие ли ви се тази вечер? Знаете ли какво? Ще изчакаме Немо да се върне и ще си направим една веселба. А? Какво ще кажете?

— Съмнявам се, че на хората им се празнува, Били — каза Гуен.

— На мен ми се празнува! По дяволите, все пак продадохме годиначетата, „Свободните“ са мъртви, редно е да организираме едно изпращане на Уеб и Пол, защото сега, като ги няма „Свободните“, не ни трябва повече охрана, не е ли тъй? Можете да си дигате багажа и да си обирате крушите още сега! — повиши глас той.

— Били, моля те!

Уеб се канеше да каже, че е още рано Били и Гуен да се смятат в безопасност, но се сдържа.

— Виж какво ще ти кажа, Били. Ще участваме във веселбата, ако ни разрешиш да останем още два-три дни.

Гуен го изгледа смаяна, докато Били се хилеше и кимаше. Той лапна цигарата си и с едно продължително дръпване я довърши. После я смачка в дланта си, едра и груба като гьон. Уеб за пръв път обърна внимание на ръцете му. Бяха грамадни, мускулести и целите на петна; вероятно бяха заливани с киселина или някакви други химикали. После се сети за хобито му. Клане и препариране на животни.

— Е, до довечера, джентълмени — провикна се Били.

Докато ги изпращаше, Гуен тихо каза на Уеб, че ако не иска, не е длъжен да участва.

— До довечера, Гуен — беше отговорът.

Тя тихо затвори вратата след тях.

 

 

— Какво, по дяволите, искаше тоя? — попита Романо. — Защо се заяждаше с теб?

Преди Уеб да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Той го измъкна със замах от джоба си; мислеше, че е Клеър, но се оказа Бейтс.

— Май е време да се измитаме от „Източен вятър“ — заяви Бейтс.

— Можеш да си прибереш хората, но семейство Канфилд поканиха двама ни с Романо да останем още малко.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

— Не, и дори смятам, че идеята не е лоша. „Свободните“ от лагера ги няма вече, но кой знае колко още членове имат? Освен това Ърни засега е на свобода.

— Така е. Добре, повъртете се още малко там и ако стане нещо, веднага докладвайте. Казах веднага, а не по Уеб Лондонско време.

— Дадено. Нещо ново от Коув?

— Нищо. Сякаш пропадна вдън земя.

Уеб се сети за Клеър.

— И аз имам подобен случай.

 

 

По времето, когато Уеб и неговият екип избиваха членовете на „Свободното общество“ в Южна Вирджиния, Клеър Даниълс седеше с вързани очи и парцал, грубо натъпкан в устата. Някъде наблизо се чуваха мъжки гласове, които разговаряха или по-скоро се препираха вероятно заради нея. Тя разпозна гласа на Ед О’Банън; всеки път, когато го чуеше, цялата настръхваше. Негодникът я бе подкарал с пистолет в гърба към подземния гараж, а при колата бе завързал ръцете и краката й и я бе натъпкал в багажника. Сега Клеър нямаше никаква представа къде се намира. Докато преглъщаше сълзите си, се питаше как бе могла да работи толкова години с този човек, без да подозира какво се върши под носа й.

Гласовете утихнаха и тя усети, че някой се приближава към нея. Каза си, че отново ще допрат пистолет до главата й и че този път със сигурност ще я ликвидират. Вместо това нечии ръце я изправиха толкова грубо на крака, че костите на раменете й изпукаха. После краката й се отделиха от земята и тя усети как някой я метна на рамо. Явно мъжът беше много силен, защото изобщо не се задъха от тежестта й, а там, където коремът й се опираше о рамото му, мускулите бяха твърди като стомана.

След малко я положиха да легне и се чу захлопване на метален капак. Отново се намираше в багажник на кола. Докато я разнасяха с вързани очи, Клеър бе започнала да губи чувството си на равновесие и усещаше, че й се гади. Колата потегли. Докато пътуваха, тя се опитваше да познае по шумовете накъде я карат, но скоро се отказа. След около час по люлеенето на колата определи, че са излезли от главното шосе и се движат по неравен път с много завои, изкачвания и спускания. Може би отиваха към някакво усамотено място, заобиколено от гъсти гори, където щяха да я убият и да я оставят на мравките, враните и горските животни. По време на работата си с ФБР тя бе виждала труп на изнасилена и убита жена, престоял две седмици в гората. От нея не бе останало почти нищо освен оглозгани кости. Тогава Клеър за малко не бе повърнала. Дали и нея нямаше да я открият в подобно състояние?

Колата забави ход, зави рязко и продължи да намалява скоростта, докато накрая заподскача по някакъв изровен земен път. Клеър се блъскаше насам-натам в багажника и на два пъти си удари главата, втория път толкова силно, че й потекоха сълзи. После колата спря, двигателят угасна и вратите се разтвориха и захлопнаха. Тялото й се стегна. Тя чу приближаващи се стъпки. Чувството на безпомощност и отчаяние я връхлетя с пълна сила. Какво ли изпитва човек, когато умира? Дали ще усети болка, ако я застрелят с куршум в главата? Уеб бе раняван на два пъти и знаеше какво е да усещаш, че умираш. Той все пак бе оживял, защото имаше силна воля за живот. Уеб Лондон бе живял много по-тежко от нея. Е, тя се опитваше да помага на другите, но като изключим развода й, който бе минал без усложнения, самата Клеър не бе имала никакви сериозни проблеми в досегашния си живот. За пръв път тя се запита какво освен престижните й дипломи и гръмки научни степени й дава право да се набърква в проблемите на хората? Уеб бе преживял толкова много, колкото тя не можеше дори да си представи.

Когато чу багажника да се отваря, Клеър си пое дъх. Чифт яки ръце я сграбчиха и вдигнаха във въздуха. Не беше О’Банън. Клеър знаеше, че той не разполага с такава физическа сила. Наоколо се чуваха звуци на горски животни; сигурно скоро щяха да се скупчат на пир около трупа й. Отначало тя се опитваше да сдържа сълзите си, но после се отказа и ги остави да си текат. Тия хора едва ли щяха да се трогнат.

Тя усети, че мъжът под нея крачи по неравна земя, препъва се, но веднага се изправя и продължава. После стъпките му станаха по-равномерни, сякаш ходеше по асфалт, плочник или нещо такова; изведнъж Клеър чу да се отключва врата. Това донякъде я изненада, защото тя предполагаше, че са насред гората. Може би беше някаква горска хижа, но не — чуваше се шум на машини и плискане на вода. Дали не бяха близо до някой ручей или рекичка? Малък язовир, помпена станция, нещо подобно? Мъжът, който я носеше, се заизкачва или може би заслиза по някакви стълби; с обърканото си чувство за равновесие тя бе загубила и усещането си за посока. Клеър се уплаши, че всеки миг може да повърне, а от притискането на корема й в коравото рамо на мъжа не й ставаше по-леко. Освен това във въздуха се носеше остра миризма на химикали, която не можеше да разпознае — толкова бяха притъпени сетивата й. За миг тя си каза, че ако повърне върху похитителя си, това ще бъде нейното малко отмъщение, но пък може да ускори смъртта й.

Отвори се още някаква врата и те преминаха в следващото помещение. Мъжът приклекна и я положи върху нещо меко, вероятно легло. Докато я бе носил на рамо, полата й се бе вдигнала нагоре, но ръцете на Клеър бяха вързани и нямаше как да се прикрие. Тя усети неговата ръка върху бедрото си и си каза, че той ей сега ще смъкне бикините й и ще я изнасили, но той просто хвана полата й за подгъва и я дръпна надолу.

След това мъжът вдигна ръцете й нагоре и тя чу щракване, което я накара да мисли, че той е закопчал ръцете й с белезници за нещо — може би за рамката на леглото или за халка, зазидана в стената. Щом мъжът се отдръпна, тя се опита да раздвижи ръцете си, но не успя да ги помръдне. За каквото й да беше прикована, нямаше лесно да избяга.

— По-късно ще получиш вода и храна. Засега се опитай да се отпуснеш и си почини — каза мъжът. Гласът му й беше непознат. Той не се засмя на абсурдността на предложението си, но в тона му се долавяше злорадство.

После вратата се затвори и тя отново остана сама. Или така си мислеше, докато не усети някакво раздвижване до себе си.

— Добре ли сте, госпожо? — запита Кевин Уестбрук.