Шърли Бъзби
Циганката (7)

5

Вечерта преди заминаването на Джейсън за Браунли започна като много други след пристигането му в Лондон — той вечеря в жилището си заедно с един приятел, после двамата отидоха в „Уайтс Клаб“ и поиграха карти с няколко джентълмени.

Джейсън отдаде дължимото на отличния портвайн и когато в ранните сутрешни часове се заизкачва по тесните, покрити с килим стълби към квартирата си, разбра, че е малко пиян.

Ала доброто му настроение се изпари веднага щом отключи вратата. Посрещна го пълен мрак. Проклетият Пиер! Беше го освободил веднага след вечеря, но глупакът трябваше да прояви поне малко разум и да остави в стаята запалена свещ. При това Джейсън беше готов да се закълне, че преди малко бе забелязал под прага ивица светлина.

Той потърси опипом път в мрака и тихо изруга, когато се блъсна в един стол. В нетрезво състояние нападението го завари напълно неподготвен. Някой се стовари с цялата си тежест върху него и го събори на пода. Напълно безпомощен под тялото на нападателя, Джейсън се стремеше поне да си поеме въздух; замаяната му от алкохола глава внезапно се проясни. Ръцете му инстинктивно се надигнаха и стиснаха непознатия за гърлото. Натрапникът изохка изненадано, усетил смъртоносната хватка. Той се заизвива отчаяно, опитвайки се да се изплъзне от яките ръце. Двете тела се преплетоха и се затъркаляха по пода.

Двамата се блъскаха в мебелите, преобръщаха маси и столове и скоро убиецът започна да се бори за собствения си живот. Хватката на Джейсън беше безмилостна. Без да изпитна и най-малки угризения на съвестта, той стискаше непознатия за гърлото, докато не го удуши. Когато тялото му се отпусна неподвижно на пода, Джейсън си пое тежко дъх и се надигна. Намери опипом нишата в стената и запали оставената там свещ.

Никога не беше виждал мъртвия. Ако се съдеше по облеклото му, беше бедняк. Джейсън се обърна към вратата и изрева името на Пиер. Отговори му само злокобно мълчание. Уплашен, той се втурна към вратата на съседната стая и я разтвори с трясък. От гърдите му се изтръгна облекчена въздишка. Верният му слуга лежеше вързан на пода, в устата му беше затъкнат парцал, но беше здрав и читав.

Джейсън побърза да извади парцала и бе поздравен с буен поток от френски възклицания; едва успя да развърже въжетата и Пиер започна да придружава думите си с диви жестове. Трябваше да мине доста време, преди да проумее какво точно се е случило.

Пиер се върнал рано от срещата си с Жак. Още на вратата някой се нахвърлил върху него изотзад, съборил го на пода и го вързал. Джейсън знаеше, че нападателят не е бил особено затруднен, защото Пиер имаше сърце на лъв, но беше дребен и слаб.

Потънал в мислите си, Джейсън се върна в стаята си, следван от възбудено бъбрещия Пиер. Като видя мъртвия на пода, слугата замлъкна. Погледна изпитателно господаря си, по Джейсън само кимна. После наля в две чаши солидна порция бренди и подаде едната на Пиер.

Двамата пиха мълчаливо, докато Джейсън прекъсна тягостното мълчание:

— Струва ми се, че чичо страшно ще се разгневи, Пиер.

— О, не, мосю! — извика слугата. — Повечето англичани са истински варвари, но чичо ви е едно голямо изключение. Той знае какво трябва да се направи.

— Прав си, но в момента не можем да предприемем нищо. Дукът няма да се зарадва, ако го събудим в толкова ранен час. И без това ще бъде достатъчно кисел, когато узнае за случилото се. Имам неприятното чувство, че утрешният ден ще бъде много изнервящ, затова е най-добре да поспим.

— Но тук цари невероятно безредие, мосю! Трябва да прибера! — извика Пиер. Чувството му за ред беше дълбоко наранено от състоянието на стаята. Едва сега Джейсън забеляза каква бъркотия цари в спалнята му. Не, безредието не бе причинено само от борбата с нападателя.

Всички чекмеджета на писалището бяха извадени и съдържанието им изсипано на пода. Документите бяха разхвърляни, книгите се търкаляха по килима. Не беше пощаден дори масивният дъбов шкаф: вратите му зееха отворени, а съдържанието беше безмилостно преровено.

След като огледа внимателно опустошението, Джейсън хвърли съжалителен поглед към мъртвия и промърмори:

— Май не е искал да ме убие…

Коленичи на пода и претърси джобовете му, но не намери нищо освен няколко лични дреболии. Помисли малко и отиде в спалнята си. Както беше очаквал, и тук личаха следи от претърсване.

Дрехите му бяха разхвърляни по пода, облаци пера от пухения юрган се стелеха по ъглите. Най-странното беше, че мъжът изобщо не бе обърнал внимание на пръстените, обсипаните с перли игли за вратовръзка и другите накити, които струваха цяло състояние.

Пиер гледаше като замаян.

— Защо крадецът е оставил скъпоценностите? — попита невярващо той.

Джейсън се обърна към него и настойчиво попита:

— Кога се върна в къщи, Пиер?

— Преди полунощ, мосю.

Джейсън извади златния си джобен часовник.

— Вече минава четири. Сигурно съм дошъл малко след три. Защо този глупак е стоял тук и ме е чакал? Имал е достатъчно време да прибере плячката и да офейка. Сигурно не е бил обикновен крадец, но какво, по дяволите, е търсил?

Пиер знаеше, че господарят му не чака отговор. Той коленичи на пода и започна да събира разпилените дрехи. Джейсън го наблюдаваше с отсъстващ вид; продължаваше да търси обяснение за загадъчното нахлуване и се тревожеше, че нощната изненада може да има нещо общо с пратеничеството при посланик Кинг.

— Глупости! — промърмори ядно той, врътна се на токовете си и напусна спалнята.

Още на зазоряване Джейсън изпрати Пиер да отнесе спешно съобщение на дук Роксбъри, в което го молеше веднага да дойде в квартирата му. Ала дукът не се появи чак до обяд. Както винаги, беше облечен с дискретна елегантност, костюмът му беше в гълъбовосиньо, в дясната си ръка стискаше богато украсено бастунче. Джейсън си знаеше, че чичо му няма да покаже нито изненада, нито ужас при вида на вкочанения труп в дневната на племенника си. За него това беше нещо неприлично. Привидно сънените очи, от чийто внимателен поглед не се изплъзваше нищо, посветиха малко повече внимание на бъркотията в стаята.

— Доколкото разбирам, това е причината за сутрешната ти бележка? — попита отегчено той.

Изслуша разказа на Джейсън за събитията през нощта и лицето му леко се опъна.

— Това наричам аз добре запълнена вечер, млади момко — отбеляза сухо той, щом Джейсън свърши.

Племенникът му кимна с непроницаемо изражение на лицето. Роксбъри въздъхна. Младият мъж не преставаше да му напомня, че е израсъл в страната отвъд Голямата вода. Джейсън беше като Америка — млад, непосредствен, шумен и винаги склонен да пусне в ход мускулите си, без оглед на последствията. Най-после дукът поклати бавно глава и промърмори, загледан в трупа:

— Джейсън, Джейсън, боя се, че си прибързал. Бедният дявол е бил обикновен крадец. Трябваше ли да го удушиш?

— Откъде да знам какъв е, като ме нападна в пълен мрак? Стреснах се — защити се сърдито Джейсън. — Но това не е всичко. Ела в спалнята да видиш нещо интересно.

Пиер беше окачил дрехите по местата им, накитите също не се търкаляха вече по пода, а бяха подредени на малката масичка до леглото. Джейсън ги показа на вуйчо си.

— Щом е бил обикновен крадец, защо не е взел скъпоценностите ми? Защо не си е напълнил джобовете и не е офейкал?

Дукът се почеса замислено по брадата.

— Да, това е необяснимо. Може би има някаква връзка със случилото се през онази нощ, когато те нападнаха след игра на карти с Клив Пендълтън?

— Ти… Ти знаеш? — попита смаяно Джейсън.

— Може би — продължи невъзмутимо Роксбъри — днешното събитие има някаква връзка с претърсването на вещите ти преди няколко седмици? Да не говорим за прибързаното ти посещение при посланик Кинг…

— Всичко ли знаеш?

— Държах да го узная — отговори отегчено дукът. — И то колкото се може по-бързо.

Джейсън едва успя да потисне напиращия гняв.

— Доколкото разбирам от намеците ти, откакто съм в Лондон, някой е наблюдавал всяка моя крачка. По твое поръчение, нали?

Чичо му вдигна рамене.

— Не се ядосвай толкова. Може би си спомняш как наскоро ти казах, че много ми се иска да заловя Клив Пендълтън в някое хубаво малко престъпление против държавата. Очаквах той да предприеме нещо срещу теб, милото ми момче, особено след като подхвърли в ръцете ти веселата вдовица Маркъм.

— Защо тогава шпионинът ти ме е оставил да вляза спокойно в къщата, без да ме предупреди? Този човек можеше да ме убие!

— Единствената причина е, че преди това са му прерязали гърлото — отговори уморено дукът.

— Какво говориш? И още се осмеляваш да твърдиш, че нападателят е бил обикновен крадец! — изкрещя сърдито Джейсън.

— Е, добре, ще следвам твоята логика и ще кажа, че е имало опит за убийство. Може би същата тази логика ще ти помогне да разбереш и какво е търсил?

Джейсън отговори несдържано:

— При мен няма нищо, което би могло да заинтересува един шпионин. Единственото, което има стойност, не е в спалнята. Нося го винаги със себе си. — Той разкопча ризата си и показа дясната си ръка, също така загоряла от слънцето, както и цялото му тяло. Мускулите, които играеха под тъмната кожа, бяха на трениран и закален в несгодите мъж. Погледът на Роксбъри остана прикован в широката златна гривна, обсипана със смарагди, която красеше дясното му рамо. Дукът вдигна обкованата със злато лупа, която висеше на черна панделка около врата му, и огледа внимателно странното украшение. Прекрасна изработка, установи мълчаливо той, в никакъв случай не европейска. По известни признаци на изхабяване заключи, че е от отдавна минали времена.

— Чудесна е.

Джейсън се ухили на тази суха забележка, закопча ризата си и промърмори:

— Ти, стара лисицо! Сигурен съм, че умираш от любопитство да научиш нещо повече за ацтекската ми гривна.

— Наистина ли е от ацтеките? — попита заинтересовано дукът.

Джейсън кимна и обясни:

— Намерих я преди години в пустошта на Нова Испания. Мога само да предполагам как се е озовала там. Омагьоса ме от пръв поглед и оттогава не я свалям. Стана ми нещо като талисман.

— Мислиш ли, че крадецът е търсил нея?

— Съмнявам се. Не я показвам всекиму — отговори иронично Джейсън.

— Освен на всички млади дами, пред които сваляш не само единия си ръкав. Като си помисля например за твърде склонната към плътски наслади Елизабет Маркъм, съюзницата на Клив Пендълтън…

— Чичо!

— Няма нищо, момчето ми. Лично твоя работа е пред кого се разсъбличаш. Само не забравяй, че Пендълтън е сериозен противник. Не знаеш ли някой приятен начин да изчезнеш от Лондон, докато аз изясня нещата тук?

— И без това смятах днес следобед да замина в провинцията.

— Аха. Ловната компания в Браунли, прав ли съм?

— Чичо, твоето всезнайство започва да ме нервира.

— Поканен ли си?

— Да. Баримор и Харис са вече там. Аз обаче няма да живея в имението Браунли, а в близката странноприемница.

— Днес следобед, казваш?

— Да. Да отложа ли тръгването?

— Не, не, Джейсън, напротив! Не позволявай дребни неприятности като тази да нарушат плановете ти. Потегляй!

— Какво ще кажеш за мъртвеца в стаята ми?

— Ти и без това очакваш аз да свърша всичко, нали? Нека Пиер събере вещите, от които се нуждаеш за пътуването; за всичко останало ще се погрижат моите хора. Те скоро ще бъдат тук.

Джейсън се ухили измъчено.

— Знаеш ли, когато ти си наблизо, имам чувството, че съм някой провинциален глупак. Вече от доста години насам се справям сам с проблемите си. Не ми харесва, че си ме опаковал в памук.

Роксбъри се усмихна невинно.

— Не си прав! Смятам, че в момента ще си по-полезен в имението Браунли, особено като знам, че там ще бъде и веселата вдовица. Ако имам нужда от теб, незабавно ще те уведомя.