Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 75 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Циганката

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Женя Г.)

22

Джейсън предполагаше, че Катрин ще остане дълго в леглото след една такава нощ, и около обед излезе от хотела, без да я види. Ливингстън и Монро го очакваха, за да поговорят отново за хода на тайните преговори. Макар че от дискусията нямаше голяма полза, тя се проточи до късно и накрая двамата го поканиха да вечеря с тях в посолството. Когато се върна в хотела, отдавна се беше стъмнило.

Първото подозрение, че нещо не е наред, възникна при откритието, че стаите на Катрин са абсолютно тъмни. Джейсън грабна една запалена свещ и влезе в спалнята. Посрещна го зейнала пустота. Гардеробът й беше опразнен, нищо не напомняше, че там е живял някой. Без да губи търпение, той претърси внимателно, за да открие какво се е случило в негово отсъствие. Най-после намери запечатано писмо на перваза на камината и разкъса с треперещи ръце плика.

Скъпи Джейсън,

Аз те напускам. Не биваше да чакам толкова дълго и много съжалявам, че се наложи да се ожениш за мен. Моля те, не ме търси, защото няма да ме намериш. Смятам да отида при човек, на когото може да се разчита.

За съжаление не знам как можеш да получиш развод, но съм сигурна, че това няма да ти създаде големи затруднения. Особено след като жена ти те е напуснала…

Взех всички неща, които ми подари. Надявам се, че ще имам възможност да ти ги платя. Може би тогава и двамата ще сме отново женени и всичко преживяно ще ни се струва като младежка лудост.

Катрин Тримейн

Джейсън почувства безкрайна празнота; той приседна на дивана и прочете отново написаното с детски почерк послание. Когато стигна до подписа, едва не изкрещя от гняв. Тя беше негова жена, вчера по това време й бе дал името си. Как беше посмяла да се нарече Тримейн? Тя беше неговата жена — Катрин Севидж! Как можа да го напусне след такава нощ? Припомни си отново всички прекарани заедно часове, всички грозни сцени, които му беше разиграла, и се постара да прогони от сърцето си и най-малките следи от привързаност и обич. Никога нямаше да признае, че тя означаваше за него много повече от всяка друга жена.

Не, той не можеше да допусне това! Знаеше как да я намери. И ако не й извиеше врата в първия пристъп на гняв, щеше да я научи да го уважава и да му се подчинява. За развод и дума не можеше да става!

Вълнението отстъпи място на хладна ярост. Започна да размисля къде ли би могла да отиде. Сигурно беше продала накитите и това щеше да й помогне да се издържа известно време. Все някога обаче трябваше да се обърне към роднини или приятели, а в Париж не познаваше никого освен леля си и чичо си.

Потънал в мрачни мисли, Джейсън се запъти към хотела, където бяха отседнали граф и графиня Маунт. Ядоса се още повече, когато още с влизането си попадна на Елизабет и майка й. Графът също беше там, изправен до камината в елегантен вечерен костюм, и приветливата му усмивка веднага подсказа на Джейсън, че Катрин не е потърсила помощ от него. Искреността беше едно от основните качества на възрастния мъж и ако Катрин му бе разкрила истината, Джейсън щеше да бъде посрещнат по съвсем друг начин.

Семейството се готвеше да отиде на соаре в двореца на граф Д’Артоа и Джейсън, който не обичаше да говори за собствените си проблеми, побърза да се извини:

— Изглежда не съм прочел правилно писмото на жената си. Сметнах, че е дошла да ви посети, но трябва да призная, че все още не съм свикнал с почерка й.

В очите на графа просветнаха развеселени искри.

— Така е, почеркът на Катрин отдавна е отчаял цялото ни семейство! Но трябва да имам предвид, че първите уроци й бяха дадени твърде късно, и да се радваме, че изобщо се научи да пише. Не, тя не е тук, за последен път я видях в хотела ви вчера. — Той се обърна към жена си и попита: — Идвала ли е Катрин днес при вас?

— Разбира се, че не! — изръмжа недоволно Сеси. — Защо й е трябвало да идва?

— Права сте — отговори кратко Джейсън, поклони се и си тръгна. Беше потънал в мислите си и не забеляза злобната усмивка, с която го изпрати Елизабет. Тя тъкмо си припомняше нещастното, отчаяно лице на братовчедка си, дошла при нея, за да помоли за помощ.

Джейсън побърза да се върне в „Крийон“ и повика Жана, но получи още една лоша вест. Портиерът му съобщи, че Жана е напуснала службата в хотела и е започнала работа при мадам Севидж.

От този момент нататък Джейсън беше наясно къде се е скрила Катрин — там, където отиваха всички избягали съпруги, в дома на майка си.

Наранената гордост го подгони да прекоси цяла Франция, да премине Ламанша и да препуска като луд през половин Англия, докато стигне Лейчестършир и прекрасната стара къща в стил Тюдор, където живееше Рейчъл Тримейн.

 

 

Хънтърс Хил беше построен по времето на кралица Елизабет I от червени тухли. По друго време Джейсън сигурно би се възхитил на архитектурата, но сега само захвърли юздите на изтощените коне в ръцете на протичалия градинар, хукна по парадното стълбище и затропа с юмруци по тежката врата, докато се появи посивелият портиер.

Старецът, който виждаше за първи път този едър, капнал от умора и безсъние мъж, не пожела да го пусне вътре, но Джейсън беше в такова състояние, че целият свят му беше безразличен.

— Драги мой — заговори с опасна кротост той, — ако веднага не ме отведете при господарката си, ще се видя принуден да ви отстраня от пътя си и да я потърся из къщата. Ако се наложи, ще я намеря дори във ваната!

— О! — прошепна шокирано портиерът, но не посмя да възрази и отведе мрачния млад господин в малката стая, където лейди Рейчъл Тримейн седеше наведена над бродерията си.

Джейсън беше толкова сигурен, че ще намери Катрин при майка й, че в първия миг загуби ума и дума. Само след няколко минути се увери, че Рейчъл не знае нищо за дъщеря си след изчезването й от циганския лагер.

Следващият половин час беше най-неприятният в живота му. Не само, че трябваше да обясни на развълнуваната майка кой е, но трябваше и да признае, че именно той носи вина за изчезването на дъщеря й.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. По някое време Рейчъл промълви със слаб глас:

— Няма ли да седнете, мистър… Севидж?

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете? — попита с почти плаха усмивка Джейсън.

Рейчъл пое дълбоко въздух.

— Не, мистър Севидж, не е всичко. Слава богу, най-голямата ми тревога се оказа неоснователна. Вече знам, че дъщеря ми е жива. Това е много повече, отколкото знаех до идването ви. До новото си изчезване в Париж тя е била на сигурно място… макар и относително.

— И?

— Вие сте дошъл толкова бързо, че е твърде възможно да сте я задминал по пътя си насам. Пощенската служба не е толкова бърза като конете ви.

Джейсън я погледна, без да разбира. Дори не беше помислил за тази възможност. Мисълта, че Катрин може да го завари тук, предизвика слаба усмивка на устните му.

Рейчъл беше много по-объркана, отколкото изглеждаше. И чувствата й нямаха нищо общо с изчезването на дъщеря й. Когато младият мъж се втурна неканен в стаята, тя сякаш видя баща му, Гай Севидж от Луизиана, когото беше познавала преди много години. Дали носът на Гай беше толкова остър, лицето му така тъмно? Изразът толкова дързък?

Джейсън не можеше да отгатне какво става в главата й и в гласа му прозвуча искрено съжаление:

— Много съжалявам, че ви донесох толкова неприятни вести, мадам, още повече, че само аз съм виновен за случилото се. Мога само да се надявам, че един ден ще ми простите и ще ме приемете за свой зет.

Тя го гледа в продължение на няколко секунди, които му се сториха безкрайни, още повече, че не можа да разгадае погледа й, и отговори сухо:

— Изглежда, не ми остава нищо друго.

Джейсън се поклони учтиво и отвърна:

— Това е вярно. Но във ваши ръце е да влошите още повече тази достойна за съжаление ситуация. Макар че не мога да си представя какво бихте могли да спечелите.

Кратка усмивка пробягна по устните й.

— Както виждам, не сте достатъчно плах за зет.

Джейсън се усмихна очарователно и с изненада установи, че харесва тъща си, нещо повече, дори е омагьосан от нея! Никакви истерични изблици, никакви сълзи — тази жена умееше да приема спокойно неизбежното.

Така минаха четири дни. На сутринта на петия Джейсън заяви:

— Ако Катрин е имала намерение да се върне у дома си, трябваше вече да го е направила. Вероятно е останала във Франция. Не ми се иска да ви изоставям тук, без да знаете нищо, но още по-лошо е да си губя времето, без да мога да предприема нищо. Време е да тръгвам обратно към Франция.

Думите му само потвърдиха собствените й неприятни подозрения и Рейчъл не можа да сдържи сълзите си. Дълбоко нещастна и едновременно с това смутена от изблика на чувства, тя изтри очите си с мека батистена кърпичка.

Джейсън коленичи пред нея, улови треперещите й ръце и тържествено обеща:

— Рейчъл, където и да е дъщеря ви, тя е в добри ръце, сигурен съм! Моля ви, не плачете. Преди да замина за Франция, ще поговоря с дук Роксбъри. Чичо ми разполага с голяма власт и ако Катрин е в Англия, той непременно ще я намери. Само не се тревожете напразно. Двамата с дука ще положим всички усилия, за да я открием.

Ала когато наближи Лондон, Джейсън вече не беше толкова сигурен в себе си. Беше наясно, че срещата с чичо му няма да бъде особено приятна.

Дукът не се учуди особено на посещението на племенника си. Той го помоли да седне и търпеливо зачака да чуе разказа му. Джейсън описа точно проблемите си, без да скрива нищо, стараейки се да бъде кратък. Когато чу името Тримейн, дукът се надигна в креслото си, но веднага се отпусна назад и тихо помоли:

— Продължавай, Джейсън. Историята ме заинтересува.

Джейсън трябваше да положи много усилия, за да скрие вълнението си. Когато най-сетне млъкна, чичо му замислено промърмори:

— Значи си се оженил за малката? Е, ако и това не е победа на справедливостта…

— Какво говориш? — смая се Джейсън.

— Нищо, момчето ми, нищо. Как напредват преговорите? Откога чакам вест, че са постигнали съгласие!

Джейсън го осведоми накратко за хода на преговорите и Роксбъри промълви с доволна усмивка:

— Добре, добре! Значи ще минат само няколко дни, докато подпишат окончателния договор. Не можеш ли да помолиш Монро и Ливингстън да побързат малко?

— Уважаеми вуйчо, Монро и без това е на границата на нервния срив, пък и не вярвам, че двамата отдават голямо значение на думата ми. Дори напротив! Би трябвало да знаеш, че се ползвам със съмнителната слава на двоен агент.

Херцогът доволно захихика под носа си.

— Мисля, че наистина имат основания да те нарекат така — между другото.

Джейсън дори не се усмихна. Изглеждаше уморен и напрегнат. Очевидно женитбата не му беше донесла очакваната радост. Е, нищо, каза си Роксбъри, няма да му навреди малко да се поизмъчи. Досега връзките с жените не му създаваха ни най-малки тревоги. Кой знае, може би Катрин щеше да успее да го вразуми! Дукът си припомни какво му беше разказал Джейсън и се усмихна мъдро под мустак. Много му се искаше да се запознае с новата мадам Севидж.

— Позволяваш ли да попитам кое е толкова забавно? — попита хладно Джейсън.

— Съмнявам се, че ти би го сметнал за забавно. Не е ли по-добре да си поговорим за непознатия посетител, когото… изнесохме от жилището ти?

— Моля! — отговори ледено Джейсън. Дукът си играеше с него, това беше повече от ясно! А Джейсън не понасяше игрички, в които не печелеше той.

— Крадецът е бил джентълмен със съмнителна слава на име Хенри Хорас. Дребен крадец, който многократно е пребивавал в Нюгейт. Жена му е келнерка в една пристанищна кръчма. Отидохме да си поговорим с нея.

Дукът направи дълга пауза и продължи едва когато Джейсън нервно забарабани с пръсти по облегалката на креслото.

— Тя твърди, че в онази нощ мъжът й имал важна среща с някакъв чернокос индивид. Обслужила ги с бира. Непознатият наел Хенри да претърси стаята ти. Тя не знае нито кой е бил чернокосият, нито защо му е било необходимо да претърси вещите ти. Може би… — заключи Роксбъри с внимателен поглед към племенника си, — …може би ти имаш да добавиш нещо.

Джейсън реши да бъде откровен:

— Катрин ми даде важно указание — обясни той. — Пендълтън търсел някаква карта, която уж била у мен. Възможно е този Хорас — или чернокосият му работодател — също да се е интересувал от нея.

— Карта ли? Каква карта?

— Ако знаех, с удоволствие щях да ти кажа. Но нямам и най-малка представа. Не бихме ли могли да поговорим отново за жена ми?

— Слушам те!

— Утре трябва да се върна във Франция; не мога да седя тук и да чакам малката змия, за която се ожених, да благоволи да се покаже. Възможно е тя изобщо да не е напускала Франция. Когато не играя ролята на послушното кученце на Монро, ще я търся из Париж. Само че… имам нужда от човек, който да направи същото в Англия.

— Да не би да ме молиш за услуга? — попита Роксбъри.

— Да, по дяволите! Разбира се, мога да си наема човек, който да души вместо мен. Но ти имаш предостатъчно връзки и ако Катрин е в Англия, ще я намериш още преди моят човек да е надушил първата следа.

— Както винаги, умееш очарователно да поднасяш молбите си. Всеки път ме смайваш — промърмори Роксбъри.

— Нарочно ме оставяш да се мятам на въдицата, нали, чичо?

— Разбира се, че да! Вземаш се прекалено на сериозно и чак ме заболява да те гледам такъв. Нима наистина се съмняваш, че ще ти помогна? Кога съм отклонявал молбите ти?

Джейсън беше достатъчно добре възпитан, за да изобрази съкрушено лице.

— Никога! — изръмжа той. — Сигурно трябва да ти се извиня за лошото си настроение. Тази женитба ме обърка напълно.

Да види племенника си скромен като обикновен смъртен — това вече беше нещо ново! Дукът побърза да скрие ироничната си усмивка и успокояващо промълви:

— С обичайната си арогантност ти сигурно вече си казал на лейди Тримейн да ме уведоми, ако жена ти все пак се върне и Лейчестършир?

Джейсън кимна в знак на съгласие.

— Добре, ще направя всичко, което е по силите ми. Щом узная и най-дребната подробност, ще ти пиша. Надявам се, че ще ме уведомиш кога потегляш обратно за Америка.

— Ако не я намеря до края на преговорите, сигурно ще се върна още веднъж в Англия.

Роксбъри се приведе малко напред и изгледа пронизващо племенника си.

— Не ти го препоръчвам — проговори с необичайна настойчивост той. — В твой собствен интерес е да напуснеш Франция най-късно до средата на май. Най-добре е да се махнеш окончателно от Европа. В Англия не можеш да направиш нищо, което не бих могъл да свърша и аз. Достатъчно ясно ли се изразих?

Джейсън подсвирна тихо през зъби.

— Искаш да кажеш, че през втората половина на май Англия ще нападне Наполеон?

— Не съм казал нищо подобно — отговори дукът, но в сивите му очи проблесна недвусмислено предупреждение.