Шърли Бъзби
Циганката (29)

27

Слънцето немилостиво изпращаше знойните си лъчи към земята и Катрин се загледа към Джейсън с неволна завист. Как може да изглежда толкова хладен и изпълнен с енергия под бялата ленена шапка? Самата тя се чувстваше изтощена до смърт и сякаш пресъхнала. Когато отметна една влажна къдрица от челото си и изтри капките пот от слепоочията, тя отвратено изкриви лице. Роклята беше залепнала за гърба й и тя за стотен път се запита накъде ли са тръгнали.

Преди пет дни се бяха качили на един от големите параходи, които плаваха по Мисисипи, и бяха слезли надолу по течението на реката. Първоначално сметна, че целта им е в Ню Орлиънс, но още на втората сутрин слязоха на някакъв изоставен кей, където ги посрещнаха дузина мъже с натоварени коли открити с чергила, теглени от силни коне. Качиха се на колите, Джейсън яхна верния си вран жребец и керванът потегли в незнайна посока. Четирите коли бяха пълни с хранителни припаси, а в петата се возеха Катрин, Жана и малкият Никълъс. Изглежда, пътуването щеше да бъде много дълго, щом бяха понесли със себе си толкова храна. Имаше още една кола, която очевидно служеше за кухня, и след кратък поглед в лицето на готвача Катрин се помоли готварското му изкуство да е поне малко по-добро от вида му.

Беше безкрайно облекчена, когато й отредиха собствена кола, която й предлагаше известна защита от любопитните погледи на мъжете и най-вече от парещото слънце. Следобед обаче под платнището се възцаряваше непоносима горещина и Никълъс оповестяваше гръмогласно недоволството си.

Катрин и Жана бяха единствените жени в колоната — освен едно дребно, плахо момиче с маслинена кожа, което Джейсън беше определил да й прислужва.

— Ако знаех, че ще ми овесиш на врата цяла детска градина — бе отбелязал кратко той, — щях да доведа още няколко слуги. Но засега ще трябва да се задоволиш с Жана и Сали.

Още от самото начало й стана ясно, че Джейсън е подготвил грижливо това пътуване и че брадясалите мъже с корави очи работят за него. От време на време долавяше по нещо от разговорите им, от които заключаваше, че мъжете се познават отдавна. Водеха със себе си и чернокожи мъже, които предпочитаха да общуват помежду си. Катрин не знаеше дали те са роби или свободни хора. Когато се осмели да попита Джейсън, той я удостои със сърдито изфучаване:

— Толкова ли е важно това!

Когато една вечер съпругът й се показа малко по-общителен, Катрин събра цялата си смелост и го попита дали в областта, през която преминават, има индианци. От няколко дни се движеха в ненаселена местност и в главата й непрекъснато се въртяха ужасяващите истории, които беше слушала за червенокожите. Много я беше страх, че ще завърши живота си под ударите на томахавките им.

Джейсън избухна в смях.

— Чуй ме, котенце! Някога начезите са били най-могъщото племе по тези места. Ала след като за пореден път опожарили стария форт Начез, испанците се обединили с племето „начиточез“ и ги изтребили до крак. Постоянните епидемии и племенните междуособици се погрижили начиточезите да не станат твърде надменни. Тук сме много на юг и съюзът на ирокезите, който държи в постоянно напрежение заселниците по канадската граница, не притежава никаква власт. Е, когато първите бели започнали да се заселват по тези места, е имало ожесточени битки. Но това е отдавна минало.

— Значи, тук вече няма никакви индианци? — попита с широко отворени очи тя.

— Разбира се, че има — отговори с търпелива усмивка Джейсън. — Но те не нападат никого. Случва се да извършат някоя беля, но това са най-вече малки групи, които са пийнали повечко. Няма да смеят да се доближат до нас, защото сме много, а и носим достатъчно оръжие.

Обясненията му не задоволиха напълно Катрин, но пушките и пистолетите, с които мъжете не се разделяха, успяха да я успокоят. С времето тя опозна някои от пътуващите в колоната и започна да ги назовава по име. Оплешивелият негър с няколко златни зъба, който водеше колата, се казваше Сам, готвачът носеше името Хенри. Единственият индианец, който яздеше с тях, беше едър, красив чероки на име „Пиещия кръв“.

Когато напуснаха блатистите низини на Мисисипи, местността започна бавно, но неотклонно да се издига. Едновременно с това оредяха реките със странно неподвижната им вода. С изкачването на север се променяше и растителността. Сивите, обрасли с мъх кипариси, чиито корени стърчаха като костеливи колене извън застоялата вода, останаха далеч зад тях, както и блатните дъбове с широко разклонени корони и бодливите ниски палмети. Пътят водеше през безкрайни елхови гори; тук-там се срещаха сиви букове и стари ясени. Гората беше огромна, недокосната от ръката на белия човек.

През деня местността изглеждаше несравнимо красива, но вечер Катрин биваше обземана от чувство за надвиснала опасност, което не изчезваше нито от тихото мърморене на жабите и свиренето на щурците, нито от крясъците на совите. Ревът на алигаторите я караше да потръпва от ужас; съскането на тръгналите на лов пуми изпълваше душата й с необясним страх, а писъците на жертвите не й позволяваха да заспи.

Джейсън беше наредил строго на двете жени да остават винаги близо до колата и да се отдалечават само когато им се налагаше да се скрият в близките храсти. Не сядаха при мъжете дори когато се хранеха; Сали им готвеше на отделен малък огън и Катрин остана много доволна от това разпределение на нещата, след като няколко дни търпеливо бе понасяла ужасните буламачи на Хенри.

Напрежението между двамата не отслабваше, а като че ли се засилваше с всяка измината миля. Джейсън не проронваше нито дума за Никълъс — всъщност, той се стараеше да не го забелязва. Катрин отчаяно си повтаряше, че съпругът й трябва само да погледне малкото момче, за да разбере, че то е негов син. При вида на кристалноясните зелени очи всички съмнения щяха да изчезнат! Първоначалната й увереност, че той ще открие сам бащинството си, отстъпи място на недоволно примирение. Джейсън беше решил, че момчето не е негово, и толкова. Дали щеше да успее да промени мнението му? Наранената гордост й забраняваше да изкрещи истината в лицето му.

Защо? — не преставаше да се пита тя. Защо се държеше така лошо? Ако не искаше и да знае за нея, защо си бе направил труда да я намери в Начез и да я принуди да тръгне с него?

Една вечер, когато отчаянието заплашваше да надделее и не й позволи да заспи, тя се измъкна тихичко от колата, приседна на твърдата седалка на кочияша и се загледа в черната нощ.

Тънкият сърп на луната осветяваше тъмното небе. С изключение на постовете, лагерът спеше. В слабата светлинка на догарящите огньове Катрин различаваше фигурите на налягалите мъже. Както винаги, мислите й бяха заети с Джейсън. Дали и той спеше между хората си или обикаляше, за да провери постовете?

Сякаш привлечен от мислите й, той изникна внезапно пред нея и попита грубо:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Катрин се стресна от звука на гласа му и щеше да падне от колата, ако силната му ръка не я бе подкрепила. Треперейки с цялото си тяло, тя скри глава на гърдите му, но Джейсън промърмори някакво проклятие и я пусна на земята. После, тласкан от незнайна сила, я притисна до себе си и впи устни в нейните.

Катрин си припомни оскърбителната му реакция, когато беше отговорила на целувката му в „Бела Виста“, и положи отчаяни усилия да се пребори с обзелото я диво желание, което разтърсваше тялото й. Нямаше да му позволи да я унижи още веднъж!

Притисна ръце о гърдите му, топлата й, мека уста се затвори решително. Натискът на ръцете му веднага отслабна. Той вдигна глава и очите му блеснаха на лунната светлина.

— Аха! Пак ли играеш ролята на недокосната девственица?

Катрин освободи ръката си от яката хватка и му обърна гръб. Ала ръцете му се сключиха като клещи около раменете й и отново я обърнаха с лице към него.

— Гръм и мълния, жено! Ти си най-дебелоглавото, най-свадливото същество, което някога се е изпречвало на пътя ми! Май има само един начин, по който можем да се сдобрим! — Преди Катрин да е осъзнала смисъла на думите му, той се приведе и грабна оставеното пред колата одеяло. Катрин го изгледа смаяно и тихо попита:

— Всяка нощ ли си спал тук?

— Всяка нощ, откакто потеглихме! — изръмжа през стиснати зъби той. — Като вярно куче, което пази господарката си! — Изсмя се дрезгаво и я повлече след себе си.

Най-после Катрин осъзна какви са намеренията му.

Джейсън, пусни ме! — помоли тя, останала без дъх. — Пусни ме да си вървя!

— В никакъв случай — изрева сърдито той. — Между нас има един единствен начин за постигане на съгласие и тази вечер много ми се иска да го изпробвам.

Спря едва когато лагерът изчезна от очите им. Намери малка полянка, защитена от клоните на дърветата, и разпростря одеялото на постелята от борови иглици. Катрин направи последен опит да се възпротиви.

— Ще викам! — пошепна тя. Не само безполезна, но и детинска заплаха, както веднага осъзна.

— Няма да го направиш! — отговори невъзмутимо той. — Устата ти ще бъде непрестанно заета. — Привлече я, към себе си и затвори устните й с дълга, отнемаща дъха целувка.

Внезапно пламналата страст и чувството за неизбежност сломиха съпротивата й. Тя го желаеше — защо трябваше да отрича това? Джейсън я положи меко на одеялото и свали нощницата й. Катрин престана да се съпротивлява. Знаеше, че утре ще мрази и него, и себе си, но побърза да прогони тази мисъл. Устата й затърси неговата, ръцете й се впуснаха да изследват тялото му, без да се спрат дори пред най-интимните му части. Джейсън удължи удоволствието до границата на поносимото и Катрин едва не изплака от облекчение, когато промуши коляно между бедрата й и ги разтвори. Ръцете му милваха меките й бедра, а когато навлязоха в овлажнялата от желание утроба, тялото й се разтърси от сладка болка. Сигурно щеше да умре, ако скоро не я вземеше. Притисна се към търсещите му пръсти, накара го да разбере какво искаше и когато устните й се разтвориха в няма молба, той меко и без да бърза навлезе в нея. Целувката му заглуши доволното котешко мъркане, което се изтръгна от гърлото й.

Джейсън се раздвижи в утробата й, болезнено грамаден, тя усети окосмените му гърди да се трият в нейните, ръцете му да се мушват под бедрата й и да направляват движенията й. Тялото й тръпнеше от наслада. Искаше й се да извика високо името му, но нямаше сили…

Тя се върна бавно в действителността и усети нежната милувка на силните му ръце. Устните му галеха врата й. Някъде много отдалеч дойдоха шеговитите му думи:

— Ти си същинска дива котка! Защо ми издраска гърба? О, котенце, толкова ми липсваше! Париш кръвта ми като огън… — И след малко: — Май е най-добре да те отведа обратно в лагера, защото някой от постовете може да ни забележи. А не е чудно и някой кръвожаден индианец да поиска да украси колана си със скалпа ти. — Той се надигна и нахлузи панталона си. — Освен това ще трябва да си поговоря с поста, който отговаряше за този участък. Отдавна трябваше да ни е открил.

Зад гърба му се чу тих шум и Джейсън светкавично се извърна. В ръката му блесна нож. Катрин се претърколи встрани и замря. Слее няколко секунди, които й се сториха безкрайни, от гърлото на мъжа й се изтръгна кратък смях — само на метър от тях беше застанал с безизразно лице Пиещия кръв!

Огромният индианец изгледа равнодушно приятеля си и без да каже дума, се скри в мрака. Зачервена от срам, Катрин пошепна:

— Дали е бил тук през цялото време?

Джейсън вдигна рамене, зъбите му блеснаха в мрака.

— Вероятно. Пиещия кръв е най-добрият следотърсач в колоната и никой не може да направи и крачка, без той да го забележи. Но не се плаши, котенце. Той е много дискретен и се отличава с изключително чувство за такт. Доколкото го познавам, е пропуснал покрай ушите си неподобаващите за една дама изблици на удоволствие и се е погрижил никой да не ни безпокои, все едно приятел или враг.

След тази нощ Джейсън започна все по-често да търси компанията й и се отнасяше към нея внимателно и любезно. Двамата вечеряха заедно, а след това той й разказваше всевъзможни весели истории, опитвайки се да разруши хладната й сдържаност. Катрин не се поддаваше на уловките му. Седеше тихо до него, потънала в мислите си, и той трябваше само да протегне ръка, за да я докосне. Тя дори не подозираше, че Джейсън копнее да я вземе нежно в прегръдките си. Все пак разговорите им помогнаха да се опознаят много по-добре, отколкото през всичките предишни месеци.

Една вечер Джейсън заяви:

— Утре по това време ще сме достигнали целта на пътуването си. Сигурно ще се радваш да се махнеш най-после от тази неудобна кола.

Сърцето на Катрин направи огромен скок.

— Къде отиваме всъщност? — попита любопитно тя. Около устните му играеше усмивка, в която нямаше и помен от подигравка. Гласът му прозвуча почти замечтано и тя го изгледа учудено:

— Казва се Terre du Coer — Земя на сърцето. Безкрайна пустош, разположена между Начиточез и Александрия на Червената река. Наследих го от майка си, когато станах пълнолетен. Тя също го е наследила от майка си. Мястото е диво, неопитомено и неописуемо красиво. — Той я погледна и едва чуто добави: — Като теб. — Като забеляза застиналата на лицето й усмивка, побърза да обясни: — Има голяма къща с множество пристройки. Къщата е построена по времето на баба ми, а земята почти не е била обработвана. Няколко хектара гори са изкоренени за памук, но повечето е пасища. Жените от моето семейство са се омъжвали за богати мъже и не са имали възможност да направят нещо за наследството си. Ако баща ми имаше повече деца, Тер дю Кьор със сигурност нямаше да бъде приписана на мен. Но както виждаш, да си единствено дете също има своите предимства.

— Защо едва сега си решил да се заселиш там?

— Защото нямах жена.

Катрин побърза да смени темата, но беше толкова смутена, че започна да заеква. Нямаше намерение да обсъжда този въпрос с него. В смущението си изобщо не забеляза полуразвеселената, полуразочарована искра в зелените му очи.