Грег Беър
Еон (65)

ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Дойде време да се разделим — рече Ри Ою на дъщеря си и Ятес. Той протегна ръка и Пресиънт я сграбчи в своята. Олми, Патриша, Ланиер и Корженевски чакаха наблизо.

— Какво е намислил? — попита Патриша.

— Да мине през вратата — обясни Олми. — Талситът ще го придружи, а също и един от франтите. Всички останали идват с нас.

— Няма да оцелее — рече Ланиер. — Не може да вземе нито достатъчно храна, да не говорим за въздух, а и времето за подготовка…

— Той не възнамерява да пътува в телесна форма — обясни Олми. — Както и останалите. Вместо това ще прехвърлят личностите си в един дълготраен механичен работник-изследовател. А след това ще могат сами да избират пътя си — да отварят нови врати, или да изчакат Аксисград, за да установят дали наистина ще стигне до тук. Енергията ще им стигне за милиони години.

Пресиънт Ою поклати бавно глава, без да откъсва очи от баща си.

— Толкова добре ми беше с теб — шепнеше му тя. — Няма да ми е никак лесно, ако те изгубя… завинаги…

— Ела при нас с кварталите на гешелистите — предложи й Ри Ою. — Можем да се срещнем отново, надолу по Пътя. Кой знае какви ще бъдат плановете им, ако успеят? Пък и освен това, някой може да отвори наново тази врата и да ни открие…

— Никой никога няма да открие тази врата — прекъсна го тя. — Ти единствен можеш да го сториш.

— Права е — съгласи се Ятес. — Само ти владееш това умение.

Ри Ою кимна към Патриша.

— Ами Корженевски, или земната жена. Те също… биха могли. Само че Корженевски се връща на Земята, а тя възнамерява да търси нещо още по-неуловимо. Както и да е — нищо на този свят не е вечно.

— Така е — кимна Пресиънт Ою. — Аз също ще се върна на Земята. Смятам, че заради тази идея изстрадахме толкова много. — Тя пусна ръката му.

Портопроходецът пиктира пред нея прощален символ: Земята, обагрена в синьо, зелено и кафяво, с пухести, подвижни облаци, заобиколена от двойната спирала на ДНК и над всичко това опростен вариант на прочутото уравнение на Корженевски, заимствано от късните разработки на Васкес.

До Ри Ою вече стояха талситът, в неговия синкав мехур и франтът — загърнат в неизменното бяло наметало. Пресиънт Ою се наведе, целуна баща си за сбогом и се присъедини към останалите.

Портопроходецът и придружителите му доближиха терасата над новата врата.

— Той изпълни заветите на Хексамона — обяви Пресиънт Ою, когато вратата на диска се спусна. — И отново ще поведе Аксисград, ако пътищата им се пресекат. — Тя протегна ръка и докосна влажната буза на Патриша. Обърса една сълза и я положи на своята буза.

Олми даде нареждания на диска да ги откара обратно при поточния кораб.

Двата поточни кораба — този, който използваше групата на портопроходеца и отбранителният, на чийто борд бяха пристигнали, бяха откачени от потока и висяха, привързани с тракционни полета — необходима предпазна мярка в случай, че от север се зададеше някой евакуационен отбранителен кораб. Олми взе мигновено решение — нуждаеха се от скорост, а по-малкият от двата кораба, бе значително по-бърз.

Трябваше да посрещнат ускоряващия се сектор от града преди да е достигнал една трета от скоростта на светлината. След това имаха две възможности — да се приберат генераторните поточни челюсти, за да може корабът да премине през тунела, или поточният кораб да се откачи от сингуларната и да се прилепи към стената, излагайки се на ударите от твърди ускорени частици, предизвикани от движението на града.

Ала преди да се срещнат с откъсналите се квартали, Олми бе длъжен да изпълни обещанието си към Патриша.

Някъде из оголените сектори, където бе най-вероятно да открие нужните й геометрични колоди, Патриша щеше да бъде оставена на повърхността на Пътя. Щеше да разполага с крайно ограничено време, за да се справи със задачата си — плазменият фронт ги следваше по петите.

Ятес отведе Патриша в задната част на кораба и й даде последни инструкции за работа с ключицата.

— Помни, — рече й той, след като приключи — надарена си с инстинкта, имаш желание, но не и умение. Притежаваш познания, ала ти липсва опит. Не бива да прибързваш, бъди безкрайно търпелива и внимателна. — Той я хвана за раменете и я извърна към себе си. — Имаш ли представа какви са шансовете ти за успех?

Тя кимна.

— Не много добри.

— И въпреки това си готова да поемеш риска?

Тя кимна повторно, без никакво колебание. Ятес я пусна и извади от джоба си миниатюрна кутийка.

— Веднага щом предам ключицата в ръцете ти тя ще възвърне действителната си форма. След това ще служи само на теб, а умреш ли — ще се превърне на прах. Не ме питай каква полза ще имаш от нея, защото не зная. Едно обаче е сигурно — ще може да отваря нови врати само от вътрешната страна на Пътя, но не и отвън. Освен това ще може да определя местонахождението на вече съществували врати, дори ако са били затворени…

Ятес извади с решителен жест ключицата, която за момента едва ли надхвърляше дванадесет сантиметра на дължина и я тикна в ръцете й.

— Хвани здраво двете дръжки — показа й той. Патриша стисна ръкохватките с показалците и палците на двете си ръце. От ключицата бликна шарен поток от огненочервени символи, насочени право в Ятес.

— Все още не те познава — поясни той. — Настоява да получи инструкции от предишния си господар. Ей сега ще я активирам наново. — Той се обърна към ключицата със серия от пиктирани кодове.

Инструментът започна постепенно да се уголемява в ръцете на Патриша, докато накрая достигна размерите на ключицата, която използваше Ри Ою.

— А сега ще прехвърля управлението на теб. — Последваха нови кодирани инструкции и Патриша почувства внезапна топлина, който извираше от инструмента.

Корженевски следеше събитията от известно разстояние. Ланиер се бе доближил до него.

— Струва ми се, че вече мога да разговарям с нея — произнесе учудено Патриша. — Мога да й давам нареждания…

— И да получаваш от нея сведения — довърши Ятес. В гласа му се долови печална нотка.

Корженевски се приближи към тях.

— Бих искал да споделя някои мои мисли, във връзка с предстоящото търсене… да ви помогна с някои технически детайли — рече той.

— С радост ще ги изслушам — кимна Патриша.

Поточният кораб се движеше на юг по Пътя с устойчиво ускорение от двадесет g.

Междувременно плазменият фронт достигна шейсет километровия сектор, затворен за движение във връзка с отварянето на последната врата, удари с невероятна мощ защитните бариери, а страхотната жега предизвика драстични промени в геометричния им строеж. Ето че първата бариера падна и малкият оазис зад нея бе изпепелен в миг, пръстенът от кладенци бе пометен, вратите — затворени, а повърхността на Пътя стана гладка като стъкло.

Откъм вратите в контролирания от хората сектор на Пътя долитаха последни съобщения за хода на евакуацията. Милиони човешки същества бяха предпочели да останат на световете, намиращи се отвъд вратите, вместо да избират между разделените части на Аксисград. Прекъснати бяха всички търговски връзки, използващи като посредник Пътя, а след това многобройните врати бяха надеждно запечатани, като част от подготовката за преминаването както на гешелистките квартали, така и на плазмения фронт.

Олми спокойно насочи кораба към повърхността на Пътя въпреки близостта на плазмения фронт. В хангара на поточния кораб бяха закрепени два флаера, Пресиънт Ою вече подготвяше единият от тях за мисията на Патриша.

В същото време Патриша откри Ланиер и се притисна към него.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен — рече тя.

Ланиер бе намислил да я разубеждава, но сега се отказа.

— Имаш ли представа въобще колко много означаваш за мен? — рече той.

— Значи вече не съм онази новачка, за която трябваше да се грижиш в началото? — попита усмихнато тя.

— Много повече от това. Аз… — той отмести поглед встрани, борейки се със смущението си, после поклати глава. — Ти си нещо изключително. — Той се засмя пресипнало и очите му се насълзиха. — Не съм сигурен точно какво, но наистина си изключителна.

— Искаш ли да отидеш с нея? — попита Олми, приближил се отзад. Във всяка ръка стискаше по един малък черен монитор.

— Какво? — попита Ланиер.

— Ще й е нужна помощ. Аз отивам.

Пресиънт Ою забеляза объркването на Ланиер и поясни:

— Първо ще създадеш свой частичен. След това мониторът ще проектира този частичен. За съжаление няма да може да поддържа обратна връзка с теб, защото ще потеглим веднага щом оставим Патриша.

— А частичните ще умрат ли? — поинтересува се Ланиер.

— Ще бъдат унищожени заедно с мониторите — отвърна Олми. — Но ние ще си останем невредими.

Ланиер долови някакъв злокобен повей в главата си.

— Чудесно — кимна той. — Идеята страшно ми харесва.

Рамон, с неговия неизменен „Тиемпос де Лос Анхелес“, а Рита вече приготвя вечеря по случай завръщането й у дома. Да се завърнеш у дома. И Пол също я чака. Какво ще кажа на Пол? „Няма да ми повярваш…“ Или пък: „Знаеш ли, Пол, изневерих ти, но…“ А може би само ще му се усмихна и всичко ще започне отначало…

Олми и Ланиер — по-скоро техните частични — вече се бяха настанили до Патриша във флаера. Държеше ключицата в скута си. На монитора пред нея се виждаше голата, равна повърхност на Пътя. Патриша стисна здраво ръкохватките на ключицата и веднага влезе във връзка с хиперпространството, което се намираше „отвъд“ стената.

Това, което търсеше, бе малко по-трудно за откриване, отколкото едно точно определено пясъчно зрънце на морския бряг. Патриша търсеше вселена без Смъртта и без самата нея — място, където Камъкът се е появил, но не е предизвикал избухването на война и където нейната алтернативна половинка е умряла по-рано от естествена смърт.

Ако не успее дотук (склонна бе да признае още сега, че едва ли ще е способна на подобна прецизност в подбора си, въпреки че такава вселена със сигурност съществуваше и щеше да е ясно отграничена от останалите) готова бе да се съгласи и на място, където ще има още една Патриша. Всъщност, готова бе на всичко, което би я отвело у дома. Тя погледна към изображението на Ланиер. Той й се усмихна, едновременно колебливо и окуражаващо.

И внезапно, без никаква конкретна причина, дори без да е уверена в успеха си, тя се почувства чудесно. Патриша Луиза Васкес съществуваше в една микровселена от радост, независимо от всичко, което се бе случило досега и без да я е грижа за предстоящото. Никога досега не беше се чувствала така. Не беше самоувереност, нито пък еуфория, а просто съзнанието, че в този малък миг се концентрираше всичко, за което бе мечтала от малка, и за което щеше да мечтае цял живот. Да не бъде обикновена, да не живее обичайно и сиво ежедневие, сама да си е господар и да преживява необикновени и дори невероятни събития. След като околният свят й бе втръснал със своята повтаряемост, тя бе започнала да създава вътре в себе си нов, интересен и толкова подобен на този тук свят. И ето, че й предстоеше да живее в него. Вселената се бе завъртяла в странен вихър и сега й поднасяше едно незабравимо преживяване, за което донякъде имаше вина и тя, защото то бе рожба на виденията в нейната глава, само дето ги надхвърляше по мащаби, превърнало се в история, създавана и прекроявана от милиарди хора и кой би могъл да каже със сигурност още колко на брой иноземци?

Възприятието на обкръжаващата я реалност не беше илюзорно, не се чувстваше нито изолирана, нито пък по своему уникална. И същевременно си даваше сметка, че животът й наистина е необикновен. На прага беше да изпълни най-смелите си мечти.

Останалото е суета, мислеше си тя. Дори завръщането у дома.

Флаерът се приземи гладко върху повърхността на Пътя. Ключицата в ръцете й издаде приятен, мелодичен звън, за да й съобщи, че се намират на няколко километра южно от търсеното място. Тя предаде информацията на частичния Олми и той отново вдигна флаера.

Високо над тях поточният кораб се носеше право на юг.

Патриша затвори очи и се настрои към потока от информация, бликащ от ръкохватките на ключицата. Струваше й се, че за по-малко от секунда преглежда по един кратък и сбит справочник с данни за всяка отделна алтернативна вселена, над която прелитаха, опитва я на вкус, дори става частица от нея. Не беше в състояние да предприеме нещо повече, освен да контролира ключицата. Съседните светове оставаха забулени в мъгла, до нея достигаше единствено съобщението, че съществуват и че са извън сферата на конкретните й интереси.

За разлика от нея, частичните не се нуждаеха от защитно поле. Олми се бе погрижил да й осигури тракционен мехур с необходимата газова среда. Ланиер седеше до нея. Каква част от него е тук? — питаше се тя. Какво ли чувства един частичен, когато бъде нищожен?

А след това се наложи да съсредоточи цялото си внимание върху ключицата. Носовият люк се отвори и Патриша пристъпи върху повърхността на Пътя, заобиколена от гъвкавия, едва доловимо сияещ тракционен мехур. Ланиер и Олми я последваха, но двамата се движеха съвсем свободно из вакуума.

— Разполагаш с не повече от половин час — съобщи й Олми, като използва за предавател колието на шията й. — След това радиацията от приближаващия се плазмен фронт ще премине критичната граница на поносимост. Ще ти стигне ли времето?

— Надявам се — Патриша провери чантата и откри, че всичко е на мястото си — мултиметърът, процесорът, компанелът и дисковете.

Тя протегна ключицата пред себе си и започна да търси. Вървя десет минути, първо на север, после на юг, а ключицата продължаваше да бълва непрестанен поток от информация за алтернативните светове, край които минаваше на всяка крачка. Тя се стараеше максимално бързо да се освобождава от преливащите впечатления за да не притъпява сетивата си.

След още десет минути се натъкна на участък от няколко сантиметра, където изглежда се намираше нужната й точка. Тя коленичи, а тракционният мехур се сви под нея. Ключицата се насочи сама към миниатюрния космос, а ръцете й просто следваха хода на инструмента.

След нови пет минути тя бе ограничила търсеното място до частица от милиметъра. Сега вече информацията за всяка отделна вселена бе много по-сложна и детайлна, наистина се намираше в близост до една алтернативна Земя, чийто исторически период почти съвпадаше с нейния — с разлика от няколко години.

— Побързай — предупреди я Олми. — Плазменият фронт е съвсем близо.

Не беше никак лесно. Теорията й се оказа лишена от точността, на която в този момент трябваше да разчита. В един почти микроскопичен участък от геометричната колода се преплитаха няколко свята, отличаващи се в значителна степен един от друг. Едва сега си даде сметка защо Корженевски и неговите последователи смятаха районите с геометрични колоди за лишени от практическа стойност.

Ключицата замря. Невъзможно беше да определи дали се е настроила точно към нужния й район, но за по-нататъшна настройка щяха да отидат дни, при това без гаранция за пълен успех. Тя затвори очи и направи едно последно усилие.

— Готова съм — обяви Патриша.

— Направи го тогава — рече Ланиер. Тя вдигна глава към частичния и се усмихна.

— Благодаря ти — за всичко.

Ланиер кимна.

— Няма защо. Преживяхме чудесни дни.

— Да… нали?

Тя започна да разширява вратата. Коридорът на север се изпълваше с червеникаво сияние. Докато секундите отминаваха, сиянието не само ставаше по-интензивно, но и постепенно минаваше през целия спектър — оранжево, сетне злокобно зелено, синьо…

Свистенето на ключицата беше непоносимо. Тя зърна в краката си кръг от завихрени вероятности, после неочаквано вътрешността на кръга започна да се прояснява и отвътре изплува познатата вече небесна синева, някакви масивни очертания, море…

Не беше точно там, където искаше. Долу под нея имаше твърда почва — усещаше го съвсем ясно — но нямаше никаква представа къде точно на Земята ще се озове. Където и да е — тракционното поле щеше да я защити.

Изображението на Ланиер се наведе към нея за прощална целувка. Устните му бяха топли, меки.

— Тръгвай! — извика й Олми.

Тя прекрачи вратата. Имаше чувството, че се пързаля надолу по стръмен склон. Около нея всичко се завъртя. Патриша изпусна за миг ключицата, после я сграбчи с една ръка. Чуваше се грохот на вълни, а същевременно нещо ослепително ярко се приближаваше към нея…

Ланиер и Олми се обърнаха с лица към идващата радиация.

Това не е смърт, помисли си Ланиер. Защото в този момент някъде зад мен има друга, пълна версия на моята личност, която лети към спасението. Но той никога няма да преживее тези последни мигове. Аз не ще мога да му „докладвам“.

Двамата бяха заобиколени от ослепително сияние, което надхвърляше всякакви познати представи за светлина и топлина. Олми се намръщи и усмихна едновременно, наслаждавайки се на усещането. И друг път беше изпращал свои частични на сигурна смърт, но нямаше представа какви са били реакциите им. Ето, че сега щеше да получи тази възможност…

Ала истинският Олми и този път щеше да остане в неведение.

— Мониторите ще издържат частица от секундата в плазмения фронт — подхвърли той на Ланиер. — Очаква ни една незабравима секунда във вътрешността на звезда…

Без страх и без болка Ланиер гледаше право на север — в самото сърце на пъкъла, който летеше към тях със скорост от шест хиляди километра в секунда.

Дори нямаше време да осъзнае усещането.

На борда на поточния кораб, все още намиращ се в опасна близост до кипящата плазма, затворил очи, Ланиер си повтаряше, отново и отново, че е изпълнявал дълга си към Патриша до последния възможен момент и с всички възможни средства.

Без да изпуска ключицата, Патриша летеше от височина пет-шест метра право към водата.

Дори не се намокри. Лежеше леко зашеметена на дъното на плаващия тракционен мехур. Вълните — намираше се в някаква река, или канал — я отнесоха на десетина метра от вратата. Тя се огледа назад.

И тъкмо навреме. През вратата внезапно нахлу ослепително-бял пламък, удари водната повърхност и вдигна огромен облак от пара, който забули околността в гъста бяла мъгла. За нейно щастие, както и за късмет на всичко наоколо, само след милионна от секундата вратата бе затворена завинаги.

Лежеше по гръб в мехура, все още заслепена от блясъка, закрила очите си с ръка, а вълните я носеха още няколко минути, преди да заседне в някакви песъчливи плитчини. Някъде по това време и зрението й се възстанови напълно.

Тя се изправи и огледа пейзажа наоколо с разтуптяно сърце.

Намираше се на брега на относително прав речен канал, а водата зад нея имаше мътно-кафяв цвят. Брегът бе осеян с високи зелени тръстики. Небето беше синьо, безоблачно, а слънцето грееше ярко.

С известно опасение Патриша изключи тракционния мехур и предпазливо пое глътка въздух. Имаше приятен сладникав дъх и беше съвсем чист. И топъл.

Усещаше значително по-голяма тежест, отколкото докато бяха на Тимбъл. Само че сега не разполагаше с амортизиращия колан, за да понесе по-леко притеглянето.

И все пак, нямаше съмнение, че е на Земята, при това в местност, напълно съхранена от каквито и да било атомни поражения. Трябваше да признае, че околността й се струваше странно позната. Беше виждала и преди тази местност… дали не беше в илюстрованата Библия, която Рита я караше да чете като малка?

Патриша заслони очи и погледна на запад.

Отвъд канала имаше плоско плато, върху което се издигаха няколко снежно-бели пирамиди, а въздухът бе толкова чист, че се виждаха съвсем ясно, макар да бяха на километри от нея. Зави й се свят от вълнение.

Това беше Египет. Можеше да се прибере съвсем лесно у дома — от Египет нямаше да е никак трудно.

Огледа се. От тръстиките се подаваше малко дървено скеле, на което се беше изправило стройно, десет-дванадесет годишно момиче, с тъмно-кафява кожа, съвсем голо, ако се изключи тясната набедрена препаска. Косата й бе привързана на многобройни щръкнали кичури, а на всеки висеше по един син камък. Момичето огледа Патриша със смесица от почуда и уплаха.

— Здравей! — извика и Патриша докато шляпаше по мокрия пясък. — Говориш ли английски? Можеш ли да ми кажеш къде се намираме?

Момичето се завъртя рязко и се изгуби от погледа й. В един ужасяващ миг Патриша си помисли, че се е пренесла с няколко хилядолетия назад във времето и това наистина е древният Египет.

А след това чу някакъв далечен грохот и вдигна глава. Облекчението й беше толкова голямо, че едва не заплака. Високо над пустинята летеше самолет, вероятно реактивен.

Тя продължи покрай брега на канала, стиснала ключицата в ръка, докато се питаше дали да не включи наново тракционния мехур — слънцето ставаше все по-непоносимо. Не след дълго стигна някакъв черен път и свърна по него. Пресече рядка горичка от палми и се озова пред малко, построено в квадрат селище, с къщи от бял камък, които си приличаха като облечени в униформи войници. По улиците имаше съвсем малко минувачи, беше съвсем ранен следобед и без съмнение всички си отдъхваха от жегата и очакваха настъпването на вечерния хлад.

Имаше нещо, което я безпокоеше. Не беше се замисляла затова, но сега си спомняше…

Тя постави ключицата на каменистия паваж, засенчи очите си с ръце и погледна отново на запад. От мястото, където стоеше, се виждаше съвсем ясно, че пирамидите са заобиколени с малки горички, макар че й беше трудно да разпознае дръвчетата. Тук нещо не беше наред. Египетските пирамиди не бяха ли сред пустинята?

И колко големи пирамиди имаше на Земята? Три?

Тя изброи осем пирамиди с гладки стени, подредени в смаляваща се редица към хоризонта.

— Оплескахме я — прошепна тихо Патриша.