Грег Беър
Еон (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Следващият етап от програмата бе градът в трета кухина.

След като се завърна от експедицията до първия пръстен от кладенци и след като се запозна подробно с всички книги, които Ланиер бе подбрал за нея в библиотеката на Александрия, Патриша вече усещаше, че плува в собствени води. Всичко това й приличаше на игра, на упражнение, на странна математическа задача, като онези, които бе решавала като малка.

Неведнъж през последните две седмици бе пресичала с влак под Шишарк, но нито веднъж не бе спирала — градът се охраняваше зорко. Едва сега имаше тази възможност.

Рупърт Такахаши я изпрати от подземната станция до приземния етаж.

В научната група Такахаши заемаше малко по-особено място. Въпреки че по призвание бе математик, той с лекота се прехвърляше от една специалност към друга, движен предимно от собствените си интереси. Също толкова често сменяше и групите, с които работеше. Беше нещо като енциклопедист, свързващо звено, което осъществява координацията между различните специалисти. Това обясняваше защо преди време бе работил с Римская върху първоначалната теория за възникването на коридора. Двамата намерили общ език, докато Такахаши проверявал статистическите заключения на Римская относно населеността на Камъка.

Град Шишарк бе изумителен, близо два века по-млад от Александрия и построен доста след като Камъкът потеглил на път, той съсредоточаваше архитектурната зрялост на обитателите на астероида, които по онова време вече са имали зад гърба си дълъг период на успешно експериментиране с обкръжаващата ги среда. При изграждането му, архитектите от Камъка си бяха позволили пълна свобода на идеите. Разглеждайки кухината като просторна долина, те опънали неимоверно здрави въжета между двата срещуположни полюса, на които закачили сгради с изящни очертания. Постепенно извиващите склонове били застроени с терасовидни постройки, дълги по десетина километра. Някои от сградите се издигаха чак до горните слоеве на атмосферата в кухината, където се разширяваха и задебеляваха като бейзболни бухалки.

Дори пуст, град Шишарк изглеждаше обитаем. Ще са нужни само шепа хора за да му вдъхнат живот, мислеше си Патриша, неколкостотин души, които да пресичат улиците, облечени в невъобразими дрехи — разноцветни, феерични одежди — в тон с изящните сгради, ушити от нежни и меки платове, контрастиращи с хладния пластометал на небостъргачите.

Главната библиотека бе скрита в недрата на един от огромните, стигащи чак до тавана небостъргачи. Такахаши предложи да изминат разстоянието пеша и двамата поеха през просторните площади, изкачваха пешеходните мостове, или спираха пред сервизните алеи, по които някога са бродели задвижвани от централен компютър снабдителни машини.

— Изчезнали са всички превозни средства — обясняваше Такахаши. — Имаме известна представа за това как са изглеждали благодарение на изображенията в библиотеката. Вероятно са им трябвали за преселението.

Тя се помъчи да си представи как няколко десетки милиона души — за град с размерите на Шишарк не би било никак трудно да побере толкова жители — пъплят навътре по коридора, насядали в най-различни коли.

Входът на библиотеката бе закрит от плътна черна стена, която приличаше на мрамор. Още щом приближиха някакъв подсилен от високоговорителя глас им нареди да спрат. Чакаха цели две минути, докато приключи проверката.

На входа, построени едва ли не като на почетна стража, стояха няколко войници, в странни на вид черно-сиви комбинезони. Предверието на библиотеката бе ярко осветено от собствени източници.

— В Шишарк не е имало къси съединения — обясни Такахаши. — Да ти призная, не знаем дори откъде идва електроенергията, нито пък на какъв принцип са осветителните тела.

По съдържание тукашната библиотека изглеждаше далеч по-скромна от своята посестрима — Александрийската. На първия етаж имаше просторна зала с размери на голям площад, озарена от блясъка на масивен полилей, който висеше във въздуха без никакви видими подпори. По края бяха вградени многобройни светлозелени тапицирани кресла. Пред всяко кресло имаше хромиран подобен на гигантска сълза монитор, положен на бледосив пиедестал.

Всичко изглеждаше съвсем ново, сякаш сега бе излязло от фабриката.

Такахаши я поведе към едно от креслата. Креслото бе заобиколено със записващи устройства и камери и някак не се връзваше със свръхмодерното обкръжение. Очевидно бе монтирано в последствие от изследователите.

— Обикновено използваме това кресло, но ако желаеш, можеш да избереш някое друго.

Патриша поклати глава.

— Тези неща ме дразнят — рече тя и посочи камерите. След това продължи край редицата, избра едно кресло двадесетина метра по-нататък и се настани в него.

Такахаши спря до нея.

— От тук можеш да разгледаш целия Камък — такъв, какъвто е бил някога. Искаш ли да направим малка обиколка из градовете във времето, когато са били заселени? — Той премести назад капака на една от страничните облегалки на креслото и й показа как да борави с вградения вътре пулт за управление. — Няма да се разпростирам върху всички възможности на апаратурата. Оставям на теб да експериментираш. Мисли си, че си във ваканция. Аз ще те чакам отвън, тук и без това няма какво да правя. Когато свършиш, обади ми се. Един час ще ти стигне ли?

Не й беше никак приятно да остава сама в просторната зала. Спомни си, че когато за първи път влезе в Александрийската библиотека Ланиер остана с нея. Но въпреки това кимна, намести се в креслото и опипа с ръка пулта. Изображението на екрана бе толкова ясно и отчетливо, сякаш бе съвсем материално. Не знаеше откъде да започне и потърси програмния показалец. Освен, че се изписваха, съветите достигаха до нея звуково, на английски, под формата на приятен мъжки глас. Още в началото получи допълнителни кодове за това как по-бързо да издирва нужната й информация.

Първоначално потърси пътеводителя за града във втора кухина. Само след миг потъна в познатата атмосфера на Александрия. Стоеше на входа на някакъв апартамент в меганебостъргачите и гледаше надолу към шумната и оживена улица. Илюзията беше съвършена — установи, че дори има спомен за това как е изглеждал „нейният“ апартамент. Достатъчно бе да завърти глава за да види какво има зад нея, можеше дори да ходи, макар през цялото време да осъзнаваше, че все още седи в креслото.

А гласът продължаваше да нашепва тихо — обяснявайки всяка нова картина.

Прекара около половин час в Александрия, наблюдавайки дрехите, които хората носеха, лицата им, прическите, израженията докато говореха, походката. Някои елементи в облеклото й допаднаха. Други й се сториха прекалено пуритански — като дългите до земята рокли с качулки, оцветени в оранжево. Някои от жените имаха странни шестоъгълни татуировки на лявото си рамо…

(„?“)

(За информация относно обозначенията за професионална принадлежност и ранг, произнеси на глас или активирай следния код… )

… а други бяха привързали червени панделки със златисти бродерии на ръката си. Дрехите на мъжете не падаха по-долу що се отнася до пищността и физическата разлика между половете изглежда се бе стопила значително, в сравнение с нейното време и нейния свят.

Заслуша се в речта им. Звучеше й странно, особено когато говореха на английски — сякаш с известен уелски акцент.

(„На какъв език разговарям с… тази програма и как се разбираме?“)

(Езикът е английски от края на двадесет и първи век, най-ранният код за общуване, който ни е познат. Избран бе защото заговорихте на този език преди задействане на програмата.)

Докато отделните етнически групи все още общували на своя майчин език, немалка част от жителите прибягвали до общоприети форми на комуникация, създадени с течение на времето вследствие на сливане и мутация на различните езикови форми. Тук програмата си позволи кратко отклонение, за да се поспре на модните тенденции в езиците, които за щастие се оказвали доста кратковременни. Честите промени били възможни благодарение на усъвършенстваните методи за изучаване на езика, както и на обучаващи програми от типа на използваната в тази библиотека. Така всеки можел да научи от един до няколко нови езика в рамките само на два-три часа, или дори на минути.

Що се отнася до писмения език — измененията бяха в две посоки — както към значително опростяване, така и (за нейна изненада) към поява на нови, доста сложни форми.

(Пред вас е прочутият площад „Надер“, спечелил не една награда за архитектурно съвършенство още във времето, преди Шишарк да напусне околностите на Земята… )

Тя се заслуша внимателно, погълната от преживяването. Мъжете носеха къси вълнени поли, но се срещаха и такива с типични бизнес-костюми, които щяха да изглеждат съвсем нормално по улиците на Лос Анджелис. Обувките изглежда бяха излезли от мода, може би благодарение на съвършената чистота по улиците.

(Ами социалното разделение? Гетата и бедняшките квартали?)

Сцената бързо се смени.

(Както в пределите на Александрия, така и на целия Камък, идеята за социалното неравенство е непозната. Някои от кварталите бяха изключени от градската система за обслужване. Жителите на тези квартали доброволно се лишаваха от модерните удобства и отказваха да използват свръхтехнологичните домакински уреди. Желанията им се спазваха стриктно, немалка част от тях бяха почетни граждани, обединени от вярата, че именно техническият напредък е довел до Смъртта, докато Бог ни е завещал да живеем без помощта на онези изобретения на човечеството, които са били остро заклеймени в трудовете на Благородния Надер и неговите Апостоли от планината.)

Вече на няколко пъти Патриша срещаше името Надер, но й беше необходимо известно време, докато разучи механизма за „препратки“ по определена тема. Веднага щом се запозна с него, тя поиска допълнителни сведения по някои въпроси, които жителите на Камъка биха сметнали за банални. Случайно или не, въпросите й стартираха елементарна, сбита история на Камъка и на времето между края на Смъртта и конструкцията на Шишарк.

Остана изненадана, когато научи, че Благородният Надер е всъщност не друг, а Ралф Надер — прочут адвокат и общественик от края на шейсетте години на двадесети век. Все още беше жив — в нейното време, на Земята — но в хрониките на библиотеката името му винаги се споменаваше с благоговение и почит. Наричаха го или „Благородният Надер“, или „Добрият човек“. Надеритите — хората, които бяха приели името му и неговото учение — представляваха могъща политическа групировка, съществувала от векове. Всъщност… щеше да просъществува векове наред. Тя си даде дума за в бъдеще да използва физическата концепция за времето, според която събитията се подреждаха хронологично по хода на времевата ос, а не се разхвърляха хаотично в миналото, настоящето и бъдещето.

След Смъртта, ужасяващата Дълга зима и Възстановителните революции, в Западна Европа дошъл на власт един испанец на име Диего Гарсия де Сантиляна, водач на движението „Завръщане към живота“. Той организирал пробна кампания за създаване на световно правителство. На следващата — 2010 година (само след пет години, помисли си тя и тутакси се ядоса, че така лесно бе нарушила дадената дума) в Северна Америка била основана първата организация на надерити. Надер — „мъченик“ от периода на Смъртта — бил избран за патрон на организацията, задето прокламирал пълна забрана за използването на ядрената енергия и ограничаване употребата на техника в живота. С течение на времето той се превърнал в светец на делото, герой в една опустошена страна, в която все още царували страхът и гневът срещу онова, което човечеството си оставило в наследство. През 2011 година надеритите се съюзили с привържениците на „Завръщане към живота“, а правителствата на Северна Америка и Западна Европа сключили договори за взаимопомощ и сътрудничество. Още следващите избори били спечелени от партията на надеритите, която незабавно прокарала закони, ограничаващи усъвършенстването и развитието на техниката и най-вече на атомните изследвания. „Аграризация!“ — това бил лозунгът на близо една трета от силите на световната икономика, а „щурмоваците“ — тайнствена фанатизирана секта от надерити — изпратили свои емисари при останалите правителствени ръководители, за да ги убедят в предимствата на зараждащия се обществен строй. През 2012 година в Русия избухнала революция, оглавявана от местната надеритска полунелегална партия, която без особени кръвопролития свалила от власт Върховния съвет на РСФСР — последното убежище на някога великия Съветски съюз. Едва сега народите на Източния блок се сдобили със суверенитет и повечето от тях тръгнали по пътя на надеризма.

В периода между 2015 и 2100 година последователите на Добрия човек консолидирали силите си и разполагали с реална власт върху близо две трети от земната повърхност. През тези няколко десетилетия единствената реална съпротива дошла от страна на Великата Азиатска Федерация — която включвала Япония, Китай, Югоизточна Азия и Малайзия. В тези страни учението на Надер било отречено, в замяна на ускорено развитие и усъвършенстване на науката, техниката и най-вече — на атомната енергия. На Запад първата реална опозиция на надеритите се оформила в Голяма Германия през 2100, когато било създадено народното движение…

Тя изключи машината и се облегна назад, търкайки уморено очи. Информацията бе съставена от фотоси, късометражни филми и подходящо звуково оформление. Там където липсваше нагледен материал се появяваше текст, придружен от ясния глас на четеца. Истинско облекчение, сравнено с познатите й форми на обучение, включващи продължително и изморително четене, или нискокачествени видеофилми.

Стига да желаеше, можеше да прекара тук остатъка от живота си и да се запознае подробно с векове от историята на това друго човечество.

Идеята изглеждаше доста привлекателна, в светлината на събитията, които можеха да се разиграят в обозримото бъдеще.

Беше изтекъл един час.

Тя се върна за кратко в информационната система и потърси данни за коридора, преселението и изоставянето на градовете. И на трите места достъпът й бе ограничен от едно и също графично изображение.

Патриша излезе навън, където Такахаши я очакваше, запалил цигара, протегна се и спря до него.

— Ще трябва пак да се върна.

— Разбира се.

— Сега накъде?

— На кратко обиколка. Времето ни е ограничено, така че ще вземем камиона.

Гаражът за превозни средства в трета кухина представляваше ламаринена барака, построена в сянката на една огромна арка. Наблизо имаше вход за метрото, но тъй като транзитните линии в Шишарк отдавна не функционираха, за придвижване от станцията до желаното място трябваше да използват сервизните пътища.

— Опитах да събера информация за преселението, но се натъкнах на отказ — оплака се Патриша, докато Такахаши преглеждаше камиона. Той се наведе, провери окачването, после стана и отърси панталоните си.

— В момента археологическата група работи върху това. Тъкмо когато се върнем ще има седмичен доклад, в единадесет часа трябва да сме там. — Той погледна часовника. — Сега е точно девет. Движим се по разписание. Готова ли си за тръгване? — Държеше отворена вратата на шофьора. — Как си с уроците по кормуване?

Патриша поклати глава.

— Не мислиш ли, че е време?

Тя сви рамене.

— Не е трудно. Особено тук — по сервизните пътища. За щастие разчетохме кодираните надписи по стените, които са били предназначени за сервизните коли — принципът е същият, като при кодовете на земните стоки. Нещо като видоизменени пътни знаци. Достатъчно е да насочиш миниатюрния датчик към ъгъла и веднага се ориентираш за местоположението. Ще ти казвам кога да завиваш. Всички сервизни пътища са заобиколени от стени, дори да искаш, няма как да ги напуснеш. Ясно?

— Ясно.

Той се настани на седалката до шофьора и я запозна накратко с пулта за управление.

— Все едно, че си в самолет — преместиш ли скоростния лост напред и камионът потегля, колкото по-напред го придвижваш, толкова по-висока е скоростта — максимумът е сто километра в час. Намаляваш в обратна посока — на задна не можеш да надхвърлиш десет километра в час. Скоростите се превключват автоматично. Посоката се променя като завърташ тези две ръчки в желаното направление. Ако поставиш скоростния лост в нулево положение и завъртиш ръчките камионът ще се обърне на място. Ще потренираш ли?

— Разбира се. — Тя направи няколко бавни маневри в гаража. Беше й малко трудно докато привикне да използва скоростния лост като спирачка. Когато свикна, тя се усмихна на Такахаши и предложи:

— Да тръгваме.

— Гледам, че схващаш бързо.

— Не бързай с изводите.

— Добре. Карай натам — той й посочи с ръка.

Сервизните пътища се движеха в тесните процепи между сградите, или най-често под тях. На места бяха издигнати и наклонени като виражи на състезателни писти. Такахаши не спираше да й обяснява.

— Току що минахме над главния колектор на водопроводната система — съобщи й той.

Тунелите, в които се спускаха сервизните пътища, бяха осветени от млечнобяла светлина. На поредния разклон Такахаши й предложи да намали скоростта. После вдигна писалковидния датчик и го насочи към изписаните по стената на пръв поглед нечетливи драсканици. Писалката бе свързана с тънък кабел за компанела, на чийто екран имаше подробна карта на града, снабдена с координатна система и ясно обозначен маркер за местоположението им.

— Ляво — рече той. — Скоро ще стигнем небостъргач с жилищни помещения. Ще влезем, както се казва, през задната врата.

Не след дълго сервизният път ги отведе на ярко осветен площад, в другия край на който се издигаше цилиндрична кула с блестящи стени. Посрещнаха ги множество мигащи светлини, но нито камионът, нито присъствието им в кабината, предизвика задействането на каквито и да било аларми.

— Спри до онази отворена врата — каза Такахаши.

Пътят отпред бе блокиран от масивна верига, на която висеше някакъв надпис. Когато доближиха, Патриша дръпна лоста и прочете надписа.

ЗАБРАНЕНО ПРЕМИНАВАНЕТО НА КАМИОНИ ИЛИ ПЕШЕХОДЦИ ОТВЪД ТАЗИ ЛИНИЯ. ЗАПОВЕД НА Й. ЯКОБ, РЪКОВОДИТЕЛ НА АРХЕОЛОГИЧНАТА ГРУПА.

— Археолозите са особено чувствителни по този въпрос — обясни Такахаши. — Отвъд знака територията е почти девствена. Изследвали са единствено тази сграда и затова ни позволиха да я посетим. Не пипай нищо.

Изкатериха една висока метър платформа и спряха пред широкия портал. Повечето от вратите наоколо бяха заключени с допълнително поставени брави или катинари. Патриша забеляза, че по стените бяха монтирани датчици и камери.

— Тук сервизните машини са разтоварвали продуктите, или предварително поръчаните консумативи. Автоматични колички са разкарвали стоките до съответните снабдителни улеи, откъдето са достигали крайните точки.

Преминаха още един портал и влязоха в просторен вестибюл. Наоколо се виждаха кресла и меки дивани, повечето изработени от дърво, малко встрани бе оформено уютно сепаре за разговори и срещи, а пред него имаше висок до тавана прозорец. Зад стъклото се виждаше градина с цветя и шадравани. В първия миг Патриша беше изумена от гледката, едва след като забеляза синьото небе се досети, че това е само илюзия. Тя спря очарована, а Такахаши я изчака търпеливо, скръстил ръце на гърдите.

— Колко е красиво — прошепна тя.

— Градината е истинска, но слънчевата светлина и небето са фалшиви — обясни той.

— А се питах как са издържали без небе и слънце.

— Достатъчно е да излезеш навън и веднага ще забележиш измамата.

— Изглежда толкова истинско.

На пръв поглед подът сякаш бе облицован с мрамор, но беше мек и стъпалата потъваха като в дебел килим. Патриша провлачи крака, но не чу никакъв шум.

— За да се изкачим нагоре ще е нужна малко воля — предупреди я Такахаши. В отсрещния край на вестибюла се виждаха две отворени шахти. — Не се препоръчва за хора, които се боят от височините. — Влязоха в лявата шахта. Такахаши посочи надолу и тупна с крак по червения кръг на пода. Кръгът засвети.

— Седми — произнесе той. — И двамата.

Подът под краката им изчезна. Летяха нагоре в шахтата, без никаква видима подпора. С изключение на плъзгащите се край тях стени нямаше никакво усещаше за движение. Патриша ококори изплашено очи и се вкопчи в ръката на Такахаши. След като напуснаха вестибюла отвсякъде се виждаше само глуха стена. По нищо не можеше да определи колко етажа са изкачили.

— Ще отнеме само няколко секунди — каза той. — Хареса ли ти? Не зная в колко романа като малък съм чел за подобен транспортен способ. Но тук, в град Шишарк, той е реалност. — За първи път Патриша долавяше радост в гласа му. Изглеждаше искрено заинтригуван от реакцията й. Още един изпит, помисли си тя. Я да видим, дали няма да се разплаче момичето.

Пусна ръката му и в същия миг част от стената пред тях стана прозрачна. Бавно и гладко се изравниха с пода на седми етаж.

Патриша преглътна мъчително.

— Изумена съм — призна тя — колко добре функционира всичко тук, за разлика от втора кухина.

Такахаши кимна, сякаш ставаше дума за интересен проблем, но изглежда нямаше какво да добави към коментара й.

— Последвай ме — предложи той.

Коридорът извиваше в двете посоки и беше оцветен в приятни зелени тонове. Вървяха, а кръгът от ярка светлина, който падаше от тавана, ги следваше неизменно. Патриша погледна надолу и забеляза, че краката й докосват някаква невидима плоскост разположена на сантиметри над пода на коридора.

— Ами ние вървим във въздуха — възкликна тя и се усмихна неспокойно.

— Любимата илюзия на предишните. След време започва да ти омръзва. — Спряха и Такахаши посочи пода вдясно от тях, където блестеше цифрата „756“. — Това е вратата, която търсихме. А сега, направи ми една услуга. Протегни ръка и докосни стената — където пожелаеш.

Тя вдигна ръка и я опря в гладката стена. Внезапно пред нея се появи широк близо метър отвор, зад който се виждаше бяла стая.

— Археолозите са я открили съвсем случайно. По всичко изглежда, че помещението е било вакантно преди преселението. Всички останали врати в сградата са заключени с персонални кодове и са блокирани за нежелани посетители. Освен това, ако не си опитала, ще ти е интересно да узнаеш, че в библиотеките няма никаква информация относно жилищата на предишните обитатели на град Шишарк. Заповядай.

Патриша го последва в предверието. Стаите бяха съвсем голи, с бели стени и странни геометрични предмети, които приличаха на кресла, легла и маси.

— Колко неуютно — промърмори тя, докато оглеждаше лишените от прозорци стени. Имаше и ниски широки легла, които приличаха на пейки.

Единственият предмет в стаята, който не беше оцветен в бяло, бе хромираната капка на пиедестала. Патриша спря пред нея.

— Също като онези в библиотеката.

Такахаши кимна.

— Забрави за него — той посочи малката черна кутия, прикрепена към основата на пиедестала. — Опиташ ли да го включиш и ще задействаш сигналната инсталация.

— Това домашен монитор за връзка с библиотеката ли е?

— Така предполагаме.

— Работи ли?

— Доколкото ни е известно. Никой не е опитвал. Попитай Гари.

— А защо няма прозорци? Сигурно апартаментът е вътрешен?

— Никой от апартаментите не е снабден с прозорци.

— Ами защо е толкова грозен?

— Ако имаш пред вид празен, това е понеже никой не е поръчал желаното обкръжение. Апартаментът е бил вакантен.

— И как се извършва декорирането?

— Вероятно след като бъде взет под наем. Поръчката може да се извърши и устно.

— Страхотно — въздъхна Патриша. — Успяхте ли да влезете в някой от останалите апартаменти?

— Не и в трета кухина. Запечатани са като шампанско.

— А този как открихме? По случайност?

— Йитшак Якоб обиколил всички етажи на сградата. Единствено пред този апартамент имало светещ номер.

— Как тогава предишните са знаели дали има някой в апартамента?

— Може би с приближаването номерът светвал, или се отваряла вратата? Или пък е имало други способи. Все още не сме наясно дори с най-обикновените факти.

Щом не сме наясно с най-обикновените факти, помисли си Патриша, как тогава ще разберем сложните неща… шестата кухина, коридора?

— Ще се върнем по същия път — каза Такахаши. — Дано да успеем преди началото на срещата.

Стигнаха минута преди началото. Столовата в лагера на научната група бе подредена за срещата, отпред бе издигната ниска платформа с катедра, която гледаше към редиците от столове. Римская стоеше на платформата в очакване залата да се изпълни.

Патриша и Такахаши влязоха точно в единадесет часа. Местата отпред бяха запълнени, така че наложи се да седнат на последния ред. Карен Фарли се извърна и им помаха с ръка. Патриша отвърна на поздрава й, а в това време Римская се изправи зад катедрата, покашля се и каза:

— Дами и господа, колеги, темата тази сутрин ще е голямото преселение в Камъка. В последно време има някои нови и много интересни проучвания по този въпрос, които водят до изводи със значителна степен на достоверност. — Той се обърна и представи изправилия се зад него нисък мъж със светлокестенява коса и правилни черти на лицето. — Това е доктор Уолъс Рейнър от университета в Оклахома. Той ще ни запознае със заключенията си. Срещата ще продължи точно тридесет минути.

Рейнър вдигна въпросително вежди към дъното на залата, получи утвърдително кимване от жената при прожекционния апарат, подпря се на катедрата и извади сгъваем светлинен показалец.

— Върху доклада, с който ще ви запозная, е работила цялата археологическа група, както и неколцина членове на отдела по социология. Доктор Джейкъб се почувства неразположен, така че на мен се падна високата чест.

Откъм залата се разнесе сподавен кикот.

— Джейкъб никога не излиза на сцената — прошепна Такахаши. — Адски е срамежлив. Предпочита да се рови из руините.

— От самото начало на нашето изследване възникна основателният въпрос за смисъла на едно съвместно съществуване между селището във втора кухина, известно под името Александрия и значително по-модерния град Шишарк, разположен в следващата кухина. Всички ние сме си задавали този въпрос, в един или друг момент. Защо предишните са запазили Александрия в първоначалния си вид, вместо да го модернизират, или построят наново? Ако ми позволите едно малко сравнение, колко са онези от нас, които биха се чувствали удобно и комфортно в колиба с примитивни условия на живот, ако вместо това биха могли да обитават свръхмодерен апартамент?

На този етап можем смело да заявим, че познаваме доста добре условията на живот в Александрия, но същото едва ли важи за град Шишарк. Системите за охрана — имам пред вид оригиналните системи, а не нашите — все още функционират и докато не се решим на широкомащабни изкопни или пробивни работи, едва ли ще получим каквато и да било възможност за проникване в тамошните апартаменти. В отличие от това Александрия е значително по-отворен град и дори по-приятелски настроен, ако мога така да се изразя.

Тъй като присъстващите до един имат второ ниво, ще продължа смело с вече общоизвестния (в нашите среди) факт, че предишните обитатели са били хора като нас и че са създали цивилизация, която в много отношения прилича и дори съвпада с нашата. С други думи, те идват от една бъдеща версия на Земята. Сега вече знаем, че са били разделени на две значителни по численост социални категории — гешелисти, или иначе казано хора с техническа и научна ориентация и надерити. Все се чудя, кой ще намери сили да разкаже на Ралф за това.

В залата избухна смях.

— Стара шега — прошепна Такахаши на Патриша.

— Известно ни е, че преди голямото преселение, Александрия е била заселена предимно от ортодоксални надерити. Те са били привързани към техническите постижения в онзи вид, който е било познат допреди началото на двадесет и първи век.

Патриша изведнъж осъзна, че нито един от присъстващите, ако се изключеха Такахаши, Римская и тя самата, не знаеше причината, поради която бе възникнало подобно разделение.

— Все пак, изглежда са били склонни и на известно отстъпки, като издигането на меганебостъргачите и някои други архитектурни нововъведения. Целта им обаче е съвсем ясна — съхраняване първоначалния стил на Александрия и пълно отричане на модернистичните възгледи, които са били заложени в конструирането на град Шишарк. Все още не знаем със сигурност кога точно е възникнало споменатото разделение между ортодоксалните надерити и техните значително по-либерални събратя, гешелистите, но това едва ли е станало в началото на пътешествието.

Вече няма никакво съмнение обаче, че Шишарк е бил евакуиран и затворен най-малко сто години преди напускането на Александрия. С други думи, преселението на жителите от трета кухина е приключила един век, преди да започне евакуацията на Александрия. Разполагаме с неопровержими доказателства, че изпразването на втора кухина е било извършено насилствено.

С други думи, Камъкът е бил изоставен не в рамките на някаква социална миграция, а като част от определен и предварително замислен план. Хората, стоящи зад този план, вероятно са представили един век на своите по-консервативни събратя, за да се съгласят доброволно, но когато и този опит се провалил, прибягнали до употребата на сила. Може да ви прозвучи странно, но се натъкнахме също така на сведения, че някои от ортодоксалните надерити са били принудени да живеят в Шишарк.

Спряхме се на теорията, че предишните обитатели са напуснали Камъка през коридора. Не разполагаме с доказателства, нито пък открихме конкретни причини за организиране на преселението и за изпразването на Камъка.

Докладът завърши със серия от диапозитиви, които показваха жилищни помещения в Александрия и диаграми, сравняващи предполагаемия брой на населението във втора и трета кухина през различните периоди. После екранът угасна и Рейнър се върна на мястото си, изпроводен от единични ръкопляскания.

— Сигурен съм, ще се съгласите с мен, че както антропологичната, така и археологическата група са свършили добра работа — взе думата Римская и посочи с ръка седящите на първия ред.

Последваха нови аплодисменти и Патриша реши, че е дошло време да си тръгва. Такахаши я последва навън, под неизменната светлина на плазмената тръба.

— Наистина беше интересно — заговори тя. — Работят на сляпо, нали?

Такахаши кимна.

— Ами как. Нито един от членовете на археологическата група няма зелен пропуск. Римская се старае да им помага във всичко, без да нарушава изискванията за сигурност.

— Не ти ли омръзва цялата тази тайнственост?

Такахаши поклати енергично глава.

— Не. Необходима е.

— Може и да си пръв — промърмори с очевидно съмнение Патриша. — Чака ме доста работа, преди да се върне Ланиер.

— Зная. Искаш ли да те изпратя?

— Не. Ще се върна за малко в Александрия. После ще бъда в седма кухина, ако ти потрябвам за нещо.

Такахаши спря за миг, пъхнал ръце в джобове, после кимна и се върна в столовата.

В този миг отвътре се появи Фарли.

— Искаш ли да те закарам? — попита тя.

— Рупърт ми даде няколко урока по кормуване. Мисля, че ако карам сама ще се поразсея.

— Права си — отвърна Фарли. Разписаха се за камион и се покатериха в кабината.