Грег Беър
Еон (28)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Къде е Патриша? — Каролсон се огледа притеснено.

— Не зная — рече Фарли. — Беше тук допреди няколко минути. — Трябва да я намерим.

— Аз ще ида — заяви Каролсон. И без това трябваше да излезе, вече не можеше да понася атмосферата в столовата.

Спря пред вратата, под равномерната светлина на плазмената тръба и огледа лагера. Нещо необичайно и странно привлече вниманието й. На фона на тъмната насрещна стена на полюса се спускаха мънички бели точици — като снежинки — десетки, може би стотици. Дотича един морски пехотинец нарамил две лазерни пушки.

— Вижте! — извика му тя и посочи с ръка. Никой не й обърна внимание. Войникът скочи на платформата на току що потеглилия камион, който след миг напусна оградата на лагера.

Каролсон разтърси глава за да проясни мислите си. Беше като пияна от мъка и гняв, чувстваше абсолютна неспособност дори за най-елементарни разсъждения. Ала същевременно си даваше ясна сметка, че за момента подобно отпускане бе непростим лукс. Трябваше да мисли логично и час по-скоро да открие Патриша.

В далечния край на лагера мярна за миг спускащия се от платформата към предната кухина влак. Неволно погледна часовника си — беше 14.00 — влакът се движеше точно по разписание. Самата платформа беше съвсем безлюдна — не се виждаха никакви войници. Сякаш единствено влаковете полагаха максимални усилия да създават впечатлението, че всичко е нормално.

— Божичко — изстена тя, внезапно осъзнала какво става. Васкес бе споменала, че иска да отиде в библиотеката. Но в коя от двете?

Фарли дотича при нея.

— Нападнали са ни — съобщи тя. Руски парашутисти. Космонавти. Не зная какви са точно, но по-важното е, че са навлезли в първа и втора кухина. Идват право насам.

— Видях ги — отвърна Каролсон. — Патриша отиде в библиотеката. Трябва да я намерим…

— Как? Влакът току що потегли. Следващият е след половин час. Не можем да намерим и камион — войниците ги откараха.

Никога досега Каролсон не беше се чувствала толкова безпомощна. Тя стоеше със стиснати юмруци, загледана в южния полюс. Повечето от парашутистите се бяха скрили от полезрението й.

Патриша втренчи поглед в седалката пред нея, прехапала устни. Никой не охраняваше влака — или беше пропуск, или просто занапред щеше да е така.

Живееше като на сън откакто бе напуснала Земята. Възможно ли е човек да стане пленник на сънищата си?

В съня можеш да правиш всичко, каквото пожелаеш, стига само да се научиш да го контролираш, променяш и управляваш.

И удрящите по дъската с изписаните уравнения тебешири…

Ако наистина не бе сгрешила в предположенията си, тогава в същия този миг съществуваше такова място — или по-скоро гънка — където баща й все още седеше безгрижно в креслото си, зачетен в „Тиемпос де Лос Анхелес“ и коридорът минаваше съвсем близо до нея. Достатъчно бе само да открие тази врата, този участък от коридора и отново щеше да се срещне с Рамон, Пол и Джулия.

Нямаше търпение да разкаже на Ланиер. Сигурно щеше да бъде ужасно доволен. А Римская щеше да се подуе от гордост, че тъкмо той я е препоръчал. Ето че беше решила загадката на коридора — последното парче от мозайката бе попаднало точно на мястото си.

Можеше да заведе всички у дома.

Влакът наближи нейната спирка и тя скочи развълнувана на перона.

— Госпожице Васкес?

Патриша се обърна за да се озове лице в лице с мъж, когото никога досега не беше виждала. Седеше, провесил крака от бетонната платформа. Имаше черна, къса коса и бе облечен в тесен, тъмен костюм.

— Простете — тя го загледа объркано. Все още бе под въздействие на откритието си. — Не зная кой сте. А и нямам време за губене.

— Нито пък ние. Трябва да дойдете с нас.

От тавана се надвеси неимоверно високо същество с глава, тясна като дъска и я загледа с опулените си очи. Беше загърнато в тънка сребриста материя. Кожата му беше гладка, сякаш бе фино обработена и имаше мек кафеникав оттенък.

Тя се облещи в него и забрави за всичко.

— Навън май цари пълна бъркотия, а? — попита мъжът и тя едва сега забеляза, че носът му е без ноздри. Очите му бяха воднисто сини, почти прозрачни, а ушите — големи и кръгли.

— Извинете — повтори едва чуто тя. — Но аз наистина не зная кой сте.

— Името ми е Олми. А моят придружител е франт, те нямат имена. Надявам се, че не ви изплашихме с ненадейната си поява. От доста време държим всички ви под око.

— Кой сте вие? — попита Патриша.

— Живеех тук, преди векове — рече Олми. — а също и моите предци. В интерес на истината, вие също може да сте една от тях. Моля ви. Сега не е време за приказки. Трябва да тръгваме.

— Къде?

— Надолу по коридора.

— Наистина ли?

— Там е домът ми сега. Франтът идва от съвсем друго място. Той… работи за мен, ако така мога да се изразя.

Франтът поклати лениво глава.

— Моля ви, не се плашете — произнесе той с нисък и дрезгав като на голяма птица глас.

Откъм северния полюс полъхна слаб ветрец и разклати близките дръвчета. Миг по-късно от същата посока се появи някакъв източен летателен апарат, дълъг не повече от десет метра, с конусообразен нос и плоски страни. Апаратът направи грациозен завой около една от кулите и се приземи, опирайки се на разположена в средата на корпуса подпора.

— Извършихте забележителна работа тук — продължи Олми. — Там, където живея, много хора ще се радват да се запознаят с вас.

— Опитвам се, да се върна у дома — рече Патриша. Изведнъж осъзна, че говори като момиченце, което се е изгубило. — Вие полицай ли сте? Да не би да охранявате градовете?

— Не винаги — рече Олми.

— Моля ви, елате с нас — намеси се франтът, пристъпвайки на дългите си, прегънати под странен ъгъл крака.

— Ще ме отвлечете ли?

Олми протегна ръка, дали за да покаже, че тук той се разпорежда, или защото нямаше повече време за приказки.

— Ако не тръгна доброволно, ще ме накарате ли?

— Да ви накараме ли? — той я погледна изумен. — Ах, да ви принудим със сила. — Спогледаха се. — Да.

— Значи най-добре ще е ако се подчиня, нали? — думите сякаш бяха произнесени от някаква друга, чужда Патриша, която участваше спокойно в този толкова реален кошмар.

— Моля ви — повтори франтът. — Само докато се оправят нещата.

— Нещата тук никога няма да се оправят — произнесе горчиво тя.

Олми я хвана за ръка, поклони се любезно и я поведе към отворения люк в плоския нос на летателния апарат.

Кабината вътре не беше кой знае колко просторна, имаше Т-образна форма, със стени като от полиран мрамор. Олми дръпна една издатина в стената и на същото място се образува удобна на вид койка.

— Моля, легнете тук — покани я той. Патриша се изтегна на меката койка. Матракът отдолу потъна и зае формата на тялото й.

Франтът — странното същество с тясна глава и пречупени под необичаен ъгъл крака — я подмина и се настани в своята койка, в дъното на помещението. Олми изтегли друг изпъкнал участък от стената, който се превърна в пилотско кресло. Пред креслото имаше нисък постамент. Той приглади с длан повърхността на постамента и тя се покри с неясни знаци, черни линии и червени кръгове. В бялата стена до нея се оформи прозрачен елипсовиден прозорец. Краищата на прозореца оставаха замъглени, сякаш покрити със скреж.

— Всеки миг ще потеглим.

Под нея се ширна градът в трета кухина. Летателният апарат се наклони плавно и стената на полюса закри изцяло прозореца.

— Уверен съм, че ще ви хареса мястото, където отиваме — заяви Олми. — Знаете ли, от дълго време ви се възхищавам. Вие притежавате забележителен ум. Сигурен съм, че Хексамонът ще бъде много впечатлен.

— Защо нямате нос? — попита го неочаквано Патриша.

Зад гърба й франтът издаде звук като от стържещ със зъби слон.