Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Дълбоко в търбуха на товарната ракета, изстреляна от плаваща в океана площадка, батальонният командир Павел Мирски прослушваше разговорите на обслужващия персонал от Трета Орбитална Охранителна Платформа, които зареждаха поизпразнените резервоари, монтирани в непосредствена близост до претъпканата предна каюта, подготвяйки отряда за следващия етап от операцията.

Мирски отдавна бе привикнал със състоянието на безтегловност, напомняше му за скоковете с парашут. Беше прекарал толкова много време в свободен полет (с парашут, или в кабината на свободно падащ самолет), както в Монголия, така и на учения в Тюратам — че отдавна възприемаше безтегловността като нещо естествено.

Което не можеше да се каже за останалите членове на отряда. Близо една трета от личния състав се гърчеше в прегръдките на космическата болест. Никой не бе и помислял да създава каквито и да било удобства в трите тесни и задушни каюти, свързани една над друга по средата на товарната ракета. Нито оранжевите пластмасови прегради, нито памучните подплати, с които бяха облицовани острите ръбове, създаваха чувството за сигурност.

Войниците бяха прекарали близо двадесет и четири часа в каютите. За този период трябваше да изтърпят първо жестокото натоварване по време на излитането, а сега и безтегловността. Лекарствата против космическа болест, с които ги бяха снабдили преди излитане, се оказаха с изминал срок на годност — фармацевтични антики в пластмасови шишета.

Мирски не обръщаше внимание на трудностите и се стараеше да помага на хората си с каквото може.

— Какво мислиш за историята и нашата роля в нея, Виктор? — обърна се той към своя заместник-командир, майор Виктор Гарабедян.

— Майната й на историята — отвърна Гарабедян и размаха отпаднало ръка. — Застреляй ме и да свършваме с мъките.

— Скоро ще се оправиш.

— Майната му на здравето.

— Пийни малко вода. Или я прати на майната, както искаш.

Полюшваха се в хамаци, окачени на тавана на първата каюта, в която вонеше на пот и на повръщано. Чуваше се сподавена глъчка, някои от войниците спяха, други смучеха хранителен разтвор от тубички.

Изстрелването от площадката в Индийския океан, която се намираше недалеч от южния край на риф Карпентър, бе извършено във времето, когато по разписание стартираха снабдителните ракети за околоземните охранителни платформи. Мирски се намираше в четвъртата от общо седемте товарни ракети, една от които бе изстреляна от Луната. Ракетите носеха кодовите названия „Зил“, „Чайка“, „Жигули“, „Волга“, „Ролс-ройс“, „Шевролет“ и „Кадилак“. В три от ракетите, включително и тяхната, имаше по един генерал — с кодови имена Зев, Лев и Нев — също като на известната комедийна танцова трупа. Общо двеста души, заедно с боеприпаси и леко стрелково оръжие бяха разположени на първите шест кораба — смяташе се, че това ще е достатъчно за успешното завършване на началния етап от операцията. Седмият кораб, „Жигули“, носеше на борда си тежкокалибрени артилерийски установки, технически персонал и допълнителни припаси.

Ако се провалят, нямаше да се нуждаят от допълнителните припаси. Успеят ли, ще могат да просъществуват поне една година без помощ от Земята и Луната. Така бяха преценили тактиците, въз основа на данните от разузнаването.

Мирски си блъскаше главата над проблеми, които не бяха включени в инструктажа. Методът за проникване изглеждаше напълно логичен — имаше само един вход и само един изход — на същото място. Товарните ракети бяха замаскирани, с цел да се затрудни до крайна степен засичането им в открития космос — отпред бяха монтирани боядисани в черно конуси, над които се намираха надстройките с огневите кули и оръдията. Корпусите на ракетите бяха допълнително подсилени с бронирани плоскости, монтирани непосредствено под топлоизолиращите обшивки. Самите бронирани плоскости бяха облепени с противолазерно фолио. Доколко щеше да им помогне всичко това, оставаше да научат сами, когато попаднат в гърлото на чудовището, сега не беше време за мрачни предположения.

Той затвори очи и се зае да преговаря последователността на действията след сближаването. Всеки от тях бе оборудван с олекотен космически скафандър, прибран в найлонова торба, обемист шлем с множество кабели, стърчащи от единия край, раница с акумулатор и двучасов запас от кислород и още един сак с парашут и сгъваем аеродинамичен щит. Освен това към екипировката спадаше и един миниатюрен пароструен ракетен двигател. Отзад двигателят завършваше с три, разположени под ъгъл едно спрямо друго, сопла. Двигателят се закрепваше отзад на раницата и се управляваше с еластични въжета, които се прикачваха на няколко места по външната повърхност на скафандъра, достигайки до специални жлебове в ръкавиците.

Екипирани по този начин, въоръжени с лазерни пушки, както и с неизменния АКВ-297 — автомат Калашников вакуумен — всъщност най-обикновен автомат с по-голям пълнител, сгъваем приклад и приставка, която препятстваше засечка при стрелба в безвъздушно пространство — от тях се очакваше да върнат изгубеното величие на тяхната единствена родина — Съветския съюз. Не че някой бе произнасял подобни думи по време на инструктажа — нито един командир не би посмял да признае, че Съветският съюз когато и да било е губил своето величие.

Но Мирски беше разумен човек.

В полумрака на каютата някой отново започна да повръща. Дано след още един ден всички преодолеят кризата. Поне така твърдяха специалистите, според които най-тежки бяха първите няколко дни от полета. Руските космонавти бяха прекарали толкова много дни в безтегловност, та не оставаше нищо друго, освен да се вярва на специалистите.

Той пристегна ремъците на хамака. Когато настъпи моментът за атака, хамакът щеше да поеме автоматично към десантния конвейер, където космодесантчиците един по един щяха да бъдат изстреляни в космоса. Сетне всеки трябваше да се оправя сам, докато се съберат отново на Картофа — Камъка.

Мирски непрестанно се питаше как е защитен проходът и какво лежи зад него. Инструктажът, иначе подробен, бе оставил бели петна що се отнасяше да немалък брой подобни въпроси. Съобщиха им само онова, което бе необходимо за изпълнение на непосредствените задачи.

Никога досега изведен на орбита обект не е бил щурмуван от войници.

Нямаше начин да предвиди каквито и да било възможни засечки.

Всъщност, кой войник би могъл да се надява, че ще оцелее в предстоящата битка? Баща му бе загинал в още в първите дни на Отечествената война, отбивайки атаките на хитлеристите при река Буг. А да не забравя и Киев…

Руснакът знаеше как да умира.