Грег Беър
Еон (33)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Мирски пресече откритото пространство бавно, не толкова от предпазливост, колкото за да има възможност да преброи убитите и най-вече — да прояви известно достойнство. Ланиер, лейтенант Джагър, майор Анековски и Плетнев се приближаваха с бърза крачка и спряха на няколко метра от него. Плетнев пристъпи напред, стисна го за ръката и рамото, а после отстъпи и спря някак встрани.

Мирски огледа разхвърляните из полето трупове. Съвсем близо, от недовършения миниатюрен окоп стърчаха телата на двама убити десантчици, с малки обгорени отвърстия по униформите. Досега беше изброил двадесет и осем убити, но вероятно броят им бе два пъти по-голям. Забравил за миг всякакви тактически съображения, Мирски неусетно се замисли за трагичната участ на неговите избити сънародници.

За четиридесетте ранени във втора кухина се грижеха само двама фелдшери. Сосницки бе умрял предния ден, без да дойде в съзнание. До два-три дни щяха да умрат и останалите ранени.

Мирски се обърна към Плетнев.

— Вярно ли е това, което ни съобщиха по радиото?

— Да — кимна Плетнев.

— Имаше ли някакви инструкции от Земята?

— Не.

— Значи положението е лошо?

— Много лошо — отвърна тихо Плетнев и се почеса по бузата. — Победители няма да има.

— Никакви заповеди, казваш? От Военния съвет, от партията, правителството, от някоя оцеляла група?

— Нищо — поклати глава Плетнев. — Може въобще да не ги е грижа за нас.

— Видяхте ли с очите си войната? — попита Мирски с побледняло лице.

— Видяхме, че през нощта цялата територия на Русия е озарена от пламъци. А също и Европа.

— Кой от вас говори руски? — попита Мирски, преместил поглед към Джагър и Ланиер.

— И двамата — отвърна Ланиер.

— Смятате ли, че вашите страни са победили?

— Не — каза Ланиер.

— Ние всички сме свине — каза Мирски.

Плетнев поклати глава.

— Изпълнявахме своя дълг, другарю генерал. Вие осъществихте великолепна…

— Колко кораба са оцелели? — прекъсна го Мирски.

— Четири — докладва Плетнев. — А от хората?

Ланиер, Джагър и Анековски зачакаха отговора на Мирски.

— Двеста — не, към сто и осемдесет — при мен — Мирски погледна навъсено Ланиер. — Не зная колко има в другите кухини. Сигурно към седемстотин души. Генерал Сосницки умря вчера.

— Значи сега вие сте командир — рече Плетнев.

— Трябва незабавно да започнем преговори — каза Ланиер. — По-нататъшните сражения са безсмислени.

— Така е — отвърна Мирски. Той отново огледа бойното поле и поклати тъжно глава. — Ако само ние сме оцелели… няма смисъл да се бием.

— Земята не е мъртва, полковник — рече Ланиер. — Може да е тежко ранена, но все още не е мъртва.

— Откъде тази увереност? — запита Мирски.

— Вярно — присъедини се на английски Плетнев. — Означава ли, че поддържате връзка с вашето командване?

— Не — отрече Ланиер. — Четох за това и видях с очите си как ще се случи. Това е дълга история, генерал Мирски, но струва ми се, че е дошло време да я научат всички.

* * *

Труповете все още се въргаляха там, където ги бе застигнала смъртта, а руснаците вече бяха получили свободен достъп до четирите кухини, срещу разрешението персоналът на Западния блок да използва асансьора в първа кухина, както и лагера на учените. Разбраха се по пероните и пътищата да дежурят патрули и на двете сили. Едва след това се заеха с разчистването на прохода и стената на южния полюс и погребването на убитите. Останалите отвън руски товарни ракети най-сетне получиха разрешение за скачване с дока.

Преговорите продължиха в научния лагер в първа кухина. Временно разрешиха на руските войници да използват половината от казармите във втора кухина, но между секторите заемани от морските пехотинци и космодесантчиците бе маркирана широка бяла лента, която се охраняваше от петима часовои от всяка страна.

Не след дълго руснаците заявиха, че биха желали да преместят основната си група в четвърта кухина, където пожелаха да им бъде заделен по-обширен участък.

Герхард обсъди въпроса с Мирски, а Ланиер и Джагър помагаха в превода. Полковник Виелгорски — мургав хубавец на средна възраст със смолисто черна коса и зелени очи — съветваше Мирски по политическите въпроси. Майор Белорезки се навърташе наблизо като досадна муха. Третият политически офицер — майор Язиков, бе изпратен заедно с разузнавателната група в четвърта кухина.

Вечерта на втория ден уговориха всички подробности по примирието. През почивката в столовата се появи Кирчнър, придружен от двама войници и неочакван гост. Ланиер вдигна глава, после бавно отмести чашата с кафе.

— Не изглежда да се нуждаеш от допълнителна помощ — каза Джудит Хофман. Лицето й беше бледо, косата й — разчорлена, носеше доста голям комбинезон и едната й ръка бе превързана. В другата стискаше малко куфарче. Без да промълви дума Ланиер се надигна, пресече столовата и я притисна до себе си. Руснаците го проследиха с недоволни погледи, заради внезапното прекъсване, Виелгорски прошепна нещо на Мирски, той кимна и отново зае мястото си.

— Майчице — изпъшка тихо Ланиер. — Сигурен бях, че няма да успееш. Няма представа колко се радвам да те видя.

— Точно толкова, колкото аз се радвам, че съм тук. Преди четири дни президентът ме уволни — както и целия научен съвет, впрочем… Още на следващия ден използвах всички връзки, с които разполагах и си уредих спешен полет до Станция шестнадесет. Най-трудно беше да организирам прехвърлянето на КАОТа до тук. Нали разбираш, вече бях обявена за персона нон грата и това безпокоеше ръководството на станцията. За щастие двама от пилотите се съгласиха да ме пуснат контрабанда на борда. Бяхме напълно готови за потегляме, когато… избухна войната. Взехме само шестима цивилни, а после… — тя преглътна. — Ужасно съм изморена, Гари, но трябваше да те видя и да те известя, че съм тук. Не като твой шеф. Просто съм тук. Пристигнахме общо деветима — четири жени, двама мъже и трима души екипаж. Остави ме да се наспя и после ще видя с какво мога да ти бъда полезна.

— Все още не сме обсъждали въпроса за управлението — рече й Ланиер. — Не знаем дори дали сме само научна експедиция или самостоятелна нация. Чака ни невероятно много работа. — Очите му бяха насълзени. Той ги избърса с опакото на ръката, усмихна й се и посочи масата за преговори. — Но вече разговаряме. Стрелбата свърши — засега, а може би и завинаги.

— Винаги съм те смятала за чудесен чиновник — рече Хофман. — Гари, трябва да се наспя. Не съм мигвала откакто напуснахме станцията. Чакай… донесох нещо с мен.

Тя постави куфара на масата и разкопча ключалките. После вдигна капака и изсипа пакетите със семена на масата. Някои от тях се изтърколиха към руснаците. Мирски и Виелгорски ги погледнаха изненадано. Мирски вдигна един пакет със семена от невен.

— Моля, вземете каквото пожелаете — предложи им Хофман. — Те са за всички нас.

Кирчнър я хвана за ръката и я отведе.

Ланиер се върна обратно на масата за преговори с приповдигнато настроение. Белорезки, застанал зад Мирски и Виелгорски, разглеждаше пакетите със семена с нескрито подозрение.

— Присъстващите тук политически офицери, — каза Мирски — биха желали да узнаят дали не сте влезли във връзка с някоя оцеляла правителствена организация.

— Не — отвърна Ланиер. — Все още действаме напълно самостоятелно.

— Ние познахме жената, с която разговаряхте — намеси се Виелгорски. — Тя е високопоставен чиновник от вашето правителство и отговаряше за астероида.

— Да, така е — съгласи се Ланиер. — И веднага щом се почувства по-добре, ще се включи в преговорите. Но тя е била… — той се поколеба в търсене на подходящия израз — освободена от своя пост малко преди Смъртта.

Остана изненадан от лекотата с която бе произнесъл последната дума — като за нещо окончателно отминало и забравено.

— Кога пристигна? — попита Мирски.

— Не зная. Скоро.

— Ние настояваме, — каза Белорезки — на астероида да бъдат допуснати и граждани от страните на Варшавския договор. Военни и цивилни.

— Разбира се — рече Ланиер. Герхард кимна в потвърждение. — А сега, — поде Ланиер — дойде време да обсъдим някои по-важни въпроси — за разоръжаването и териториалното разпределение…

— Бихме желали да изготвим писмено становище по този въпрос и да ви го представим по-късно — прекъсна го Мирски.

— Настояваме гражданите от страните членки на Варшавския договор да запазят своя суверенитет на територията на астероида — изрецитира Белорезки. Виелгорски прехапа устни. Мирски внезапно стана от масата, сграбчи Белорезки за лакътя и го отведе в дъното на залата. Последва кратък и разгорещен спор, по време на който Белорезки хвърляше гневни погледи на Ланиер и Герхард.

Мирски се върна сам.

— Аз съм главнокомандуващ на съветските войници и цивилния състав — заяви той. — Преговорите ще водя аз.

Кабинетът на Ланиер бе разхвърлян по време на окупацията, но нямаше сериозни щети. Той спа пет часа, а после слезе в столовата и изяде полагащата му се закуска.

Кирчнър го пресрещна на входа на женските помещения.

— Връщам се обратно при прохода — каза той. — Там все още цари страхотна бъркотия. Трябва да го прочистим от труповете — нашите и техните. Уговорихте ли да се отслужи погребална служба?

— Предложих да организираме една обща служба в рамките на следващите двадесет и четири часа. Ще поканим всички желаещи…

Кирчнър прехапа устни.

— Няма да е лесно да се гледаме с онези копелдаци.

— Все от някъде трябва да започнем. Как е Хофман? Поспа ли?

— Доколкото разбрах. Двама от твоите астрономи я поеха и изритаха охраната. — Той присви очи и кимна към столовата. — Каква ще е моята роля, когато приключиш с онези приятелчета?

— Ти си капитан от ВМФ на САЩ — каза Ланиер. — Ще отговаряш за външната сигурност. Не смятам да им предложа Камъка на тепсия.

— Съгласиха ли се да се разоръжат?

Ланиер поклати глава.

— Не още. Искат първо да вдигнат лагер в четвърта кухина, а после да обсъждаме условията на разоръжаването. Днес следобед ще разходя Мирски наоколо — ще му покажа библиотеките, градовете.

— Да знаеш само как ми се ще да дойда с вас.

— Скоро ще имаш тази възможност. С Герхард решихме, че можем да разрешим свободен достъп на всички. Край на монопола.

— Дори седмата кухина?

— Като му дойде времето. Още не са ни питали за нея.

Кирчнър вдигна изненадано вежди.

— Дали знаят?

— Нямам представа докъде се простират познанията им. Но и да не знаят, скоро ще узнаят. Забелязах, че членовете на научната група не контактуват много с десантчиците — при тях военните не са на особена почит. — Той реши да смени темата. — Някакви вести от Земята?

— Нито думичка. Засякохме известна радарна активност в района на Северния Ледовит океан — вероятно от кораби. Видимостта е много лоша. Над цяла Европа, Азия и Съединените щати се стеле дим. Едва ли сега им е до нас, Гари.

Кирчнър махна с ръка, пресече двора на лагера и се метна на потеглящия към асансьора в първа кухина камион. Ланиер почука на вратата на спалнята. Отвори му Джанис Полк.

— Влизай — предложи тя. — Будна е, преди малко й донесох да хапне.

Хофман седеше на кушетката, а в креслата край нея се бяха настанили Берил Уолъс и лейтенант Дорийн Кънингам, която доскоро командваше лагерната охрана. Главата й беше превързана, изглежда бе получила леко раняване, преди падането на лагера в ръцете на противника.

Когато Ланиер влезе, Кънингам се изправи и понечи да му отдаде чест, но после се отказа.

— Скъпи дами, двамата с господин Ланиер имаме някои важни въпроси за обсъждане — обърна се към тях Хофман и остави чашата с портокалов сок на една подложка. Оставиха ги сами и Ланиер се настани в най-близкото кресло до нея.

— Мисля, че съм готова да ме въведеш в събитията — заяви Хофман. — Бях напълно изолирана след като излетях от Земята. Приличаше ли на онова, което видяхме в библиотеките?

— Да — рече Ланиер. — Дългата зима вече е започнала.

— Ясно. — Тя притисна върха на носа си и после го разтърка. — Краят на света. Откога го чакахме. — Джудит въздъхна и едва не се разплака. — Да му се не види дано. Да видим сега кое е най-важно.

Ланиер протегна ръка и тя я стисна.

— Ще ни помислят за любовници — рече Хофман.

— Връзката ни е само платоническа.

Тя се засмя и избърса сълзите си.

— Как я караш, Гари? — попита го.

Не бързаше с отговора.

— Загубих самолета си, Джудит. Беше под мое командване…

— Забрави.

— За всичко отговарях аз, а ето, че не можах да спра войната. Провалих се. Как сега да ти отговоря на въпроса? Може би не я карам добре. Не зная. Играем на преговори, разменяме кон за кокошка. Уморен съм.

Тя почука ръката му с пръсти, без да отделя поглед от него.

— Хубаво де. Все още разполагаш с неограниченото ми доверие. Нали го знаеш, Гари?

— Зная.

— Когато всичко се успокои, ще можем всички подред да си пъхнем главите в Сизифовия хамут. А сега ми разкажи за нападението и онова, което последва.

Отначало Ланиер смяташе сам да отведе Мирски в библиотеката на втора кухина или най-много да вземе един войник за охрана. Но когато се върна на масата за преговори в столовата, там вече го очакваха Мирски, Гарабедян и двама от тримата оцелели политически офицери — Белорезки и майор Язиков. Наблизо стояха и четирима космодесантчици. Наложи се да покани Джагър, Герхард и четирима морски пехотинци, за да изравни силите.

Пътят от първа кухина до моста във втора кухина премина в мълчание. Зад волана седеше един от космодесантчиците на Мирски. Докато пресичаха първия град Ланиер на няколко пъти долови преценяващия поглед на Мирски. За Ланиер руският генерал-лейтенант бе като затворена книга, досега не бе разкрил нищо от своя вътрешен душевен мир. Въпреки това се отнасяше към него с далеч по-голямо уважение, отколкото към Белорезки. Мирски бе човек, който умееше да се вслушва в гласа на логиката, Белорезки едва ли знаеше какво е това логика.

По средата на моста камионът спря и един морски пехотинец смени руснака зад волана. Минаха през търговския център, който Патриша на времето бе определила като „старовремски“ и спряха на площада пред библиотеката. Един морски пехотинец остана на пост, в компанията на руски космодесантчик. Двамата заеха противоположните краища на камиона и внимателно избягваха всякакви поводи за разговор.

Герхард заговори Белорезки с помощта на Джагър. Това даде възможност на Ланиер да поведе Мирски напред и да го подготви за онова, което им предстоеше.

— Не съм сигурен какво точно са ви казали за Камъка, — поде той — но се съмнявам, че сведенията са били пълни.

Мирски гледаше право пред себе си.

— Камъкът е по-добро название от Картофа — рече той. — Защото, ако го наричаме Картоф, това означава, че ние сме червеи, нали? Казаха ми, че бил построен от хора.

— Това е само половината истина.

— В такъв случай, бих желал да чуя другата половина.

Ланиер му предаде накратко цялата история, докато се качваха нагоре по стълбите.

Влязоха в читалнята, Ланиер се насочи към руската секция, извади три дебели тома и ги подаде на Мирски, Белорезки и Язиков. В Мирски се озова преводът на „Кратка история на Смъртта“.

Белорезки стисна гневно книгата, без да я отваря и загледа с обиден поглед Ланиер.

— Какво означава това? — попита той. Язиков прелистваше колебливо страниците.

— Прочети сам — отвърна Ланиер.

— Ама това е Достоевски — учуди се Белорезки. Той размени книгата с тази на Язиков. — И Аксаков. Какво интересно има в тях?

— Господа, обърнете внимание на датата на отпечатване — каза им Ланиер. Тримата разтвориха наново книгите, прегледаха ги и побързаха да ги затворят.

— Трябва да се запознаем подробно със съдържанието на библиотеката — заяви Белорезки. Не изглеждаше особено ентусиазиран от идеята.

Мирски отново разтвори книгата, провери датата на публикуване и отбеляза страницата с пръст. После вдигна глава към Ланиер. Читалнята изглеждаше по-мрачна и празна от когато и да било.

— Тук се разказва историята на войната — рече Мирски. — Предполагам, че става дума за превод от английски?

— И аз така предполагам.

— Господа, трябва да останем насаме за няколко минути с господин Ланиер. Другари офицери, бъдете така любезни да изчакате отвън, в компанията на генерал Герхард и неговите хора.

Белорезки остави книгата на една празна полица и Язиков последва примера му.

— Не се бавете, другарю генерал — рече Белорезки.

— Ще се бавя, колкото е нужно — озъби се Мирски.

Ланиер бе взел със себе си манерка с бренди, надявайки се да възникне подобна ситуация. Извади я и наля по чашка за двамата.

— Хиляди благодарности — рече Мирски и вдигна чашката.

— Обслужваме луксозно — отвърна Ланиер.

— Ако узнаят, моите политически офицери незабавно ще ви обвинят, че се опитвате да ме напиете, а сетне да изпомпате от мен — нали имаше такъв идиом? — нужната информация.

— Това тук едва ли ще стигне да се напием — рече Ланиер.

— Жалко. Нямам необходимите сили за… това наоколо — Мирски размаха ръката, с която стискаше чашата, към просторната зала на библиотеката. — Вие може и да имате, но аз не. Плаши ме до смърт.

— Силата идва с времето — увери го Ланиер. — Колкото е страшно, толкова е и заинтригуващо.

— Отдавна ли знаете за това?

— От две години.

— Надявам се, че сега вече всички руснаци ще бъдат допуснати безпрепятствено до библиотеката?

— Нали вече се споразумяхме?

— А къде научихте руски? В училище?

— В библиотеката на трета кухина — отвърна Ланиер. — Отне ми само три часа.

— Говорите като московчанин. Като някой, който е отсъствал известно време от родината, но си е от Москва. Възможно ли е и аз да науча толкова бързо английски?

— Вероятно.

Ланиер раздели по равно останалото на дъното бренди и двамата вдигнаха наздравица.

— Вие сте странен човек, Гари Ланиер — рече замислено Мирски.

— Така ли?

— Да. Някак вглъбен. Виждате другите, но не позволявате те да надзърнат във вас.

Ланиер не отговори.

— Ето, какво ви казах? — ухили се Мирски. — Винаги така се държите. — Руснакът внезапно го погледна с присвити очи. — Защо не позволихте на света да узнае за всичко това още от самото начало?

— Задайте си този въпрос след като прекарате известно време тук и в библиотеката на трета кухина.

Този път Мирски предпочете да замълчи.

— Между нас все още има много неизгладени противоречия, — рече той след известно време. — Няма да е лесно да стигнем до разбирателство. Да си призная, много неща тук са ми непонятни. Не ми е ясна например, нашата позиция, нито пък вашата. Моето невежество е опасно, господин Ланиер, ето защо ще дойда тук веднага щом намеря свободно време, за да се образовам. Смятам да науча английски по вашия способ, стига това да е възможно. Но за да избегнем някои нежелани последствия, струва ми се, че в началото ще е редно да огранича достъпа на всички мои хора до библиотеката. Не смятате ли и вие да наложите подобни ограничения?

Ланиер поклати глава.

— Ние сме тук за да нарушаваме традициите на миналото, а не за да ги продължаваме. Ако питате мен, това място трябва да е отворено за всички.

Мирски го загледа със смутено изражение, после се изправи.

— Може би — рече той. — На вас ви е много по-лесно да вземете подобно решение. Моите хора не са свикнали да получават изчерпателна информация. Някои от офицерите вероятно ще намерят подобна идея за подозрителна. Други може да сметнат, че ни готвите… някой номер. Лесно е да се мисли в познати категории.

— Но вие знаете, че не е така.

Мирски протегна ръка и докосна книгата.

— Ако една истина не е опасна, — каза той — тогава тя не е истина.

Тясната полоса във втора кухина, където само преди няколко дни се бе приземил батальонът на Мирски, сега бе превърната във войнишко гробище. Сто и шест американски, британски и германски войници бяха загинали в сражението и сега лежаха в алуминиевите ковчези, подредени край общите гробове, изкопани от машините на археолозите. По-нататък бяха труповете на триста шейсет и осемте убити съветски десантчици пред два големи гроба. Още деветдесет и осем съветски и около дузина американски войници бяха изчезнали безследно по време на акцията — най-вероятно телата им са били разрушени от концентрирани лазерни изстрели, или замръзналите трупове са напуснали прохода, превръщайки се в мумифицирани спътници на Камъка. Върху надгробните камъни на пилотите на КАОТа и руската товарна ракета имаше отделни надписи.

Две хиляди и триста души се събраха около гробовете. Мирски и Герхард произнесоха надгробни слова на руски и английски, но бяха лаконични и сдържани. Не погребваха само своите доскорошни колеги, въпреки, че липсваше надгробна плоча за Земята, а се прощаваха със семействата си, с приятелите, с една загинала култура, история и мечти.

Погребваха миналото, или онази част от него, с която искаха да се разделят. Руснаците бяха подредени в стройни редици. Членовете на научната група стояха встрани. И едните и другите проследиха мълчаливо погребалната церемония, предвождана от отец Кук и равин Итшак Якоб. Един от десантчиците, узбек по народност, пристъпи напред и се поклони по мюсюлмански обичай.

Мирски хвърли първата буца пръст в гроба на руските войници. Герхард повтори същото с американските гробове. После, без предварителна уговорка и дори без предупреждение, Герхард загреба с лопатата пръст и я отнесе до руския гроб. Мирски повтори жеста му без колебание.

Белорезки го проследи, а на лицето му се четеше нескрито неодобрение. Виелгорски не реагира, потънал в мисли. Язиков също сякаш бе някъде другаде, а очите му бяха навлажнени.

Хофман и Фарли положиха венец пред всяка една от надгробните плочи.

Присъстващите отстъпиха назад и членовете на археологичната груба започнаха да запълват гробовете. Фарли, Каролсон и Хофман последваха Ланиер и Хайнеман към моста. От тук наблюдаваха как останалите се отправят към близкия перон. Каролсон застана близо до Ланиер и го докосна по рамото.

— Гари, трябва да говоря за нещо с теб.

— Да чуем — рече той.

— Не тук. В лагера — каза Каролсон и погледна към Хофман. Събраха се в камиона и потеглиха към първа кухина. Каролсон, Фарли, Хайнеман и Хофман изпратиха Ланиер до пустата административна сграда, където се събраха около бюрото на Ан Блейкли на първия етаж.

— Подушвам лоши новини — рече той. Изведнъж се вторачи в тях. — О, мили Боже — изпъшка Ланиер. — Къде е…

Каролсон го прекъсна.

— Беше твърде зает. Все още не знаем какво точно е станало, но Патриша е изчезнала. Разполагаме с две съобщения, но второто е на руснаците и подлежи на проверка. Римская научил за него от членовете на руската научна група. Другото е от Лари. Мислехме, че ще я открием, че се е скрила някъде навън…

Хайнеман кимна.

— Това което видях само добавя нови краски в цялата тази мистерия — рече той.

— Патриша е напуснала лагера в четвърта кухина миналата сряда — каза Фарли. — Никой не я е проследил, но Ленър е убедена, че взела влака за трета кухина.

— Каза ми, че отива в библиотеката — обясни Каролсон. Всички бяхме под пара тогава и не й обърнах внимание.

— От руснаците научих, че един от техните десантчици забелязал някакъв самолет да се приземява близо до изхода за подземния терминал в Шишарк — на северната страна — продължи Фарли. — На борда се качили двама и нещо, което според руснака приличало на дявол. Единият от… човеците бил мъж, а вторият — жена, която по описание отговаря на Патриша. После самолетът се издигнал. Бял, издължен и с притъпен нос. Не издавал никакъв звук.

Хайнеман пристъпи напред.

— Видях наблизо да преминава призрак, докато бях навътре в коридора. Приличаше на стрела, но сплескана отпред. Движеше се по спирала около плазмената тръба, в посока север.

— Досега все не намирахме време да обсъдим случилото се — приключи Каролсон. — Съжалявам за забавянето.

— В това няма никакъв смисъл — поклати глава Ланиер. — Може би е била заловена от руснаците. Може би…

— Римская разпита почти всички. Той смята, че не са руснаците — каза Каролсон. — По това време в Шишарк е имало само няколко разузнавателни отряда от руски парашутисти. И никой от нашите. Освен Патриша.

— И призракът — допълни Хайнеман. — Твърде много съвпадения, Гари.

Но Ланиер продължаваше да клати глава.

— Свърши се. Моля ви. Това е твърде много за мен. Джудит, кажи им. Не мога да поема всичко. Трябва да мисля за преговорите и…

— Разбира се — прекъсна го Хофман и го стисна за рамото. — Време е за почивка.

Ланиер вдигна ръка към челото си, а долната му устна увисна, придавайки отчаян израз на лицето му.

— Аз трябваше да се грижа за нея — промърмори той. — Тя бе най-важната. Джудит, ти ми каза, да не откъсвам очи от нея.

— Всичко е наред. А и вече нищо…

— Проклето да е това място, Джудит! — той вдигна юмруци и ги разтърси безсилно. — Мразя тая гадна скала!

Каролсон избухна в сълзи. Фарли я прегърна.

— Не само ти — хлипаше Каролсон. — Нали я остави под моя опека.

— Престанете — нареди им Хофман. Хайнеман пристъпваше до нея неуверено.

— Няма да се откажа толкова лесно от нея — заяви мрачно Ланиер. — Все още не сме я загубили. Лари, след колко време тръбоходът ще е готов за път?

— Когато кажеш.

— Джудит, има едно нещо, в което грешиш.

— Не мисля. Кое е то?

— Не смятам да си играя на бавачка тук. Реших да поема по коридора, вместо да си губя времето в надлъгване с руснаците. Ти ме познаваш добре. Знаеш, че ще го сторя.

— Добре — кимна тя. — Тръгваш след нея. Има и други причини за това.

— Какви? — попита Ланиер.

— Тук сме напълно изолирани, нали? — попита Хофман. — Рано или късно трябва да разберем какво се крие навътре. Лари, свикът готов ли е за полет? Тръбоходът?

— В идеално състояние — докладва Хайнеман.

— Тогава ще подготвим експедиция. Но ще го извършим внимателно. Съгласен ли си, Гари? Не веднага, но скоро?

— Съгласен — сведе глава Ланиер.

— Мисля, че ще е най-добре да забравим за малко проблемите и да похапнем — предложи Фарли.

Останалите стояха мълчаливо, разтърсени от неочаквания нервен изблик на Ланиер.

— И аз бих желала да тръгна — рече Каролсон.