Грег Беър
Еон (49)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Стъпка по стъпка проследяваше Патриша разгръщането на кривата в петте измерения, представяше си я като някаква виеща се стълба, половината в сянка, другата половина — естествено отрицание на първата. Беше стиснала толкова силно очи, че я боляха, а лицето й бе изкривено в конвулсивна маска на екстаз и мъка. Никога досега не беше изпитвала толкова всепоглъщащо желание да разсъждава, да проследява безкрайно сложния ход на нейните вътрешни изчисления. Това я плашеше. Дори след като отвори очи и се загледа в меката нощна светлина на стаята, простряла ръка към празния край на леглото…

Дори тогава пръстите й продължаваха да следят достигнатия участък от кривата, да описват змиевидни движения във въздуха. Тя стисна юмруци и забеляза мънички светли точици, които очертаваха движенията на ръцете й. Отново затвори очи.

Почти веднага заспа, а в съня си видя кривата. Една малка част от нея осъзнаваше че спи, а друга същевременно продължаваше да работи, неспособна да забрави за проблема дори докато мозъкът й си отдъхваше.

Събуди се само след няколко часа и изведнъж се досети, че това, върху което работи, е зачатъкът на нейния бъдещ епохален труд — същият, за когото бе чела в библиотеката на трета кухина. Патриша стана, навлече розовия си халат и изтича в слабо осветената дневна.

— Градска памет, информация — нареди тя. Пред погледа й изплува полупрозрачна сфера, разделена вътре на червени и златисти сегменти. Точно в средата имаше кръг, в който светеше познатият вече въпросителен знак.

— Искам достъп до една разработка на Патриша Луиза Васкес… о, Божичко, забравих точното название и датата. Необходими ли са?

Последва серия от сложни пикти, докато се сети да ги деактивира и да поиска информацията в звуков вид.

„Желаете ли пълен списък на всички статии от Патриша Луиза Васкес?“ — попита информационната система.

— Да — отвърна тя, завладяна от възбуда и нетърпение.

В пространството пред нея изплува бял лист хартия, върху който беше изписан текст с латински букви. Някъде по средата зърна познатото: „Теория на n-пространствената геодезия приложена в нютоновата физика и специална лекция върху p-симплонова хронологична линия“.

— Ето това е — извика тя. — Дайте пълния текст.

Докато четеше статията, Патриша почукваше нервно с крайчетата на пръстите си по облегалката.

— Брилянтно — заяви накрая тя. — И съвсем погрешно. — Вероятно за времето си тази разработка е оказала огромно влияние, но за Патриша нямаше съмнение, че е доста посредствена и незряла. — Моля отново изпишете списъка.

Информационната система мигом изпълни желанието й.

Този път Патриша спря вниманието си на последната своя работа и пожела да я прочете.

Изведнъж пред нея изплува един от познатите й, омразни символи от библиотеката, последван от глас:

„Достъпът — забранен.“

Тя избра друга статия, но получи същия резултат.

„Достъпът — забранен“.

Спря се на друга статия, също от края на списъка, написана, когато е била — щеше да бъде — на шестдесет и осем.

„Достъпът — забранен“.

— Защо е забранен достъпът до моите статии? — попита ядосано тя.

Единственият отговор бе неизменният ограничителен символ.

— Защо се цензурира информационната система, която ползвам? — изведнъж я завладя усещането, че не е сама в стаята. — Олми? Осветление! — Стаята се озари в ярка светлина. Но не последва отговор.

Патриша се изправи и обиколи стаята, чувствайки, че кожата на гърба й е настръхнала.

И тогава забеляза неканения гост. Висеше близо до тавана и приличаше на малка сивкава топка с лице по средата. В първия миг не знаеше какво да каже, затова само разглеждаше лицето. Имаше мъжки черти, очите бяха тесни по азиатски, а носът бе сплеснат. Изражението едва ли можеше да се определи като заплашително — по-скоро бе любопитно.

Патриша отстъпи назад към стената. Лицето не помръдна, но очите я проследиха.

— Кой си ти? — попита тя. Стаята неочаквано се изпълни с непонятни символи.

— Не разбирам от пикти — рече тя. — Моля те, кажи какво правиш тук?

— Честно казано, нямам право да идвам при теб — заговори лицето. То се спусна надолу, а около топката се появи бледорозово сияние. — Не се тревожи, аз съм само един образ.

— Не с тревожа, уплаши ме. Кой си ти?

— Аз съм от Градската памет. Злосторник.

— Не те познавам. Моля те, върви си.

— Нищо не мога да ти сторя. Най-много да те ядосам. Исках само да ми отговориш на няколко въпроса.

Глобусът се спусна още надолу и се превъплати в образа на вампир от старовремски филм на ужасите. Фигурата доста бързо придоби привидна плътност. Ето че в средата на стаята й стоеше дребен на ръст, сравнително млад мъж, с дълга черна коса и бледо лице. Патриша почувства, че пулсът й се забавя. Тя отстъпи от стената.

— Наистина се гордея от постижението си — продължи изображението. — За щастие, разполагам със свободен достъп до всички записи. И най-вече — до забравените. Нямаш представа каква бъркотия цари в долните нива на Градската памет. И както се рових, изведнъж се натъквам на частично изтрит запис за преустановен съдебен случай… доста сериозен, при това. Нарушаване безопасността на движението в потока. Още няколко късчета информация, разхвърляни тук и там и ето ме при теб… Уликите бяха нищожни, признавам, но крайно заинтригуващи.

Фигурата й изглеждаше странно позната, сякаш някъде вече бе срещала този човек.

— Какво търсиш тук?

— Аз съм злосторник. От най-опасните, макар да не си личи от пръв поглед. Мога да ходя където си искам, стига да съм внимателен. Безтелесен съм вече близо сто и петдесет години, на всичко отгоре бях обречен на неактивно състояние в Паметта. Разбира се там съществува мое точно копие. Понякога ме наемат за една или друга работа. Най-често трябва да се дуелирам с други злосторници. Досега съм свалил шестдесет. Смъртоносен шах.

— Но ти не отговори на въпроса ми. — Патриша едва сдържаше сълзите си. Все не можеше да си спомни на кого й прилича злосторникът. — Остави ме на мира. Искам да мисля.

— Злосторниците не се отличават с възпитание. Знаеш ли, ти привличаш вниманието на много хора в Аксис Надер. Отначало нямах представа къде се намираш, помогна ми опитът ти да използваш информационната система. Мъничка следа, но аз съумях да я проследя. Аз съм един от най-добрите следотърсачи. Използвам метода на мишката.

— Моля ви! — извика на апартамента Патриша. — Отървете ме от него!

— Няма да помогне — рече злосторникът. — Ти откъде си?

Патриша не отговори. Отстъпваше бавно към вратата на спалнята.

— Поръчано ми е да узная откъде си дошла. Дори ми платиха в аванс, при това за пълно разследване. Няма да си тръгна, докато не ми кажеш.

— Кой те нае? — викна му тя, съвсем изплашена.

— Я почакай малко… разговаряме на английски от двадесет и първи век — по-точно на американски. Крайно изненадващо. Само най-фанатизираните американофили са в състояние да изучат така добре езика, както го владееш ти. Но защо някой ще се интересува от един американофил? — Образът я последва в спалнята. — Всъщност, не ми плащат за да си играя на предположения. Я казвай.

Патриша изтича при входната врата и й нареди да се отвори. Вратата отказваше да се подчини. Тя изхлипа, после се извърна към образа и си наложи да запази самообладание.

— Какво… какво ще получа в замяна? — попита тя. — Ако ти кажа?

— Ще се споразумеем.

— Искам да седна.

— О, не бих могъл да ти попреча. Не съм чак толкова зъл.

— Ти си призрак — заяви неочаквано тя.

— Далеч повече, отколкото другите призраци, които срещаш — последва странният отговор.

— Как се казваш?

— Никак за момента. Имам следа, но не и име. А ти?

— Патриша.

— Доста рядко именце.

Изведнъж тя си спомни на кого й приличаше лицето. Хрумването беше не само неочаквано, но дори смешно.

— Аз наистина съм американка — каза тя.

— Колко процента? Някои се хвалят, че са три, дори четири процента американци, макар че ако се вярва на статистиката, това е само фукня…

— Сто процента. Родена съм в Калифорния, Съединените Американски щати. В Санта Барбара.

Изображението потрепна.

— Нямаме много време, Патриша Луиза Васкес. В това, което казваш, няма никакъв смисъл, но изглежда, че вярваш в него. Как си успяла да се запазиш така чиста и необременена?

— Там откъдето идвам — откогато идвам — тя пое дълбоко въздух — човек няма друг избор. — Патриша поклати глава. — Аз зная кой си ти. Приличаш на Едгар Алън По.

На лицето на злосторника се изписа изненада.

— Странно, че се досети. Наистина странно. Познаваш ли По?

— Разбира се, не — отвърна Патриша и за първи път от началото на разговора забрави страховете си. — Чела съм го. Той е умрял много отдавна.

— Избрах го за мой душевен настойник. Какъв невероятен ум! — Мъжът се обгърна в облак от бързоменящи се пикти — погребални церемонии, потъващи кораби, водовъртежи и арктически ледове. — Патриша Луиза Васкес познава По. И твърди, че идва от Америка през двадесет и първи век. Изумително. Ще трябва да си вървя. Питай ме, каквото искаш да знаеш, а после аз ще ти задам още един въпрос.

— Какво ще правят с нас?

— С вас. И други ли има?

— Още четирима. Какво ще ни сторят?

— Наистина не зная. Ще се опитам да открия. А сега — последният въпрос от моето посещение. Какво те прави толкова ценна за тях?

— Това, което ти казах преди малко. — За своя изненада тя откри, че вече не се бои от него. Злосторник, дух, или какъвто и да беше, той бе съгласен да й помогне, а тя не виждаше никакви причини да се доверява на хората, които я бяха отвлекли.

— Двамата с теб можем да си помагаме. Знаеш ли, че част от твоята информационна система е блокирана? Държат те тук въпреки волята ти, на това отгоре ограничават достъпа ти до информацията. Ако им кажеш, че съм идвал тук, няма да мога да се върна отново при теб, нито да отговоря на въпроса ти. Помисли върху това. До следващия път — приключи разговора злосторникът и изчезна. Едва сега апартаментът възстанови гласа си.

„Сер Васкес, добре ли сте? Имаше известни смущения…“

— Разбрах — отряза Патриша.

Тя прехапа замислено юмрук, сетне поклати глава.

— Не — промърмори тя. — Това е дребен проблем. — Образът я беше изплашил, ала същевременно й бе съобщил някои доста ценни неща. Съмняваше се инцидентът да е част от някакъв експеримент, или проверка. Значи това бе една възможност да се сдобие с важни сведения… — Сигурно е станало късо съединение, или нещо подобно.

Стаята отговори едва след няколко секунди:

„Ще се погрижим повредата да бъде отстранена. Желаете ли нещо?“

— Не, благодаря ви — поклати глава Патриша. Тя погледна към пиктора, после отново захапа юмрук.