Грег Беър
Еон (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ланиер посреща Такахаши в залата за съвещания на втория етаж. Каролсон също бе дошла, без да има представа за намеренията на Ланиер. Присъствието й нямаше да попречи на разговора, дори щеше да му придаде делова атмосфера. Ланиер помоли да им сервират обяда и докато се хранеха, предаде накратко новите разпоредби. Когато свърши Каролсон поклати глава и въздъхна.

— Васкес иска да изпратим нова експедиция, — каза тя. — Този път до втория пръстен. Сигурна съм, че никак няма да й хареса идеята за затварянето на библиотеките.

— Заповедта е за всички — сви рамене Ланиер. — Без изключение. И никаква втора експедиция. Замразяваме всички изследвания на Камъка. Искам археолозите да се приберат в градчето и да бъде прекратена работата в прохода.

Такахаши го погледна мрачно.

— Какво я е прихванало Хофман? — попита той. Ланиер не отвърна на погледа му. Обядът ми с теб, мислеше си той, ще е последното действие на нашето приятелство. Моментът беше настъпил. Той помоли Каролсон да ги остави сами, стараейки се да бъде любезен. Тя го погледна изненадано, но Гари дори не я изпрати. Вниманието му бе съсредоточено върху Такахаши.

— Предстои ни един много неприятен разговор — поде Ланиер, когато останаха двамата. — Искам да ми помогнеш, доколкото можеш, а после да докладваш на твоите началници.

— Моля? — вдигна вежди Такахаши. Ръката, с която държеше чашата със сок, видимо потрепери.

— Искам да докладваш за разговора на твоите началници — по какъвто и начин да го правиш.

— Не разбирам.

— Нито пък аз — отвърна Ланиер. — Все още не съм информирал Герхард, макар инстинктът да ми подсказва, че трябва да го сторя. Ще останеш на свобода, за да се увериш собственолично, че наистина прекратяваме всички изследвания, докато не изгладим противоречията си в по-нататъшните преговори. Освен това, ще получиш възможност да разследваш и потвърдиш, че не сме се натъквали на никакви сведения за свръхмодерни оръжия в библиотеките.

— Гари, за какво говориш?

— Зная, че си агент на руснаците.

Такахаши сви устни и втренчи поглед в Ланиер.

— Тази вечер ще има танци — произнесе Ланиер. — Каролсон очаква, че ние също ще присъстваме. Аз ще отида. Герхард също. Няма да му кажа, защото ще те откара насила в дока и ще те изстреля със следващия КАОТ на Земята. Окован във вериги, както се казва. Аз не искам това.

— От уважение ли? — попита Такахаши и премигна.

— Не — каза Ланиер. — Никога не съм харесвал оправдания от типа „само си гледах работата“. Ти си един мръсен предател. Не зная къде е започнало всичко това, но ще свърши тук и аз искам да свърши добре. Информацията, която си изпращал на Земята, едва не предизвика избухването на война. Съобщи на началниците си, че прекратяваме всякаква изследователска активност, че затваряме библиотеките и подготвяме в далечна перспектива евакуацията на Камъка. Ще се изтеглим и ще оставим на политиците да се разберат. Ясно ли е?

Такахаши не отговори.

— Знаеш ли какво става на Земята?

— Няма точна информация. Може би трябва да си изясним някои неща. Нали искаше да ти помогна? Те залагат на Камъка не по-малко, отколкото ние.

— Ние?

— Аз съм американец, Гари. Направих го за да спася родината.

Ланиер почувства, че стомахът му се свива. Той стисна зъби, завъртя креслото и обърна гръб на Такахаши. Едва се сдържаше да го попита колко е получавал от другите. Накрая реши, че е безполезно.

— Добре. Ще ти разкажа.

И той предаде на Такахаши всичко, което бе научил на Земята. Надяваше се, че Хофман бе очаквала да постъпи точно така.

* * *

Следобеда на същия ден социологичната трупа представи текущ доклад в голямата лекционна зала. Публиката се състоеше от двадесетина души, още толкова се бяха настанили отпред, зад катедрата. Както винаги заседанието водеше Римская, а Уолъс Рейнър представи четиримата участващи социолози.

Ланиер слушаше доклада, свит в креслото на последния ред. Десет минути след началото Патриша се настани до него и скръсти ръце на гърдите.

Първият докладчик се спря на предположенията за устройството на семейните групи в Камъка. Известно време говори за триадните семейство, които били особено разпространени в средите на надеритите.

Патриша погледна Ланиер.

— Защо не ме допускат до библиотеките? — запита тя с равен глас.

— Никого не допускат — отвърна той. — От днес.

— Да, но защо?

— Много е сложно. Ще ти обясня по-късно.

Патриша извърна глава и въздъхна.

— Добре — рече тя. — Ще работя с това, което е отвън. Докато ми позволяват.

Той кимна и изведнъж му стана мъчно за нея.

Вторият докладчик беше Таня Смит — нямаше никаква връзка с Робърт Смит. Тя ги запозна с коментарите си относно по-рано изнесен доклад за евакуацията на Камъка.

Патриша се заслуша разсеяно.

— …на този етап можем да твърдим, че специално създаден преселнически комитет е организирал транспортните средства и координирал…

Патриша отново погледна Ланиер. Очите им се срещнаха.

Не беше ли истинска лудост тъкмо сега да преустановяват толкова мащабни научни изследвания?

В най-критичния час от съществуването си, човешката раса се оказа зависима от действията на малка група немощни интелектуалци, които се движеха пипнешком в мрака, бутаха се с лакти и си подлагаха крак. Ланиер поклати мрачно глава, замислен за това какви усилия бяха положили за да запазят всичко в тайна, докато Такахаши се беше движил свободно сред тях.

Планът всъщност целеше онези изследователи, които се намираха на по-ниско ниво, да работят под контрола на преките си началници, както и на отдела за сигурност, без да срещат никакви затруднения. Резултатите от работата им се събираха, филтрираха се от специална група и се съпоставяха с изследванията на другите групи и данните от библиотеките. Като се имаше пред вид ограничения брой изследователи и огромното количество информация, щяха да я карат така поне още няколко десетилетия, преди да постигнат известен напредък.

И все пак Ланиер бе приел тази организация на работа като нещо естествено, може би защото дълбоко в сърцето си оставаше войник, привикнал към дисциплината. Ето защо се подчиняваше на разпоредбите на Хофман и онези над нея без да го подлага на преоценка.

Не че това имаше значение.

Вече нямаше никакво значение, защото края щеше да е съвсем близо. Още малко и ще си съберат багажа, ще се завърнат у дома, а Такахаши ще докладва (ако всичко върви добре), че е бил осъществен акт на добра воля, целящ успокояването на уплашените руснаци.

И все пак никой няма да позволи на руснаците да влязат в библиотеките. Освен ако президентът не се е побъркал напълно. Щом ще отварят кутията на Пандора, нека всеки си чака реда.

Ланиер бе от малцината, които познаваха почти всички научни и технически постижения на предишните. Неведнъж бе използвал автоматизираната образователна система, с която бяха снабдени библиотеките. Известни му бяха усилията на предишните обитатели да преодолеят последните граници в биологията и физиологията. (Някои от откритията в тази насока го бяха разтърсили дълбоко). Само в едно не беше сигурен — как би постъпила неговата любима страна с подобно могъщество. А какво ли остава за руснаците.

Патриша поседя още няколко минути, сетне си тръгна. Той се изправи, пое след нея и я застигна близо до женските помещения.

— Почакай малко — повика я Гари. Тя спря, обърна се, но не погледна към него, а към дръвчето, което се издигаше между две бараки. — Нямах намерение да спирам работата ти. В никакъв случай.

— Не смятам да спирам.

— Искам да го знаеш.

— Вече го зная. — Ето че най-сетне го погледна, бръкнала с ръце в джобове. — Но това не ме прави по-щастлива.

Той неволно отстъпи назад, разгневен от дързостта й.

— Как мислиш, че ще се чувстваме всички, когато първо ни докарваш тук, а след това взимаш подобни решения?

— Не съм ви докарал тук.

— Никога не си разговарял с мен, с никого не си разговарял. Ти говориш разни неща, но не разговаряш с нас.

Гневът му се изпари така внезапно, както беше изригнал и остави след себе си само празнота.

— Началникът винаги има някои привилегии — произнесе той.

— Не мисля така — тя присви очи към него. Искаше да го предизвика, да го провокира. — Що за човек си ти? Изглеждаш ми някак… солиден. Непоклатим. Такъв ли си наистина, или това също е привилегия?

Ланиер вдигна ръка и я заплаши с пръст. На лицето му се появи тъжна усмивка.

— Ти си гледай твоята работа — рече той. — Аз ще си гледам моята.

— Ето, че пак не разговаряш с мен.

— Какво, по дяволите, искаш? — извика той и пристъпи напред, с превити рамене и издадена брадичка. Патриша бе изненадана от този изблик на чувства.

— Искам някой да ми каже какво да чувствам — каза тя.

— Съжалявам, аз не мога. — Ланиер изправи рамене. — Ако мислех за всичко…

— Работа и преди всичко работа — прекъсна го с подигравателен тон Патриша. — Божичко, Гари, аз също искам да си върша работата. — Имаше сълзи в очите й и за своя изненада Патриша забеляза, че неговите също са насълзени. Ланиер вдигна ръка към лицето си, после я отдръпна и една сълза се търкулна по бузата му.

— Добре — каза той. Искаше да си тръгне, но не можеше. — И двамата сме хора. Това ли искаше да узнаеш?

— Аз работя — повтори Патриша. — Но ме боли за това, което става. Сигурно в това е причината.

Ланиер избърса сълзите си.

— Аз не съм от лед — произнесе малко нацупено той. — Не е честно да очакваш от мен повече, отколкото мога да ти дам в този момент. Не разбираш ли?

— Разбирам, но ми се струва странно — рече Патриша и също отри сълзите си. Бузите й бяха горещи. — Съжалявам. Ти тръгна след мен.

— Аз тръгнах след теб. Да спрем ли до тук?

Патриша кимна засрамено.

— Никога не съм те мислела за парче лед.

— Хубаво — кимна Ланиер. После се обърна и забърза към столовата.

Патриша изтича в стаята, притиснала юмручета в бузите си и се опита да си припомни една любима детска песничка. Думите идваха трудно, а не беше съвсем сигурна дали са точно тези: „Където и да идеш, — нашепваше си тя — каквото и да правиш, аз ще те гледам…“